№ 2097
гр. Бургас, 14.09.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно частно
гражданско дело № 20222100501308 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт
Магдалена Гълъбова, срещу Разпореждане № 8429 от 20.07.2022 г. по ч.гр.д.
№ 4210 по описа на БРС, с което заповедният съд е отхвърлил искането за
издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу Д. СТ. ИВ., ЕГН ********** за сумата 844,42 лева,
представляваща договорка лихва, начислена за периода от 06.09.2020 г. до
10.01.2022 г., както и за разноските, съобразно отхвърлената част.
В частната жалба се изтъкват съображения за незаконосъобразност на
разпореждането в обжалваната част. Твърди се, че в случая, определеният в
договора размер на ГПР от 47.50 % не надвишава пет пъти размера на
законната лихва, а договореният лихвен процент бил 40.05 % и следователно
договореният размер на лихвата не е нищожна поради противоречие със
закона - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Излагат се съображения, че възнаградителната
лихва не противоречи и на добрите нрави, тъй като може да бъде налице
противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона. Моли за
отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване издаването на заповед
за изпълнение на претендираните суми.
Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК препис не е представен за
връчване на насрещната страна.
Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в срока по чл. 275, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
акт по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият
съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка с доводите
1
на страните, при което приема от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано пред Районен съд- Бургас, въз
основа на депозирано заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение от ,,Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, против длъжника Д.
СТ. ИВ., за разпореждане плащането по договор за потребителски кредит №
2178218, сключен на 01.02.2020г. с “Кредисимо“ ЕАД, и платена на
последното от “Ай Тръст” ЕООД, в качеството му на поръчител – по договор
за поръчителство, във връзка със сключен с кредитополучателя договор за
предоставяне на поръчителство, двата от същата дата, което вземане е било
прехвърлено от второто дружество на заявителя – с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ и Приложение № 1 към него, двете от
23.08.2021г. за следните суми: главница в размер на 2 959 лв., договорна
възнаградителна лихва от 844.42 лв. за периода 06.09.2020г. – 10.01.2022г,
сумата от 538.39 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от
07.09.2020г. до 28.06.2022г, както и законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението до окончателно изплащане на сумите, както и
присъждане на разноските направени в заповедното производство.
Вземането произтича от договор за потребителски кредит № 2178218,
сключен на 01.02.2020г. с “Кредисимо“ ЕАД, и платена на последното от “Ай
Тръст” ЕООД, в качеството му на поръчител – по договор за поръчителство,
във връзка със сключен с кредитополучателя договор за предоставяне на
поръчителство, двата от същата дата, което вземане е било прехвърлено от
второто дружество на заявителя – с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ и Приложение № 1 към него, двете от 23.08.2021г.
Към заявлението са приложени: договор за потребителски кредит,
договор за поръчителство, договор за предоставяне на поръчителство ведно с
погасителен план, общи условия и пълномощно.
С Разпореждане № 8429 от 20.07.2022 г. Бургаският районен съд е
отхвърлил частично заявлението на кредитора ,,Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД,, в частта за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК за парично вземане за договорна възнаградителна лихва от 844.42 лв. за
периода 06.09.2020г. – 10.01.2022г. Това разпореждане се обжалва пред
настоящата съдебна инстанция.
Спрямо договора за паричен заем, във връзка с който са възникнали
процесните вземания, обект на заявлението по чл.410 ГПК, е приложим
Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
съдът е задължен служебно да извърши проверка: дали искането не
противоречи на закона и на добрите нрави. Видно от депозираното пред съда
заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна
степен.
Съгласно приетото в т. 2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013
г. на ВКС, в производството по чл. 410 от ГПК, съдът не събира
доказателства, нито може да прави изводи въз основа на представени такива,
и преценката на съда по основателността на искането е ограничена
единствено до проверка на твърденията изложени в заявлението. В случая
2
твърденията изложени в т. 9 и т. 12 от заявлението по чл. 410 ГПК
индивидуализират претендираното вземане по основание и размер за всяко от
отделните пера, т. е. заявлението е редовно от формална страна. В
заявлението са изложени всички фактически обстоятелства, които са от
значение за възникването, съществуването и изискуемостта на
претендираните вземания за главница, договорна и мораторна лихва в
посочения размер и период. Съдът не дължи изследване на това дали
годишния процент на разходите отговаря действително на посочения такъв в
договора за потребителски кредит.
Въззивната инстанция споделя доводите на жалбоподателя, че извода на
районния съд, че уговорената от страните годишна договорна лихва в размер
на 40,00 % противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния
размер на законната лихва, почива на съдебна практика, която не е актуална.
Същата е постановена по времето, когато в закона липсва законоустановена
горна граница на договорната лихва при потребителските кредити /т. е.
липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната
лихва/, поради което единственото ограничение на свободата на договаряне
на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата
на добрите нрави. Понастоящем обаче, такава горна граница има и това е 5-
кратния размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тъй като
процесната лихва не надвишава посочения размер, тоест е договорена в
рамките на закона, основателно е оплакването в жалбата, че същата не може
да противоречи на добрите нрави, освен ако не се установи изрично морално
правило което да забранява уговарянето . Такова не може да бъде изведено,
тъй като дори и потребителски, процесния договор има характера на
едностранна търговска сделка, а добрите търговски практики налагат
възмездност на потребителския кредит, която се извежда от уговорената
възнаградителна лихва. Презумпцията е, че след като една уговорка не
противоречи на закона, то тя не може да противоречи на правилата на
добрите нрави. Също така следва да се отбележи, че съгласно чл. 145, ал. 2
ЗЗП не могат да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между
страните, които касаят основния предмет на договора /в случая- тези за
главницата и възнаградителната лихва, които са ясни и разбираеми/, тъй като
в противен случай договорът не би бил сключен.
С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл.9 от ЗЗД, страните
са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в
които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на
закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен
процент на разходите, който включва и годишен лихвен процент по кредита,
не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл.19, ал.4 ЗПК, то не
противоречи на добрите нрави клауза, с която страните уговарят и по-голям
от трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва.
Настоящата въззивна инстанция, намира че заповедния съд не
проверява по същество основанието въз основа на което е възникнало
вземането. В заповедното производство се проверява единствено наличието
на правен спор относно вземането, като изключенията от това правило са
3
изрично предвидени в чл. 41, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от исковото
производство, съдът в заповедното производство не разполага с правомощия
да преизчислява дължимата лихва за забава.
Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че
атакуваното разпореждане следва да бъде отменено, а делото- върнато на
първоинстанционния съд за издаване на заповед за изпълнение за процесната
сума за договорна лихва от сумата 844,42 лева, представляваща договорка
лихва, начислена за периода от 06.09.2020 г. до 10.01.2022 г., както и за
разноските, съобразно отхвърлената част.
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 8429 от 20.07.2022 г. по ч.гр.д. № 4210 по
описа на БРС, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ по чл.410 ГПК в
полза на ,,Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Доктор Петър Дертлиев“
№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, срещу Д. СТ. ИВ., ЕГН **********
за сумата 844,42 лева, представляваща договорка лихва, начислена за периода
от 06.09.2020 г. до 10.01.2022 г., както и за разноските в размер разликата
между 69,95 лв. до пълния предявен размер от 86,84 лв..
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за посочената в диспозитива на настоящото
съдебно определение сума.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4