РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши
съдия Нешева в. гр. дело № 12009 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на гл. ХХ от ГПК.
С Решение № 127546
от 29.05.2019 г. по гр.д. № 64061/2018 г. на Софийския районен съд, 41-ви
състав И.Д.Т., Д.А.П., Б.Б.А.-С. и Л.Н.О. са осъдени на
основание чл. 109, ал. 1 от ЗС да преустановят създадените от тях пречки за
упражняване от М.М. на правото му на собственост върху незастроено място, УПИ
IV-6.7, кв. 117, с идентификатор 68134.301.541 по КККР на Столична община –
район „Възраждане“, одобрени със Заповед № РД – 18-32/01.04.2016 г. на
изпълнителния директор на АГКК, като му осигурят безпрепятствен достъп до имота
за ползване по предназначение, като са отхвърлени исковете на ищеца за осъждане
на ответниците да премахнат за своя сметка нефункционираща метална врата, както
и да възстановят целостта и естетичния вид на местата, на които е закрепена и
да премахнат монтираното антипаркинг устройство пред паркомясто № 3. С
решението са отхвърлени исковите претенции на М.И.М., за осъждането на
ответниците да преустановят създадените пречки за упражняване от ищеца на право
на собственост върху незастроено място, представляващо УПИ IV-6.7, кв.117, с
идентификатор 68134.301.541 по кадастрална карта и кадастрални регистри на Столична
община - район „Възраждане“, ободрени със заповед № РД - 18-32/01.04.2016 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес гр.София, ул. „******, по плана на
гр.София, местност „Западно направление“, целият с площ от 462 кв.м. при съседи
по скица: УПИ XXV-23, 23, 24, 25 и УПИ III-5, като за своя сметка премахнат
нефункциониращата метална врата, поставена към незастроената част от 12 имота,
както и да възстановят целостта и естетичния вид на местата, на които е
закрепена и да премахнат монтираното антипаркинг устройство пред паркомясто №
3.
Срещу постановеното
решение е постъпила въззивна жалба от И.Д.Т., Д.А.П., Б.Б.А.-С., Е.Б.А., Л.Н.О.,
с която се обжалва решението в частта, с която са уважени исковите претенции на
основание чл. 109, ал. 1 от ЗС и въззивниците са били осъдени да преустановят
създадените от тях пречки за упражняване от М.М. на правото му на собственост
върху незастроено място, УПИ IV-6.7, кв. 117, с идентификатор 68134.301.541 по КККР на
Столична община – район „Възраждане“, одобрени със Заповед № РД – 18-32/01.04.2016
г. на изпълнителния директор на АГКК, като му осигурят безпрепятствен достъп до
имота за ползване по предназначение.
Във
въззивната жалба са изложени доводи за необоснованост и нарушение на
материалния закон. Считат, че неправилно съдът е приел, че всеки един от
титулярите на правото на собственост на изградената в поземления имот сграда,
има право да ползва дворното място, включително и намиращите се там паркоместа.
Неправилен според тях е и изводът на съда, че договорът, с който се учредяват
вещни права върху паркоместата не може да породи вещноправните си последици и
разпределението на ползване, направено между учредителите на право на строеж на
процесната сграда с нот. акт № 76, том IV има само облигационно действие между страните и няма
действие спрямо останалите правоприемници. Считат, че разпределението на
ползването на терена е извършено между първоначалните собственици на земята,
като за това не е необходим писмен акт. Посочват, че с това разпределяне на
ползването на дворното място е обвързан и всеки последващ приобретател.
Твърдят, че с нот. акт № 76, том IV на
приобретателя-строител са прехвърлени идеални части от правото на собственост
върху процесния поземлен имот и му е учредено право на ползване върху
оставащото празно място в двора, така че предвидената в проекта площ за
паркоместа да бъде използвана от първоначалните собственици на недвижимия имот.
Считат, че когато дворното място е обща част на отделните обекти в сградата и
незастроената част от него надхвърля минималната задължително озеленена дворна
площ, то останалата част може да бъде разпределена за индивидуално ползване от
всички или от част от етажните собственици. Твърдят, че в настоящия случай е
извършено разпределянето на отделен участък от свободната площ за общо ползване
от част от етажните собственици. Посочват, че за сгради в решим на етажна
собственост мястото за паркиране може да бъде предвидено в инвестиционен проект
като принадлежност към съответния самостоятелен обект съгласно чл. 37, ал. 4,
т. 3 от ЗУТ. Считат, че от доказателствата по делото се установява, че
процесните паркоместа се използват само от първоначалните собственици на
земята, които имат учредено право на ползване. Твърдят, че всички паркоместа се
ползват само от първоначалните собственици на дворното място, на които е
учредено и право на ползване и, че за период повече от 10 години те са
упражнявали фактическа власт върху паркоместата и са придобили собствеността
върху тях по давност. По изложените съображения молят първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалвана част, а предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират направените по делото разноски.
