РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Перник, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ЛОРА Р. СТЕФАНОВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА Р. СТЕФАНОВА Въззивно гражданско
дело № 20231700500637 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Р. П. Б., ЕГН ********** от *** чрез
адвокат С. В. срещу Решение № 20/15.02.2023 г. по гражданско дело №
496/2021 г. по описа на Районен съд – Радомир, допълнена с въззивна жалба –
допълнение против определение № 315/12.05.2023 г., с което е изменено
решението, в частта му за разноските.
С Решение № 20/15.02.2023 г., поправено с Решение № 88/12.05.2023 г.
и с Решение № 142/11.07.2023 г., постановени по гражданско дело №
496/2021 г. по описа на Районен съд– Радомир на основание чл. 108 от ЗС е
признато за установено по отношение на Р. П. Б., че Д. Д. Д., В. Д. Д., и Н. Д.
Д., със съгласието на Д. Д. Д. – попечител, са собственици, всеки на по 1/3
идеална част от поземлен имот, представляващ незастроен урегулиран
поземлен имот/празно дворно място/, находящ се в ***, общ. ***, ***област,
за който съгласно регулационния план на ***, одобрен със Заповед 1 № РД-1
от 1989 г. е отреден парцел ***, кв. *** и същата е осъдена да им предаде
владението на недвижимия имот.
С обжалваното решение ответницата е осъдена да заплати на ищците
сумата от 2055 лв. – направени разноски по делото. С определение №
1
315/12.05.2023 г. по гражданско дело 496/2021 г. по описа на Районен съд –
Радомир решението е изменено в частта му за разноските, като е прието, че
вместо сумата от 2055 лв., ответницата дължи разноски в размер на общо
2255 лв.
В производството е участвало трето лице – помагач на страната на
ответницата – Е. Б. В., починала *** в ***, на чието място, въззивният съд е
конституирал наследникът ѝ по закон Б. Д. А..
Срещу решението и определението за изменението му, в частта за
разноските, са постъпили въззивна жалба и въззивна жалба – допълнение,
подадени от Р. П. Б., в които са изложени оплаквания за тяхната
неправилност. Поддържа се, че районният съд е допуснал нарушения на
процесуалните правила във връзка с обсъждането и оценката на
доказателствата, като същите не са анализирани в тяхната съвкупност,
придадено им е значение, което нямат, а част от тях са изцяло игнорирани.
Сочи се, че процесуалните нарушения са довели до формиране на неверни
фактически констатации и съответно до неправилно приложение на
материалния закон. Твърди се, че праводателката на наследодателката на
ищците, не е била едноличен собственик на спорния имот. Притежавала го е
заедно със съпруга си, който е починал през *** г. и е оставил за свои освен
нея и дъщеря си – Е. В.. Затова към момента на прехвърлителната сделка/1979
г./ не е имала възможност да прехвърли повече права, отколкото е
притежавала. Следователно, нейната дъщеря – праводателката на ответницата
след смъртта на своя баща е придобила в собственост по наследство част от
спорния недвижим имот и съответно е прехвърлила същата част на
ответницата.
Искането към въззивния съд е да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявения иск. Заявена е претенция за присъждане на направените
съдебни разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК – въззиваемите ответници, чрез
пълномощника си адвокат С. А., са подали писмен отговор, с който са
оспорили въззивните жалби, като неоснователни. Аргументирали са подробно
становище за правилност на обжалваното решение. Искането към въззивния
съд е да го потвърди и да присъди направените съдебни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК конституираният по реда на чл. 227 от
ГПК правоприемник на третото лице – помагач– Б. Д. А., не е подал писмен
отговор.
В съдебно заседание, въззивния жалбоподател, чрез пълномощника си –
адв. В. поддържа жалбата по подробно изложени съображения, допълнени с
представена в срок писмена защита. Искането към въззивния съд е да отмени
обжалваното решение, като постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск и да присъди разноски за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание въззиваемите ответници, чрез пълномощника си
адв. А., оспорват въззивната жалба и излагат подробни съображения за
2
правилност на обжалваното решение. Искането към въззивния съд е да го
потвърди и да присъди сторените разноски. Правят възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната
страна.
В съдебно заседание, третото лица – помагач на ответника – Б. Д. А.,
редовно призован, не се е явил и не е изпратил представител.
