№ 2485
гр. София, 19.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Нели Й. Първанова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100506637 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 05.12.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решения от 27.07.2020г. и от 15.01.2021г., постановено по гр.д. № 2215/2018г.
на СРС, ГО, 47 състав, са отхвърлени обективно кумулативно и пасивно
субективно съединените искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ
и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „С.Ж.Е.“ АД срещу СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР.
за осъждане на ответниците да заплатят солидарно следните суми: 4 512, 24
лева – непогасена главница по договор за кредит „Експресо“ №
155337/07.03.2007г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане; на сумата от 1 167, 67 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода от 09.01.2015г. до 09.01.2018г. и
на сумата от 824, 24 лева – наказателна лихва от 09.01.2015г. до 09.01.2018г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца „ БАНКА ДСК“ АД /конституиран на основание чл. 227 от ГПК
като ищец в първоинстанционното производство поради настъпило
универсално правоприемство/, в която са изложени оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
1
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и
за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че кредиторът
не се позовава на предсрочна изискуемост на вземането, а на настъпил краен
падеж на договора за кредит. Развити са съображения, че възможността за
обявяване на предсрочна изискуемост е право, а не задължение на кредитора.
Освен това излага, че последиците на предсрочната изискуемост настъпват не
само при проявление на обективния факт на забава на длъжника, но се
изисква и надлежното уведомяване на същия, че банката упражнява
субективното си потестативно материално право за отнемане на
преимуществото на длъжника на уговореното разсрочено плащане на дълга.
По тези съображения счита, че изискуемостта на кредитното задължение е
настъпила на 15.03.2014г., когато е изтекъл крайният срок за връщане на
предоставения кредит. Счита за неправилен изводът на първоинстанционния
съд, че в процесния случай е настъпила автоматична предсрочна изискуемост
на целия непогасен размер на кредита, считано от 15.06.2011г. С оглед
изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълните
им претендирани размери.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна В. КР. ТР. е подала
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Поддържа
релевираното в първоинстанционното производство възражение за
погасяване на вземането по давност при фактически твърдения, че по правило
давностният срок следва да се брои от датите на падеж на всяка месечна
вноска по кредита. В случая обаче началният срок на давността следва да се
брои от 15.06.2011г., а не от крайния падеж по договора. Аргументирано е
становище за неделимия характер на задълженията по договорите за банков
кредит. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение в цялост.
Насрещната страна СТ. Г. СТ. оспорва въззивната жалба. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано и прави искане за
потвърждаването му.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
2
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от
ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че съгласно чл. 10, ал. 2 от договора за кредит е настъпила
автоматична предсрочна изискуемост на целия размер на главницата и
лихвите, считано от 15.06.2011г. Аргументирано е становище, че вземанията
се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок, който в случая е
изтекъл та 15.06.2016г., т.е. преди датата на подаване на исковата молба, по
която е образувано делото. По тези съображения предявените искове са
отхвърлени.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените във въззивното производство оплаквания за
неправилност на същото, намира следното:
Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е
спорно обстоятелството, че първоначалният ищец „С.Ж.Е.“ АД, от една
страна, и СТ. Г. СТ. /като кредитополучател/ и В. КР. ТР. /като съдлъжник
при условията на чл. 101 от ЗЗД/, от друга страна, са обвързани от валиден
договор за кредит Експресо № 155337 от 07.03.2007г., по силата на който
банката е предоставила кредит в размер на 9 200 лева за потребителски
нужди. Кредитополучателят поел задължение да върне получената сума на
вноски, конкретно на 84 равни месечни вноски, включващи главница, такса и
застраховка, в размер на 148, 60 лева, считано от 15.04.2007г. до 15.03.2014г,
с падеж 15-то число на месеца. Съгласно чл. 7 от договора,
кредитополучателят се задължил да заплаща договорна лихва в размер на 8, 5
% годишно /уговорена в хипотезата на променлив лихвен процент/, а при
просрочие – да заплаща наказателна лихва за времето на забавата върху
просрочените погасителни вноски в размер на 6 пункта над номиналната
лихва от 8, 5 % /чл. 8.1 от договора/. Уговореният годишен процент на
3
разходите по кредита е в размер на 10, 12 %, а общият размер на плащанията е
3 441, 40 лева. Съгласно чл. 12 и чл. 13 от договора, кредитополучателят се
задължил да заплаща и такса по кредита в размер на 159 лева и разходи за
застраховка в размер на 224, 83 лева. В чл. 17 от договора е посочено, че
съдлъжникът встъпва в дълга на кредитополучателя и се задължава в това си
качество да отговаря солидарно с него за всички задължения, произтичащи от
договора.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обективно.
