Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 03.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12322 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Ц.И.Н. срещу
решение от 17.05.2019 г. по гр.д. №43804/2018 г. на Софийския районен съд, 166
състав, с което на основание чл.422 ГПК вр. чл79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е
признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Д.К.” АДСИЦ сумата от
887,07 лв. - признато със споразумение от 17.03.2011 г. задължение, произтичащо
от договор за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” от 01.07.2014 г.,
ведно със законната лихва от 29.03.2018 г. до изплащане на вземането, и сумата
от 270,47 лв. - мораторна лихва за периода 28.03.2015 г. - 28.03.3018 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по гр.д. №20620/2018 г. по описа на СРС, 166 състав, като ответникът е осъден
да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно,
постановено е в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон,
и е необосновано. Сочи, че по делото не е установено настъпването на предсрочна
изискуемост на кредита. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че вземанията за главница се погасяват с изтичането на общата петгодишна
давност, както и че не се е произнесъл по възражението за погасителна давност
относно лихвата за забава. Твърди също, че СРС не е разгледал и възражението за
липсата на правопораждащ ефект на процесното споразумение от 17.03.2011 г.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Д.К.” АДСИЦ в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Възражението, че решението на СРС
противоречи на разясненията, дадени в т.18 ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй
като по делото не се установява настъпването на сочената от ищеца предсрочна
изискуемост, е ирелевантно за конкретния спор. От приетото по делото заключение
на ССчЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че към датата на
изготвяне на заключението – 12.02.2019 г. размерът на неиздължената просрочена
и падежирала главница е в общ размер на сумата от 2842,07 лв. Съгласно ТР
№8/2017 на ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане
по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на присъдено
нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В
конкретния случай размерът на вноските с настъпил към датата на устните
състезания падеж е по-голям от
претендираната ищеца главница.
Размерът на непогасената от ответника
главница, който, както бе посочено по-горе, към датата на проведените от СРС
устни състезания е 2842,07 лв., се установява от приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССчЕ. Ответникът, чиято е доказателствената тежест
за това, не е ангажирал никакви доказателства за установяване положителния факт
на плащането, поради което и настоящият съдебен състав намира, че същият е
останал задължен за целия размер на претендираната от ищеца главница.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че вземанията за главница по договор за кредит се погасяват с
изтичането на кратката тригодишна давност по чл.111 б. „в“ ЗЗД. За
договора за заем, какъвто безспорно е процесният договор, намира приложение
общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. С решение №261/12.07.2011 г. по гр.д.
№795/2010 г. на ІV ГО на ВКС се приема, че не е налице периодично плащане по
смисъла на чл.111 б. „в“ ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати. Според това
решение, за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо
и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем
задължението е неделимо. Фактът, че е уговорено връщане на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични
плащания, а съставлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на
части. Това разрешение на въпроса е застъпено и в решение №28/05.04.2012 г. по
гр.д. №523/2011 г. на ІІІ ГО на ВКС и решение №103/16.09.2013 г. по т.д.
№1200/2011 г. на І ТО на ВКС. В посочените решения е прието още, че отделните
погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за
периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение
на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Характерно
за револвиращия кредит /какъвто е договорът за кредитна карта/ е, че в него не
е уговорен брой на погасителните вноски на предоставената сума. Възникването,
падежът и размерът на задължението за погасяване нито са определени в договора,
нито са определяеми, а зависят изцяло от поведението на длъжника. Поради
изложените съображения, съдът намира, че задължението за плащане на усвоената
заемна сума няма характер на периодично, поради което не попада в хипотезата на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по
чл.110 ЗЗД.
Подписването на споразумението от
17.03.2011 г. представлява признание на вземането от длъжника /чл.116 б. „а“ ЗЗД/. От 17.03.2011 г. е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК – 29.03.2018 г., т.е. задължението за
главницата не е погасено по давност и се дължи в претендирания размер.
От приетото по делото заключение на
ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че
лихвата за забава върху главницата от 887,07 лв. за периода 28.03.2015 г. -
28.03.2018 г. възлиза на сумата от 270,47 лв. Неооснователно е възражението на
въззивника, че вземанията за лихва за забава са погасени по давност. Към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК /29.03.2018 г./ не е изтекъл тригодишният давностен
срок по чл.111 б. „в“ ЗЗД.
Не следва да бъдат разглеждани
възраженията на въззивника касаещи липсата на правопораждащ ефакт на процесното
споразумение от 17.03.2011 г., тъй като същите са въведени едва във въззивната
жалба и са процесуално недопустими.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът
констатира, че в диспозитива на постановеното от СРС решение е налице очевидна
фактическа грешка в годината, на която е сключен договора за издаване на
кредитна карта „EUROLINE”, която следва да бъде
отстранена от СРС по реда на чл.247 ГПК след връщане на делото.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №117821/17.05.2019
г., постановено по гр.д. №43804/2018 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав.
ОСЪЖДА
Ц.И.Н., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на „Д.К.” АДСИЦ, ЕИК *****, седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „*****, на
основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
ВРЪЩА
делото на СРС, 166 състав, за поправка на допуснатата очевидна фактическа
грешка, съобразно мотивите на решението.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.