Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-24 Година 2020, 19 февруари гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на двадесет и седми януари година две хиляди и двадесета,
в откритото заседание, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА
ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА
МИХОВА
2. мл.с.ДИАНА
АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско дело № 2102 описа за 2019 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на Община Созопол, против
решение № 2744 от 28.10.2019 г. по гр.д.1288/2019 г. по описа на Бургаски
районен съд, В ЧАСТТА му, с която въззивната Община е осъдена да заплати на П.Г.К.
***, сумата от 4 390 лв,
представляваща обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването
му със съдебно решение 01.08.1995 г., постановено по гр.д.3915/1994 г. по описа
на Бургаски районен съд, потвърдено с решение по гр.д.1411/1995 г. по описа на
Бургаски окръжен съд, за периода от 01.09.2017 г. до 01.06.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба на 11.02.2019 г. до окончателното й плащане, както и сумата 493 лв, представляваща
разноски, направени по водене на делото, както и В ЧАСТТА, с която Община
Созопол е осъдена да заплати по сметка на Бургаски районен съд държавна такса в
размер на 175,60 лв. Твърди се,
че решението на БРС в обжалваната част е неправилно поради нарушение на
материалния закон, необосновано, както и постановено при допуснати процесуални
нарушения. Сочи се, че са неправилни и при неправилна оценка на събраните
доказателства, изводите на съда, че ищецът се е явил в срок да заеме работата,
която е изпълнявал преди уволнението, както и, че не е бил допуснат до работа
от въззивника. Според въззивника, първоинстанционният съдът неправилно е приел,
че е налице сила на пресъдено нещо по въпроса за недопускане на ищеца до
работа, формиран с решение № 25 от 17.03.2005 г. по т.д.129/2004 г. на
Апелативен съд Бургас, доколкото в това решение липсва диспозитив в този
смисъл. На второ място се твърди, че съдът е допуснал процесуално нарушение като
е пропуснал да даде на ответника указания, че не сочи доказателства за
обстоятелството, че през исковия период ищецът е получавал доходи от трудова
дейност, а същевременно е приел това твърдение на ответника за недоказано.
Третото процесуално нарушение на БРС, според въззивника, е, че не е обсъдил
доводите на ответника за неоснователност на иска, основани на посочената
задължителна съдебна практика. Изложени са подробни съображения в подкрепа на
твърденията на въззивника за противоречие на обжалваното решение с материално-правните
норми и за неговата необоснованост. Въззивната жалба се поддържа в съдебно
заседание. Претендира се отмяна на решението на БРС в обжалваната част и
отхвърляне на предявените искове. Не са ангажирани нови доказателства.
Претендират се разноски.
Въззиваемият
П.Г.К. оспорва въззивната жалба с писмен отговор
в законовия срок както и в съдебно заседание.
Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата
обстановка, а правните му изводи са правилни и обосновани. Оспорва се
твърдението на въззивника за допуснати от съда процесуални нарушения.
По-конкретно се твърди, че правилно и обосновано съдът е приел, че фактът на
явяване на ищеца на заеманата от него работа и на недопускането му до работа е
установен от влезли в сила съдебни решения, като на ищеца са присъждани
обезщетения по чл.225, ал.3 КТ за различни периоди от време. Твърди се, че са
неоснователни и недоказани възраженията на въззивника, че ищецът на бил готов
да започне работа, както и възраженията за обективна невъзможност на ответната
Община да го допусне до работа. Твърди се, че тълкуването от първоинстанционния
съд на нормата на чл.225, ал.3 КТ е съобразно актуалната практика по въпроса,
постановена по реда на чл.290 ГПК, както и с ТР № 2/2013 г. на ОСГК. Претендира
се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски. Също
няма искания по доказателствата.
Въззивната
жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на
обжалване, в законовия срок, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по
делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния БРС
е образувано по исковата молба на въззиваемия К., за осъждане на въззивната
Община Созопол да заплати на ищеца сумата 4 900 лв, представляваща
обезщетение за недопускането на ищеца в периода от 01.09.2017 г. до 01.06.2018
г. до работа след възстановяването му с влязло в сила съдебно решение. Претендира
се още законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба
до изплащане на вземането, както и съдебно–деловодни разноски. Ищецът твърди,
че с решение от 01.08.1995 г. по гр.д.3915/1994 г. на Бургаски районен съд е
отменена като незаконосъобразна Заповед № 610 от 26.10.1994 г. на и.д.Кмет на
Община Созопол, с която ищецът е бил уволнен от изпълняваната от него длъжност
„Ръководител управление Просвета и Култура“ в Община Созопол. Твърди се, че с
решение по гр.д.1411/1995 г. на БОС, решението на първоинстанционния съд е било
потвърдено. Твърди се, че след влизане в сила на решението, в срока по чл.345,
ал.1 от КТ, ищецът се е явил в Община Созопол, за да заеме длъжността си, но не
е бил допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му функции с мотив
(изложен в отговор от 29.03.1996 г.), че заеманата от него до уволнението длъжност
е закрита от щатното разписание на Общината.. Ищецът сочи, че в последвалите
години е предявил няколко иска с правно основание чл.225, ал.3 от КТ за
различни периоди от време, по които ответникът е бил осъден да му заплати
обезщетения за недопускането му на работа. Сочи се, че и до настоящия момент ответната
Община продължава да не изпълнява съдебното решение за възстановяване на ищеца
на длъжност, поради което се претендира обезщетение за недопускането му на
работа след възстановяването му, за периода от 01.09.2017 г. до 01.06.2018 г. Размерът
на претендираното обезщетение ищецът определя, съгласно ТР № 2 от 12.12.2013 г.
на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГК, на база установената за страната
минимална работна заплата, тъй като последното получено от ищеца брутно трудово
възнаграждение е в размер на 7,31 лв /деноминирани/, именно: 460 лв месечно от
01.01.2017 г. до 31.12.2017 г. и 510 лв месечно за периода от 01.01.2018 г. до
31.12.2018 г.
Предявеният иск е с правно основание
чл.225, ал.3 от КТ.
Ответната Община Созопол е оспорила иска
като неоснователен с писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК и в съдебно
заседание. Не оспорва размера на последното получено от ищеца трудово
възнаграждение. Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че по повод подадено
от него заявление за работа е получил отказ, но не оспорва твърдението на
ищеца, че по повод негово заявление, приложено като доказателство по делото, е
бил уведомен от Община Созопол, че заеманата от него преди уволнението длъжност
не съществува (Раздел ІV от отговора на исковата молба). Твърди се, че ищецът е
бил поканен с писмо от Община Созопол да приложи към заявлението минимално
необходимите за разглеждането му документи – диплома и трудова книжка, като „при
откриване на свободна длъжност и обявяването й за заемане с или без конкурс,
ищецът разполага с възможността за кандидатства за заемането й“. Оспорването на
заявеното от ищеца, че Общината не го е допускала да заеме длъжността на която
е възстановен, се обосновава с твърдението, че такава длъжност не съществува от
20 години, поради което Общината не би могла да допусне ищеца да я заеме. Оспорва
се твърдението на ищеца за претърпени вреди като се сочи, че за процесния
период ищецът е работил по трудово правоотношение и при други работодатели,
което освен, че прави твърденията му за претърпени вреди неоснователни, тъй
като е получавал значително по–високи доходи от размера на МРЗ, е допълнителна
пречка ищецът да бъде възстановен на работа в Община Созопол.
С обжалваното решение съдът е уважил частично иска –
до размера от 4390 лв, като е приел, че по делото да доказани както
недопускането на ищеца от ответната Община да изпълнява длъжността, на която е
бил възстановен с влязло в сила съдебно решение, така и претърпените от ищеца
вреди (до размера от 4390 лв). В останалата част – до предявения размер от
4 900 лв искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. На ищеца са
присъдени на разноски съобразно уважената част от иска.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът приема, че първоинстанционният
съд е установил фактическата обстановка в пълнота, като изводите на съда са
обосновани и изградени след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната връзка.
