МОТИВИ към присъда по НЧХД № 2681
по описа за 20**г. на ШРС
Подсъдимият Ш.М.Ш. е предаден на
съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 09.08.20**г., в гр.Шумен, причинил на В.И.Я.
*** лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето,
неопасно за живота.
Пострадалото лице В.Я. предявява
граждански иск в размер на 5000 лв, за причинени неимуществени вреди, резултат от
деянието по чл.130, ал.1 от НК. Искът е предявен своевременно и от легитимирано
за целта лице, поради което същият е приет за съвместно разглеждане в
наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано и като
граждански ищец.
В съдебно заседание частният
тъжител се явява лично и с процесуален представител, който поддържа повдигнатото
обвинение и моли съда да признае подсъдимия за виновен, като му наложи
справедливо наказание, както и да бъде уважен предявеният граждански иск в
пълния му размер.
Подсъдимият, редовно призован, не
се явява; изпраща процесуален представител, който изразява становище за
недоказаност на частното обвинение.
След преценка на събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено от фактическа страна
следното:
Тъжителят и подсъдимият се
познавали от няколко години. В края на 2016г. между тях възникнал конфликт и
отношенията им се влошили във връзка с продажба на кучета, собственост на
тъжителя, с която подсъдимият се бил ангажирал. На 13.12.2016г. в РУ-Шумен
постъпила жалба от подсъдимия Ш. и неговата съпруга с твърдения, че тъжителят
ги подлага на психически тормоз и им отправя закани за саморазправа. На
15.12.2016г. била депозирана жалба и от Я., съдържаща твърдения за аналогични
действия, но осъществени от подсъдимия. Била извършена проверка, в хода на
която не били установени данни за престъпление от общ характер, а тъжителят бил
предупреден по реда на чл.65, ал.1 от ЗМВР да не се саморазправя с Ш., както и
да урежда спорните отношения по съдебен ред. Отношенията между двамата обаче
останали неуредени. На 09.08.20**г. тъжителят позвънил на подсъдимия и отново
поискал последният да му заплати сумата, която Я. считал, че му се дължи. Ш.
поканил тъжителя да отиде до квартирата му на ул.“Н.П.“ №** в гр.Шумен, за да
се разберат и Я. се насочил към посочения адрес с управлявания от него лек
автомобил. Междувременно в автомобила се качил св.А. Х.- приятел на
пострадалия, който помолил да бъде транспортиран до магазин за авточасти. При
пристигането на двамата на посочената улица тъжителят установил, че Ш. го
очаква и спрял автомобила. В този момент подсъдимият се доближил, започнал да
отправя обиди към Я., заявил, че няма да му даде никакви пари, след което се
пресегнал през дясното стъкло на автомобила с ръка, в която държал нож.
Пострадалият се обърнал с гръб и се опитал да се отдръпне, но подсъдимият успял
да му нанесе удар с ножа в областта на гърба вляво. Тъжителят привел автомобила
в движение и се отдалечил, като от св.Х. узнал, че е получил нараняване, което
кърви. На следващия ден Я. се явил на преглед при съдебен лекар, при което било
установено, че в резултат от действията на подсъдимия тъжителят получил хоризонтално
разположена в областта на гърба вляво, по линията на лопатката върху горния
ѝ ръб, плитка рана с дължина 1,2 см., с гладки ръбчета и заострени ъгли,
като външния ъгъл на раната е по-плитък, а вътрешният- по-дълбок, както и
синкаво-червеникаво кръвонасядане по вътрешната страна на лявата мишница. По
случая била образувана преписка с вх. № 2068/**г. по описа на ШРП, но бил
постановен отказ да се образува наказателно производство, тъй като било
счетено, че се касае за деяние, за което наказателно преследване се възбужда по
тъжба на пострадалия.
Изложената фактическа обстановка
съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства- от показанията
на свидетелите А.Р.Х. и А.И. Я., както и от
присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. С
най-голямо значение са показаният на св.Х., който е очевидец на инцидента и
непосредствено е възприел действията на подсъдимия от съвсем близко разстояние.
Посоченият свидетел е в близки приятелски отношения с пострадалия, но съдът
намира, че не са налице основания за съмнение в неговите показания, тъй като
същите са последователни, безпротиворечиви и логични. Не могат да бъдат
споделени доводите на защитника, че показанията на св.Х. са недостоверни поради
противоречия с писмените сведения, които същият е дал във връзка с образуваната
от ШРП преписка. Последните нямат характера на свидетелски показания, поради
което е процесуално
недопустимо да се приобщават съдържащите се в тях данни и да се противопоставят на
показания, дадени от лицето в качеството на свидетел. Следва да се отбележи също, че при анализа на достоверността на събраните
гласни доказателства съдът се основава не само на тяхната последователност и
логичност, както и на наличието или липсата на данни за предубеденост или
заинтересуваност. От решаващо значение е съответствието на дадените показания
или обяснения със събраните напълно обективни и достоверни доказателства по
делото. Най-съществени
в случая са данните от Съдебномедицинско удостоверение №183/20**г., издадено от
съдебен лекар, в което са отразени обективно съществуващите увреждания,
причинени на тъжителя. В
посоченото СМУ са закрепени действителните находки по тялото на пострадалия, които поради естеството си са неповлияеми от някакъв субективизъм. В заключението му е констатирано
наличието на порезна рана в областта на гърба вляво на пострадалия и едно
кръвонасядане по вътрешната страна на лявата мишница, като изрично е посочено,
че установените травматични увреждания могат да бъдат получени по време и
начин, съобщени от пострадалия. Показанията на св.Х. напълно кореспондират на
констатациите в съдебномедицинското удостоверение, което е решаващото основание същите да бъдат
кредитирани изцяло. Като
обобщение следва да се посочи, че заключението на приложеното СМУ установява по
несъмнен начин травматичните увреждания, причинени на пострадалия, а
показанията на св.Х. изясняват механизма на получаването им. Данни за
самоличността на извършителя се съдържат в показанията на св.А. Я., пред която
пострадалият, непосредствено след инцидента, е заявил, че е бил нападнат от
подсъдимия Ш.. Според константната съдебна практика законът не ограничава свидетелските
показания единствено до пряко възприетите факти, поради което няма забрана чрез
тях да се установяват изявления на други лица /Решение №755/06г. на ВКС, II Н.о./. Аналогично изявление е направил
тъжителят и в депозираното от него още същия ден заявление до началника на
РУ-Шумен, приобщено като писмено доказателство по делото. Липсва логична причина пострадалият да сочи
за извършител лице, различно от действителния такъв, като не са установени и
някакви особени обстоятелства, които да представляват мотив за потвърждаване на
неистина в тази насока. Материалите, съдържащи се в приложените по делото Преписка вх.№ 2068/**г.
по описа на ШРП и Преписка вх.№ 2545/16г. по описа на ШРП също потвърждават
наличието на трайно влошени отношения между подсъдимия и пострадалия. На 28.09.20**г.
подсъдимият е изготвил писмено обяснение във връзка със случая. Посоченото
обяснение, както беше посочено по-горе, няма качеството нито на свидетелски
показания, нито на обяснения на подсъдим, а има процесуална стойност единствено
като писмено доказателство. Ценено в това му качество обаче същото се явява
индиция за правилността на извода за самоличността на извършителя. По
изложените съображения съдът основа фактическите си изводи на показанията на разпитаните
свидетели и на приобщените писмени доказателства, като намери, че същите
потвърждават изложената в тъжбата фактическа обстановка, а доказателства в различна
насока не са установени.
Предвид гореизложеното съдът намира, че подсъдимият Ш. действително е нанесъл удар с нож в областта на гърба на тъжителя,
с което му е причинил описаните по-горе наранявания. Констатираните увреждания
са причинили на тъжителя временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
По делото не е назначена съдебно-медицинска експертиза за установяване
характера на уврежданията, но според разпоредбата на чл.144, ал.2, т.2 от НПК
такава е задължителна, само когато съществува съмнение относно характера на
телесната повреда. В случая съдът намира, че такова съмнение не е налице,
поради което прие, че за изясняването на делото не е необходимо назначаването
на СМЕ, още повече, че извода на съда, че се касае именно за временно разстройство
на здравето, неопасно за живота, кореспондира и на приложеното по реда на чл.283
от НПК като писмено доказателство съдебномедицинско удостоверение.