От същото се установява, че неплатеният остатък за главница е в общ размер
на 4 512, 24 лева, представляваща просрочена главница по 34 броя неплатени
месечни вноски с настъпил падеж, за периода от 15.06.2011г. до 15.03.2014г.
/крайния срок на договора/, неплатената договорна възнаградителна лихва за
периода от 09.01.2015г. до 09.01.2018г. е в размер на 1 167, 67 лева, а
неплатената наказателна лихва за периода от 09.01.2015г. до 09.01.2018г.,
начислена върху просрочените вноски от 4 512, 24 лева при лихвен процент
от 6 % годишно, е в размер на 824, 24 лева.
С определение от 26.02.2021г. първоинстанционният съд е
конституирал на основание чл. 227 от ГПК като ищец в производството
„БАНКА ДСК“ АД, поради настъпило универсално правоприемство въз
основа на преобразуване на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД чрез вливането му в
„БАНКА ДСК“ АД.
Настоящият съдебен състав счита подадената въззивна жалба за
частично основателна по следните съображения:
Съгласно чл. 430 от ТЗ банката отпуска на заемателя парична сума,
която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит се
отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За
отпуснатата сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков
кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му.
Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието. От това
легално определение като характеристики на договора за банков кредит могат
да се посочат, че той е двустранен, консенсуален, възмезден и срочен.
Процесният договор за кредит е действителен като сключен в изискуемата от
закона форма и страните по него са постигнали съгласие по съществените му
4
елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни
вноски, срок на издължаването му.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че между страните
съществува валиден договор за банков кредит, чиято регламентация се
съдържа в разпоредбите на чл. 430 - чл. 432 ТЗ. Същият е формален /в закона
е предвидена форма за действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен,
двустранен, възмезден и консенсуален /договорът се счита за сключен от
момента на постигане на съгласието/. За банката - кредитор няма друго
задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това
задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а
именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да
използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде
обезпечение.
На етапа на въззивното производство не са спорни и следните
обстоятелства: усвояването на предоставената парична сума по кредита;
размера на претендираните в настоящото производство непогасени
задължения за главница, договорна лихва и неустойка; изпадането на
кредитополучателя в забава и преустановяване на плащанията на месечните
погасителни вноски, считано от 15.06.2021г.
Ищецът претендира процесните вземания въз основа на фактически
твърдения за настъпила изискуемост с изтичане на крайния срок на договора.
Посочено е, че въз основа на искова молба от 29.04.2014г. било образувано
гр.д. № 23022/2014г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, с предмет - предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове за установяване съществуването на
вземането по същия договор за банков кредит, за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
по ч.гр.д. № 34677/2013г. по описа на СРС. След извършена служебна
проверка съдът установи, че заповедното производство е образувано въз
основа на заявление на кредитора от 19.08.2013г. С постановеното по гр.д. №
23022/2014г. по описа на СРС решение, влязло в законна сила, предявените
искове по реда на чл. 422 от ГПК са били отхвърлени поради неизискуемост
на вземането. Съдът е приел, че предсрочната изискуемост на заявеното
вземане, което е предмет и на настоящото производство, не е била надлежно
5
обявена от кредитора на задължените лица, поради което исковете били
отхвърлени. Тези твърдения не са оспорени от насрещната страна.
