РЕШЕНИЕ

гр. София, 03.05.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 СТОЙЧО ПОПОВ

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 638 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 50 с-в, поправено по реда на чл. 247 от ГПК и допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с Решение № 427369/11.06.2018 г. по предявените от С.М.И. и Д.А.А. срещу „Ю.Б.“ АД субективно обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3 и ал. 4, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключен между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34108, по силата на който ищците са получили от ответника сумата в размер на 70 720 евро, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 от ЗЗП, като неравноправни. С посоченото решение ответникът е осъден да заплати на ищците следните суми: 8984,47 евро – валутна разлика, платена в периода от 10.06.2008 г. до 10.04.2015 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 11 826,47 евро; 5473,37 евро – лихва, заплатена за периода от 10.06.2011 г. до 10.04.2015 г., ведно с като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 8965,81 евро; 2308,98 евро – мораторна лихва върху плащанията за лихви за периода от 10.06.2011 г. до 10.04.2015 г. и сумата от 307,69 евро – надплатените суми за годишна такса за управление на кредита в размер на 0,3 % върху размер на неплатената главница, изчислен спрямо усвоената от ищците сума в размер на 70720 евро за периода от 10.05.2011 г. до 10.05.2014 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 368,91 евро, ведно с законната лихва върху ½ от главниците от 8984,47 евро, 5473,37 евро и 307,69 евро, считано от 25.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумите. Искът е отхвърлен за сумата от 1745,48 евро – валутна разлика, като неоснователен.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на ищците С.М.И. и Д.А.А., депозирана чрез адв. В.В. с пълномощно по делото, срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковите им претенции по т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от петитума на исковата молба са отхвърлени за периода от 25.05.2010 г. до 10.06.2011 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло искът им по т. 5 от исковата молба. Жалбоподателите считат решението в обжалваните части за противоречиво и необосновано. По-конкретно в жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е определил началния момент, от който се дължат претендираните вземания, а като последица от това неправилно е определен и техният размер. Излагат се доводи, че по иск за връщане на даденото по нищожен договор не се прилагат правилата за погасителната давност, евентуално задължението за връщане на даденото по нищожен договор възниква от момента на прогласяване нищожността и от този момент започва да тече погасителната давност за вземането. Акцентира, че изводът на първата инстанция за неоснователност на исковата претенция за сумата от 1745,48 евро е неправилна и необоснована. Ето защо се отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да се постанови друго, с което изцяло да се уважи исковата претенция за периода от 25.05.2010 г. до 25.05.2015 г. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, в която се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, с оглед на което моли същата да бъде оставена без уважение, респективно решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба и от ответника „Ю.Б.“ АД в частта, с която исковите претенции са уважени. В жалбата се твърди, че в обжалваната част решението е недопустимо, необосновано, неправилно и незаконосъобразно, прието в пълно противоречие със събраните по делото доказателства и приложимото законодателство. Релевират се доводи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е налице свръх петитум. Сочи се, че съдът не е сезиран с установителен иск за прогласяване нищожност на клаузи от процесния договор. Прави се изявление, че решението на първата инстанция е недопустимо и в частта, с която е прието, че по силата на договора за кредит ищците са получили сумата от 70 720 евро отново поради свръх петитум. Акцентира се, че по силата на валидно сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 720 евро по курс купува за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а ищците са заявили изрично, че искат да получат кредит в равностойността на евро в швейцарски франкове. Навеждат се доводи, че заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза е прието без да е обсъдено доколко поставените задачи са относими към предмета на спора. Твърди се, че липсват доказателства, че именно банката е получила сумите по т. нар. валутни разлики. Жалбоподателят посочва, че изводите на съда касателно формиране на базовия лихвен процент (БЛП) са неправилни и необосновани. Неправилно било приетото в решението и това, че месечната анюитетна вноска в евро към 17.04.2008 г., изчислена на основание чл. 3 от договора върху сумата от 70 720 евро, е 413,64 евро. Сочи се още, че процесните договорни клаузи не са били предмет на разглеждане от Комисията за защита на потребителите (КЗП), както и че неправилно СРС е приел, че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Изразява се несъгласие с изводите на съда, че посочените договорни клаузи по същество били уговорки във вреда на кредитополучателя, че критериите за формиране на БЛП били неясни и произволни и че методологията за формирането му следвало да е част от договора. Излагат се съображения, че не е налице нито промяна на договора, нито значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Жалбоподателят не е съгласен и с изложеното от съда по отношение на чл. 6, ал. 2 от договора. Твърди, че кредитът е усвоен в швейцарски франкове, с оглед на което при формиране на лихвата е приложим БЛП за кредити в тази валута, като изрично е уговорено в договора, че кредитът следва да се върне в швейцарски франкове. В тази връзка необоснован бил и изводът, че приложимият валутен курс бил произволно избран. По-нататък се изразява несъгласие и с изводите на първата инстанция, че разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от договора била в противоречие с тази на чл. 1, ал. 1, пр. последно. Неправилни и необосновани били и изводите: че е налице неяснота дали кредитът следва да се върне в евро или в швейцарски франкове; че е налице неяснота по отношение на клаузите, регламентиращи превалутирането на отпуснатите кредити, че чл. 6, ал. 2 от договора противоречи на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП; че разпоредбата на чл. 20 от договора противоречи на чл. 143, т. 9 от ЗЗП; че при подписване на договора кредитополучателят бил лишен от информация за съществени клаузи от договора; че конкретният случай касае индексация; че страните не са постигнали съгласие относно съществени параметри на договорното отношение, че вследствие на превалутирането била налице курсова разлика, платена от кредитополучателите в размер на 3413,87 лв.; че увеличението на БЛП не отговоря на настъпили реални промени на показателите за промяна на пазарните индикатори, имащи значение за определяне на БЛП; че процесните договорни клаузи не били индивидуално уговорени; че е налице хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП по отношение на процесните договорни клаузи; че е налице нищожност на чл. 3, ал. 5 от договора; изводите за наличие на надплатена лихва и годишна такса; че приложима е общата 5-годишна давност; не били обсъдени от съда условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД; не било зачетено възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Сочи се още, че съдът не е обсъдил изложените от ответника възражения и аргументи и не е съобразил установената по дела със сходен предмет съдебна практика. В тази връзка отправя искане до СГС като виззивна инстанция да постанови решение, с което да уважи депозираната въззивна жалба, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК касателно възнаграждението за адвокат, което претендира насрещната страна. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците С.М.И. и Д.А.А., с която се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо отправят искане до въззивния съд за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част. Претендират се разноски.

Постъпила е въззивна жалба от С.М.И. и Д.А.А. и срещу Решение № 427369/11.06.2018 г., в частта, с която е оставено без уважение искането им по чл. 248 от ГПК за изменение на Решение № 350354 от 28.02.2018 г. в частта за разноските, както и в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на Решение № 350354 от 28.02.2018 г. в частта за периода от 25.05.2010 г. до 10.06.2011 г. В жалбата се излагат съображения, че обжалваното решение е противоречиво и необосновано. По-конкретно в жалбата се излагат оплаквания, че на ищците са присъдени по-малко от полагащите им се разноски за държавна такса и депозит за вещо лице, съобразно уважената част от исковите им претенции, респективно на ответника са присъдени разноски в размер, по-голям от дължимия. На следващо място се твърди в жалбата, че първата инстанция неправилно е определила периода, за който се дължат претендираните от ищците суми, респективно неправилно е определен периодът на изтеклата погасителна давност. В тази връзка се сочи, че районният съд не се е произнесъл по цялата заявена искова претенция. Жалбоподателите считат, че неправилно е определен и периодът на обезщетението за забава. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивен съд за отмяна на обжалваното решение в посочените части и допълване на Решение № 350354 от 28.02.2018 г., съгласно изложените в жалбата съобажения. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззиванта жалба от ответника „Ю.Б.“ АД с вх. № 5140526/07.09.2018 г., с който се изразява становище, че жалбата следва да се остави без разглеждане, при условията на евентуалност без уважение, като в отговора се излагат подробни съображения в тази насока. Претендират се разноски.

Против Решение № 427369/11.06.2018 г. е постъпила въззивна жалба и от ответника „Ю.Б.“ АД. Жалбоподателят е останал недоволен от решението в частта, с която са уважени молбите на ищците за допълване и поправка на очевидни фактически грешки в Решение № 350354 от 28.02.2018 г. В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с приобщения по делото доказателствен материал и приложимата нормативна уредба. Според жалбоподателя решението е неправилно, тъй като съдът неоснователно е приел, че на ищците се дължи законна лихва. Релевират се доводи за неправилност в частта за поправка на очевидна фактическа грешка поради това, че в Решение № 350354 от 28.02.2018 г. е налице свръхпетитум. По същество останалите аргументи, изложени в жалбата, са идентични с тези във въззивната жалба срещу Решение № 350354 от 28.02.2018 г. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивен съд за постановяване на решение, с което жалбата бъде уважена с всички законови последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззиванта жалба от ищците С.М.И. и Д.А.А., в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора, респективно решението в обжалваните от ответника части следва да бъде потвърдено. Ето защо моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.

Депозирана е частна жалба (наименована въззивна жалба) от ответника „Ю.Б.“ АД срещу Определение № 551712 от 03.12.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в, с което е оставено без уважение искането му по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В жалбата се застъпва становище, че обжалваното определение е неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата. В тази връзка ответникът мли посоченото определение да бъде отменено.

В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищците, с който изразяват становище за неоснователност на същата, поради което молят обжалваното определение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

По отношение жалбите срещу Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 50 с-в:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но същото е частично недопустимо в частта, с която е признато за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3 и ал. 4, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключен между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34108, по силата на който ищците са получили от ответника сумата в размер на 70 720 евро, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 от ЗЗП, като неравноправни, поради следното. От депозиранта искова молба се установяв, че ищците не са предявявали иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК за прогласяване нищожност на отделни клаузи от процесния договор. Нещо повече, същите изрично са заявили, че желаят нищожността на посочените в исковата молба клаузи поради неравноправност да бъде обсъдена единствено в мотивите на съдебното решение. На следващо място, в петитума на исковата молба липсва такова изрично искане, а и самият първоинстанционен съд е приел, че е сезиран само и единствено с кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Като е постановил изричен диспозитив и то без да е сезиран с такъв иск, първоинстанционният съд е нарушил регламентирания в разпоредбата на чл. 6 от ГПК принцип за диспозитивното начало. В случая ищцовата страна се позовава на нищожност на отделни клаузи от процесния договор като преюдициален въпрос от значение за предмета на делото. Констатацията на съда за нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от същата, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. В този смисъл са разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо в тази част първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо.

Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

При произнасянето си по правилността на решението, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирани лица и при наличието на правен интерес от обжалването.

Настоящият състав приема от фактическа страна следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Безспорно е по делото, че на 17.04.2008 г. е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34108 от 17.04.2008 г. (наричан в настоящото изложение за краткост „договора“), по силата на който „Ю.Б.“ АД е предоставила на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 720 евро, по курс „купува“ за щвейцарски франк към евро на „Ю.Б.“ АД в деня на усвояване на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 15 830 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на описан в договора недвижим имот и равностойността в швейцарски франкове на 54 890 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита за други разплащания. Съгласно чл. 1, ал. 3 в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1, неразделна част от договора, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Ю.Б.“ АД, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове. Кредитополучателите са се задължили да върнат кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 360 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план (Приложение № 2), дължими до 10-то число на месеца. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в щвейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е в размер на 4.5 %.  Съгласно чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката следва да уведоми кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони, а договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове в „Ю.Б.“ АД и се ползва при условията на ал. 5 и 6 – усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извършва тези действия. За превалутирането кредитополучателят не дължи на банката определените съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, такси и комисионни. В чл. 6, ал. 2 от договора е посочено, че  погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“  на банклата за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят заплаща на банката следните такси: 1. такса за управление – 1.5 % върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита; 2. в началото на всяка следваща година, считано от датата на усвояване на кредита – годишна такса за управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към същата дата и 3. административна такса за обработка на документи в размер на 20 лв., платима еднократно при подаване на молбата за кредит, като с чл. 12 банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20 от договора. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила в деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. Страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят може да изплати дълга си предсрочно – изцяло или частично, въз основа на писмена молба до банката, като при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита дължи такса в размер на: 3 % върху размера на предсрочно погасената главница в случай на погасяване със собствени средства за първите три години от срока за издъжаване на кредита; 2 % върху размера на предсрочно погасената главница в случай на погасяване със собствени средства след третата година от срока за издъжаване на кредита; и 4 % върху размера на предсрочно погасената главница – при рефинансиране. Съгласно чл. 20 от договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро, като за тази услуга се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката. С подписване на договора кредитополучателят се съгласява в тези случаи банката да превалутира кредита в евро по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 от договора за съответната валута и вид на кредита. Дефиниция на понятието „превалутиране“ е дадено в чл. 21 от договора. То се определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което трябва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.  В чл. 22, ал. 1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

От заключението на назначената в производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което въззивният съд кредитира като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано, се установява следното. Вещото лице е дало заключението си след проверка в счетоводството на ответника и представените му документи, като е представило в табличен вид информация за курса на швейцарския франк и евро към лева за падежа на всяка вноска по кредита и тяхната разлика за период от сключване на процесния договор – 17.04.2008 г., до завеждане на исковата молба – 25.05.2015 г. Вещото лице сочи, че ако се приеме, че кредитът е следвало да се връща в евро, а не в швейцарски франкове, то сумата, която ищеците са надплатили до 10.04.2015 г. е в размер на 11826,47 евро или 9728,81 швейцарски франкове, като е представило в табличен вид разликата в курса на швейцарския франк и еврото спрямо лева за процесния период. Съгласно чл. 2, ал. 2 и 3 от договора усвоения размер в швейцарски франкове се превалутира по крос курс CHF/EUR – 1.648301, а в следствие на превалутирането се е получила курсова разлика в размер на 3413,87 лв. По блокирана валутна разплащателна сметка за обслужване на кредита са постъпили 116568,00 швейцарски франка на 10.05.2008 г. Въз основа на молба за превалутиране на ищците, ответникът (банката) е откупил сума в размер на 116568,00 швейцарски франка срещу евро чрез задължаване на сметката на кредитополучателите в CHF и е превела равностойността на тази сума в евро – 70720,00 евро, по сметка в евро на кредитополучателя. Обслужващата сметка на кредита е сметката на кредитополучателя в швейцарски франкове, като кредитополучателят е захранвал тази сметка в изпълнение на задължението си за погасяване на кредита, както следва: общо 95 вноски, от които 24 вноски на каса в швейцарски франкове и 71 вноски на каса чрез покупко-продажба от лева в швейцарски франкове. По-нататък вещото лице сочи, че сумата, която ищецът е надплатил за лихва над първоначално уговорената с договора в размер на 5.65 % до 10.04.2015 г. включително е в размер на 11383,35 швейцарски франка или 8965,81 евро, а лихвата за забава от датата на падежа на всяка вноска до датата на подаване на исковата молба е в размер на 6055,48 лв. В заключението е направена и констатация, че липсва формула за изчисляване на БЛП на банката, но има методология за определяне неговия размер, съгласно която БЛП се определя като сбор от следните компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, като при кредити в швейцарски франкове банката следи тримесечния Либор за швейцарски франкове; рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привлечения паричен ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и др. Буферната надбавка изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0.50 % на годишна база. Разглежданата методология е приета 2005 г., публикувана на интернет страницата на банката през 2010 г., но е била действаща за целия период на прилагане на БЛП и не е била променяна. Размерът на БЛП съгласно заключението отразява състоянието и промените в цената на ресурса на банката, чиито компоненти са тримесечният референтен лихвен процент за швейцарски франкове (3М Либор), 5Y CDS на България и CDS на Гърция, рисковата премия за страната, процентът на минималните задължителни резерви и други разходи, свързани с набиране на средства. Вещото лице е посочило какви промени са настъпили в БЛП за жилищни кредити за периода 2007-2012 г. и кореспондиращите промени в тримесечния Либор, 5Y CDS на България и CDS на Гърция. Стартовото ниво на БЛП за ипотечни кредити в швейцарски франкове, въведен на 01.01.2008 г. е в размер на 4.50 %, от 07.07.2008 г. тази стойност е 5.00 %, а от 10.10.2008 г. – 7.20 %, от 10.09.2012 г. – 6.95 %. Комитета по управление на активите и пасивите (КУАП) е органът на банката, отговарящ за първоначалното определяне и последващите промени в размера на БЛП. Нивата на БЛП се разглеждат и при необходимост се актуализират при всяко заседание на КУАП не по-рядко от веднъж месечно.

Вещото лице е посочило още, че месечната вноска в евро към 10.06.2009 г., изчислена по начин, първоначално указан в договора, а именно БЛП в размер на 4.5 % и договорна надбавка от 1.15 % или общо 5.65 % и върху главница в размер на 70720 евро е в размер на 413,64 евро. Месечната анюитетна вноска е изчислена към 10.06.2009 г., тъй като съгласно чл. 5, ал. 2 от договора кредитополучателите са ползвали 12-месечен гратисен период за плащане на погасителните вноски по главницата, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита. Според вещото лице при това положение реално надплатената сума от ищците за периода от 17.04.2008 г. до 10.04.2015 г. е в размер на 16767,95 евро. От заключението се установява още, че размерът на надплатената сума за годишна такса за управление на кредита в размер на 0.3 % върху размера на неплатената главница, изчислен спрямо усвоената от ищците сума в размер на 70720,00 евро за периода от 17.04.2008 г. до 10.05.2014 г. възлиза на 368,91 евро.

Според вещото лице на 10.05.2008 г. по валутна разплащателна сметка за обслужване на кредита в швейцарски франкове са постъпили 116568,00 швейцарски франкове. На същата дата банката служебно е превалутирала тази сума в лична разплащателна сметка на кредитополуателя в евро. Приетите от КУАП нива на БЛП са различни за швейцарски франкове, лева, евро и щатски долари, от което следва, че БЛП за кредити в швейцарски франкове не е приложим за кредитите в друга валута.

В съдебно заседание вещото лице е заявило, че ищците са полчили отпуснатия кредит в евро, а сумата не е получена в швейцарски франкове, тъй като същата е превалутирана в евро. След като е имало превалутиране кредитът се счита усвоен в евро.

Въз основа на молба, депозирана в съдебно заседание, проведено на 20.11.2017 г., е допуснато изменение на предявените искове чрез увеличение техния размер, както следва: по отношение иска по т. 1 от петитума на исковата молба искът да се счита предявен за 11826,47 евро; по т. 2 от петитума искът да се счита предявен за 8965,81 евро; по т. 3 от петитума искът да се счита предявен за 3096,12 евро; по т. 4 от петитума искът да се счита предявен за 368,91 евро; по т. 5 от петитума искът да се счита предявен за 1745,48 евро.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

По отношение на иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД:

При предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото.

Според ищците банката е получила без основание сумата от 11826,47 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между швейцарския франк и еврото за периода от сключването на договора – 17.04.2008 г., до датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г.; сумата от 8965,81 евро, представляваща разликата от предварително договорените вноски за лихва и реално заплатените от ищците лихви за периода от сключването на договора – 17.04.2008 г., до датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г.; сумата от 368,91 евро, представляваща надплатена такса за управление на кредита; сумата от 1745,48 евро, представляваща недължимо платена сума поради валутната разлика, получена от превалутирането на кредита към момента на усвояването.

Ищците се позовават на изначална липса на основание на банката да получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт). Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

В разглеждания случай е установено по делото, а и не се спори, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Спазено е изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за сключването на договора в писмена форма за действителност. За банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използват кредита по предназначение; да дадат на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.

Първият спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с валидността на оспорените клаузи.

 В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателите С.И. и Д.А. са физически лица, на които с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищците имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Според настоящия съдебен състав клаузите от договора, по отношение на които ищците твърдят неравноправност, а именно – чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 5, чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор, не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищците могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Кредитополучателят (потребителят) е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови (ипотечни) кредити не следва да нарушават основни принципи, в т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.

Законът за кредитните институции (ЗКИ), при действието на който е сключен процесният договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.

Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора“. „Основателно съображение“ по смисъла на горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

В частност в процесния договор за кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е приложимият по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор за кредит. Следователно клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 5, както и чл. 12, ал. 1 от процесния договор, които въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, т. е. цената на кредита, която е съществен елемент от договора, чрез изменение на единия от компонентите й – БЛП, са неравноправни. Те не предвиждат ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.

В този смисъл Решение № 95/13.09.2016 г., постановено по ТД № 240 по описа за 2015 г. на ВКС, II ТО, в което е посочено, че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия да се съдържат кумулативно два елемента – методиката (метод) за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.

Това разбиране е застъпено последователно в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по ГД № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV ГО, Решение № 77/22.04.2015 г. по ГД № 4452/2014 г. на III ГО на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по ТД № 154/2016 г. на ВКС, I ТО и Решение № 165/02.12.2016 г. по ТД № 1777/2015 г. на ВКС, I ТО, в които е разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за неравноправност, по следния начин: дали „изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗЗП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗЗП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 от ЗЗП)“.

Следва да бъде обърнато внимание и на разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по ТД № 240/2015 г. на ВКС, II ТО, съгласно които договорът за банков кредит като разновидност на договора за заем представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално определените в чл. 3 от Закона за пазарите на финансови инструменти (ДВ, бр. 52/ 2007 г.), финансовите инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т. 2 от ДР на Закона за публично предлагане на ценни книжа (ДВ бр. 114/99 г.) и в т. 50, б. „а” – б. „д” на чл. 3 от Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че  договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което за него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.

В разглеждания случай ответното дружество нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателите са били оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи или е определен конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния кредит.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.

В разглеждания случай не е налице фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1. доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2. другата страна по договора да има право незабавно да го прекрати. В процесния договор липсва клауза, която предоставя такава възможност на потребителя. С чл. 8 и 9 от договора се предвижда единствено възможност за кредитополучателя да изплати предсрочно дълга по кредита изцяло или частично, което без съмнение не е равнозначно на  уговорка за възможността за едностранно прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване. На следващо място, следва да се има предвид, че уговорената в чл. 8, ал. 2 от договора такса за частично или пълно предсрочно прекратяване на кредита в размер на 4 % от размера на предсрочно погасената главница противоречи на изискването чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП правото на потребителя едностранно да прекрати договора да може да се упражни свободно, т. е. без за потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни последици.

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че в разглеждания случай банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че както бе посочено по-горе, ако не иска да приеме тази промяна, той не би могъл да прекрати договора.

По изложените съображения въззивният съд намира, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от процесния договор са неравноправни, тъй като поставят ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което те са и нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

На следващо място въззивният съд приема, че с клаузите на чл. 2, ал. 1, 5 и 6 и чл. 6, ал. 2 от договора е уреден механизъм на двойно превалутиране. Валутата на получения от ищеца кредит е евро, като не е посочено каква точно е равностойността в швейцарски франкове на 70 720 евро. Неясната равностойност в швейцарски франкове на 70 720 евро е била преведена по блокирана сметка, открита на името на ищеца съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, като вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза е установило, че в документите, съхранявани от банката, е посочено, че на 10.05.2008 г. по валутната разплащателна сметка за обслужване на кредита е постъпила сума от 116 568 швейцарски франка. Ищците обаче не са усвоили кредита от тази сметка, а от друга лична разплащателна сметка на името на кредитополучателя и то в евро, след като банката служебно е превалутирала сумата от швейцарски франкове в евро по курса франк/евро за деня. Това се установява и от приложените на л. 159 и л. 160 от първоинстанционното дело искане за усвояване на суми по кредит и молба за „откупуване“ на сума във валута.

Следователно по силата на чл. 2, ал. 5 от договора задължителното служебно превалутиране на отпуснатата сума от швейцарски франкове в евро е условие за използването й, тъй като с превалутирането тя се превежда по друга сметка, която не е блокирана и от която може да се теглят суми. От друга страна съгласно чл. 6, ал. 2 от договора при внасяне на погасителните вноски във валута, различна от швейцарски франкове, също се извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва каквото и да било съглашение между страните.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, а същевременно е установено въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че курсът на швейцарския франк спрямо евро/лева се е покачил. Поради установеното в чл. 6, ал. 2 от договора задължение за погасяване на кредита на вноски в швейцарски франкове, като същевременно при неосигуряване на дължимата сума за вноските в швейцарски франкове по сметката в швейцарски франкове (която е блокирана), банката извършва служебно превалутиране на наличните средства в лева и евро по сметките на кредитополучателя, на практика ищецът е погасявал кредита на вноски в швейцарски франкове след превалутирането им от евро. Курсът, по който се е извършвало това превалутиране, е бил определян от банката към деня на съответното плащане и е бил неизвестен за кредитополучателите. Доколкото е установено, че този курс се е покачвал, то за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е внасял през исковия период по-голяма сума в евро, респ. правил е по-големи разходи, за да погасява месечните вноски в уговорената валута, като едновременно с това е заплащал възнаградителна лихва в едностранно увеличения от банката размер (поради промяна на БЛП в швейцарски франк).

В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16, е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредити финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата за това проверка следва да се извърши от националния съд. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение, е прието също така, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, а в т. 50 – че банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. Аналогични съображения са изложени в решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване, по дело C-119/17.

По изложените съображения въззивният съд намира, че потребителите-ищци са поели съществен риск, без банката да ги е уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението. По този начин потребителите не са разполагали с достатъчно информация, за да изчислят общите разходи по кредита, които съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване. Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го позволяват.

Уговарянето на превалутиране при усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че пазарният продукт, който му се предлага – договор за кредит в швейцарски франкове, е по-изгоден. Швейцарският франк е една от основните световни валути, устойчива на глобални сътресения и инфлация, поради което избирайки кредит в тази валута и механизма на превалутирането потребителят, който цели да получи кредит в евро на изгодна цена, остава с убеждението, че по този начин ще му бъдат гарантирани нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита. Същевременно банката неслучайно избира да предостави кредит в евро с изискване задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, тъй като предвид ресурса и капацитета, с които разполага като професионалист в областта (дългогодишна информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да прогнозират мащабите на валутния риск), има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на валутния пазар, в т. ч., че по време на криза цената на тази валута ще се покачва, като едновременно с това установява за себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк. Видно от  чл. 1, ал. 2 от договора задължението на банката е на фиксирана стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк, превалутирането е по търговския курс на банката, а не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии, а освен това е установено и правото на банката да извършва автоматична промяна на годишния лихвен процент при увеличаване на БЛП, зависим от курса на швейцарския франк, без да е уговорена реципрочна промяна при намаляването му. В разглеждания случай следва да се отчете и обстоятелството, че за кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от тежестта на задължението за превалутиране.

Настоящият съдебен състав намира, че въведената с Директива 93/13 система на защита на потребителя, като по-слаба страна, предполага разширително тълкуване на изискването за прозрачност на договорните клаузи, което означава, че в договора задължително трябва да бъде изложен точният механизъм за конвертиране на чуждестранната валута, посочен в съответната клауза, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, за да може потребителят да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Освен това, с оглед особеностите на метода на конвертиране на чуждестранната валута, следва да бъде определено дали с оглед всички елементи на релевираните факти, включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи съществуването на разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния курс продава и обменния курс купува на чуждестранна валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него от прилагането на обменния курс продава при изчисляването на погасителните вноски, които той в крайна сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на сключения заем/кредит – в посочения смисъл са постановените Решение на СЕС по дело С-26/13 и Решение на СЕС по дело С-96/14.

С оглед на това, за да постъпи справедливо с клиента си, при положение, че се уговаря превалутиране на поискан кредит във валута, различна от търсената от кредитополучателя, в момент на исторически ниски нива на швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще продължат, банката е следвало да му разясни, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него, поради което кредитирането в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в друга валута и че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е също така банката да обяви ясно и прозрачно конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. В тази насока следва да се отбележи също така че добросъвестността и обичайната банкова практика изискват преди сключване на договор за кредит и двете страни да съобразят дали доходите на кредитополучателя са достатъчни да изплаща кредита и да посреща финансовите си нужди.

Макар клаузата на чл. 22, ал. 1 от процесния договор да е разбираема от формална и граматическа гледна точка, тя представлява единствено формална декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лева и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния пазар и всички вреди, но не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита, поради курсови разлики. По делото не са ангажирани доказателства за предоставянето на подробна информация на ищците за горепосочените обстоятелства от страна на банката, чиято е била доказателствената тежест в тази насока.

По изложените съображения въззивният съд приема, че клаузите за превалутиране, в т. ч. и клаузата на чл. 22, ал. 1 от процесния договор, с която във вреда на потребителя е прехвърлен валутният риск, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, поради което се явяват нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдържанието на тези клаузи не може да бъде подведено към конкретно описаните фактически състави в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но изброяването не е изчерпателно и законът позволява на съда да квалифицира като неравноправно договорено всяко съдържание, включено в договор, съставен от една от страните без индивидуално обсъждане, което създава неравновесие в правата и задълженията.

Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че аналогични съображения на изложените в настоящото решение са изложени и в Определение № 382 от 16.07.2018 г. на ВКС по ТД № 752/2018 г., I ТО, Определение № 561 от 9.08.2018 г. на ВКС по ТД № 735/2018 г., Определение № 374 от 10.07.2018 г. на ВКС по ТД № 60402/2016 г., Определение № 363 от 6.07.2018 г. на ВКС по ТД № 2795/2017 г., I ТО и Определение № 45 от 16.02.2018 г. на ВКС по ТД № 2327/2017 г., I ТО.

Необходимо е да бъде посочено също така, че въпреки принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (Решение на СЕС по дело С-618/10), в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна клауза (клаузи) би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд следва да може да замести въпросната неприложима клауза с друга диспозитивна уредба от националното право, така че да бъде възстановено равновесието между правата и задълженията на страните при съхраняване на действието на договора като цяло. Доколкото в разглеждания случай отричането на действието на целия процесен договор би било по-неблагоприятно за потребителя (ищеца), тъй като той би изгубил възможността да връща разсрочено кредита, а при липса на достатъчно спестявания би бил заплашен от загуба на ипотекирания имот, ако банката отправи веднага искане за реституция на даденото по договора. А и съхраняването на срочния договор без валутен риск и без възможност за увеличаване на размера на годишната лихва, респ. таксите по кредита, съответства на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата – чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Основният предмет на кредитиране е съхранен в съдържанието на процесния договор, без счетените за неравноправни клаузи от него, доколкото са ясни общият размер на главницата, ползвана от кредитополучателя – 70 720 евро, крайният срок на ползване и първоначално уговореният размер на възнаградителната лихва – 5.65 %.

При това положение и като съобрази заключението на вещото лице, съгласно което ищците реално не са усвоявали швейцарски франкове, а отпуснатата сума е била на тяхно разположение в евро след служебно извършено превалутиране, както и че по силата на чл. 6, ал. 2 погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен, която на практика е евро, настоящият съдебен състав намира, че за да не бъде възлаган кредитният риск от превалутирането върху потребителите, следва да се изхожда от разбирането, че те са дължали връщане на отпуснатата сума в евро. Съгласно изчисленията на вещото лице ако кредитът се връща в евро, за периода от 10.06.2008 г. до 10.04.2015 г. ищците са платили 11826,47 евро повече, които представляват платена сума без основание. Ето защо въззивният съд споделя изводите на първата инстанция затова, че исковете по т. 1, 2 и 4 от петитума на исковата молба са установени по основание.

Касателно техния размер настоящият въззивен състав намира следното. С оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд взе предвид задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, съгласно които вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита ответникът. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното извършване. Ето защо, в разглеждания случай погасени по давност се явяват претенциите за връщане на месечните вноски за периода пет годни преди датата на подаване на исковата молба, т. е. предявените искове (с изключение този за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, за който се прилага тригодишната погасителна давност по арг. от чл. 111 от ЗЗД) са основателни за сумите, платени в периода от 25.05.2010 г. до 25.05.2015 г., т. е. за вноските от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г.

По-конкретно по отношение на иска за сумата от 11826,47 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк, същият е следвало да се уважи за сумата от 10625,75 евро за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г. При това положение обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен посочения иск за разликата над 8984,47 евро до 10625,75 евро и за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., а в останалата част, касаеща този иск, да се потвърди.

По отношение на иска за сумата от 8965,81 евро, представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва, същият е следвало да се уважи за сумата от 6890,62 евро за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г. При това положение обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен посочения иск за разликата над 5473,37 евро до 6890,62 евро и за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., а в останалата част, касаеща този иск, да се потвърди.

По отношение на иска за сумата от 368,91 евро, представляваща надплатена сума за такса за годишно управление на кредита, същият е следвало да се уважи за сумата от 307,69 евро за периода от 10.05.2011 г. до 10.04.2014 г. При това положение в тази част въззивният съд споделя изцяло изводите на първата инстанция, респективно обжалваното решение следва да се потвърди изцяло в тази част.

По отношение на иска за сумата от 1745,48 евро по т. 5 от петитума на исковата молба, представляваща надплатена сума поради валутна разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента на усвояването му, въззивният съд намира за правилен извода на първата инстанция затова, че същият е неоснователен, тъй като по същество претенцията се припокрива с тази по т. 1 от петитума на исковата молба, с оглед на което в тази част обжалваното решение следва да се потвърди.

По отношение иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

Ищците са предявили и иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата по т. 2 от петитума на исковата молба, изчислена за всяка надплатена сума до датата на исковата молба.

