Р Е Ш Е Н ***,
15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета
гина, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 16715/2018 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение от 25.09.2018 г., постановено
по гр. дело № 16991/2017 г., по описа на СРС, 88 състав, е признато за
установено по предявените от ищците Л.Н.С. и Е.Н.С. срещу ответниците Г.З.С., Е.
*** община, активно и пасивно субективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че ищците са собственици на имот с
проекто-идентификатор № 11394.1835.1791, и който имот е с площ от 1638 кв.м. и
реални граници, посочени в приложената на лист № 181 от делото скица-проект -
неразделна част от решението, изготвена от оправомощено лице (дружество ГЕОКАД)
в процедура по нанасяне на имота в кадастралната карта и регистри по ЗКИР. Със
същото решение всеки от ответниците Г.З.С. и Е.Д.Г. е осъден да заплати общо на
двамата ищци сума в размер на 273,30 лв. – съдебни разноски.
Така постановеното решение е обжалвано
от ответника Г.З.С., чрез пълномощника си - Д. Л., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в частта с която е уважен срещу него положителния установителен иск за собственост, с оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че изводът на СРС за основателност на ищцовата
претенция е в противоречие с влязло в сила Решение от 16.11.2009 г., по гр.
дело № 9129/2007 г., по описа на СРС, 24 състав, потвърдено с Решение № 105 от
26.05.2010 г., по гр. дело № 995/2010 г., по описа на СГС, IV-Д с-в и
Определение по гр. дело № 804/2012 г., по описа на ВКС, II ГО. Сочи, че с
диспозитива на решението на СРС, 24 състав, са отхвърлени исковете по чл. 11,
ал. 2 от ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост на наследниците на С.
Ганев Р. за възстановяване правото на собственост върху част от имот, с площ от
12 959 кв. м., означена на скица - контролно заснемане към молба уточнение от
22.04.2008 г. като „ земеделски имот — нива с обща площ от 20 550 кв. м.,
находяща се в землището на село Владая, , м. „ Страшково осое “, „ Суха лешница
“ и „ Табано. Твърди, че липсвала идентичност между гореописания имот, съгласно
решението по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, имота, посочен като дял шести по решението
за делба и имота на въззивника, тъй като експертиза не е искана, въпреки
изричното оспорване идентичността на имотите, направено с отговора на исковата
молба.
Сочи, че по делото не са били събрани
данни, че имотът по делбата, поставен в дял на Н. Стефанова Р., попада в
процесната част от 12 959 кв. м., предмет на иска по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ.
Липсвали и доказателства за идентичност на процесния имот с проектен
идентификатор 11394.1835.1791 с имота, за който е постановено влязло в сила
Решение от 16.11.2009 г. по гр. дело № 9129/2007 г. по описа на СРС, а и по възраженията
за идентичност на ответника не били изложени мотиви в обжалваното решение.
Изтъква още, че от съдържанието на
постановените съдебни актове на СРС, СГС и ВКС, в производството по чл. 11, ал.
2 ЗСПЗЗ, се установява, че ищците не са доказали, че имотът, за който е водено
производството по чл.11 от ЗСПЗЗ е включен в ТКЗС, като мотивите и на трите
инстанции обосновават извода за отхвърляне на иска поради недоказване на
предпоставката за възстановяване по чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ, която обаче не
касаела наследниците на Н. С. Р.. Счита, че ищците в настоящото производство,
които са наследници на Н. С. Р., са знаели, че техният наследодател не е бил
член на ТКЗС, като е налице признание, че имотът бил отнет незаконно.
