Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 9357
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 347400 от 26.02.2018г. по гр.д. № 81412//2015г. Софийски районен
съд, 52 състав осъдил „У.Б.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „Д.И П.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД сумата 4 494 лв., представляваща
дължимо възнаграждение по договор за проектиране № 9 N/П2156/29 от 26.02.2015г.
/изменен с анекс № 1/03.04.2015г. и анекс № 2/27.04.2015г./, ведно със законната
лихва, считано от 30.12.2015г. до окончателното плащане, както и да заплати на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 247.64 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посоченото
възнаграждение за периода 08.06.2015г. - 22.12.2015г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 1 738.22 лв. – разноски по делото.
С определение № 9797 от 12.01.2019г. по същото дело е оставено без уважение
искането на ответника „У.Б.“ АД за изменение на решението в частта за
разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.“ АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Поради липса на преценка на събраните по делото доказателства, първоинстанционният
съд неправилно установил характера на облигационната връзка между страните и
развитието на облигационните отношения, като съдът не дал категорично становище
дали към датата на подаване на исковата молба договорът за проектиране е
прекратил своето действие поради извънсъдебно разваляне или поради изпълнение. Неправилно
районният съд приел, че възложителят е приел работата на изпълнителя. С трите
приемо-предавателни описа отделните части на проекта били приети за съгласуване.
Районният съд не направил разграничение между подписването на приемо-предавателните
описи за съгласуване и подписването на окончателен приемо-предавателен протокол
за приемане на извършената работа. Мотивите на съда били противоречиви, като не
ставало ясно как възложителят е приел работата – с подписване на приемо-предавателните
описи или с конклудентни действия. Съгласно чл. 3 от договора, плащането на
възнаграждението следвало да се извърши в 30-дневен срок след подписване на
приемо-предавателен протокол и/или при получаване разрешението за строеж за
обекта, което събитие настъпи по-напред. Нито едно от тези събития не настъпило
поради развалянето на договора, за което ищцовото дружество не правело
възражения и приело напълно правните последици, настъпили след извънсъдебното
разваляне, вкл. и връщане на даденото от страните по договора на 06.11.2015г. На
основание чл. 264, ал. 2 ЗЗД преди приемането на работата възложителят-ответник
направил своите възражения за изпълнението на конструктивната част на проекта,
поради което и не приел работата, в който случай можело да развали договора.
Неправилни били и изводите на съда във връзка с основателността на исканите от
възложителя корекции, без да съобрази и заключението на вещото лице от СТЕ,
съгласно което не съществували обективни пречки от технически или нормативен характер
за извършване на исканото от възложителя изменение в конструктивната част. В
хода на делото се доказало, че ако изпълнителят бил изпълнил исканата от
възложителя поправка, това би било изпълнение и облигационно задължение,
произтичащо както от чл. 260, ал. 1 ЗЗД, така и от чл. 15 от договора. При възприемане на конструктивното
становище на инж. Ц., съгласно разпоредбите на ЗУТ при липса на съществени
изменения на конструкцията на сградата, представляващи общи части, не се
изисквало съгласие на собствениците в етажната собственост. Договорът между
страните бил развален, банката върнала всичко престирано от изпълнителя и не
била ползвала работния проект, върху който би притежавала авторските права
съгласно клаузата на чл. 19 от договора, ако същият бил изпълнен. Неоснователността на главния иск
обуславяла неоснователност и на акцесорния иск за лихви. Неправилно районният
съд определил и датата, от която се дължи обезщетение в размер на законната
лихва, с оглед приетата кореспонденция между страните. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
От ответника е подадена и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.
248 ГПК определение № 9797 от 12.01.2019г. Заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение надвишавало размера по Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. В първата инстанция било проведено едно открито
съдебно заседание и делото не било усложнено от фактическа и правна страна.
Поради това следвало да се присъди възнаграждение в минималния размер по
Наредбата от 562 лв. Освен това съгласно императивната норма на чл. 78, ал. 1 ГПК, възнаграждение се дължало за един адвокат. Страната можела да упълномощи и
повече от един адвокат да я представлява в процеса, но възнаграждение се
дължало само за един адвокат. Поради това моли съда да отмени атакуваното
определение и вместо това постанови друго, с което да уважи искането за
изменение на решението в частта за разноските.
Въззиваемата страна и ответник по частната жалба „Д.И П.“ ЕООД с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната
жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претенидира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. С писмен
отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва и частната жалба и моли съда да
потвърди атакуваното определение. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с
правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 494 лв.
- главница, представляваща неплатено възнаграждение по договор за проектиране №
9 N/П2156/29 от 26.02.2015г., изменен с анекс № 1/03.04.2015г. и анекс №
2/27.04.2015г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 247.64 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
08.06.2015г. - 22.12.2015г. Претендирана е и законната лихва върху главницата
от подаване на исковата молба в съда на 30.12.2015г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във въззивната жалба. Искал
е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата въззивният съд го
намира за правилно като краен резултат по следните съображения:
Съгласно чл. 258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната
– да плати възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и
възмезден.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата обхваща
фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от
поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното, изявление, че
изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е извършил работата
съобразно поръчката на възложителя и същата е без недостатъци, поръчващият е
длъжен да я приеме. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи всички
възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно договора
работа, работата се счита приета, рискът преминава върху поръчващия и за него
възниква задължението да плати на изпълнителя уговореното възнаграждение /чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД/.
Поръчващият има право да откаже да приеме работата, ако
тя не отговаря на поръчката, например ако е изработена вещ, която е различна от
поръчаната, или ако изпълнителят така се е отклонил от поръчката или
изработеното има такива недостатъци, че е негодно за договореното или
обичайното му предназначение. В този случай поръчващият не дължи заплащане на
възнаграждение, има право да развали договора и има право на
обезщетение за претърпените от него вреди. Несъответствието може да се изразява
в наличието на явни или скрити недостатъци на извършената работа. При
предаване, респ. приемане на работата поръчващият следва да прегледа
извършената работа и ако констатира явни недостатъци или отклонения /такива,
които са видими при обикновен преглед на работата/ е длъжен да направи
възраженията си пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в
уговорения в договора срок - чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Ако са налице скрити
недостатъци или отклонения, които не могат да бъдат установени при обикновен
преглед на извършената работа или се появят по-късно, поръчващият следва да
направи възраженията си веднага след откриването им или в уговорения между
страните срок, освен ако изпълнителят е знаел за недостатъците или
отклоненията. - чл. 264, ал. 2, изр. 2 и 3 ЗЗД. В посочения смисъл е
постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 202/27.02.2015г. по т.д.
№ 4123/2013г., ІІ ТО, решение № 231/13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г., ІІ ТО, решение № 23/04.08.2014г. по т.д. № 1938/2013г., І ТО и др.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за проектиране № 9
N/П2156/29 от 26.02.2015г., по правната си същност договор за изработка, по
силата който ответникът възложил, а ищецът приел да изготви работен проект
съгласно Наредба № 4 за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти от
21.05.2001г. за обект: „Преустройство на магазин в банков филиал на „У.Б.“ АД в
гр. Бургас, кв. „Изгрев“, бл. 187, сграда 5, обект 2, съгласно офертата на изпълнителя,
с изх. № 187/26.01.2015г. /Приложение 1 към договора/, неделима част от него.
Съгласно чл. 1, т. 2 от договора,
проектът следва да обхваща части: Архитектурно заснемане, Архитектура,
Конструктивно становище, Електро и СКС, ОВиК, План за безопасност и здраве,
съгласно оферта на изпълнителя - неделима част от договора. Частите Енергийна
ефективност, Управление на отпадъците и Пожарна безопасност ще се разработят,
ако категорията на обекта го изисква, за което след извършване на заснемането
ще се състави двустранен протокол. С чл. 1, т. 4 е уговорено, че проекто-сметната документация по чл. 1 следва
да бъде предадена на хартиен носител /по 5 комплекта папки/ и на електронен
носител. Срокът за изпълнение на възложените работи е 19 календарни дни, считано
от датата на получаване на всички необходими изходни данни, получаване на
задание за проектиране и одобрена технологична схема за обекта и осигуряването
на достъп до обекта – чл. 2. Съгласно чл. 3, възложителят се задължава да
заплати за цялостното изпълнение на задачата възнаграждение в размер на 2 888 лв.
с вкл. ДДС, в тридесетдневен срок след подписване на предавателно-приемателен
протокол и/или при получаване на разрешително за строеж на обекта, в зависимост
което събитие настъпи по-напред. Съгласно чл. 11, изпълнителят е длъжен да
отстрани в 3-дневен срок непълноти и грешки в проектните разработки без
допълнително заплащане – както констатирани от възложителя, така и ако
проектните разработки бъдат върнати от одобряващите и съгласуващи органи, или административният
орган се произнесе с отказ за издаване на разрешение за строеж. В чл. 15 от
договора е предвидено право на възложителя да изисква допълване и/или
коригиране на разработката в случай, че има съществени недостатъци, без да
дължи допълнително заплащане.
С анекс № 1 от 03.04.2015г. изпълнителят се задължил да изработи
допълнително необходимите проектни части - проект по част Конструкции, като
възнаграждението е увеличено на 3 414 лв. с ДДС. Уговорено е, че изпълнителят
няма да изработва проектните части с отпаднала необходимост – Конструктивно
становище, Управление на отпадъците и Енергийна ефективност. С анекс № 2 от
27.04.2015г. изпълнителят се задължил да изработи допълнително необходимите
визуализации по част Архитектура - 3 броя в срок от 3 дни, като
възнаграждението е увеличено на 4 494 лв. с ДДС.
Видно от приетите двустранно подписани приемо-предавателни описи, на 09.04.2015
г. на възложителя са предадени: част Архитектура - 5 папки, част Конструкции
/вкл. КТК/ - 5 папки, част ВИК - 5 папки, част ОВИК - 5 папки, част Електро - 5
папки, част ПБЗ - 5 папки, електронен носител /СД/ с графични и текстови материали
- 1 брой; На 04.05.2015г. са предадени: по част Електро - 5 папки, по част
Конструкции - 5 папки, по част ОВК - 5 папки, както и по част Визуализации - 3
бр., вкл. на електронен носител, съгласно анекс № 2/27.04.2015 г.
От приетата кореспонденция между страните се установява: На 29.04.2015г. по
електронна поща е изпратено за съгласуване от изпълнителя Конструктивно
становище от инж. Т.Ц.. С писмо изх. № 206/04.05.2015г. ищецът отказал да
съгласува чужди проектни разработки или части от такива. С писмо изх. №
0911-08-006598/08.05.2015г. до ищцовото дружество, ответникът отново поискал от
изпълнителя на основание чл. 11 от договора за проектиране съгласуване на
представеното от инж. Ц. Конструктивно становище за процесния обект. С писмо
изх. № 208/11.05.2015г. ищецът заявил, че е изпълнил точно задълженията си и е
предал разработките и визуализациите, а възложителят все още не е изготвил
приемателен протокол. Отново заявил, че няма задължения да съгласува чужди
проекти, такова не предвижда соченият чл. 11 от договора. С писмо изх. №
0911-08-007617/27.05.2015г. възложителят заявил, че по вина на изпълнителя е
поставен в обективна невъзможност да приеме проекта в изпълнения вид, който
изисква съгласието на останалите собственици на обекти в етажната собственост.
Предоставил 7-дневен срок на изпълнителя да представи проект, одобрението и
изпълнението на който да зависи единствено от банката. В случай, че в посочения
срок изпълнителят не представи разработен проект съгласно възложеното, заявил,
че на основание чл. 18, ал. 4 разваля договора по вина на изпълнителя. С писмо
изх. № 210/01.06.2015г., получено от ответника на 03.06.2015г., ищецът заявил,
че не е налице допуснато от него неизпълнение на договора, изпълнил е
качествено и в срок всички свои задължения и е предал завършения работен
проект, поради което възложителят му дължи уговореното възнаграждение, което
поканил да му заплати в тридневен срок по посочената в договора банкова сметка.
***мо-предавателни описи, върху същите е отразено връщане на изработените
части от проекта на изпълнителя на 06.11.2015г.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, което не
е оспорено от страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно се
установява, че изработената от ищеца проектна документация отговаря на всички
изисквания на възложителя по договора. Тъй като новите предвидени
експлоатационни натоварвания /поставяне на банкомати/ са били по-големи от
заложените в първоначалния проект, се е налагало да се извършат действия, с
които да се гарантира, че плочата на обекта ще поеме тези натоварвания. Възможни
са били три варианта на конструктивни решения, всяко от които по някакъв начин
засяга носещата конструкция на сградата, поради което при всеки от трите
варианта, вкл. предложения с конструктивното становище на инж. Ц., се налага да
се вземе съгласие от етажните собственици в сградата.
С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
предявения главен иск за основателен. От неоспореното заключение на СТЕ се
установи, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора, като
изработеният от него проект е отговарял напълно на всички изисквания на
възложителя съгласно договора. След като
изпълнителят е извършил работата съобразно поръчката на възложителя и
работата е била без недостатъци, поръчващият е бил длъжен да я приеме. Поради
това, независимо от отказа на възложителя да приеме изпълнената съобразно
договора работа, работата следва да се счита приета, като за възложителя е
възникнало задължението да плати на изпълнителя уговореното възнаграждение. Поисканото
от ответника изменение във връзка с конструктивното укрепване на плочата на
обекта не представлява нито искане за допълване, нито за отстраняване на
недостатъци в изготвения и предаден вече проект. След като на 09.04.2015г.
изпълнителят е предал изработеното съгласно договора, а на 04.05.2015г. – части
от проекта съгласно забележки и препоръки на възложителя, както и
визуализациите съгласно анекс № 2, то на 04.05.2015г. за възложителя е
възникнало задължението да приеме изработената съгласно договора работа. Вместо
да направи това, същият е искал от изпълнителя да „поправя“ изработеното /а по
същество да го преработва съобразно нови изисквания на възложителя/, без същото
да има недостатъци или непълноти. Видно от кореспонденцията между страните е,
че възложителят е отказал да приеме изработеното по уговорения начин - с
приемо-предавателен протокол по причина, че изработеният от ищеца проект
изисквал съгласие от останалите етажни собственици във връзка с конструктивното
укрепване на плочата на обекта. Такова изискване към проекта обаче – да не се
изисква съгласие от останалите етажни собственици, не се съдържа в договора,
съответно изпълнителят не е имал задължение изработеният проект да не изисква такова
съгласие. Независимо от това, от кредитираното заключение на СТЕ се установи,
че и при възприемане на конструктивното становище на инж. Ц., съобразно което
възложителят е искал да бъде преработен проектът на ищеца, също е било
необходимо съгласие от етажните собственици, тъй като и при този вариант се
засяга носещата конструкция на сградата.
След като изпълнителят е изпълнил точно всички свои задължения по договора
и е предал изработеното на възложителя, за последния не е възникнало
потестативното право да развали договора поради неизпълнение. Ирелевантно за дължимостта
на уговореното възнаграждение е и как е постъпил с изработеното – дали се е
възползвал от него или не, дали го е съхранил или унищожил, респ. дали го е
върнал на изпълнителя, както е в случая. Противно на поддържаното в жалбата, изпълнителят
не се съгласявал „с всички правни последици на развалянето на договора“ –
същият е твърдял, че е изпълнил точно задълженията си и му се дължи уговореното
възнаграждение, което се установи и по делото.
След като към 04.05.2015г. изработеното е било изцяло предадено на
възложителя, който без основание не е изпълнил задължението си да приеме
работата по уговорения начин – с приемо-предавателен протокол, от тази дата
работата следва да се счита за приета, и с изтичане на 30-дневния срок по чл. 3
от договора на 03.06.2015г. възложителят е изпаднал в забава за плащане на
възнаграждението. Поради това основателен е и акцесорният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Съгласно чл. 248 ГПК, в срока за обжалване, а ако
решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по
искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта
му за разноските. Според чл. 80 ГПК (ред. ДВ бр. 100/2010г.) страната, която е
поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските
най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, в
противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за
разноските.
Съгласно разясненията, дадени с т. 9 на Тълкувателно
решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, молбата за
изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е
представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима. Чл. 80, изр. 2 ГПК установява положителна процесуална
предпоставка от кръга на абсолютните, а именно - представяне на списък за
разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска
изменение на решението, поради което това искане е недопустимо.
След постановяване на цитираното тълкувателно решение обаче в трайната си
практика ВКС приема, че разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК не следва да бъде прилагана буквално
във всички случаи на направено искане по чл. 248 ГПК. Предназначението на списъка по чл. 80 ГПК е да информира съда и насрещната страна за
вида и за размера на претендираните разноски, за да бъдат те съобразени при разпределяне
на отговорността по чл. 78 ГПК и насрещната страна да се защити срещу
искането за присъждането им, като оспори основанието за тяхната дължимост и/или
техния размер. Предвид предназначението на списъка, настъпването на
неблагоприятните последици по чл. 80, изр. 2 ГПК се свързва само с хипотезата, при
която страната, която не е представила списък на разноските, иска от съда
да изменени решението си по отношение на присъдените в нейна полза разноски
поради несъгласие с изчисляването на размера им или по съображения, че съдът е
пропуснал да вземе предвид извършени от нея разноски по делото. До посочената
хипотеза се отнасят задължителните указания в т. 9 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на
ОСГТК на ВКС за недопустимост на молбата по чл. 248 ГПК, изхождаща от страна, която не е
представила списък на разноските по чл. 80 ГПК. Когато страната не е претендирала разноски и/или
не оспорва произнасянето на съда относно дължимите в нейна полза разноски,
представянето на списък по чл. 80 ГПК е ирелевантно за упражняване на правото
по чл. 248 ГПК. Дори да не е представила списък на
разноските, страната има право да поиска от съда да измени решението си в
частта за разноските, които е осъдена да заплати на насрещната страна, ако
счита същите за неправилно определени. В тази хипотеза сезирането на съда с
молба по чл. 248 ГПК е единственият път за защита на недоволната
от решението за разноските страна, предвид отсъствието на предвидена в ГПК от 2007г. процесуална възможност за обжалване на
решението само в частта за разноските (така постановените от ВКС определение №
325/29.05.2014г. по т.д. № 1250/2014г., ІІ ТО, определение № 250/16.04.2014г.
по ч.т.д. № 710/2014г., ІІ ТО, определение № 518/28.09.2015г. по ч.т.д. №
2046/2015г., ІІ ТО, определение № 397/29.07.2016г. по ч.т.д. № 499/2016г., ІІ
ТО, определение № 17/13.01.2017г. по ч.т.д. № 1557/2016г., ІІ ТО и др.).
В случая искането на ответника е за изменение на
решението в частта за разноските, които е осъден да заплати на насрещната
страна. Поради това и с оглед цитираната практика на ВКС въззивният съд следва
да приеме, че въпреки че в първата инстанция не е представен списък по чл. 80 ГПК от ответника, същият е имал право да иска изменение на решението в частта
за разноските, присъдени на насрещната страна, а атакуваното определение е
процесуално допустимо.
Определението е и правилно. С молбата по чл. 248 ГПК
ответникът е навел доводи за прекомерност на присъденото на ищеца адвокатско
възнаграждение поради липса на фактическа и правна сложност на делото, както и
че съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК възнаграждение се следва за един адвокат.
Разпоредбата на чл. 248 ГПК дава възможност при пропуск
или грешка на съда при произнасяне относно разноските, с допълнителен акт да
отстрани това по искане на страната. Този ред предполага, че съдът е бил сезиран
със съответно искане за разноските, във всички случаи преди постановяване на
акта, чиято корекция се цели по реда на чл. 248 ГПК. Изменението на решението в
частта за разноските не е средство за сезиране на съда с нов спор, какъвто е
този за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, искането по чл. 78, ал. 5 ГПК
следва да бъде направено до приключване на устните състезания по делото, до
който момент е ограничено упражняването на правото да се иска намаляване на
адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната страна. Когато искането по
чл. 78, ал. 5 ГПК се прави за пръв път по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, то е
несвоевременно. Както едната страна не може да представи списък на разноските
едновременно с молбата по чл. 248 ГПК, така и насрещната страна не разполага с
право да иска намаление на адвокатското възнаграждение едва с искането за
изменение на решението в частта за разноските. Искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за
намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, заявено с молбата по чл.
248 ГПК, е преклудирано, ако за страната е съществувала процесуалната
възможност да го заяви в откритото съдебно заседание, когато е бил представен
списъкът по чл. 80 ГПК (така определение № 167/05.03.2012г. по ч.т.д. №
119/2012г. на ВКС, І ТО; определение № 263/02.05.2011г. по ч.гр.д. № 188/2011г.
на ВКС, ІV ГО; определение № 372/16.05.2012г. по ч.гр.д. № 223/2012г. на ВКС,
ІV ГО и много други).
В случая въпрос за намаляване размер на адвокатско
възнаграждение изобщо не е повдиган от страните до постановяване на съдебното
решение, чието изменение в частта за разноските се претендира. Ответникът е имал
възможност да постави въпроса за намаляване на възнаграждението в съдебното
заседание при приключване на устните състезания по делото, на което е
присъствал негов процесуален представител, но поради свой пропуск не е сторил
това. В откритото съдебно заседание на 31.05.2017г. ищецът е направил искане за
присъждане на разноски и е депозирал списък по чл. 80 ГПК. Списъкът съдържа описание
на претендираното от страната адвокатско възнаграждение. Поради това правото на
ответника да иска намаление на адвокатското възнаграждение на насрещната страна
е преклудирано до края на откритото съдебно заседание.
Неоснователен е и вторият поддържан в частната жалба
довод във връзка с императивната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК, съгласно
която възнаграждение се дължи за един адвокат. Видно от представения договор за
правна защита и съдействие, адвокатското възнаграждение от 1 000 лв. е
уговорено и платено за един адвокат. Обстоятелството, че ищецът е упълномощил
двама адвокати за го представляват по делото е ирелевантно, щом договорът за
правна защита е сключен с един адвокат и съответно възнаграждение е платено за
един адвокат.
Поради това правилно с обжалваното определение СРС е
приел, че искането за изменение на решението в частта за разноските е
неоснователно и го е оставил без уважение. Атакуваното определение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното производство: При този изход
и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 000 лв. –
възнаграждение за един адвокат за защита и представителство във връзка с
въззивната жалба, и 200 лв. – възнаграждение за един адвокат за защита и
представителство във връзка с частната жалба. И двете възнаграждения са платени
в брой, съгласно удостовереното в представените два договора за правна защита и
съдействие. Съобразно обжалваемия интерес от 4 741.64 лв., минималното
възнаграждение за защита по въззивната жалба, определено по реда на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 561.91 лв. Делото не е било усложнено от фактическа
и/или правна страна пред настоящата инстанция, поради което въззивният съд
намира възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на това възнаграждение за основателно, като същото следва да бъде намалено
на 570 лв. Възнаграждението за защита по частната жалба е в минималния размер от
200 лв. по чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. чл. 11 от Наредбата, поради което това
възнаграждение не следва да се намалява. Или въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия разноски в общ размер 770 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 347400 от 26.02.2018г., постановено по гр.д. № 81412//2015г.
на Софийски районен съд, 52 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 9797 от 12.01.2019г., постановено по гр.д. № 81412//2015г. на
Софийски районен съд, 52 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
„*******, да заплати на „Д.И П.“
ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 770.00 лв. /седемстотин и седемдесет лева/, представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.