Уведомен
за подадената въззивна жалба на 26.08.2019 г., въззиваемият М.И.М., се е
възползвал от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който оспорва същата. Счита, че от доказателствата
по делото се установява, че страните са съсобственици на парцела, върху който е
изградена сградата. Твърди, че всеки един съсобственик има право да ползва
съответна част от дворното място съобразно притежаваният от него дял от
съсобствеността и съобразно постигнатото съгласие за разпределяне на ползването.
Посочва, че последващият приобретател не е обвързан от постигнатото
споразумение между праводателят му и останалите съсобственици. Твърди, че по
отношение на процесното дворно място липсва разпределение на ползването между
съсобствениците, както и решение на мнозинството от тях незастроената част от
мястото да се ползва само от ответниците. Счита, че с нот. акт № 76, том IV ответниците не са си учредили вещно право на ползване
върху дворното място, а са си разпределили ползването по смисъла на чл. 32, ал.
1 от ЗС, което от своя страна е непротивопоставимо на последващи приобретатели
на имоти в етажната собственост. Излага доводи, че доколкото паркомястото не
представлява самостоятелен обект, то собствеността върху същото не може да бъде
придобита по давност. По изложените съображения моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд – потвърдено.
Претендира направените разноски по делото.
С определение от
04.10.2019 г. въззивният съд е оставил без разглеждане въззивната жалба в
частта, с която Е.Б.А. обжалва първоинстанционното решение.
Софийският градски съд, като взе предвид подадената
въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното
си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен
акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка
съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271,
ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо,
въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло
или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във
въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на М.И.М. против И.Д.Т., Д.А.П., Б.Б.А.-С.,
Л.Н.О., с която са предявени субективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 109, ал. 1 от ЗС за осъждане на ответниците да преустановят
неуснователните си действия, с които създават пречки за упражняване от М.М. на
правото му на собственост върху незастроено място, УПИ IV-6.7, кв. 117, с идентификатор 68134.301.541 по КККР на
Столична община – район „Възраждане“, одобрена със Заповед № РД –
18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, като му осигурят
безпрепятствен достъп до имота за ползване по предназначение, като премахнат за
своя сметка нефункционираща метална врата, както и да възстановят целостта и
естетичния вид на местата, на които е закрепена и да премахнат монтираното
антипаркинг устройство пред паркомясто № 3.
В първоинстанционното
производство са събрани писмени доказателства, разпитани са свидетели. За да
постанови своето решение първоинстанционният съд е приел, че като собственик на
самостоятелен обект в сграда, в режим на етажна собственост, ищецът има правото
да ползва съответната ид. част от незастроената част от двора, в който е
построена сградата. Съдът е приел, че ответниците са смущавали това право на
ищеца и е уважил предявения от него иск.
Предмет на проверка
е първоинстанционното решение, в частта в която са уважени исковите претенции с
правно основание чл. 109 ЗС. В отхвърлителната му част, решението е влязло в
сила, тъй като не е обжалвано. Както бе изяснено, по силата на правната норма,
уредена в чл. 269, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по
правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната
жалба основания.
Съгласно чл. 109,
ал. 1 от ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно
действие, което му пречи да упражнява своето право. Негаторният иск е вещен
иск, предоставен на собственика или носителя на ограниченото вещно право, за
защита на притежаваните от него вещни права от неоснователни преки или косвени
въздействия върху имота му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното
ползване на имота по неговото предназначение. Този иск дава вещноправна защита
срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на собственика да
осъществява спокойно и в пълен обем правомощието си да ползва собствения си
имот.
Следователно за
уважаването на предявения иск следва да се установят следните предпоставки: 1/ ищецът
да е собственик на твърдения от него имот /или ид.ч. от имот/; 2/ ответниците
да са извършили неоснователни действия; 3/ тези действия да пречат на ищеца да
упражнява своето право на собственост. Допустим е иск по чл. 109 от ЗС от един
етажен собственик срещу друг етажен собственик /в този смисъл Решение № 351 от
14.10.2010 г. по гр. д. № 1179 от 2010 г. на ВКС, Първо ГО, Решение № 345 от
25.06.2010 г. по гр. д. № 1497 от 2009 г. на ВКС, Второ ГО/.