Окръжен съд - Перник, в настоящия състав, след като прецени при
условията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК събраните по делото
доказателства, взе предвид доводите на страните и в обхвата на
правомощията си съгласно чл. 269 от ГПК, намира следното:
Съгласно чл. 269, изр. 1-во от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част.
Обжалваното решение и определението за изменението му, в частта за
разноските са постановени от съд, разглеждащ дела като първа инстанция, в
законен състав, в изискуемата писмена форма и са подписани, поради което
са валидни.
Съдът се е произнесъл при наличие на процесуалните предпоставки за
съществуване и упражняване на правото на иск и по предявените претенции.
Обжалваното определение е издадено след надлежно сезиране от страна в
производството, в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК. Предвид изложенотоq
съдебните актове, предмет на въззивен контрол са допустими.
Съгласно чл. 269, изр. 2-ро от ГПК при проверка на правилността на
решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато
следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на
императивна материална норма /т. 1 от ТР 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС/ или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства /ТР
1/2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай, не са налице предпоставки за проверка на
правилността на решението на непосочени от страните основания. Затова
въззивният състав следва да разгледа поддържаните в жалбата конкретни
оплаквания.
Неоснователни са възраженията за допуснати от първостепенния съд
нарушения на процесуалните правила при обсъждането и преценката на
събраните доказателства. В мотивите на обжалвания съдебен акт, районният
3
съд е изложил фактите, които приема за установени и доказателства, въз
основа, на които прави това. Обосновал е фактическите и правните си изводи,
като те съответстват на правилата на логиката и представляват формално –
валидни умозаключения за предпоставките и следствията от тях.
За установяване на релевантните обстоятелства, районният съд е събрал
писмени и гласни доказателства и е изслушал и приел съдебно-техническа
експертиза, изготвена от вещото лице Р.С.. От тях безпротиворечиво се
изясняват относимите към правния спор факти.
От представения нотариален акт № ***, том ***, дело № 1249/1974 г. се
установява, че на 07.12.1974 г. Т. Р. Г. е прехвърлила в собственост на своята
дъщеря - Л.Й.Д., срещу поето от последната задължение за предоставяне на
издръжка и гледане, недвижим имот – празно дворно урегулирано място от
946 кв. м., представляващо парцел ***, имот пл. № ***, кв. ***по плана *** и
недвижим имот – празно дворно урегулирано място от 875 кв. м.,
представляващо парцел ***, имот пл. № ***, в кв. *** по плана на ***.
По делото е представен нотариален акт № ***, том ***, дело № 736/1979
г., от който е видно, че на 09.08.1979 г. Л.Й.Д. се е разпоредила с един от
придобитите имоти - урегулиран парцел ***, имот пл. № ***, в кв. ***по
плана на ***, ***окръг, с площ от 875 кв. м., като го е дарила на своята
сестрина дъщеря/племеница/ - В.В. Д..
С декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите
имоти, с вх. № *** В.В. Н. е декларирала пред общ. ***, придобития от нея
въз основа на нотариален акт за дарение от 09.08.1979 г. недвижим имот,
представляващ УПИ ***, кв. ***по плана на ***, общ. ***.
Видно от удостоверение за наследници изх. № *** на *** община В.В. Н.
е починала на *** в *** и е оставила за свои единствени наследници по закон
тримата си синове - ищци по делото/въззиваеми в настоящото производство/ -
В. Д. Д., Н. Д. Д. и Д. Д. Д..
С декларация по чл. 14, чл. 27 и § 2 ПЗР на ЗМДТ, с вх. № ***, Д. Д. Д. е
декларирал, че той и братята му – В. и Н. Д. са придобили по наследство,
оставено от В. Н. недвижим имот, находящ се в ***, общ. ***, представляващ
УПИ ***, кв. *** по плана на селото, всеки с дял в съсобствеността от 1/3 ид.
част.
Видно от удостоверение за наследници от 30.04.2020 г. на общ. ***
4
праводателкта на В. Н. – Л.Й.Д. е починала на *** в ***, като е оставила за
своя единствена наследница по закон дъщеря си - Е. Б. В..
Съпругът на Л.Д. – Б.Т.Д. е починал на *** в *** и е оставил за свои
наследници по закон – съпругата си и дъщеря си - Е. Б. В..
С декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с вх. № *** Е. Б. В. е декларирала
придобитият от нея по наследство, оставено от майка – Л.Д. недвижим имот
– УПИ ***, кв. ***по плана на ***, общ. ***. Към декларацията са приложени
нотариален акт № ***, том ***, дело 1249/1974 г. и удостоверение за
наследници от 27.08.2015 г.
От приетия нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***, дело № 82/2020 г.
се установява, че на 19.05.2020 г. Е. Б. В. е продала на въззивната
жалбоподателка Р. П. Б. два броя недвижими имоти, както следва: незастроен
урегулиран поземлен имот в ***, общ. ***, представляващ УПИ ***, кв. ***
по плана на ***, общ. ***, одобрен със заповед № РД-1/1989 г. и незастроен
урегулиран поземлен имот, представляващ УПИ ***, кв. *** по плана на ***,
общ. ***, одобрен със заповед № РД-1/1989 г. В нотариалния акт е отразено,
че продавачката се е легитимирала като собственик на недвижимите имоти с
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане
№ ***, том ***, дело № 1249 от 07.12.1974 г. и удостоверения за наследници.
С декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с вх. № ************* Р. П. Б. е
декларирала, придобитите от нея чрез покупко-продажба недвижими имоти.
По делото е приета съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото
лице Р.И.С.. Съдът я кредитира изцяло, като пълна и обоснована, дадена от
експерт с необходимите специални знания и професионален опит. От нея се
установява, че първият план на село *** е изработен през 1926 г., като със
заповед № 308/28.09.1926 г. е одобрена уличната регулация, а със заповед №
3183/05.10.1926 г. – регулацията на строителните квартали. Процесният имот
попада в имот пл. № ***, кв. *** по този план, като в първоначалния му вид
за него не са отредени парцели. По-късно е разделен на два квартала – 17 и
17-А. А в последствие от имот пл. № *** са образувано имоти с пл. №№ ***,
***, ***, ***, ***, ***, ***. За имот пл. № ***, в кв. *** са образувани и
отредени парцели с №№ ***, ***, ***и ***. В разписния лист няма записи,
касаещи имот пл. № ***.
Със заповед № 1/02.01.1989 г. на председателя на ИК на ОБНС – гр.
5
Земен е одобрен кадастралният, застроителният и регулационният план на
***, общ. ***, който е действащ и към настоящия момент. Съгласно него,
процесният УПИ ***, кв. *** е част от имот с пл. № ***, в кв. ***, за който са
отредени още УПИ с №№ ***, ***, ***. В разписния лист към него са
направени записи – Л.Д. – нот. акт № ***, том ***, д. № 1249/1974 г. – 946 кв.
м., Н.В. – н. а. № ***, том ***, д. № 1250/1974 г. – 974 кв. м. и В. Д.а – н. а.
***, том ***, д. № 736/1979 г., 872 кв. м..
Вещото лице е констатирало, че имотната граница между имот пл. № ***
и *** е идентична с имотната граница между имот пл. № *** и пл. № *** по
сега действащия план. Има частична идентичност между имот пл. № ***, кв.
*** по кадастралния план от 1989 г. и имот пл. № ***, кв. *** от плана от
1926 г. Имот пл. № ***, кв. ***, за който са отредени УПИ №№ ***, ***, ***
и *** е частично идентичен с имот пл. № ***, кв. ***, за който са отредени
парцели с №№ ***, ***, *** и ***, кв. ***. Между границите на УПИ ***, кв.
*** по плана от 1926 г. и УПИ № ***, кв. *** по плана от 1989 г. не са налице
съвпадения, но по-голяма част УПИ***, кв. *** по плана от 1989 г./669 кв. м.
от общо 725 кв. м./ попада в УПИ ***, кв. *** по плана от 1926 г.
Видно от приложената към заключението комбинирана скица –
приложение № 7, е налице частична идентичност между двата урегулирани
поземлени имота, като УПИ № ***, кв. *** по плана от 1989 г. попада почти
изцяло в УПИ ***, кв. *** по плана от 1926 г.
Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства, чрез
разпит на свидетелите К.Г.Ж. и С.Л.Д., доведени от ищците-въззиваеми, без
родство и дела със страните и Ц.Н.Ц. и Ж. Д.А., доведени от ответницата –
въззивен жалбоподател, без родство и дела със страните. Съдът кредитира
показанията на всички свидетели, тъй като те се основават на непосредствено
възприети от тях факти, съответстват едни на други и на останалите събрани
по делото безспорни доказателства, не съдържат вътрешни противоречия и
няма основания да се считат заинтересовани.