Твърди, че първоинстанционният съд в
нарушение на представените влезли в сила съдебни актове е приел, че ищците са
собственици на имота, при положение че според актовете, постановени в
производството по чл. 11, ал. 2 ЗЗСПЗЗ, се установява, че се касае до
земеделски имот, че делът на Н. С. Р. е отнет незаконно, като в представените
актове липсва произнасяне относно предпоставката за възстановяване по чл. 10,
ал. 4 от ЗСПЗЗ, поради приложената преклузия за доказателствените искания. В
нарушение на материалния закон, СРС е приел и, че ищците установяват фактите,
които пораждат правото им на собственост, без да отчете, че според влязлото в сила
Решение по иска по чл.11, ал. 2 от ЗСПЗЗ спорният имот е отнет неправомерно и
не е възстановен нито по реда на ЗСПЗЗ, нито по друг закон. В самата искова
молба пък се посочва, че след влизане в сила на ЗСПЗЗ поделилите се съсобственици
са подали декларации за възстановяване от поземлена комисия, която обаче отказала
да възстанови имотите.
Изложени са и оплаквания за нарушение
на чл. 202 ГПК и кредитирането на СТЕ, без да са взети предвид задължителната
доказателствена сила на мотивите на Решение от 16.11.2009 г. по гр. дело №
9129/2007 г. по описа на СРС, в което е посочено, че имотът представлява
„земеделска земя - нива“. Експертизата била опорочена и поради обстоятелството,
че вещото лице не е изследвало местностите и тяхното ситуиране в
пространството, а единствено е използвала описаните съседи. Не била извършена и
комплексна оценка между бившите и новите имоти, въз основа на информация за цялата
местност, предвид че такава е била осъществена при възстановяването на имота на
въззивника от Общинска служба по
земеделие и гори в специалната процедура по ЗСПЗЗ за установяване на стари
реални граници.
Сочи, че съдът се е
произнесъл по факти, които не са били твърдени от самите ищци - че имотът не
бил земеделска земя, че ищците владеят имота от момента на делбата и досега,
което обосновава извода за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и противоречие с чл. 6, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от ГПК.
Предвид изложеното, моли обжалваното
решение да бъде отменено, а предявените срещу него искове – изцяло отхвърлени.
Въззиваемият – ищец Л.Н.С., чрез адв.
С. И. оспорва въззивната жалба, по подробно изложени в отговора съображения и
моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано от ответниците Е. *** община, поради което спрямо тях така
постановеното решение е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Следва да се отбележи, че от
представеното пред въззивната инстанция удостоверение за наследници от
27.02.2018 г., издадено от СО, с. Владая, се установява, че ищецът Е.Н.С. е
починал на 26.02.2018 г. - в хода на първоинстанционното производство и преди
приключване на съдебното дирене, но доколкото единствен негов наследник се
явява другият ищец по делото и настоящ въззиваем - Л.Н.С., и в този смисъл е
обезпечено участието на единствения законния наследник на починалия и не са нарушени
нечии права, обжалваното решение е допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Предвид обстоятелството, че решението е
обжалвано единствено от ответника С.
пред настоящата инстанция е налице спор за собственост единствено между въззивника
- ответник Г.З.С. и ищеца Л.Н.С. относно титулярството върху частта от поземлен
имот с проекто-идентификатор № 11394.1835.1791, с площ от 1638 кв.м., в която
частично попада претендирания за собствен на ответника имот с идентификатор
11394.1835.274 с площ от 1001 кв.м., посочен на скицата, на стр. 3, от приетата
пред СРС съдебно-техническа експертиза (лист 254).
От приложения към исковата молба
Нотариален акт № 184/13.06.1949 г. се установява, че общите наследодатели на
ищците по делото - С. Г.Р. и Н.С.Г.-Р.а
са закупили поземлен имот, описан като „ливада, нива и празно място“, с площ от
около 20 550 кв.м., ведно с построената в него сграда от 120 кв.м., находящ се
в местности „Страшково осое“, „Суха лешница“ и „Табано“ - в землището на с.
Владая, Столична община, а по новия кадастрален план - местност „Ново село“,
при описани граници по предходния нотариален акт: Т.Х., С.К., арх. К., братя П.,
шосе за село Владя, Д. К., железопътна линия и гара Владая, и при съседи към
момента на сключване на сделката: от изток - новото павирано шосе „София - Перник“
и наследници на Д. К.; от север - павирано шосе; от запад наследници на Т.Х. и
др.; от юг – арх. К. и наследниците на С.К..
С решение от 21.05.1980 г. по гр.д. №
2200/1979 г. на СРС, ГК, 38-ми с-в, е била извършена делба на част от посочения
имот, а именно имот с площ от 16 400 кв.м., като дял 6-ти, състоящ се от дворно
място с площ от 1800 кв.м. с построената в него къща, в с. Владая, при граници:
север – шосе София-Перник; изток – шосе Перник – Владая; юг – вътрешна улица;
запад – дял пети, е бил възложен на бащата на първоначалните ищци - Н. С. Р.,
като от представените по делото неоспорени удостоверения за наследници, се
установява, че бащата Р. е починал на 12.03.2013 г., оставяйки за единствени
законни наследници първоначалните ищци - негови синове Л.Н.С. и Е.Н.С.. Последният,
както се посочи по-горе в решението, е починал на 26.02.2018 г. - в хода на
първоинстанционното производство, оставяйки за единствен свой наследник другия
ищец Л.Н.С..
От своя страна ответникът черпи
претендираното право на собственост върху спорната част, попадаща в поземлен
имот с площ от 1002 кв.м., нанесен в кадастралната карта и регистри с
идентификатор 11394.1835.274, въз онова на наследствено правоприемство от
възстановен на неговия наследодател З.С.Г.поземлен имот № 024274, находящ се в
землището на с. Владая, въз основа на Решение № 3659/14.12.2004 г., на ОСЗГ
„Овча купел“ и издадена скица № ф00371/14.12.2004 г.
В мотивната част на ТР №11 от
21.03.2013 г., по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато и
двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове правото си на
собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка),
разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по
общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето
право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса или ОСЗГ
придобивно основание. От дадените разяснения е изводимо принципното положение,
че при противопоставянето помежду си на легитимационни документи за
собственост, всяка от страните по делото следва да установи правопораждащите
титулярството факти.
С отговора на исковата молба не са
въведени конкретни оспорвания срещу онези факти, от които ищецът извежда своето
право на собственост, а именно, че наследодателят му Н. С. Р. е придобил
процесния имот по силата на съдебно решение за делба от 21.05.1980 г., по гр.д.
№ 2200/1979 г. на СРС, ГК, 38-ми с-в., както и че имотът, предмет на делбата, е
бил собствен на наследодателите на Н. С. Р., което обстоятелство се установява
и съдържанието на представените по делото писмени доказателства.
Идентичността между посочения в
делбеното решение имот и имот с проекто-идентификатор № 11394.1835.1791 се
установява от приетата пред СРС СТЕ, което заключение настоящият състав намира
за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие. Ето защо са
неоснователни оплакванията във въззивната жалба, с които идентичността е
оспорена. Обстоятелството, че вещото лице не е изследвало местностите и тяхното
ситуиране в случая не опорочава изводите му за идентичност, тъй като
сравнението е извършено по съседи, /два от които са трайно ситуирани улици/, който
белег в много по-пълна степен индивидуализира пространствените измерения на имота.
В тази връзка следва да се отбележи, че съществено в конкретния случай е наличието
на две безспорни граници, които изключват възможността имотът да е ситуиран на
различно от посоченото място, тъй като теренът попада в ъгъла, образуван от
пресичането на две шосета: от север – шосе „София-Перник“ и от изток – шосе
„Перник – Владая“. Допълнителен аргумент за идентичност е и обстоятелството, че
при изготвяне на заключението вещото лице е използвало като ориентир мястото на
къщата по цитирания дял шести по решение от 21.05.1980 г. по гр.д. № 2200/1979
г. на СРС, ГК, 38-ми с-в, с което е била извършена делба на имота по Нотариален
акт № 184/13.06.1949 г., понастоящем с проекто- идентификатор 11394.1835.1791.