С посочените си действия подсъдимият е осъществил състава на
престъпление по
чл.130, ал.1 от НК, тъй като е причинил на пострадалия увреждания, обусловили
временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Деянието е извършено с пряк
умисъл, като извършителят е съзнавал общественоопасния му характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици.
По
отношение престъплението, извършено от подсъдимия, съдът намира, че са налице
предпоставките по чл.78а от НК, а именно:
-за
престъпление по чл.130, ал.1 от НК, законът предвижда наказание лишаване от
свобода до две години или пробация
-подсъдимият
не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна
отговорност по реда на чл.78а от НК към момента на извършване на деянието. Същият
е бил осъден с Определение за одобряване на споразумение, постановено по
НОХД№461/13г. на ВПРС за престъпление по чл.129, ал.2, вр. с чл.20, ал.2 от НК
на десет месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е било отложено по
реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от три годни. По присъдата е настъпила
реабилитация по чл.86, ал.1, т.1 от НК, считано от 11.11.2016г., поради което
при извършването на деянието подсъдимият се е явявал неосъждан. С Решение
№87/05.10.20**г., постановено по АНД№ 335/**г. по описа на ВПРС подсъдимият е
бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание по реда на чл.78а от НК за престъпление по чл.343в, ал.3, вр. с ал.1
от НК. Решението обаче е влязло в сила на 21.10.20**г. –след извършването на
настоящото деяние. Доколкото според установената съдебна практика наличието на
материалноправните предпоставки за приложението на чл.78а от НК следва да бъде
преценявано към момента на извършване на деянието, а не към момента на
постановяване на съдебния акт, следва да се приеме, че подсъдимият не е бил
освобождаван от наказателна отговорност по реда на цитираната норма и
съответно- не са налице пречки за нейното приложение. В този смисъл изрично са
Решение №27/2003г. на ВКС, I н.о.;
Решение №499/2004г. на ВКС, II н.о. и
др.
- от
престъплението не са причинени имуществени вреди
Предвид
изложеното съдът прие, че подсъдимият Ш. следва да бъде освободен от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на
чл.78а от НК. При определяне на наказанието съдът отчете като смекчаващи
обстоятелства наличието на траен конфликт с пострадалия и неуредените им
имуществени отношения, а като отегчаващи- предходната съдимост на лицето (макар и да е изтекъл
срокът за реабилитация, осъждането следва да се вземе предвид при
индивидуализацията на наказателната отговорност на дееца /Решение №430 от
07.10.1996г. на ВКС/, още повече, че Ш. е осъден за друго престъпление против телесната
неприкосновеност), както и причиняването на телесна повреда на обществено
място, без конкретен повод и без да е бил предизвикан от пострадалия. По
изложените съображения съдът намери, че на подсъдимия следва да бъде наложено
административно наказание ”глоба” при отчитане както на смекчаващите, така и на
отегчаващите обстоятелства, в размер над
минималния, предвиден в закона, а именно- 1500 лева.
По отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск от страна на пострадалия, съдът намери същият за
основателен, тъй като ищецът безспорно е претърпял морални страдания от
причинените му телесни увреждания. В тази връзка съдът отчете и допълнително
настъпилото влошаване на здравословното състояние на тъжителя, който е развил
остра стресова реакция в резултат от инцидента / видно от приложеното копие на
амбулаторен лист/. Съдът намира обаче, че размерът на предявения граждански иск
е несъразмерно висок и не съответства на претърпените страдания. По тези
съображения, в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът счете за
справедливо да уважи частично предявеният граждански иск, като осъди подсъдимия
да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. и отхвърли искът в останалата му част до
пълния предявен размер като неоснователен.
На основание чл.189, ал.3 от НПК,
съдът възложи на подсъдимия Ш. направените деловодни разноски и разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 512,00 лева, като го осъди и да заплати
съответната държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50,00 лева.
Водим от горното съдът постанови
присъдата си.
Районен съдия: