№ 241
гр. София , 22.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на деветнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Павлина И. Христова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001000211 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 3.07.2020 г. на ответника „Ватия“ АД срещу решението от 24.04.2020 г.
по т. д. № 2214/2014 г. на Софийския градски съд, VІ-11 състав, с което: 1) жалбоподателят е
осъден да заплати на ищеца „Булгар Минерали – Стрелча” АД /в несъстоятелност/ 124 931
лв., представляваща незаплатена цена за доставена стока – минерално брашно по 11
фактури, както следва: № 042/31.03.2010 г., № 047/31.05.2010 г., № 049/30.06.2010 г., №
056/30.07.2010 г., № 057/30.08.2010 г., № 060/30.09.2010 г., № 064/29.10.2010 г., №
068/30.11.2010 г., № 072/30.12.2010 г., № 076/31.01.2011 г., № 078/28.02.2011 г., ведно със
законната лихва върху тази сума считано от 7.04.2014 г. до окончателното изплащане, а на
осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 38 499,92 лв., представляваща законната лихва за периода
5.04.2011 г. – 5.04.2014 г. върху главниците по отделните фактури, както и да му заплати
сумата от 400 лв. – съдебни разноски; и 2) жалбоподателят е осъден на осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ
да заплати държавна такса в размер на 6 537,23 лв.;
частна жалба от 4.12.2020 г. на ищеца „Булгар Минерали – Стрелча” АД /в несъстоятелност/
срещу определението от 13.11.2020 г. по т. д. № 2214/2014 г. на Софийския градски съд, VІ-
11 състав, с което е оставено без уважение искането на същия за изменение по реда на чл.
248 ГПК на определението от 24.04.2020 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на
осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ държавна такса в размер на 78 230,16 лв.
1
В жалбата на ответника „Ватия“ АД се твърди, че в първоинстанционното производство са
допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че съдът се е произнесъл при
нередовна искова молба в частта относно претенцията по чл. 86 ЗЗД, която не била уточнена по
период и размер спрямо главницата по всяка фактура. Твърди се, че докладът по чл. 146 ГПК бил
изготвен с определение от 7.07.2015 г. преди да бъде завършена окончателната размяна на книжа
между страните, тъй като впоследствие на ответника била връчена допълнителна искова молба в
заседанието на 28.10.2015 г., по която ответникът подал отговор на 10.11.2015 г. Поради това
докладът бил непълен – в него не били отразени в пълнота доводите и възраженията на страните, а
съдът не се произнесъл относно приемането на доказателствата, представени с този отговор. Сочи
се, че в производството неправилно било конституиран като помагач на ищеца „Минерали
Индустриали България“ ООД, въпреки, че същото не представило доказателства кое лице /лица/ е
овластено да го представлява в периода от подаване на молбата за встъпване /20.05.2014 г./ до
последното заседанието /5.02.2020 г./. Твърди се, че адвокатските пълномощни за това дружество
били подписани от лицето В. К., посочен като управител, чиято представителна власт ответникът
бил оспорил със становище от 9.06.2014 г. и представил доказателства, че това лице не било
избирано за управител на общото събрание на 22.06.2011 г., като мандатът на същия бил изтекъл.
Сочи се, че неправилно съдът не е уважил искането на ответника за представяне на актуално
пълномощно от представляващите „Минерали Индустриали България“ ООД за адв. Н.В.. Твърди
се, че неправилно и необосновано съдът е приел, че договорът за заместване в дълг от 1.04.2011 г.
е нищожен на осн. чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, без тази нищожност да е прогласена по реда и в срока на
чл. 649 ТЗ. Поддържа се и, че решението от 21.03.2011 г. в частта относно прилагането на чл. 632,
ал. 2 ТЗ има характер на определение и не се ползва от незабавното действие на решението за
откриване на производството по несъстоятелност. Твърди се и, че даването на съгласие от ищеца
чрез изпълнителния му директор за заместване в дълг не представлявало действие на
разпореждане с имущество по смисъла на чл. 635, ал. 1 или 2 ТЗ, тъй като кредиторът не поемал
нови и различни задължения и не се разпореждал с имуществени права от масата, а единствено се
променял длъжникът. Претендира разноски.
В частната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК ищецът „Булгар Минерали – Стрелча” АД /в
несъстоятелност/ твърди, че неправилно е бил осъден с определението от 24.04.2020 г. да заплати
държавна такса за исковете за четирите фактури, по които производството е било прекратено на
осн. чл. 233 ГПК. Поддържа, че отказът от тези искове бил обусловен от развоя по т.д. № 64/2012
г. на ОС – Пазарджик, с които продажбите по тези фактури били обявени за недействителни по
реда на чл. 647 ТЗ с последващо решение. Твърди се, че поведението на ответника е станало
причина за завеждане на настоящото дело, който не извършвал плащанията по фактурите, а
същевременно оспорвал отменителните искове, поради което разноските по прекратените искове
следвало да се възложат нему. Претендира разноски.
Всяка от главните страни оспорва жалбата на насрещната страна.
Въззиваемият „Минерали Индустриали България“ ООД – помагач на ищеца – чрез
процесуалния си представител заявява становище за неоснователност на въззивната жалба и за
основателност на частната жалба.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
2
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на атакуваните
съдебни актове, намира за установено следното:
1. По въззивната жалба на ответника
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
1. Всички наведени в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд относно задълженията по чл. 146 и чл. 373 ГПК, биха имали
някакво значение само ако бяха придружени от своевременни искания за събиране на нови
доказателства пред въззивната инстанция. Такива не са заявени. При това положение, дори и
хипотетично въззивният съд да приеме, че са допуснати твърдените нарушения, то това не
би могло да обуслови отмяна на първоинстанционното решение. Това е така, доколкото
обжалването е въззивно, а не контролно-отменително. Предмет на въззивното производство
е материалноправният спор по същество и само ако достигне до различен краен извод
относно предявените искове въззивният съд може да отмени първоинстанционното
решение. С правомощия да отменя и да връща за ново разглеждане обаче въззивният съд не
разполага. До подобно връщане може да се стигне само при пороци, водещи до
недопустимост или нищожност на обжалваното решение, каквито не са изтъкнатите в
жалбата и не се установяват и служебно. Процесуалните нарушения, довели до ограничаване
правото на страната да ангажира доказателства, дават право на същата да заяви
доказателствени искания пред въззивния съд в установените срокове, каквото ответникът не
е сторил. Ето защо всички твърдени в тази насока процесуални нарушения се явяват
ирелевантни при упражняване на въззивния контрол.
2. Независимо от това следва да се отбележи и, че оплакванията за нарушения на чл. 146 и чл.
373 ГПК са неоснователни и по същество. От данните по делото е видно, че в действително
в съдебното заседание на 28.10.2015 г. СГС е констатирал, че не е връчил препис от
допълнителната искова молба на ответника, като е поправил този пропуск в същото
заседание и не е дал ход на делото. На 10.11.2015 г. ответникът е подал допълнителен
3
отговор, към който е приложил писмени доказателства. Този отговор е взет предвид от съда
в следващото редовно заседание по съществото на спора – това от 5.02.2019 г. Именно в
това заседание съдът е обявил окончателния си доклад по делото по чл. 146 ГПК, като е
препратил към проекта за доклад по определението от 7.07.2015 г. и съобразно уточненията
на ответника по допълнителния отговор и уточненията в заседанието. Противно на
възраженията на ответника в съдебното заседание на 5.02.2019 г. съдът е приел и всички
представени от страните писмени доказателства, което обхваща и тези по допълнителния
отговор от 10.11.2015 г.
3. По възражението за процесуална нередовност на молбата за встъпване на „Минерали
Индустриали България“ ООД като помагач на ищеца въззивният съд е взел становище в
определението си от 15.03.2021 г. Ответникът не е легитимиран да се позовава на липсата на
представителна власт на действие, извършено от името на друго лице – т. 2 от ТР №
5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК. Същевременно, възражението е неоснователно и по-
същество – пълномощното на процесуалния представител е подписано от законния
представител на дружеството, вписан в ТР, като в настоящото производство не може да се
проверява законосъобразността на вписването.
4. Ответникът отрича обвързаността си по договорите, обективирани в процесните фактури,
позовавайки се на представения договор за заместване в дълг от 1.04.2011 г. Посоченият
договор обективира съгласие на ищеца, действащ чрез изпълнителния си директор, за
освобождаване на ответника от процесните вземания чрез заместването на последния от
„Фърст Майнинг Инвестмънт Груп“ LLC, регистрирано в САЩ.
Не се спори, че този договор е сключен след откриването на производството по несъстоятелност
спрямо ищеца с решение от 21.03.2011 г. по т.д. № 66/2010 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик. Без
значение е дали договорът е сключен преди вписването на това решение в ТР, което е станало на
4.04.2011 г. Вписването има само оповестително, а не конститутивно или защитно действие.
Производството по несъстоятелност се счита за открито на датата на постановяване на решението
на съда – чл. 634а ТЗ, която е меродавната дата за преценка на действителността на всички
извършени от длъжника правни действия. В същото решение е постановено на осн. чл. 635, ал. 2
ТЗ лишаване на длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото си, като това
право е предостави на синдика. Противно на доводите в жалбата в частта относно прилагането на
чл. 635, ал. 2 ТЗ решението също подлежи на незабавно изпълнение. Същото важи дори ако се
сподели застъпената в жалбата теза, че в тази част то има характер на определение, доколкото при
обжалването на определенията принципът е, че жалбата също не спира изпълнението – чл. 277
ГПК.
Доколкото длъжникът е юридическо лице, то постановената мярка по чл. 635, ал. 2 ТЗ е довела
до ограничаване на представителната власт на законните и доброволните му представители.
Същите са загубили тази представителна власт относно визираните в разпоредбата действия –
4
разпоредителни действия с неговото имущество. Процесният договор от 1.04.2011 г. представлява
такова разпоредително действие, доколкото чрез него ищецът се разпореждане с вземането си
срещу ответника, като освобождава същия от отговорността за вземането. Замяната на страна по
облигационното отношение е разпоредително действие с вземането. При това положение
договорът от 1.04.2011 г. е сключен от лице без необходимата за това представителна власт
спрямо ищеца, а именно – изпълнителният директор Г. С. С.. С подобна представителна власт е
разполагал само синдикът на дружеството. Ето защо договорът е бил състояние на висяща
недействителност – не е породил правни последици за мнимо представлявания ищец, но е било
възможно да породи такова, ако последният потвърди действието чрез надлежния си представител
/синдика/ съобразно чл. 42, ал. 2 ЗЗД – така т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС – ОСГТК. Същият
обаче не само не е потвърдил действието, но с предявения иск и с позицията си в настоящия процес
изрично е отказал потвърждаването. Следователно, недействителността /нищожността/ на
договора е станала окончателна. При липса на породено за ищеца правно действие от този договор
на това основание, то ответникът е останал длъжник по вземанията по процесните фактури,
независимо дали е налице и хипотезата на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ
На отделно основание, правилно СГС е приел и, че договорът е нищожен по отношение
кредиторите на несъстоятелността и на осн. чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, доколкото касае сключена след
датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в
производството ред сделка с право от масата на несъстоятелността – вземанията по фактурите.
При това положение ищецът е останал кредитор по процесните фактури, по които ответникът не
оспорва наличието на задължения. Ето защо исковете за главница са основателни.