Свидетелката С.Д. е съсед на спорния недвижим имот и има възприятия
за ползването му повече от 50 години. Свидетелката К.Ж. знае имота от около
40 години. От показанията им се установява, че в него е живяла прабатата на
ищците – Т., след това тяхната баба – Н., майка им – В., а след нейната смърт
– основно Д. Д.. Само те са поддържали, обработвали и ползвали имота, като
6
никой не е оспорвал собствеността им до закупуването му от ответницата.
Последната извикала геодезисти, които трасирали границите му, като
поставили колчета и въжета. По този начин ограничили достъпа на ищците до
него и принудили Д. Д. да премести външната порта.
Свидетелите Ц.Ц. и Ж. А. също имат дългогодишни възприятия за
спорния имот. Свидетелката А. е родственик на ищците и на праводателката
на ответницата, като е продала свой съседен имот на последната. От
показанията се установява, че сред съседите е известно, че спорният имот е
прехвърлен на майката на ищците от нейната леля/майка на прехвърлителката
на ответницата/ още през 70-те години на 20-ти век. От тогава той се ползва
от нея, а след смъртта от сина – Д.. Между отделните урегулирани имоти,
собствени на различни лица и находящи се в кв. *** по плана на *** от 1989
г. никога не са поставяни вътрешни огради и не са трасирани граници. Това е
станало едва след като те са закупени от Р. Б., която е извикала геодезисти да
установят точното местоположение на вътрешните регулационни линии.
Тогава били поставени колчета и въжета, които ограждали и спорния имот,
като част от закупените от ответницата площи.
Съдът счита за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за
неправилно интерпретиране на показанията на свидетелите от районния съд.
В основната си част, касаеща фактите, предмет на установяване по делото, а
именно ползването на спорния недвижим имот за времето от 1979 г. до
предявяване на иска и предприетите от въззивната жалбоподателка действия
за осъществяване на фактическа власт върху него, сведенията, които дават
свидетелите напълно съвпадат. При отсъствие на противоречия в тях, съдът е
направил съответни и обосновани фактически изводи. Наличието на
несъществени разминавания в събраните гласни доказателства касае
обстоятелства, които не са относими към правния спор или които са
установени по категоричен начин с други безспорни доказателства, на които
се е позовал съдът при формиране на констатациите си.
При така установените факти, настоящият въззивен състав намира от
правна страна следното:
Предмет на настоящото производство е правилността на решението на
районния съд, с което е уважен иск с правна квалификация чл. 108 от ЗС.
Според цитираната разпоредба собственикът може да иска своята вещ от
7
всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
За успешното провеждане на иска, в тежест на ищците е да установят, че
са придобили право на собственост върху спорния имот на твърдяното от тях
основание, както и че ответникът осъществява фактическа власт върху него.
Ищците основават правото си на собственост на поредица от
прехвълителни сделки и универсално правоприемство. Посочили са, че въз
основа на договора за дарение, легитимиращ наследодателката им като
собственик, тя е установила явна, непрекъсната и необезпокоявана
фактическа власт върху недвижимия имот, продължила от датата на
сключването му – 09.08.1979 г. до смъртта , със съзнанието, че е негов
собственик, а след това владението е осъществявано от наследниците по
закон – ищците по делото.
Защитните възражения на насрещната страна се основават на
твърдението за отсъствие на идентичност между имотите, за които всяка от
страните разполага с легитимиращ собствеността документ, както и на това,
че притежаваното от нея право на собственост върху целия, респективно
върху идеална част от спорния имот, съответстваща на придобитата по
наследство част на прехвърлителката , са противопоставими на правата на
ищците.
Тежестта за установяване на тези възражения пада върху въззивнтата
жалбподателка.
Неоснователно е оплакването за липса на идентичност между
закупения от нея недвижим имот УПИ ***, кв. *** по сега действащия план
на *** с имота, за който въззиваемите се легитимират като собственици –
УПИ ***, кв. ***по плана от 1926 г. Действително СТЕ е установила, че няма
съвпадение на границите между тях, но това се дължи на различното
разполагане на регулационните линии с двата последователни регулационни
плана на *** – от 1926 г. и сега действащи, одобрен през 1989 г. Налице е
почти пълно съвпадение на площта на двата недвижими имота. Като УПИ***,
кв. *** по сега действащия план на *** е обособен от УПИ ***, кв. *** по
плана от 1926 г. Налице е изменение на регулационните граници с приетия
по-късно регулационен план, действащ към настоящия момент, а не липса на
идентичност на урегулирания поземлен имот, за който двете страни
притежават документ, легитимиращ ги като титуляри на взаимно
8
противопоставящи се вещни прави – право на собственост върху един и същи
имот.
