№ 5692
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Наталия П. Лаловска
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504936 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 20112111 от 04.01.2024 г., постановено по гр. д. № 10934
по описа за 2021 г. на СРС, 28 състав е отхвърлен предявеният от К. С. Р., с
ЕГН ********** против „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, с ЕИК
******* иск с пр. осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане ответника да присъедини
обект на клиент „Преместваеми обекти - павилиони“ намиращи се в гр.
София, ж.к. Люлин 1, бул. „Добринова скала“, в имот с идентификатор
68134.4356.53 към разпределителната електрическа мрежа на ответното
дружество въз основа ДПЕРМ ********** с № IB-31-1820717, сключен на
04.10.2018 г. поради погасяване на иска чрез изпълнение на задължението. С
решението е осъдено на основание чл. 92 ЗЗД „Електроразпределителни
мрежи Запад“ ЕАД да заплати на К. С. Р. сумата от 327, 59 лв. неустойка за
забавено изпълнение за периода 06.11.2020-24.02.2021 г. по ДПЕРМ
********** с № IB-31-18-20717, сключен на 04.10.2018 г.
Срещу решението в частта, с която е уважен иска по чл. 92 ЗЗД, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство - „Електроразпределителни
мрежи Запад“ (с предишно наименование „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ
БЪЛГАРИЯ“) ЕАД. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение
1
е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния
и процесуалния закон и необосновано, като изводите на съда не
кореспондират със събраните по делото доказателства. Сочи, че забавянето в
присъединяването на ищеца към ЕРП се дължи на обективни причини –
неприложена регулация по трасето, където трябвало да преминат кабелите,
както и спряно изработване на ПУП. Твърди, че по изложените причини от
Столична община – Направление „Архитектура и градоустройство“ са
отказали да съгласуват проекта за изграждане на съоръжения за
присъединяване на ищеца към ЕРП. Намира, че през периода на въведеното в
страната извънредно положение всички срокове са били спрени, а
изпълнението на задължения са били затруднени.
Моли съда за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и
отхвърляне на предявения иск изцяло. Претендира разноски за двете съдебни
инстанции съобразно изхода на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство - К. С. Р.. Въззиваемата страна
оспорва основателността на съдържащите се във въззивната жалба доводи,
като поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и моли да
бъде потвърдено в обжалваната част. Излага, че само поради неговите активни
действия е издадено разрешение за строеж, поради което забавата в
изпълнението от страна на въззивника-ответник се дължали на неположени
необходими грижи. Сочи, че и към момента на подаване на отговора на
въззивната жалба въззивникът все още не е поискал издаване на разрешение
за строеж. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка
за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част,
като такива в случая не се констатират. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Между страните по делото е безспорно, че са сключили договор ДПЕРМ
********** с № IB-31-18-20717, сключен на 04.10.2018 г., по силата на който
ответникът се задължава да присъедини 2 броя преместваеми обекта на
ищеца, находящи се на „бул. Сливница/бул. Баба Парашкева“ инд.
6813.4356.53, р-н Люлин, към разпределителната електрическа мрежа
2
описания ДПЕРМ. Съгласно чл. 10, ал. 2 от същия е уговорен конкретен срок
за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за
присъединяване на обекта, който е 8 месеца от издаване на разрешението за
тяхното изграждане. Етапи на изпълнение не са предвидени. В чл. 35 от
ДПЕРМ е уговорена неустойка за неизпълнение на СМР в договорния срок,
която е в размер на 0.1 % на ден върху стойността на извършените работи, но
не повече от 3 %.
На 20.02.2020 г. е издадено разрешение на Столична община и на „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД за строеж № Б-6 от главния инженер на СО – р-н
Люлин за извършване на СМР изразяващи се в изграждане на външно
електрозахранване на с кабели НН за преместваеми обекти 2 бр. на „бул.
Сливница/бул. Баба Парашкева“ инд. 6813.4356.53, р-н Люлин. Отбелязано е,
че разрешението е влязло в сила на 06.03.2020 г.
Видно от констативния акт за установяване годността за приемане на
строеж за външното електрозахранване по разрешението за строеж № Б-
6/20.02.2020 г. на обектите по ДПЕРМ ********** с № IB-31-18-20717,
сключен на 04.10.2018 г., въвеждането в експлоатация на външното им
електрозахранване е станало на 29.01.2021 г.