По делото не се
спори, че с нотариален акт за учредяване право на строеж срещу задължение за
построяване на обекти № 76, том IV, per. № 4323, дело 578/2005 г. от 01.11.2005
г. съсобствениците на УПИ IV-6,7 в кв. 117 по плана на гр. София, местност
„Западно направление“, целият с площ 462 кв. - Е.Б.А., А.Б.О.и Л.Н.О., И.Д.Т. и
Т.А.Т., Б.Й.П.и А.И.П.и Д.А.П. са си запазили и взаимно са си учредили право на
строеж за обособени обекти в жилищна сграда, която да се построи върху описания
поземлен имот. Съсобствениците са учредили в полза на „Д.В И.“ ООД право на
строеж за построяване на жилищна сграда на 5 етажа с магазини и гаражи, със
застроена площ от 235 кв.м. и разгърната застроена площ от 1 833 кв.м.,
съгласно одобрен инвестиционен проект в идейна фаза от 31.09.2005 г. на СО-Д
„Архитектура и градоустройство“, с изключение на взаимно учреденото и запазено
право на строеж на съсобствениците.
В случая, налице е
хипотезата на чл. 63, ал. 1 от ЗС, а именно собственик на земята отстъпва на
друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като то става собственик
на постройката. Съсобствениците на процесния урегулиран поземлен имот са
учредили правото на строеж на едно трето лице – „Д.В И.“ ООД, което от своя
страна се е задължило да построи сграда със свои средства. Съсобствениците са
си запазили собствеността върху отделни обекти в бъдещата сграда. След
построяването на сградата е възникнала етажна собственост доколкото различни
самостоятелни обекти в сградата са станали собственост на различни лица /чл. 37
от ЗС/. Земята върху която е построена сградата, както и дворът са обща част и
принадлежат на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата /арг. чл.
38, ал. 1 от ЗС/. Отделно от това, в т. 15 от нот. акт съсобствениците-учредители
са се задължили да прехвърлят на строителя или на посочено от него трето лице
идеални части от поземления имот, съответстващи на идеалните части на обектите
изключителна собственост на строителя в едномесечен срок от снабдяване на
сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация. Това прехвърляне на ид.
части от право на собственост върху дворното място от съсобствениците в поза на
трети лица се установява от представената по делото справка от имотния
регистър. Следователно процесната част от дворното място, която се използва за паркоместа представлява обща
част.
Не се спори по
делото, а и се установява от представените доказателства, че с нот. акт № 152,
том III,
рег. № 4833, дело 530/2007 г. от 20.07.2007 г. „Д.В И.“ ООД е продало на А.К.А.апартамент
№ 7, находящ се в процесната жилищна сграда, а с нот. акт № 79, том II, рег. № 14409, дело 263 от 2008 г. „Д.В И.“ ООД, Л.О., И.Т.,
Т.Т., Б.П., А.П., Д.П. и Е.А. са продали на А.К.А.съответстващите на
апартамента 3,9377% ид.ч. от мястото, върху което е построена сградата. Впоследствие,
с нот. акт. № 135, том II, peг. № 2103, дело № 247/2012г. от 26.06.2012 г. А.К.А.е
продала посочения апартамент, заедно със съответните ид.ч. от поземления имот на
ищеца М.И.М.. Следователно, ищецът е станал собственик и на ид. части от
дворното място.
По делото не се
установява, че останалата незастроена част от дворното място представлява
самостоятелен обект, собственост на първоначалните съсобственици на поземления
имот. По изложените по-горе аргументи то представлява обща част и е притежание
на всички етажни собственици. Управлението на тази обща част следва да се
уреждат от общото събрание на етажната собственост по реда на ЗУЕС. Между
страните не се спори, че в тази незастроена дворна част на сградата, в която се
намира собственият на ищеца апартамент № 7, са разположени паркоместа. Безспорно между страните е и обстоятелството, че до тази
част от дворното място, в което се намират паркоместата към сградата се достига
до проходен тунел, където е била поставена метална врата, премахната към
02.10.2018 г.