Съгласно чл.77 от ЗС правната сделка и давността са основания за
придобиване на правото на собственост.
В случая праводателката на въззиваемите ответници – В. Н. се
легитимира като собственик на спорния имот по силата на договор за дарение,
сключен с Л.Д.. Съгласно чл. 225, ал. 1 от ЗЗД с договора за дарение
дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, което той
приема. Следователно договорът за дарение е транслативна сделка и с него
дарителят прехвърля правата, които притежава, на дарения.
Въззивният жалбподател оспорва дарителката да е била едноличен
собственик на недвижимия имот. Тя го е придобила по договор за
прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен през
1974 г. Не е спорно, че към този момент е била в брак с Б.Т.Д., който е
починал през *** г. Договорът за прехвърляне на имот срещу гледане и
издръжка е възмездна сделка, като задължението на приобретателя има
алеаторен характер и подлежи на продължително изпълнение. Затова
съгласно чл. 13, ал. 1 от СК/Обн., ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., в сила от
22.05.1968 г., отм., бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1.07.1985 г./ придобитият
в резултат на сключването му недвижим имот, е в режим на съпружеска
имуществена общност. Със смъртта на съпруга – Б.Д., настъпила през *** г.
бракът е прекратен и по силата на чл. 14, ал. 1 и ал. 4 от СК /отм., считано от
28.05.1985 г./ е прекратена и съпружеската имуществена общност, като частта
на преживелия съпруг е ½ от имота. На основание чл. 9, ал. 1 от ЗН наред с
нейната ½ ид. ч., Л.Д. е придобила и още ¼ ид. ч. от частта на починалия неин
съпруг. Останалата ¼ ид. ч. от спорния имот, на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН е
придобита от дъщерята на починалия – Е. Б. В..
Последната не е била страна по договора за дарение, сключен между
Л.Д. и В. Н.. Следователно със сключването му дарителката е прехвърлила на
дарената собствеността само на ¾ ид. ч. от спорния имот. На останалата ¼ ид.
ч. тя не е била собственик и транслативният ефект по чл. 225, ал. 1 от ЗЗД ,за
нея не е настъпил.
Безспорно установено е, че от момента на сключване на договора, В.
Н. е започнала да ползва целия имот явно, неоспорвано от никого и
9
непрекъснато в периода от 09.08.1979 г. до смъртта си - *** Всички съседи,
каквато е била и наследницата на нейната дарителка, като собственик на УПИ
***, кв. *** по плана на ***, са възприемали осъществяването му, не са му се
противопоставяли, нито са го оспорвали. Дарената е ползвала имота лично и
чрез своята майка. Декларирала го е пред общинската администрация в
изпълнение на задължението си по § 2 от ПЗР на ЗМДТ/ Обн., ДВ, бр. 117 от
10.12.1997 г., в сила от 1.01.1998 г./ Действително в подадената от нея
декларация по чл. 14 от ЗМДТ е посочен недвижими имот УПИ ***, а не УПИ
***, но документът за собственост, въз основа на който се декларира
собствеността, е именно нотариален акт № ***, том ***, дело № 736/1979 г., с
който тя се легитимира като собственик на спорния недвижим имот. Затова и
с оглед обстоятелството, че индивидуализацията на декларирания имот е
извършена съгласно действащия към момента на декларирането
регулационен план, който е различен от регулационния план на ***, съгласно
който, е описан в документа за собственост, настоящият състав приема, че е
допусната техническа грешка в декларацията. Тя е трябвало да бъде
констатирана при проверката по чл. 18 от ЗМДТ, която дължат служителите в
общинската администрация и да бъде коригирана по съответния ред.
Очевидно, че това не е сторено, като грешката е повторена при декларирането
на имота от наследниците на В. Н. с декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с вх. №
***.
Така установеният технически пропуск няма отношение към правото
на собственост на въззиваемите ответници и тяхната наследодателка.
Декларирането на имот за целите на данъчното облагане не е нито основание
за придобиването му, нито за погасяване на правото на собственост върху
него. То има отношение единствено за установяване и определяне на
данъчните задължения на притежателя му, без да поражда или погасява
вещни права. В тази връзка неоснователни са оплакванията във въззивната
жалба, основаващи се на неправилната индивидуализация на спорния имот
при декларирането му по реда на ЗМДТ. Следва обаче, да се отбележи, че
изпълнението на задължението по § 2, вр. с чл. 14 от ПЗР за ЗМДТ и по чл. 14
от ЗМДТ от наследодателката В. Н. и наследниците , което за тях има
неблагоприятни последици – установяване и определяне на данъчни
задължения, представлява индиция, а ценено заедно с другите доказателства
по делото и категорично доказателство, че фактическата власт върху спорния
10
имот, осъществявана както праводателката, така и от наследниците е с явно
намерение имотът да се свои.
С оглед така изложеното, настоящият състав намира, че в периода от
09.08.1979 г. до *** е осъществявала владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от
ЗС върху целия спорен недвижим имот, включително и върху частта, която не
е придобила по силата на договора за дарение, но е негов предмет. Това
владение е било явно, тъй като е възприемано от собственика на процесната ¼
ид. ч. и необезпокоявано, тъй като никой не се е противопоставял на
осъществяването му. Основано е на сключения договор за дарение, поради
което изключва владението на действителния собственик на непрехвърлената
¼ ид. ч. Затова продължаването му за период от 24 г., значително надхвърлящ
десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС, обективира своителното намерение
на владелеца върху целия имот и представлява придобивно основание за
частта, за която не е настъпил транслативния ефект по силата на извършеното
дарение. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК според които в
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява
фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на
останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да
докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79
ЗС.
Предвид изложеното и с оглед наведеното още в исковата молба
твърдение, съдът намира, че към момента на смъртта си В. Н. е била
собственик на целия спорен имот – на ¾ ид. части от него по договор за
дарение и на ¼ ид. ч. от него по давностно владение. По силата на
възникналото наследствено правоотношение и на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН
нейните трима синове – въззиваеми ответници в настоящото производство, са
придобили в собственост по 1/3 ид. ч. от този имот. Те са продължили да го
владеят, като фактическата власт върху него, както за себе си, така и за
другите съсобственици, считано от *** до закупуването му от въззивната
жалбоподателка, се осъществява от въззиваемия Д. Д..
Неоснователно въззивната жалбоподателка оспорва така
установеното право на собственост, с твърдение, че процесният недвижим
имот никога не е бил индивидуализиран на място. Предмет на спора е
11
урегулиран поземлен имот, поради което площта върху която се разпростира
правото на собственост, е определена с регулационните линии на същия,
съгласно одобрения и действащ регулационен план. Върху това право на
собственост не оказва значение обстоятелството дали тези регулационни
линии са отразени на място, респективно дали имотът е ограден. По тази
причина основателността на твърденията на жалбоподателката не са от
значение за разрешаването на правния спор.
Та така приетото за доказано право на собственост на въззиваемите не
може да бъде противопоставено правото на собственост на въззивната
жалбоподателка, за което тя се легитимира с нотариален акт, обективиращ
договор за покупко-продажба, сключен на 19.05.2020 г. между нея и Е. Б. В..
Последната е единствен наследник по закон на своите родители –
Б.Т.Д., починал на *** и Л.Й.Д., починала на *** За извършване на
прехвърлителната сделка се е легитимирала като собственик на спорния имот
въз основа на наследствените правоотношения. Както вече се посочи по-горе
към момента на смъртта си – *** Л.Д. не е била собственик на процесния
урегулиран поземлен имот, тъй като се е разпоредила със своите ¾ ид. части
от него още през 1979 г. в полза на праводателката на въззиваемите.
Към момента на сключване на договора за покупко-продажба от
19.05.2020 г. продавача Е. В. не е била собственик и на придобитата от нея по
наследствено правоотношение ¼ ид. ч. от имота, тъй като на основание чл.
99, пр. 1-во от ЗС тя го е загубила с придобиването му по давностно владение
от В. Н., което е станало още през 1989 г.
Тъй като прехвърлителката по договора за покупко-продажба не е
била собственик на продадения недвижим имот, представляващ УПИ ***, кв.