По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД:
Необходимостта да прекарва ел. съоръжения-кабели НН до определен
имот е от изключителната компетентност единствено на лицензираните
предприятия по ЗЕ, каквото е и ответното дружество. Изложените
съображения за забавяне на издаването на процесното разрешение за строеж
касае навременното изпълнение на задължението, регламентирано чл. 10, ал. 1
от ДПЕРМ. Претендираната неустойка е за неизпълнение на друго договорно
задължение, което е уредено в чл. 10, ал. 2 ДПЕРМ – за изграждане и
въвеждане в експлоатация. Последното е обвързано 8-месечен срок, чието
начално се поставя от влизане в сила на разрешението за строеж, което
безспорно между страните се е случило на 06.03.2021 г. При тези
обстоятелства договореният между ищеца и ответника срок изтича на
06.11.2021 г. Ето защо в случая не следва да се преценява дали спирането по
чл. 135, ал. 6 ЗУТ се отнася до прилагането на действащите устройствени
планове съгласно § 22 ЗР на ЗУТ, тъй като е установено, че има вече издадено
и влязло в сила разрешение за строеж.
С оглед преценката на цялостното изпълнение на ДПЕРМ и причините
за това, че договорът няма да бъде изпълнен в установения срок, съдът
намира, че основната причина за това е поведението на ответника. Съгласно
разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността
за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.
В този случай прилагането на правилото на чл. 81, ал. 1 ЗЗД би освободило
неоснователно неизправната страна от отговорност за собственото и виновно
поведение. Следователно, за да бъде освободен от отговорност за забавата,
длъжникът е трябвало да докаже, че забавянето не е по негова вина и
3
задълженията му във връзка с присъединяването са били изпълнени. В чл. 37 и
38 ДПЕРМ са уговорени клаузи за освобождаване или спиране на
изпълнението при наличие на непреодолима сила. Под непреодолима сила
следва да се разбира събитие или обстоятелство, което е извън контрола на
страните по договора, настъпването, на което води до невъзможност или прави
незаконно изпълнението на задълженията по договора. За периода на
непреодолимата сила спират да текат предвидените в договора срокове.
Нормативно определение на непреодолима сила е дадено в разпоредбата на
чл. 306, ал. 2 ТЗ и според него това е непредвидено или непредотвратимо
събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора,
което е пречка за изпълнение на задълженията на длъжника по договора. В
случая невъзможността това да бъде направено се дължи на ненадлежното и
забавено изпълнение на договора от страна на ответника, поради което
забавеното присъединяване е по негова вина и не може да освободи него от
последиците от забавата. Последният не е представил доказателства да е
уведомил насрещната страна съгласно чл. 38, ал. 1 ДПЕРМ, поради което
следва да понесе последиците по ал. 2 на същата разпоредба.
Доказателствената тежест за установяване вината на
електроразпределителното дружество и съответно освобождаване от
отговорност за неизпълнението на длъжника по ДПЕРМ е за ответника, който
не е успял да установи това при условията на пълно и главно доказване, с
оглед на представените пред първоинстанционния съд доказателства.
Съответно ответникът е следвало да докаже наличието на такава причина,
която обуславя невъзможността за изпълнение в срока и липсата на вина от
негова страна в това отношение, което би го освободило от дължимостта на
уговорената между страните неустойка при неспазване на предвидения в
предварителния договор срок за въвеждане на сградата в експлоатация. Ако
необходимостта действително е възникнала в процеса на изпълнение на
договора за извършване на строително-монтажни дейности и същият не може
да бъде изпълнен само поради тази причина то ще е налице основание за
освобождаване на ответника на основание чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Ответникът не е
ангажирал доказателства за конкретни причини, които са забавили
изпълнението. Конкретните фактически обстоятелства обуславящи
възражението, че в срока на изпълнение на процесния договор е било обявено
извънредно положение със Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците, е недопустимо да се заявяват
за първи път пред въззивната инстанция. Пред въззивната инстанция е
предвидена забрана съгласно чл. 266 ГПК страните да сочат нови
обстоятелства, освен предвидените изключения, разписани в чл. 266, ал. 2 - ал.
3 ГПК. В настоящият случай въззивникът-ответник е имал възможността да
направи фактическите твърдения за обстоятелства, които обективно са го
препятствали да осъществи дейностите по изграждане на съоръжения за
присъединяване на ищеца към ЕРМ. На следващо място не са налице и
4
обстоятелства, обуславящи прилагането на съда на императивна норма от
ЗДМВИП, доколкото действието на закона е ограничено до определена
категория кредитори, срокове и вид правоотношения, които не са предмет на
настоящото дело. Дори и такива обстоятелства да бяха заявени своевременно
само в първоначалната редакция на чл. 6 от ЗДМВИП не се прилагат
последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти,
включително лихви и неустойки за забава. Същата е в сила от 13.03.2020 г. до
08.04.2020 г., когато със ЗДМВИП чл. 6 от закона е изменен като действието е
ограничено до определена категория кредитори-банки и финансови
институции по чл. 3 от Закона за кредитните институции. При тази хипотеза
срокът за изпълнение на ответника за изграждане на процесните съоръжения
за присъединяване би се удължил с един месец – до 06.12.2020 г., с което ще е
налице отново забавено изпълнение в срок над 30 дни и дължимата неустойка
би била в същия размер.
При така очертаната обстановка настоящата съдебна инстанция намира,
че в случая не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД.
Въззивникът не е положил грижата на добрия търговец, задължил се е при
преценка на риска и поради това е длъжен да понесе отговорността от
неизпълнението.
Затова за ищецът-въззиваем е възникнало правото да претендира
предвидената в договора неустойка за забава. Предвид на това
първоинстанционният съд правилно е счел, че предявените по делото искове
по чл. 92, ал. 1 ЗЗД са доказани по основание и ги е уважил до размера
установен със заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа
експертиза. По изложените съображение съдът намира, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца-въззиваем разноски за адвокатско възнаграждение, като
следва да се вземе предвид направеното от въззивникът възражение за
прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Възнаграждението за
процесуално представителство е определено от съда по предвидения в чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. ред. От даденото разрешение по преюдициалното запитване, което
е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва, че при направено искане
за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято
полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери,
определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от
ограничението по чл. 78, ал. 5 – in fine ГПК, с което – чрез посочения там чл.
36 ЗАдв – се препраща към наредбата. Размерът на разноските за адвокатското
възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи, при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената
работа от адвоката, като се има предвид и че установената от законодателя
възможност за намаляване поради прекомерност на тези разноски е израз на
5
основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп
до правосъдие (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от
тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая
въззивното производство се е развило по типичен за масовите такива
производства – с подаден отговор на въззивна жалба, без направени
доказателствени искания, проведено е едно открито съдебно заседание, но
възиваемият и неговият адвокат не са взели участие в него, нито е представена
писмена защита, не са налице процесуални усложнения. Предвид обема на
дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от
процесуалния представител на въззиваемия съдът намира, че делото е с ниска
правна и фактическа сложност. Сумата за минимално възнаграждение за
адвокат, предвидена в чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ е в размер на 400 лв. Съдът
намира, че същата ставка не ограничава конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на § 101, параграф 1 от ДФЕС, каквато преценка
трябва да направи националният съд, съгласно решение на Съда на ЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С428/16 и решение на Съда на ЕС
от 25.01.2024 г. по дело C-438/22. Ограничаваща конкуренцията е правна
уредба, предвиждаща размер на възнаграждение, което е необосновано високо
и несъответно на извършените фактически и правни действия от адвоката и
защитавания интерес, имащо за последица затруднен достъп на физическите и
юридическите лица до адвокатски услуги. Справедлив и икономически
обоснован с оглед предмета на делото и достойното заплащане на извършения
квалифициран юридически труд от процесуалния представител адвокат се
явява възнаграждение в размер на 400 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20112111 от 04.01.2024 г., постановено по
гр. д. № 10934 по описа за 2021 г. на СРС, 28 състав, в частта, с която на
основание чл. 92 ЗЗД „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, с ЕИК
*******, е осъдено да заплати на К. С. Р., с ЕГН ********** сумата от 327, 59
лв. неустойка за забавено изпълнение за периода 06.11.2020-24.02.2021 г. по
ДПЕРМ ********** с № IB-31-18-20717, сключен на 04.10.2018 г., частичен
иск от пълния размер 1000 лв.
ОСЪЖДА „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, с ЕИК
*******, да на К. С. Р., с ЕГН **********, основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер
на 400 лв.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението не подлежи на обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7