Следователно, със сила на пресъдено нещо на отхвърлителното решение по
предходния между страните спор по чл. 422 от ГПК, е установен фактът, че
към датата на приключване на устните състезания не е била обявена
предсрочна изискуемост на кредита от банката на длъжника. В процесния
случай ищцовото дружество се позовава в основанието на исковата претенция
на новонастъпил факт, непреклудиран от силата на пресъдено нещо по
предходния спор, а именно – изтекъл краен срок на договора за банков
кредит.
По спорните въпроси относно по отношение на изискуемостта на
процесните вземания:
На първо място следва да се посочи, че в първоинстанционното
производство единствено ответницата В. КР. ТР. е релевирала своевременно
/в срока за отговор на исковата молба/ възражение за погасяване на
процесните вземания по давност. Ответникът СТ. Г. СТ. не е подал отговор на
исковата молба в преклузивния едномесечен срок по чл. 131 от ГПК. С
изтичане на срока за отговор се е преклудирало неговото право да навежда
това материалноправно възражение - арг. чл. 133 ГПК (в този смисъл са и
тълкувателните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). Този ответник е бил надлежно призован за
съдебните заседания пред първоинстанционния съд, но не се е явил и не е взел
становище по иска, вкл. не е релевирал довод, че не е могъл да упражни
своите процесуални права в срока за писмен отговор поради трудно
преодолимо препятствие от обективен характер - арг. чл. 133 ГПК или поради
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по връчване на
препис от исковата молба. Такива доводи не са заявени и във въззивното
производство. Едва с молба-становище от 11.02.2022г., подадена пред
въззивния съд, ответникът С.С. е заявил становище за неоснователност на
предявените срещу него искове поради погасяване на процесните вземания по
давност. Следователно, поради несвоевременното релевиране - едва във
въззивното производство, на възражението за изтекла погасителна давност,
като преклудирано същото не следва да се разглежда. Първоинстанционният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е разгледал
незаявено от ответника С. правопогасяващо възражение и е отхвърлил
6
предявените срещу него искове поради погасяването им по давност. Тъй като
солидарните длъжници са обикновени другари в настоящия исков процес,
своевременно релевираното от другия ответник В.Т. правопогасяващо
възражение не ползва ответника С.С. (с аргумент от обратното основание от
чл. 216, ал. 2, изр. 1 ГПК).
Съгласно задължителното разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1
от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост настъпва
от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако
са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока. В мотивите на т. 18 от същото тълкувателно решение е разяснено, че
по силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции банката може да
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК,
когато "кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем" поради неплащане на
една или повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение
на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва
с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
С оглед изложеното изводите на първоинстанционния съд, че
единствено въз основа на факта на изпадане в забава за плащане на
погасителната вноска за м.06.2011г. е настъпила автоматична предсрочна
7
изискуемост на целия непогасен размер на вземането, са неправилни и в
пряко противоречие на даденото задължително разрешение на този въпрос в
т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Няма спор в теорията и практиката, че с термина "предсрочна
изискуемост" се обозначава правомощието на банките и финансовите
институции по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ да упражнят едно свое
потестативно преобразуващо право, посредством което да предизвикат
едностранна промяна в едно облигационно отношение, въпреки волята на
другата страна – кредитополучателя. Това е право на банката/финансовата
институция, а не задължение, съответно преценката дали да го упражни или
не зависи изцяло от волята на правоимащото лице. Налице е последователна
съдебна практика на ВКС, съгласно която давност тече от момента на
обявяването на кредита за предсрочно изискуем и има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В този
смисъл са множество решения на ВКС - Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д.
№ 57/2012 г. на ВКС, І т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015
г. на ВКС, II т. о., Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС,
І т. о. и др. В тези актове безпротиворечиво се приема, че обявяването на
предсрочна изискуемост е право на кредитора, като от неговата воля зависи
дали да го упражни. Това е изрично посочено и в разпоредбите на чл. 60, ал. 2
ЗКИ и чл. 432 ТЗ и чл. 71 ЗЗД, според които банката може да поиска
предсрочно изпълнение, но не е длъжна да стори това.