За да се уважи исковата претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е необходимо да са налице следните предпоставки (юридически факти): 1. наличие на глвен дълг; и 2. длъжникът да е изпаднал в забава, както и от кой момент е станало това. Установяването на тези предпоставки е в тежест на ищците по делото.

От направеното изложение следва, че първата предпоставка е налице – по делото е установено съществуването на главното задължение, а именно надплатена сума за договорна (възнаградителна лихва) в размер на 6890,62 евро за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г.

По отношение на втората предпоставка въззивният съд намира следното. Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС При връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. Това е така, тъй като задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, в хипотеза на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е безсрочно – правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са определили предварително срок за изпълнение; такъв няма определен и в закона. Както стана ясно от изложеното по-горе, при неизпълнение на парични задължения, законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за изпълнение. При това положение съгласно правилото на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора. Когато кредиторът е дал в поканата допълнителен срок за изпълнение, забавата ще настъпи с изтичането на този срок.

По делото пред първата инстанция е прието като писмено доказателство (приложено на л. 107) искане с вх. № 106332/05.02.2015 г. по описа на ответника „Ю.Б.“ АД във връзка с процесния договор, с което ищците са поканили ответника да им върне надвзетите суми от валутни разлики и лихви като недължимо платени. При липсата на нормативно определени изисквания към съдържанието на поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД (така Решение № 69 от 27.07.2015 г. по ТД № 119/2014 г., II ТО, ТК на ВКС) следва да се приеме, че посоченото искане има характер именно на покана по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Следователно ответникът е изпаднал в забава, считано от 05.02.2015 г. и обезщетение за забвено изпълнение за надплатените договорни лихви в периода от 10.06.2010 г. до 10.01.2015 г. се дължи за периода от 05.02.2015 г. до датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., с уговорката, че тази покана касае платеното без основание до този момент – 05.02.2015 г., т. е. за надплатената договорна лихва с падеж 10.02.2015 г., 10.03.2015 г. и 10.04.2015 г., които представляват отделни и самостоятелни вземания, липсва покана, поради което за тях не се дължи обезщетение за забавено изпълнение. При това положение въззивният съд намира за неправилен извода на първата инстанция, че искането за обезщетение за забава се явява основателно за сумата от 2308,98 лв., дължима за периода от 10.06.2011 г. до 10.04.2015 г.

Предвид това, че претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е установена по своето основание, както и че вещото лице е изчислило обезщетението за забава от падежа на всяка отделна вноска, а не от датата, от която ответникът е изпаднал в забава, размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да се определи от въззивния съд по негова преценка съгласно разпоредбата на чл. 162 от ГПК.

Обезщетението за забвено изпълнение върху главницата за надплатените в периода от 10.06.2010 г. до 10.01.2015 г. договорни лихви в общ размер на 6519,04 евро е в размер на 199,42 евро, дължимо за периода от 05.02.2015 г. до 25.05.2015 г. Предвид изложеното искането за присъждане на обезщетение за забава е основателно за сумата от общо 199,42 евро, дължимо за периода от 05.02.2015 г. до 25.05.2015 г., респективно в тази част обжалваното решение следва да се отмени за разликата над сумата 199,42 евро до пълния присъден от първата инстанция размер от 2308,98 лева.

Обезщетението за забавено плащане е изчислено от съда, посредством лихвен калкулатор от интернет страницата Националната агенция по приходите - https://nraapp02.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp.

По отношение жалбите срещу Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в:

Посоченото решение в частта, в която съдът се е произнесъл по молбата по чл. 248 от ГПК, има характер на определение, респ. оплакването на ищците, инкорпорирано във въззивна жалба вх. № 5119832/17.07.2018 г., има характер на частна жалба. Предвид крайните изводи на въззивния съд, налагащи частична отмяна на Решение № 350354 от 28.02.2018 г., което ще доведе и до преразпределение на разноските в производството, частната жалба срещу Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ищците за изменение на решението в частта за разноските, не следва да бъде разглеждана по същество, респективно обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено.

Оплакването на ищците, инкорпорирано във въззивна жалба вх. № 5119832/17.07.2018 г., че първата инстанция неправилно е определила периода, за който се дължат претендираните от ищците суми, респективно неправилно е определен периодът на изтеклата погасителна давност, вече бе обсъдено в мотивите на настоящото решение, поради което същият препраща към тях без да е необходимо да ги преповтаря отново. Предвид горното в тази част Решение № 427369/11.06.2018 г. също следва да бъде отменено.

По отношение на оплакването срещу Решение № 427369/11.06.2018 г. във въззивна жалба № 5123793/25.07.2018 г. на ответника „Ю.Б.“ АД, че първоинстанционният съд неоснователно е приел, че на ищците се дължи законна лихва, въззивният съд намира същото за неоснователно по следните съображения. Икането за присъждане на законна лихва е заявено своевременно от ищците още с исковата молба, още повече законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане. Самото присъждане на законна лихва е последица от уважаване на претенцията по главния дълг. Вземането за лихва има акцесорен характер, то възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. Лихвата следва главното вземане – тя се прехвърля, залага и погасява заедно с него. Размерът на законната лихва след предявяването на иска се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. Защитата срещу искането за присъждане законната лихва е защита срещу главния иск – възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. По аргумент от чл. 214, ал. 2 от ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба не е предявяване на отделен иск. Претенцията за законна лихва от подаване на исковата молба макар и да няма характер на самостоятелен иск (по арг. от чл. 214, ал. 2 ГПК), има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата вземане. Това вземане без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК, само ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я разгледа (така Решение № 265 от 8.01.2020 г. на ВКС по ГД № 760/2019 г., III ГО, ГК). Казаното обуславя извод, че жалбата е неоснователна, респ. в тази част обжалваното решение е правилно и като такова следва да се потвърди от въззивния съд.

По отношение на частната жалба:

Предвид крайните изводи на въззивния съд по съществото на спора, частната жалба срещу определението на СРС, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските, не следва да бъде разглеждана по същество, респективно обжалваното определение следва да бъде отменено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора въззивният съд следва да се произнесе и по разноските, дължими в производството пред първата инстанция. Ищците доказват и претендират разноски, сторени в производството пред първата инстанция в общ размер на 6458,85 лв., от които 4000,00 лв. за адвокатско възнаграждение, 2058,85 лв. за платена държавна такса, 400,00 лв. за депозит за вещо лице. С отговора на исковата молба ответникът е заявил възражение за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение. Предявените искове са в общ размер на 50857,04 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения (НМРАВ) за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията са следните: при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. - 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. Следователно минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 2055,71 лв. Обстоятелството, че на страната на ищеца има две лица не обосновава дължимост на адвокатско възнаграждение в почти двойно по-голям размер от минималния такъв, определен по НМРАВ, тъй като от името на ищците е депозирана една обща искова молба и исковите претенции произтичат от едни и същи юридически факти. На следващо място делото е разгледано и обявено за решаване в едно съдебно заседание, а вече е формирана и значителна по обем съдебна практика по сходни казуси. Все пак делото се отличава с фактическа и правна сложност, която е по-голяма в сравнение с други дела с подобен предмет, броят на приобщените доказателства не е голям, но същите са в значителен обем. С оглед на изложеното настоящият въззивен състав намира възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за основателно, репсективно претендираното от ищците адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено, но все пак същото следва да се определи в размер по-голям от минималния, предвиден НМРАВ, а именно 2500,00 лв. При това положение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищците се дължат разноски, сторени пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 3437,16 лв.

Ответникът претендира и доказва разноски, сторени пред районния съд, в размер на 1500,00 лв. Макар от процесуалния представител на ищците да е релевирано възражение за прекомерност на претендирания от ответника адвокатски хонорар, същият е определен в размер дори под минималния съгласно НМРАВ. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете на ответника се полагат разноски в размер на 460,30 лв.

За въззивното производство се дължат разноски, както следва:

Ищците претендират и доказват извършване на разноски в общ размер на 5555,73 лв., от които 5000,00 лв. за адвокатско възнаграждение, 555,73 лв. за държавна такса. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендирания от ищците адвокатски хонорар. По изложените по-горе съображения, както и с оглед обстоятелството, че във въззивното производствот не са събирани доказателства, но все пак от страна на въззивниците и ищци в производството пред първата инстанция чрез техния процесуален представител са депозирани общо две въззивни жалби, два отговора на въззивни жалби на ответника и един отговор на частна жалба, претендираното възнаграждение за един адвокат от ищците следва да бъде намалено до размер на 2500,00 лв. Предвид това на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищците следва да се присъдят разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция в размер на 2118,04 лв.

Ответникът претендира и доказва сторени във въззивното производство разноски в общ размер на 1878,84 лв., от които 1200,00 лв. за адвокатски хонорар и 678,84 лв. за държавни такси. Предвид това, че жалбата му срещу Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в срещу е оставена без уважение, заплатената за нейното разглеждане държавна такса не следва да се присъжда. Процесуалният представител на ищците е направил възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение при условията на евентуалност, в случай че същото е в размер над минималния предвиден в НМРАВ. Претендираното от ответника възнаграждение за представителство във въззивното производство за един адвокат е дори под минимума, предвиден в НМРАВ, предвид което същото не следва да се намалява. С оглед изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 568,88 лв.

С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И  :

 

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 с-в в частта, с която е признато за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3 и ал. 4, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключен между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34108, по силата на който ищците са получили от ответника сумата в размер на 70 720 евро, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 от ЗЗП, като неравноправни.

ОТМЕНЯ Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 с-в в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес: *** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:*** осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД: за разликата над сумата от 8984,47 евро до размера на сумата от 10625,75 евро, дължима за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк; за разликата над сумата от 5473,37 евро до размера на сумата от 6890,62 евро, дължима за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва, и в частта, с която е уважен предявеният от С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* осъдителен иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 199,42 евро до пълния присъден от първата инстанция размер от 2308,98 лева, представляваща обезщетение за забвено изпълнение върху главницата за надплатените договорни лихви, както и Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в, в частта, с която е оставено без уважение искането на ищците за изменение на Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 с-в по отношение на приода от 25.05.2010 г. до 10.06.2011 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* да заплати на С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД: сумата над 8984,47 евро до размера на сумата от 10625,75 евро, дължима за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк, ведно със законната лива върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното ѝ изплащане; сумата над 5473,37 евро до размера на сумата от 6890,62 евро, дължима за периода от 10.06.2010 г. до 10.05.2011 г., представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва, ведно със законната лива върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното ѝ изплащане.

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 199,42 евро до пълния присъден от първата инстанция размер от 2308,98 лева, представляваща обезщетение за забвено изпълнение върху главницата за надплатените договорни лихви.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 с-в, в останалата част.

ОТМЕНЯ Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищците, депозирана по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на Решение № 350354 от 28.02.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 50 с-в в частта за разноските, както и Определение № 551712 от 03.12.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********, да заплати на С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3437,16 лв, представляваща разноски, сторени в производството пред първата инстанция, съобразно уважената част от иска.

ОСЪЖДА С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 460,30 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред първата инстанция, съобразно отхвърлената част от иска.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 427369/11.06.2018 г., постановено по ГД № 28440 по описа за 2015 г. на СРС, ГО, 50 с-в, в останалите части.

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* да заплати на С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2118,04 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА С.М.И., ЕГН ********** и Д.А.А., ЕГН ********** да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 568,88 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ:                           1.                         2.