Съдът намира за неоснователно първото оплакване във
въззивната жалба – че са
неправилни и при неправилна оценка на събраните доказателства, изводите на
съда, че ищецът се е явил в срок да заеме работата, която е изпълнявал преди
уволнението; че не е бил допуснат до работа от въззивника; както и че съдът
неправилно е изградил изводите си само върху (неправилно) приетото от него, че
е налице сила на пресъдено нещо по въпроса за недопускане на ищеца до работа,
формиран с решение № 25 от 17.03.2005 г. по т.д.129/2004 г. на Апелативен съд
Бургас. По делото да представени като доказателства от ищеца писма от Община
Созопол до ищеца (изх.№ 94-П-32/29.03.1996 г. – л.51; и изх.№
7-94-П-72/1/12.11.2013 г.), с които Община Созопол уведомява ищеца по повод
влязлото в сила съдебно решение, че „не може да възстанови ищеца на длъжността
Ръководител Управление „Просвета и култура“, понеже с решение на Общинския
съвет от 17.03.1995 г. е приета нова структура на общинската администрация и
ново щатно разписание, в които липсва Управление „Просвета и култура“ и
длъжност Ръководител на Управлението (писмо изх.№ 94-П-32/29.03.1996 г.). Тези
писма не само не са оспорени от ответника, но и в отговора му на исковата молба
той също препраща към тях, обяснявайки позицията си, защо няма възможност да
възстанови ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност. Действително
първоинстанционният съд е приел наличието на сила на пресъдено нещо, формирана
с решение № 25 от 17.03.2005 г. по в.т.д.129/2004 г. на БАС по отношение на
факта на недопускане на ищеца на заеманата от него длъжност. Изводите му за
недопускане на ищеца на длъжността , на която е бил възстановен, са изградени
не само върху извода за формирана от предходно съдебно решение СПН. Това
обстоятелство е установено по делото и по цитираните по-горе две писма от
Община Созопол до ищеца, представени като доказателство по делото, които
първоинстанционният съд е обсъдил в решението си (стр.3 от решението). Ето защо
настоящият състав приема, че е неоснователно оплакването на въззивника, че
съдът е изградил изводите си за факта на недопускане на ищеца до работа, само
на извод за наличие на СПН по въпроса. Следва да се отбележи, че според
настоящия съдебен състав, посочените две писма действително установяват отказ
на Община Созопол да допусне ищеца на длъжността, на която е възстановен с
влязло в сила решение. Обстоятелството, че длъжността Ръководител Управление
„Просвета и култура“ не съществува в щата на Общината не променя този извод,
защото, както е прието в съдебната практика, вкл.при многократното произнасяне
от различни съдилища по този конкретен казус, влязлото в сила решение за отмяна
на уволнението, възстановява трудовото правоотношение занапред във вида, в
който то е съществувало към момента на незаконното уволнение, и ако
междувременно длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява
занапред, работодателят трябва да прекрати трудовото правоотношение на това основание.
В случай, че длъжността е предвидена за служебно правоотношение, съотв. за
заемане чрез конкурс, ответната Община следва да допусне ищеца на работа в
изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, след което има възможността да
прекрати трудовия договор с ищеца на основание чл.325, ал.1, т.12 КТ. Изводите
на първоинстанционния съд в тази насока не противоречат на цитираното от
ответника в отговора му на исковата молба решение № 110 от 09.06.2011 г. на ВКС
по гр.д.329/2010 г., ІV г.о., тъй като в това решение изрично е посочено, че
след като длъжността е определена за заемане от държавен служител и за нея
следва да се учреди служебно правоотношение по реда на ЗДСл, което изключва
възможността длъжността да се заеме от служител, възстановен по трудово
правоотношение, „и в тази хипотеза е приложимо основанието по чл.325, т.12 от КТ
за прекратяване на трудовото правоотношение“, т.е.работникът следва да бъде
допуснат на длъжността, на която е възстановен, след което трудовото
правоотношение следва да се прекрати на основание чл.325, ал.1, т.12 КТ. В
настоящия случай няма данни ответникът да е допуснал ищеца на работа, поради
което и следва да понесе отговорност по чл.225, ал.3 КТ.