В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на
наведените от ответницата В.Т. доводи, че изискуемостта на целия непогасен
остатък по процесния договор за кредит, е настъпила на 15.06.2011г. с
изпадане в забава на кредитополучателя за заплащане на погасителната
вноска с падеж – 15.06.2011г. Както бе посочено банката не твърди, нито се
установява по делото, да е налице обявена на длъжника предсрочна
изискуемост, което волеизявление на кредитора да е достигнало до длъжника.
Предявените в настоящото производство осъдителни искове се основават на
настъпил краен падеж за издължаване на всички погасителни вноски по
договора.
По въпроса от кой момент тече погасителната давност за вземанията по
8
договор за банков кредит, настоящият съдебен състав приема, че давността
следва да изчислява от датата на изискуемостта на съответната погасителна
вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване по кредита. В
този смисъл е даденото в решение № 63 от 01.06.2022г. по т.д. № 2140/2018г.
на ВКС, Първо ТО разрешение на този въпрос, което се споделя от настоящия
съдебен състав. В цитираното решение на ВКС е посочено, че това
разрешение се обосновава с целите на института на погасителната давност –
стимулира своевременно упражняване на субективните граждански права,
гарантира правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане
на гражданските правоотношения, както и с нормативната обвързаност на
давността с изискуемостта на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, от който момент
самият кредитор има право да търси изпълнение за отделните непогасени и
падежирали вноски. Също така следва да се има предвид, че в случая не става
въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без
съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по
кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му.
В същия смисъл е и решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. №
237/2019 г., II ТО, в което е прието, че началният момент на течението на
давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска,
поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита. Изяснено е, че съгласно разяснителната част на Тълкувателно
решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и
целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните
граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя
служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото
развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на
всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на
ВКС е формиран извод, че на основание чл. 114 ЗЗД, началният момент на
течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането
на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на
давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
Посочено е още, че когато вземането на банката по кредита е разсрочено на
9
отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от
главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от
страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част
от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й,
от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по
съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се
санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от
вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете
волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от
главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на
давността. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има
право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от
вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до
течение на давностния срок за тази част от вземането. Началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на
изискуемостта на съответната вноска.
Непротиворечива е практиката на ВКС, че приложима по отношение на
задължението за главницата по банков кредит е общата 5-годишна давност по
чл. 110 ЗЗД. Уговорката между страните за връщане на предоставена като
кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части. Задълженията за връщане на предоставената сума въз основа на
договор за банков кредит не представлява „периодични плащания“ по
смисъла на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 3/2011 г.
от 18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТ, ВКС и
разгледаните в мотивите примери за периодични плащания, които макар да са
породени от един и същ факт, са относително самостоятелни и
периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора.
По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената
сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части – чл. 66 ЗЗД.
10
В аспекта на изложеното и при безспорната констатация за извършено
от длъжника последно плащане по процесния договор на 15.05.2011г.
бездействието на банката да предяви вземанията си се санкционира с
погасяване на правото й на принудително изпълнение за вземания за главница
по погасителни вноски по договора за кредит, падежирали до 10.01.2013г. /5
години преди подаване на исковата молба – 10.01.2018/, на основание чл. 110
ЗЗД. Непогасената част от главницата е за погасителни вноски за периода от
15.01.2013г. до 15.03.2014г., които възлизат на сумата от 2 166, 25 лева,
определена съобразно погасителния план и заключението на съдебно-
счетоводната експертиза. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният в условията на пасивна
солидарност срещу СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. иск с правно основание чл. 79, ал.
1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ за сумата от 2 166, 25 лева и вместо него
следва да се постанови друго, с което ответниците да бъдат осъдени да
заплатят в условията на солидарна отговорност сумата от 2 166, 25 лева –
непогасена главница по договор за потребителски кредит, дължима за
периода от 15.01.2013г. до 15.03.2014г. Решението, в частта, в която е
отхвърлен предявеният срещу В.Т. иск за заплащане на сумата от 2 345, 99
лева – главница по договор за потребителски кредит по погасителни вноски за
периода от 15.06.2011г. до 15.12.2012г., следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в
която е отхвърлен предявеният срещу СТ. Г. СТ. иск за заплащане на сумата
от 2 345, 99 лева – главница по договор за потребителски кредит по
погасителни вноски, дължими за периода от 15.06.2011г. до 15.12.2012г.
Както бе посочено този ответник не е релевирал своевременно
правопогасяващо възражение за давност на процесното вземане. Установено
е, че остатъкът от главното парично задължение е в размер на 4 512, 24 лева,
поради което следва да се ангажира договорната отговорност на същия
ответник за цялата претендирана сума. Вземането от 2 345, 99 лева е дължимо
единствено от главния длъжник С.С. /арг. от чл. 122, ал. 1 от ЗЗД, съгласно
който кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и
да е от солидарните длъжници/.
По претенцията за заплащане на възнаградителна лихва за периода от
09.01.2015г. до 09.01.2018г:
11
Договорът за банков кредит е възмезден – срещу задължението на
банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия
и срок, заемополучателят се задължава да върне заетата сума съобразно
уговореното в договора и да заплати уговорената с банката лихва по кредита
/чл. 430, ал. 1, вр. ал. 2 от ТЗ/. Лихвата е своеобразна цена, която
заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването
на предоставените от нея парични средства, т.е. представлява възнаграждение
за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора.
Възнаградителната лихва се дължи в уговорения в договора размер, но само
за срока на договора, а задължението на кредитополучателя за заплащане на
лихвата се изпълнява на части, според уговореното в погасителния план – на
погасителни вноски с отнапред определен размер и падеж. Не може да бъде
споделена тезата на ищеца, че след изтичане на крайния падеж за погасяване
на задължението по кредита и в случай, че длъжникът е в забава по
отношение на главното парично вземане, то кредитополучателят остава
задължен за възнаградителна лихва, начислена за периода на забава. И това е
така, тъй като възнаградителната лихва не представлява обезщетение за
претърпените вреди за времето на забавата. В случаите на забавено
изпълнение на главното парично задължение по правилото на чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната мораторна
лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, но не и
уговорената в договора възнаградителна лихва.
В случая банката-кредитор претендира вземане за договорна
възнаградителна лихва, начислена за периода след изтичане на крайния падеж
за погасяване на задължението по кредита, поради което и по изложените по-
горе съображения се налага извод, че предявеният иск е неоснователен.
Първоинстанционното решението в тази част следва да бъде потвърдено.
По претенцията за заплащане на наказателна лихва за периода от
09.01.2015г. до 09.01.2018г.:
Претендираното вземане според уговореното между страните в
процесния договор за банков кредит, разкрива белезите на мораторна
неустойка. Направено е искане за ангажиране на договорната отговорност на
длъжниците под формата на обезщетение за вредите от неизпълнението,
чийто размер е предварително определен от страните. Пораждането на това
12
акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно правилото,
уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т.е. освен
обезщетителната си функция, тя представлява и обезпечителен способ за
точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения.
Правопораждащият факт на процесното вземане не е предварително
уговорена между страните цена на стойността на капитала, който се
предоставя за временно ползване. Напротив, твърди се неточно /забавено/
изпълнение на главното парично вземане, поради което се претендира
репариране на вредите от неизпълнението за срока на допусната забава.
Доколкото се касае до мораторна неустойка, то обстоятелството, че крайният
срок на договора за кредит е изтекъл, е ирелевантно за възникването на
вземането по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Мораторната неустойка върху непогасените
просрочени вноски е дължима от момента на забавата до изпълнение на
задължението.
Размерът на дължимата по чл. 9.1. от договора неустойка е установен
въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и същият
възлиза на сумата от 824, 24 лева. Този размер обаче е определен върху
непогасената част от главницата от 4 512, 24 лева. Както бе посочено
вземането срещу ответницата В.Т. за главница до размер на сумата от 2 345,
99 лева е погасено по давност. По давност е погасено и вземането за
неустойка за това главно парично вземане срещу ответницата Т., макар
началният срок за неговата изискуемост да е различен (чл. 114, ал. 4 ЗЗД),
защото то се явява акцесорно по отношение на главното вземане за връщане
на заетата сума и е приложима разпоредбата на чл. 119 ЗЗД. Следователно,
ответницата Т. дължи неустойка за забава за периода от 09.01.2015г. до
09.01.2018г. върху незаплатената и непогасена по давност главница от 2 166,
25 лева, и вземането по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, определено по реда на чл. 162 от
ГПК, възлиза на 395, 12 лева. Първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният в условията на пасивна
солидарност срещу СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. иск с правно основание чл. 92, ал.
1 от ЗЗД за сумата от 395, 12 лева и вместо него следва да се постанови друго,
с което ответниците да бъдат осъдени да заплатят в условията на солидарна
отговорност сумата от 395, 12 лева – неустойка за забава върху непогасената
главница от 2 166, 25 лева. Вземането за неустойка, предявено в настоящото
13
производство, не е погасено по давност на самостоятелно основание /чл. 111,
б.“б“ от ЗЗД/. Съобразно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД, вземането за неустойка се
погасява по давност за период по-голям от 3 години преди датата на
предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички
периодични вземания, което произтича от начина на формиране на вземането
за неустойка – дължимо за всеки просрочен ден. Решението, в частта, в която
е отхвърлен предявеният срещу В.Т. иск за заплащане на сумата от 429, 12
лева /разлика между претендирания размер от 824, 24 лева и дължимия от
ответницата Т./ - неустойка за забава за периода от 09.01.2015г. до
09.01.2018г., следва да се потвърди.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в
която е отхвърлен предявеният срещу СТ. Г. СТ. иск за заплащане на сумата
от 429, 12 лева – неустойка за забава върху главното парично вземане в
размер на 2 345, 99 лева /главница по договор за потребителски кредит по
погасителни вноски, дължими за периода от 15.06.2011г. до 15.12.2012г./.
Вземането от 429, 12 лева е дължимо единствено от главния длъжник С.С.
/арг. от чл. 122, ал. 1 от ЗЗД, съгласно който кредиторът може да иска
изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници/.
По подадените въззивни жалби от „БАНКА ДСК“ АД срещу
постановените от първоинстанционният съд решения по чл. 247 от ГПК:
С решение от 27.07.2020г. първоинстанстанционният съд служебно е
допуснал по реда на чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка
в основното решение, като на стр. 3, ред 5 и 6 от горе на долу е постановил да
не се чете изразът „чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 422 от ГПК във връзка с“.
С решение от 15.01.2021г., постановено по гр.д. № 2215/2018г. по описа
на СРС, ГО, 47 състав, е допусната по реда на чл. 247 от ГПК поправка на
очевидна фактическа грешка в решението от 05.12.2019г., като е постановено
диспозитивът на решението да се чете: „ОТХВЪРЛЯ предявените от „С.Ж.Е.“
АД срещу СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, за
осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата 4 512, 24 лева
главница по договор за кредит „Експресо“ № 155337/07.03.2007г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, както и сумата от 1 167, 67 лева възнаградителна договорна лихва
14
за периода от 09.01.2015г. до 09.01.2018г., както и 824, 24 лева наказателна
лихва от 09.01.2015г. до 09.01.2018г.“. В решението по чл. 247 от ГПК е
посочено, че е допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решението от 05.12.2019г., тъй като е посочено, че са отхвърлени обективно
кумулативно съединени искове за установяване, че ответниците дължат
солидарно процесните суми, а в мотивите съдът се е произнесъл по
осъдителни искове.
Срещу така постановените по реда на чл. 247 от ГПК решения са
подадени въззвини жалби от ищеца. В същите е посочено единствено, че се
поддържа подадената въззивна жалба срещу основното решение.
Насрещните страни в производството – СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. не
изразяват становище.
Настоящият съдебен състав счита подадените въззивни жалби за
неоснователни по следните съображения:
За да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може да
се поправи по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, следва да се констатира
несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на решението и
изразената воля, обективирана в диспозитива на същото. По този ред могат да
се поправят единствено грешки, допуснати в някои от елементите на
решението, съставляващи неговото съдържание. Разпоредбата на чл. 247, ал. 1
ГПК дава възможност на съда, който е постановил решението, по своя
инициатива или по молба на страните да поправи допуснатите очевидни
фактически грешки. Това са грешки, които не се състоят в погрешно
формирана воля на съда, а в нейното външно изразяване.
Съдът в производство по чл. 247 ГПК следва да съпостави
действителната воля, изразена в основното решение с диспозитива на същото,
т.е. само да констатира вече направените изводи по основателността на иска.
Тази констатация на съда сама по себе си може да бъде неправилна и всяка
една от спорещите страни разполага с правото да обжалва решението, с което
е допусната поправката. Решението за поправка на очевидна фактическа
грешка образува едно цяло с основното решение само след като влезе в сила.
Процесът на неговото стабилизиране обаче е самостоятелен, има различни
последици и цел. Силата на пресъдено нещо на това решение касае наличието
на несъответствие между действителната воля на съда и изразената в
15
диспозитива на основното решение, поради което и правният интерес от
обжалването на такова решение се обуславя не от диспозитива на основното
решение, т. е. от крайния изход на спора, основан на изводите на съда за
основателността на иска, а от правните последици на самата поправка,
значението й за процесуалните отношения между страните и изразените от
тях становища досежно наличието на предпоставките за поправка на
очевидна фактическа грешка.
Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК решението трябва да съдържа
произнасяне по въпроса какво постановява съдът по съществото на спора.
При това положение се налага извод, че диспозитивът на решението следва да
е съответен на формираните в мотивите изводи относно основателността,
съответно – неоснователността на предявените искове.
В конкретния случай се установява, че в мотивите на съдебното
решение от 05.12.2019г. първоинстанционният съд изрично е приел, че е
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и е
формирал воля относно основателността на така предявените искове. В
диспозитива на решението обаче съдът се е произнесъл по установителен иск
за съществуване на вземането, като е посочил, че „отхвърля предявените
искове за установяване, че ответниците дължат солидарно“ процесните суми.
Налице е несъответствие между формираната в мотивите на решението воля
за осъдителната претенция на ищеца и изразената такава в диспозитива
относно установителния характер на иска /в този смисъл определение № 22 от
23.01.2015г. по т.д. № 1769/2014г. по описа на ВКС, І ТО/. Налице е
очевидната фактическа грешка и в погрешно посочената правна
квалификация, като в решението от 05.12.2019г. е посочено, че е предявен иск
по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 422 от ГПК /т.е. установителен иск/, а съдът е бил
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед изложеното се налага извод, че с обжалваните решения по чл.
247 от ГПК първоинстанционният съд е отстранил допуснати очевидни
фактически грешки в основното решение, изразяващи се в несъответствие
между формираната в мотивите воля за осъдителната претенция на ищеца и
изразената такава в диспозитива относно установителния характер на иска. С
двете решения от 27.07.2020г. и от 15.01.2021г. диспозитивът на решението
16
от 05.12.2019г. е приведен в съответствие с формираната и изразена в
мотивите действителна воля на постановилия го съд, което обуславя
неоснователност на подадените срещу тях жалби.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски.
Въззиваемата В.Т. следва да бъде осъдена да заплати сумата от 130 лева –
разноски за заплатено възнаграждение за особен представител, определено
съразмерно на уважената част от въззивната жалба. Въззиваемите следва да
заплатят на „БАНКА ДСК“ АД сумата от общо 197, 10 лева – съразмерно
дължими суми за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение /при пълен размер на юрисконсултското възнаграждение от
100 лева/.
Въззиваемата В. КР. ТР. не е направила разноски във въззивното
производство.
С оглед изхода на спора в полза на въззиваемият С.С. следва да се
присъдят сторените по делото разноски съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от 90 лева.
При този изход на спора в полза на ищеца следва да се присъдят
сторените в първоинстанционното производство съдебни разноски,
съразмерно на уважената част от исковете. Ищцовото дружество е направило
разноски в общ размер на 630, 39 лева, от които 280, 49 лева за държавна
такса, 250 лева възнаграждение за вещо лице и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение. Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят сумата от
общо 517, 30 лева, а ответницата В.Т. следва да заплати и сумата от 270 лева
– възнаграждение за осъщественото в първоинстанционното производство
процесуално представителство по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК.
Ответниците С.С. и В.Т. не са направили разноски в
първоинстанционното производство.
С оглед цената на всеки един от предявените искове и на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
17
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение 293970/05.12.2019г., поправено по реда на чл. 247
от ГПК с решение № 160934/27.07.2020г. и с решение №
20012621/15.01.2021г., постановено по гр.д. № 2215/2018г. по описа на СРС,
ГО, 47 състав, в следните части: в частта, в която е отхвърлен предявеният от
„С.Ж.Е.“ АД /заместен на основание чл. 227 от ГПК от универсалния
правоприемник „БАНКА ДСК“ АД/ срещу СТ. Г. СТ. иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ за осъждане на ответника да
заплати сумата от 2 345, 99 лева – непогасена главница по договор за кредит
„Експресо“ № 155337/07.03.2007г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане; в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
430, ал. 1 от ТЗ за осъждане на ответниците СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. да
заплатят в условията на пасивна солидарност сумата от 2 166, 25 лева -
непогасена главница по договор за кредит „Експресо“ № 155337/07.03.2007г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане; в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу
СТ. Г. СТ. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 429, 12 лева – наказателна лихва /неустойка/ по чл. 8.1 от договор за
кредит „Експресо“ № 155337/07.03.2007г., дължима за периода от
09.01.2015г. до 09.01.2018г.; в частта, в която е отхвърлен предявеният срещу
СТ. Г. СТ. и В. КР. ТР. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответниците да заплатят в условията на пасивна солидарност
сумата от 395, 12 лева - наказателна лихва /неустойка/ по чл. 8.1. от договор
за кредит „Експресо“ № 155337/07.03.2007г., дължима за периода от
09.01.2015г. до 09.01.2018г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплати
на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. **** на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ
сумата от 2 345, 99 лева – непогасена главница по договор за кредит
18
„Експресо“ № 155337/07.03.2007г. /сбор от неплатени погасителни вноски с
№ 51-69 и падеж от 15.06.2011г. до 15.12.2012г., включително/, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.01.2018г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр. София, жк **** и В. КР.
ТР., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплатят солидарно на „БАНКА
ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** на
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от 2 166, 25 лева
– непогасена главница по договор за кредит „Експресо“ №
155337/07.03.2007г. /сбор от неплатени погасителни вноски с № 70-84 и
падеж от 15.01.2013г. до 15.03.2014г., включително/, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.01.2018г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплати
на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. **** на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата от 429, 12 лева –
наказателна лихва /неустойка за забава/ по чл. 8.1. от договор за кредит
„Експресо“ № 155337/07.03.2007г., дължима за периода от 09.01.2015г. до
09.01.2018г. върху непогасената главница от 2 345, 99 лева.
ОСЪЖДА СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр. София, жк **** и В. КР.
ТР., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплатят солидарно на „БАНКА
ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** на
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата от сумата от 395, 12 лева – наказателна
лихва /неустойка за забава/ по чл. 8.1. от договор за кредит „Експресо“ №
155337/07.03.2007г., дължима за периода от 09.01.2015г. до 09.01.2018г.
върху непогасената главница от 2 166, 25 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 293970/05.12.2019г., поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с решение № 160934/27.07.2020г. и с решение №
20012621/15.01.2021г., постановено по гр.д. № 2215/2018г. по описа на СРС,
ГО, 47 състав, в останалата част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 160934/27.07.2020г. по гр.д. №
2215/2018г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, постановено по реда на чл. 247 от
ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20012621/15.01.2021г. по гр.д. №
19
2215/2018г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, постановено по реда на чл. 247 от
ГПК.
ОСЪЖДА СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр. София, жк **** и В. КР.
ТР., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплатят на „БАНКА ДСК“ АД, с
ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, ул. **** на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 571, 30 лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство, както и да заплатят на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 197, 10 лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА В. КР. ТР., ЕГН **********, гр. София, жк **** да заплати
на „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. **** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 270 лева –
съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 130 лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. **** да заплати на СТ. Г. СТ., ЕГН **********, гр.
София, жк **** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 90
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20