РЕШЕНИЕ
№ 1935
гр. Пловдив, 31.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20205330110258 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Н. К. Л., ЕГН ********** против „Вива
кредит“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни искове с правно
основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем №
...от 21.09.2015 г., по силата на който получила 600 лева, платими на 36 погасителни
вноски, при уговорен лихвен процент 40,30 % и ГПР- 49,39 %, който бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за
нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и такса за
преструктуриране на договора, получените суми над върнатата главница били без
правно основание. Моли за присъждане на 100 лева - получена без основание за
възнаградителна лихва и 331,21 лева – по клауза за такса преструктуриране /вж. изм.
на иска чрез увеличаване, на осн. чл. 214 ГПК, в посл. о.с.з./, ведно със законната
лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
1
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенциите. Твърди вземанията да са прехвърлени с цесия на „АСВ“ ЕАД.
По същество оспорва да са налице сочените нарушения на чл.10 и чл. 11 ЗПК.
Лихвеният процент бил ясно посочен и фиксиран, съдържала се информация за броя и
периодичността на вноските, договорът не бил сключен при ОУ. Таксата за
преструктуриране на предходен договор /№ ... от 20.04.2015 г./ била дължима, поради
искане на услугата от кредитополучателя и изричното му съгласие да я плати. Касаело
се за доброволно избрана, доп. услуга, като таксата била свързана с осъществяване на
насрещна престация от кредитора. Била избрана преди сключване на договора, поради
което не следвало да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
С Определение № 562/04.02.2021 г. „АСВ“ ЕАД е конституиран като трето лице
– помагач на страната на ответника.
В предоставения срок, подава становище, с което оспорва исковете. Поддържа
ОИМ и моли за отхвърлянето им. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е бил
сключен договор за заем № ..... от 21.09.2015 г., със сочените в ИМ параметри /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 1353/11.03.2021 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с
осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
2
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се обсъдят наведените от ищеца доводи за недействителност
на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявен иск по чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
други разходи.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК /в сила към момента на скл. на договора/, на
която се позовава ищецът, регламентира задължение за изготвяне на текстовата част на
3
съглашението с шрифт не по – малък от 12. По делото е приета СТЕ, която съдът
изцяло кредитира, от която се установява, че размерът на шрифта е в границите на 10,8
- 11,2 pt. Само изложеното е достатъчно, за да се уважат исковете. Налице са обаче и
други нарушения.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,39
%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,30 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,03 % и
общата сума на плащанията от 692,28 лева, не съответстват на действителните. Това е
така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 11 такса
за преструктуриране на дълга да се плаща разсрочено във времето, заедно със
седмичните вноски, като се добавят по 27,47 лева към всяка. Въведеното изискване за
плащане на такава такса се основава на нищожна клауза. От една страна, по делото не
се установява твърдяното преструктуриране да е осъществено и в какво точно се
изразява, респ. каква вреда евентуално е настъпила за кредитора, за да се дължи такса и
4
защо възлиза на упоменатия размер. Ответникът не доказва каква е насрещната
престация, която твърди да е осъществил, за да е начислена и дължима тя.
От друга - разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
Събирането на такси и комисиони за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Твърдяната процедура по преструктуриране /без яснота в какво точно се изразява/
всъщност не се установява да има някакъв конкретен резултат. С процесния договор
частично се погасяват неплатени задължения по предходен договор, като какво се
предоговаря с процесния за предишния, като преструктуриране, получена ли е
отстъпка, някакви преференции и пр., не е ясно. Ако самият договор цели частично
погасяване на предишния, то тази такса касае улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, което само по себе си представлява действие по
усвояване на кредит, при липса на конкретно задължение за кредитора. По начина, по
който е уговорена, тази такса е свързана с усвояването и управлението на кредита,
като с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително
плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. По този начин се увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно
допълнително възнаграждение. Ето защо посоченият в договора годишен процент на
разходите от 49,39 % не отговаря на действителния такъв, след като стойността на
допълнителните плащания представлява 82,41 % спрямо предоставената сума
/(494,46/600)*100/.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от
своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение
5
№ 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното и поради нарушение на описаните изисквания на ЗПК,
договорът за кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължи да
върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Както се посочи – с клаузата за дължимост на такса за преструктуриране се
заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, като противоречаща на закона и добрите
нрави. Нищожността е пречка за възникване на задължение по нея, поради което
платените суми са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане,
съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
От представената справка се доказва, че като такса е платена именно исковата
сума от 331,21 лева, при което претенцията е доказана по основание и размер и следва
да бъде уважена в цялост, ведно със законната лихва като последица.
Относно възнаградителната лихва – освен на осн. чл. 23 ЗПК, такава е
недължима и поради нищожност на клаузата за начисляването й, предвид
6
противоречие с добрите нрави.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 40,30 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 49,39 % /неотговарящ на действителния/, надхвърлят
законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на
законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при
ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на
договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,
поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не
е възникнало за ищеца.
От справката се установява, че е платена сумата от 80,18 лева, при което искът е
доказан по основание и до този размер, а за разликата следва да бъде отхвърлен.
Сумата е дължима ведно със законната лихва като последица.
И двете суми са платени на ответника /дог. за цесия с ТЛП е сключен
впоследствие/ и подлежат на връщане.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК /ТЛП няма право на
такива – чл. 78, ал. 10 ГПК/.
Ищецът е направил искане, представил списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане
на – 100 лв. – ДТ и 180 лв. – СТЕ. По съразмерност се дължат 267,13 лева.
7
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1, вр. с ал. 9 НМРАВ, възлиза на общо 500 лева /дължимост на
ФЛ – пълномощник, няма док. за рег. по ДДС/, от които по съразм. следва да се
присъдят 477,02 лева.
Ответникът е направил искане, но не е представил списък по чл. 80 ГПК, нито
доказателства за сторени разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г да плати на Н. К.
Л., ЕГН **********, с адрес: гр. ..., следните суми: 80,18 лева /осемдесет лева и
осемнадесет стотинки/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва и
331,21 лева /триста тридесет и един лева и двадесет и една стотинки/ - получена без
основание по клауза за такса за преструктуриране по недействителен договор за
паричен заем № .... от 21.09.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано
от постъпване на исковата молба в съда – 18.08.2020 г. до окончателното погасяване,
както и общо 267,13 лева /двеста шестдесет и седем лева и тринадесет стотинки/ -
разноски по делото по съразмерност, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сума,
получена без основание за възнаградителна лихва за разликата над уважения до пълния
предявен размер от 100 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, на основание чл.
38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. С. А. Г., със служебен адрес: .., сумата от
477,02 лева /четиристотин седемдесет и седем лева и две стотинки/ - адвокатско
възнаграждение по съразмерност за процесуално представителство на ищеца Н. К. Л. в
производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК
/л.3/:
8
...................................................
Решението е постановено при участието на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК *********, като трето лице – помагач на страната на ответника „Вива
кредит“ ООД, ЕИК *********.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9