*** по плана на ***, общ. ***, то и приобретателката по него, не е придобила
собствеността този имот.
Последната е предприела действия за трасиране на регулационните
му граници, с цел последващото му ограждане. Това представлява
осъществяване на фактическа власт върху него, с което е отблъсната,
продължаващата до този момент фактическа власт на въззиваемите. Предвид
обстоятелството, че не е налице основание за осъществяванено , то
предявеният ревандикационен иск е основателен и правилно е уважен от
районния съд.
12
Предвид съвпадащите изводи на първата и въззивната инстанция,
обжалваното решение, като правилно и следва да се потвърди.
Правилно е и определението за изменението на решението, в частта
му за разноските. С него съдът е изчислил разноските дължими на ищците,
като е взел предвид и ДДС, който се начислява върху адвокатското
възнаграждение.
От представеното удостоверение, издадено от НАП е видно, че
адвокатско дружество „А. и У.“ е регистрирано по ЗДДС, считано от
26.11.2014 г.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за регистрираните по
ЗДДС адвокати данъкът върху добавената стойност се дължи върху размера
на възнаграждението, определен с Наредбата и е неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. В случая върху
намаленото по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК възнаграждение, заплатено от
ищците, на адвокат С. А. в първоинстанционното производство от 1000 лв., се
дължи ДДС. Съгласно чл. 66, ал. 1 от ЗДДС размерът му е 20 на сто от
облагаемата доставка. Следователно - 200 лв. Общият размер на адвокатското
възнаграждение е 1200 лв. Останалите разноски, направени от ищците пред
районния съд са 70 лв. – за държавни таксии 985 лв. – за вещо лице. Всички
разноски са в размер на 2255 лв. В този размер те са присъдени в полза на
ищците с обжалваното определение. Разпоредителната част на същото не е
прецизно оформена, но доколкото от нея става ясно, че това са всички
дължими на ищците разноски за първоинстанционното производство, същото
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза
на въззиваемите следва да се присъдят сторените от тях пред окръжния съд
разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие,
сключен на 26.07.2023 г. и приложените три броя пълномощни, възиваемите
са упълномощили АД „А. и У.“ да ги представлява в настоящото въззивно
производство. Уговореното адвокатско възнаграждение е в общ размер на
2400 лв. Представени са 4 броя фактури, ведно с фискални бонове към тях, от
които е видно, че то е заплатено изцяло.
Настоящият състав намира, за неоснователно възражението за
неговата прекомерност. Съгласно разясненията, дадени в Решение на Съда на
13
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 минималните
размери, предвидени в наредбата по чл. 38, ал. 2, изр. второ ЗАдв във вр. с
чл. 36, ал. 2 ЗАдв не са обвързващи за съда. Размерът на всяко конкретно
адвокатско възнаграждение трябва да бъде обоснован и справедлив,
съответен на фактическата и правна сложност на делото.
В настоящия случай упълномощеното адвокатско дружество е
представлявало три лица по въззивна жалба, подадена срещу решение, с което
е уважен предявеният от тях иск по чл. 108 от ЗС. Вида на разгледания иск,
както и конкретните оплаквания, наведени във въззивната жалба, по които е
осъществена защитата на въззиваемите, определят делото като фактически и
правно сложно. Пълномощникът им е подал писмен отговор и се е явил лично
в двете насрочени открити съдебни заседания. Затова съдът намира, че
заплатеното общо за тримата ответници по въззивната жалба, адвокатско
възнаграждение в размер на 2400 лв. не е прекомерно, а съобразено с
фактическата и правна сложност на делото, както и с извършения обем от
процесуални действия по него.
Мотивиран от горното, Окръжен съд - Перник
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20/15.02.2023 г., поправено с Решение №
88/12.05.2023 г. и с Решение № 142/11.07.2023 г., постановени по гражданско
дело № 496/2021 г. по описа на Районен съд– Радомир.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 315/12.05.2023 г. по гражданско дело
496/2021 г. по описа на Районен съд – Радомир.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Р. П. Б., ЕГН ********** от
*** ДА ЗАПЛАТИ на Д. Д. Д., ЕГН **********, В. Д. Д., ЕГН ********** и
Н. Д. Д., ЕГН **********, със съгласието на Д. Д. Д. – попечител, всички с
адрес: *** сумата от общо 2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
14
Членове:
1._______________________
2._______________________
15