Съдът намира за неоснователно и следващото оплакване
във въззивната жалба, а именно - за допуснато от първоинстанционния съд процесуално
нарушение като, изразяващо се в пропуск на съда да даде на ответника указания,
че не сочи доказателства за обстоятелството, че през исковия период ищецът е
получавал доходи от трудова дейност, а същевременно е приел това твърдение на
ответника за недоказано. С оглед твърденията на страните по фактите, в
проекто-доклада си по делото – с определение от 08.05.2019 г., БРС е указал на
ищеца, че в негова тежест е да докаже претърпяването на вреди от недопускането
му на работа и размера на тези вреди, както и факта, че не е работил при друг
работодател през процесния период. Със същото определение съдът е указал на
ответника, че в негова тежест е да установи какъв е размерът на евентуално
получаваното от ищеца трудово възнаграждение, в случай, че се установи, че
ищецът е работил по трудово правоотношение при друг работодател. Определението
на съда е връчено на страните. В първото открито съдебно заседание, ответната
Община е направила искане да й се издаде съдебно удостоверение, което да й
послужи пред НОИ за установяване на твърденията й в отговора на исковата молба,
че ищецът е работил по трудово правоотношение в процесния период. Такова
удостоверение е било издадено на ответника и по делото е представена Справка от
Персоналния регистър на НОИ за ищеца осигурителните периоди от 01.01.2017 г. до
31.12.2018 г. От представената Справка се установява, че за процесния период
ищецът е бил самоосигуряващо се лице и няма данни за наличие на трудово
правоотношение, т.е.съдът е разпределил доказателствената тежест между страните
досежно наличието или липсата на трудов договор на ищеца с друг работодател в
процесния период, допуснал е и е приел представените в тази връзка
доказателства, след което е изградил изводите си за наличие на липса на доходи
на ищеца от трудово правоотношение за процесния период, върху представените по
делото доказателства.
По отношение на изводите на съда за наличие на
претърпени от ищеца вреди вследствие на недопускането му на работа и липсата на
доходи от трудово правоотношение, съдът приема, че тези изводи на съда са в
унисон с преобладаващата практика на ВКС, вкл.с решение № 73 от 17.07.2018 г.
по гр.д.1357/2017 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по спор между същите страни,
на същото основание, но за друг период, касационното обжалване по което е
допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса по приложението на
чл.225, ал.1, т.3 ГПК в случай на получаван от ищеца през периода на
недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение. ВКС изрично е
посочил, че получаваните доходи от работника в периода на недопускането му на
работа от дейност като самоосигуряващо се лице (едноличен търговец, съдружник в
търговско дружество, член на неперсонифицирано дружество, регистриран
земеделски стопанин и тютюнопроизводител, лице, упражняващо по регистрация свободна
професия или занаятчийска дейност), не следва да бъдат приспадани, тъй като
тази дейност би могла да се съвместява с дейността по трудово правоотношение.
С така изложените съображения съдът намира
предявения иск за основателен и доказан до размера, в който е уважен, поради
което – поради съвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд,
към които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
При така постановения резултат, на въззиваемия-ищец
следва да се присъдят направените от него съдебни разноски във въззивното
производство в размер на 500 лв за заплатено адв.възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2744 от 28.10.2019 г. по
гр.д.1288/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Община Созопол да заплати на П.Г.К. ***, ЕГН
**********, сумата от 500 лв (петстотин лева), представляваща разноски,
направени във въззивното производство.
Решението е окончателно, съгласно чл.280, ал.3, т.3,
предл.последно от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.