Основателни са и исковете за акцесорните вземания за заплащане на законната лихва за забава
върху главниците по фактурите. Единственото оплакване на ответника в тази част е, че в тази част
исковата молба била нередовна, тъй като не била уточнена по период и размер претенцията за
лихва спрямо главницата по всяка фактура. В първата част възражението е неоснователно –
периодът на претенциите е посочен в исковата молба /5.04.2011 г. – 5.04.2014 г./. Във втората част
/относно размера на всяка претенция/ възражението е основателно, поради което с определението
си от 15.03.2021 г. въззивният съд е указал на ищеца да отстрани нередовността. Това е сторено с
молбата от , в която е посочен размерът на всяка претендирана лихва по всяка една фактура.
Общият уточнен размер на отделните претенции съответства на посочения в исковата молба –
38 499,92 лв., като е допустимо и неговото общо присъждане в съдебното решение, както е
допустимо и в частта за главниците по множество фактури, каквато е обичайната съдебна
практика. Ето защо не се налага корекция на диспозитива на първоинстанционното решение.
Предвид горното исковете за главници и лихви са основателни и правилно са уважени с
обжалваното решение.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
5
2. По частната жалба на ищеца по чл. 248 ГПК
Ищецът обжалва определението от 13.11.2020 г. по т. д. № 2214/2014 г. на Софийския градски
съд, VІ-11 състав, с което е оставено без уважение искането на ищеца за изменение по реда на чл.
248 ГПК на определението от 24.04.2020 г., с което същият е осъден да заплати на осн. чл. 620, ал.
5 ТЗ държавна такса в размер на 78 230,16 лв.
За да постанови определението от 24.04.2020 г. СГС е приел, че таксата се дължи за
предявените искове, по които производството е прекратено поради отказ от исковете, като тя не е
била събрана предварително на осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ.
Въззивният съд не установи неправилност при присъждането на тази държавна такса. Няма
съмнение, че съобразно изхода на спора в тази част на исковото производство и неговото
прекратяване поради отказ от исковете, на ищеца следва да се възложат разноските за тези искове
/арг. от чл. 78, ал. 4 ГПК/. Ирелевантни към този извод са изложените в частната жалба доводи –
че отказът от тези искове бил обусловен от развоя по т.д. № 64/2012 г. на ОС – Пазарджик, с
решението по което продажбите по тези фактури били обявени за недействителни по реда на чл.
647 ТЗ с последващо решение. Правилно СГС е приел, че развоят на посоченото дело не дава
основание за възлагане на отговорността за разноски на ответника. Противно на посоченото в
жалбата ответникът не е бил страна по т.д. № 64/2012 г., поради което няма как да се приеме, че
неговото поведение е станало причина за завеждане на настоящото дело, а и обратният извод е
ирелевантен в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК. При прекратено производство по исковете
ответникът не може да бъде осъден да заплати дължимата към съда държавна такса, тъй като
подобна отговорност може да понесе само при основателност на исковете, до преценката за която
не се стига. След като не се знае дали исковете биха били основателни, ако биха били разгледани,
то и няма база за съдебна преценка дали ответникът е дал или не е дал повод за завеждане на
делото с поведението си. При прекратено производство по исковете съдът няма право да се
произнася /дори и в мотивите/ дали те биха били основателни.
Предвид горното определението следва да се потвърди.
3. По разноските за производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е заявил
своевременно искане в тази насока в отговора на въззивната жалба, но не е ангажирал
доказателства за направени разноски за въззивното производство. Ето защо искането следва да се
остави без уважение.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.04.2020 г. по т. д. № 2214/2014 г. на Софийския градски
6
съд, VІ-11 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 13.11.2020 г. по т. д. № 2214/2014 г. на Софийския градски
съд, VІ-11 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца „Булгар Минерали – Стрелча” АД /в
несъстоятелност/ за присъждане на разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Минерали Индустриали България“
ООД с ЕИК – *********, като трето лице помагач на ищеца „Булгар Минерали – Стрелча” АД /в
несъстоятелност/ с ЕИК – *********.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7