Съгласно чл. 43,
ал. 3 от ЗУТ когато урегулираният поземлен имот е обща част към сграда - етажна
собственост, необходимите места за паркиране могат да бъда осигурени и в
свободната дворна площ чрез разпределяне на ползването на част от дворното
място от общото събрание на етажните собственици при спазване на нормативите за
минималната задължително озеленена дворна площ. Следователно, правомощие на
общото събрание на етажните собственици е да определи начина, по който ще се
ползва дворното място. В случая, съсобствениците на поземления имот са
извършили разпределение на ползването на паркоместата с нот. акт № 76, том IV,
per. № 4323, дело 578 от 2005 г. Това разпределение обаче не може да бъде
противопоставено на последващи приобретатели на самостоятелни обекти в
сградата, които, както вече беше посочено, също притежават идеални части от
дворното място. По изложените съображения, всеки един от титулярите на право на
собственост в изградената в поземления имот сграда притежава право да ползва
дворното място, както и намиращите се там паркоместа, в това число и ищецът М.М..
От показанията на
разпитаните по делото свидетели Г. Т., А.С., А.П. и В.Н.се установява, че дворното
място се използва само от първоначалните съсобственици на поземления имот,
както и че останалите собственици на самостоятелни обекти в сграда не са
допускат до него. Освен това, както в отговора на исковата молба, така и във
въззивната жалба ответниците признават, че единствено те използват процесните
места за паркиране, които се намират в двора. Тези техни действия настоящият
съдебен състав, намира за неправомерни по изложените по-горе съображения. По
този начин ответниците възпрепятстват възможността на ищеца да ползва дворното
място и намиращите се там места за паркиране.
Неоснователен се
явява доводът на въззивниците във въззивната жалба, че на основание чл. 37, ал.
4, т. 3 от ЗУТ процесните места за паркиране представляват принадлежност към
съответните самостоятелни обекти в сградата, което е осигурено с инвестиционния
проект. По делото не е представен инвестиционният проект на сградата и това
обстоятелство не се установява.
Неоснователно се
явява и възражението на въззивниците, направено и в отговора на исковата молба,
че са придобили собствеността върху местата за паркиране по давност. Паркомястото
не е самостоятелен обект на правото на собственост или ограничено вещно право /респ.
- и обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ/, а представлява необособена и
несамостоятелна реална част от самостоятелен обект - парцел, сграда или отделен
обект в нея и поради това не съставлява самостоятелен обект на правото на
собственост и не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка (в този смисъл и
цитираните от СРС решение № 171/08.08.2014 г. по гр. д. № 4175/2013 г. на ВКС,
ГК, IV ГО; решение № 53/08.05.2009 г. по гр. д. № 5871/2007 г. на ВКС, ГК, I
ГО; решение № 1159/30.12.2008 г. по гр. д. № 3834/2007 г. на ВКС, ГК, III ГО;
решение № 222/30.03.2010 г. по гр. д.№ 4076/2008 г. на ВКС, ГК, IV ГО; решение
№ 199/10.08.2015 г. по гр. д. № 5955/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 181
от 23.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 338/2016 г., III г. о., ГК/. Като не
самостоятелен обект на правото на собственост паркомястото не може да бъде
придобито по давност. Освен това, съгласно чл. 200, ал. 1 от ЗУТ реално
определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните
образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако
са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ. В настоящия
случай, такива размери не бяха установени по делото /в градовете - най-малко 14
м. лице и 300 кв.м. повърхност/ и следователно процесните места за паркиране не
са самостоятелна вещ и собствеността върху тях не може да бъде придобита по
давност.
По изложените
съображения, настоящият съдебен състав счита, че предявеният иск за осъждане на
И.Д.Т., Д.А.П., Б.Б.А., и Л.Н.О., да му осигурят необезпокояван достъп до
дворното място, се явява основателен. С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответства на
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По разноските пред
въззивната инстанция:
Съгласно чл. 78,
ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е
постановен съдебният акт. Доколкото въззивната жалба се оставя без уважение,
право на разноски има само въззиваемата страна – ищецът М.М.. Същият претендира
и доказва разноски в размер на 200 лева – размер на заплатен адвокатски хонорар,
представен е договор за правна помощ, обективиращ и разписка за плащане в брой.
Водим от горното и
на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 127546 от 29.05.2019
г. по гр.д. № 64061/2018 г. на Софийския районен съд, 41-ви състав.
ОСЪЖДА И.Д.Т., ЕГН: **********, Д.А.П., ЕГН: **********, Б.Б.А., ЕГН: ********** и Л.Н.О., ЕГН: ********** да заплатят поравно и разделно в полза
на М.И.М., ЕГН: **********, сумата от 200 лева – разноски,
сторени във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.