Тази къща попада в имота с проекто-идентификатора и в зоната на застъпването с
имотите на ответниците физически лица, което е още едно основание да се приеме,
че площта на застъпването се отнася към границите на имота на ищците.
Графическите изображения на имотите по представените към СТЕ скица-проект,
аероснимка и копие от едромащабна топографската карта също са аргумент за
наличието на идентичност между имот с проекто-идентификатор и този по делбеното
решение, както и с имот по Нотариален акт № 184/13.06.1949 г. тъй като е видно,
че са ситуирани в ъгъла, образуван между едни и същи пътища, а в имота е
изградена и постройка.
Следва да се отбележи, че разликата в
площта на имота, описан в съдебното решение и тази по проектен идентификатор,
вещото лице мотивирано е обяснило с обстоятелството, че шосето София – Перник е
било изместено, засягайки части от процесния имот.
Обоснован е и изводът на вещото лице,
че процесният имот не е бил земеделска земя, доколкото е установено, че се
касае за дворно място, което е било залесено
с овощни дръвчета и в границите му е
била построена сграда към 1959 г.
(понастоящем несъществуваща), а доказателства в обратна насока, които да
разколебават изводите на вещото лице, не са били ангажирани от ответника. Изводът,
че процесния имот не е представлявал земеделска земя и към датата на
колективизацията се потвърждава и от обстоятелството, че заключението е обосновано с данни от КВС. Доказателство в
обратна насока не представляват мотивите на Решение от 16.11.2009 г., по гр.
дело № 9129/2007 г., по описа на СРС, 24 състав, на които въззивникът се
позовава и им придава задължителна доказателствена сила. Решението е
постановено в производство по иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, страни по което са
наследодателят на настоящия въззиваем – Н. С. Р. като един от тримата ищци в
производството, а ответник - съответната ОСЗГ. По аргумент от чл. 298, ал. 1 ГПК, силата на присъдено нещо на решението по него се разпростира само между
заинтересованото лице - ищец и съответния административен орган, поради което
обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на влезли в сила
съдебни решения, включително и на решенията по искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ
обвързват единствено участвалите страни и то по отношение на конкретния спор,
включен в предмета на делото – в случая това е въпросът притежават ли ищците
право на възстановяване на собствеността върху недвижимите имоти, предмет на
иска, и на който е даден отрицателен отговор. Ето защо и силата на пресъдено
нещо на решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ се разпростира само по отношение на
ОСЗГ, но не и спрямо лица, които не са участвали като страни (какъвто е и настоящия
ответник) и не са правоприемници на страни, участвали в производството, по
което същото е постановено.
Предвид изложеното и доколкото предмет
в настоящото исково производство е принадлежността на материално право на
собственост по спор между страни, различни от участвалите по гр. дело №
9129/2007 г., по описа на СРС, 24 състав,
настоящият състав не споделя извода на СРС в обжалваното решение, че
решенията на СРС и СГС и определението на ВКС, постановени в производството по
чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, обвързват съда по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК да приеме, че
имотът, придобит от ищеца Л.Н.С., никога не е бил внасян в ТКЗС.
Следва да се отбележи, че сами по себе
си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на
повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля,
поради което не се ползват със сила на пресъдено нещо и не са задължителни за
страните. Аргумент за това са разпоредбите на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 1 и
ал. 2 ГПК, в които законодателят ясно е посочил, че съдебният акт се състои от
две части - мотиви и диспозитив, който представлява и самото решение. Ето защо и
не може да бъде споделен извода на СРС, както и поддържаното във въззивната
жалба, че мотивите на съдилищата в производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ се ползват
с обвързваща сила съда, разглеждащ настоящия правен спор. В този смисъл, неоснователни
са и всички съображения за неправилност на обжалваното решение, изведени от
съдържанието на горепосочените актове на СРС, СГС и ВКС, включително, че не е
установена идентичност между имота, предмет на тези решения, имота, описан в
съдебното решение за делба от 1980 г. и процесния имот с проекто-идентификатор
№ 11394.1835.1791.
Предвид гореизложеното относно липсата
на обвързваща настоящия състав сила на постановените съдебни актове в
производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, не може да бъде споделен и довода на
въззивника, че първоинстанционният съд в нарушение на представените влезли в
сила съдебни актове, е приел, че ищците са собственици на имота, при положение
че според тези актовете се установява, че се касае до земеделски имот и че
делът на Н. С. Р. е отнет незаконно. Следва да се отбележи и, че констатация на
съдебните състави, че този имот е отнет незаконно от Н. С. Р. не се съдържа в
посочените съдебни актове.
Не е налице допуснато от СРС
процесуално нарушение, изразяващо се в произнасянето по факти, които не са били
въведени като спорни между страните, а именно, че имотът не бил земеделска
земя. Това обстоятелство не е било отделено като безспорно по делото, поради
което ответникът не е освободен от задължението си да го докаже, доколкото то е
една от необходимите предпоставки за възстановяването на имота по реда на ЗСПЗЗ,
като от приетата пред СРС СТЕ се опровергава, че имота описан в решението на Решение
№ 3659/14.12.2004 г., на ОСЗГ „Овча купел“ и издадена скица № ф00371/14.12.2004
г. е имал характер на земеделска земя. Нещо повече, в исковата молба, а и в
хода на процеса, ищците са поддържали, че имотът никога не е бил обобществен,
което може да бъде обяснено именно с неземеделския му характер, като решенията
по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, макар и да не обвързват ответника и съда в настоящото
производство, не само не влизат в противоречие с този извод, а и дори кореспондират
с него.
По изложените по-горе съображения и
доколкото по делото е установено, че процесния имот не е земеделска земя по
смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ, респективно е извън обхвата на ЗСПЗЗ, то следва да
приеме, че са били налице пречки за
реституция, на каквито пречки по арг. от чл. 17, ал. 2 ГПК могат да се
позовават всички неучаствали в административното производство лица, какъвто е и
ищецът Л.С., които твърдят, че са придобили права върху същия имот несъвместими
с тези на реституента, независимо дали това е станало по силата на земеделска
реституция или чрез правна сделка - по арг. за противно от разрешението дадено
в ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и застъпено в константната практика на ВКС, а
именно - Решение № 111/21.06.2017 г. по гр. д. № 3709/2016 г., I ГО; Решение №
237/16.01.2014 г. по гр. д. № 5/2013 г., I ГО и др.
Ето защо макар и законът (чл. 14, ал. 1, т. 1 или чл. 17, ал. 1, изр. 5
ЗСПЗЗ) да признава силата на констативен нотариален акт на представеното от
ответника влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост по
реда на ЗСПЗЗ цитираното решение на ОСЗГ „Овча купел“ не е породило конститутивно си
действие и не е настъпил транслативния му ефект, поради което и легитимиращото действие на този документ
е оборено в настоящото производство и същия не лигитимира Г.З.С. като
собственик на процесния недвижим имот.
При това положение следва да бъде
зачетена доказателствената сила на нотариалния акт от 1949 г. и извършената
впоследствие подялба на имота, въз основа на делбеното решение от 1980 г.,
сочещо за собственик на процесния недвижим имот ищецът Л.Н.С..
Доколкото крайните правни изводи на
настоящия състав съвпадат изцяло с тези на СРС, въззивната жалба се явява
неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При доказано извършени и своевременно заявени
от въззиваемият - ищец разноски за адвокатско възнаграждение за производството
пред СГС, в размер на 200,00 лв., същите следва да му бъдат присъдени.
С оглед предмета на спора и по аргумент
от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от
25.09.2018 г., постановено по гр. дело № 16991/2017 г., по описа на СРС, 88
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО по отношение
на ответниците Е. *** община не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г.З.С., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, да
заплати на Л.Н.С., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, кантора 158 - адв. С. И.,
на основание чл. 278, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 200,00 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, в размер на
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: