РЕШЕНИЕ
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЕЛЕОНОРА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 5806 по описа за 2020 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 139503 от 12.06.2019 г., постановено по гр. дело № 42113/2018 г. по
описа на СРС, І ГО,120-ти, частично са уважени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Л.Д. обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато да установено, че Ц.Л.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от
1455.27 лв., представляваща дължимата главница за доставена топлинна енергия в
имот, находящ се в гр. София, ж.к. *********ап. **, за периода 01.04.2014
до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 23.5.2017 г. до
изплащане на вземането, лихви за забава върху непогасените главници в общ
размер на 194.11 лв., като са отхвърлени
исковете над тези размери и до пълните такива за главница в размер на 2177,34
лв. и за лихви до размера от 388,56 лв., поради погасяването им по давност.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество на
основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съразмерно на уважената част от
исковете, сумата от 391.24 лв., представляваща разноски в исковото производство
и сумата от 81.27 лв., представляваща разноски в заповедното производство.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Ц.Л.Д. с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква
се, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че от доказателствата по
делото се установява, че между страните е установено наличието на облигационна
връзка, респективно, че жалбоподателя има качество на потребител на топлинна
енергия. Поддържа се, че това обстоятелство не се установява от представеното
от СО писмо. При условията на евентуалност на оплаквания поддържа, че по делото
не е установено реално доставеното количество топлинна енергия за процесния
период. Моли съдът да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло
предявените искове, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият
- „Т.С.” ЕАД, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата. Сочи, че решението в обжалваната част е обосновано и правилно.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Процесният
договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с
конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а
топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи
условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с
битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото
им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач
(страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот
е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество.
Ето
защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна
уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз
основа на индивидуално сключен договор, а възниква по силата на закона със
собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по
делото е представено писмо, подписано от началник отдел „Общински приходи“
район Искър от 05.04.2019 г., в което е посочено, че Ц.Л.Д. и В.А.Д.имат
действаща партида във връзка с подадена на 15.04.1998 г. декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която са декларирали придобиването на процесния недвижим имот, до който
ищецът твърди, че е доставил топлинна енергия. Тъй като удостоверението е
издадено от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред,
същото е официален документ и като такъв съставлява доказателство за изявленията
пред него и да извършените от него и пред него действия, съгласно нормата на
чл.179, ал.1 ГПК. В него се съдържат данни относно декларираните от ответника
пред администрацията на СО във връзка с притежавания от него недвижим имот.
Макар удостоверението за декларирани данни да не съставлява титул за
собственост, това не го лишава от доказателствена стойност, а вменява в
задължение на съда да извърши съвкупна преценка на всички ангажирани по делото
доказателства, твърденията и възраженията на страните, както и направените от
тях оспорвания. В случая представеното удостоверение не е оспорено от
ответника. Отделно от това по делото не са ангажирани никакви доказателства,
които да опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на ответника,
направено пред данъчната администрация относно принадлежността на правото на
собственост по отношение на процесния имот. Нещо повече, от представения по делотоПротокол
от ОС на етажната собственост, проведено на 15.04.2001 г., именно Ц.Л.Д. се е
подписал като титуляр на правото на собственост на ап. 93. Следователно противно
на поддържаното в жалбата именно ответникът Д. е пасивно материално легитимирана
да отговаря по иска.
По изложените съображения въззивният съд
счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи
принадлежността на правото на собственост върху процесния имот за исковия
период.
Доколкото във въззивната жалба липсват
други конкретни оплаквания, включително и относно уважените размери на исковете,
то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи
проверка за правилността на решението в тази му част .
По изложените съображения правните изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като не се представени доказателства за реално направени такива, а и същият не
е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 139503
от 12.06.2019 г., постановено по гр. дело № 42113/2018 г., по описа на СРС, І
ГО,120-ти, в обжалваната част, с която са уважени предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Л.Д. обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, и е признато за установено, че Ц.Л.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1455.27 лв.,
представляваща дължимата главница за доставена топлинна енергия в имот, находящ
се в гр. София, ж.к. *********ап. 93, за периода 01.04.2014 до 30.04.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от 23.5.2017 г. до изплащане на вземането,
лихви за забава върху непогасените главници в общ размер на 194.11 лв., както и в частта, с която Ц.Л.Д. е
осъден да заплати „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК
съразмерно на уважената част от исковете, сумата от 391.24 лв., представляваща
разноски в исковото производство и сумата от 81.27 лв., представляваща разноски
в заповедното производство.
РЕШЕНИЕ № 139503
от 12.06.2019 г., постановено по гр. дело № 42113/2018 г., по описа на СРС, І
ГО,120-ти, в необжалваната част, с която частично са отхвърлени главният и акцесорният
иск е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: