Р Е Ш Е Н И Е
град София, 05.10.2022г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ...………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№2086 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20248465 от
10.11.2020г.,
постановено по гр.дело №68154/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав, са
отхвърлени предявените от „СД Т.6.“ ЕООД против „М.Л.“ ООД при условията на
обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372,
вр. с чл.367
ТЗ вр. с чл.1, §1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.294,
ал.1 ТЗ за заплащане на сумата в размер
на 2463.07 лв., представляваща дължимо възнаграждение (навло) за извършен
международен превоз на товар по
заявка – договор за превоз от
14.11.2018г., ведно със законната лихва от 26.11.2019г. до окончателното изплащане на дължимата сума;
както и сумата в размер на 243.59 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
06.12.2018г. до 26.11.2019г. като
неоснователни и недоказани. С решението е осъден „СД Т.6.“
ЕООД да заплати на „М.Л.“ ООД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 600 лв., представляваща направени
разноски за платено
възнаграждение на един адвокат.
Постъпила е въззивна
жалба от ищеца - „СД Т.6.“ ЕООД, чрез пълномощник адв.Н.А.,
с която се обжалва изцяло решение №20248465 от 10.11.2020г., постановено по гр.дело
№68154/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав, като са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на съдебния акт. Поддържа се, че първоинстанционният съд е
направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства и неправилно е
тълкувал разпоредбите на приложимия закон – Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки, поради което е обосновал неправилен
извод, че предявеният иск за заплащане на остатък от
превозно възнаграждение за извършен от
ищеца превоз по заявка-договор за превоз от 14.11.2018г., по маршрут
- товарен пункт Франция - разтоварен пункт България, е неоснователен. Твърди се, че неправилно СРС е
приел, че ищецът
неточно е изпълнил сключения между страните договора за превоз на стоки, тъй
като е доказано, че на получателя е доставена стока с липси и повреди, поради
което претендираното от него вземане за остатък от уговореното навло
се явява погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане със стойността на
установени липси и повреди на превозената стока при заявена
рекламационна претенция. Поддържа се, че своевременно
е оспорен представения по делото авариен протокол като доказателствената
тежест за установяване истинността на съдържанието му се пада на ответника
доколкото същият извежда заявената рекламационна
претенция на основание този протокол, което в случая не е сторено. Излага се още, че от събраните по
делото доказателства се установяват всички
предпоставки, обуславящи основателността на заявената искова претенция – налице
е валидно сключен между страните договор за превоз, както и ищецът е изпълнил задължението си да извърши
превоза на стоки, съобразно уговореното между страните, предвид на което в тежест на ответника е възникнало
задължението да заплати уговореното превозно възнаграждение. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло решението на СРС и да постанови
друго, с което да уважи изцяло предявените искове като основателни и доказани. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - „М.Л.“ ООД, чрез адв.С.Т.,
депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на
постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти
и доказателства като е приел, че ответникът има основание да направи извънсъдебно
прихващане с уговореното възнаграждение по договора за
превоз с рекламационната претенция за липси
и повреди на превозената от ищеца стока, поради което предявеният иск за
заплащане на остатък от превозно
възнаграждение за извършен от ищеца
превоз по заявка-договор за превоз от 14.11.2018г., по маршрут - товарен
пункт Франция
- разтоварен пункт България, е неоснователен и като
такъв е отхвърлен. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като
правилно и законосъобразно обжалваното решение на СРС. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък
по чл.80 от ГПК.
Третото
лице - помагач – З.“У.“ АД не депозира писмен отговор и не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са от „СД Т.6.“ ЕООД срещу
„М.Л.“ ООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
с чл.372, ал.1 вр. с чл.367 ТЗ вр. с чл.1, §1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86 ЗЗД.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, но по същество неправилно. За да постанови обжалваното решение, с което са
отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
с чл.372, ал.1 вр. с чл.367 ТЗ вр. с чл.1, §1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86 ЗЗД, първоинстанционният съд
е приел, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение на основание сключен между тях договор за
международен автомобилен превоз на
стоки, на основание на който ищецът – превозвач е доставил на получателя – трето-неучастващо
по делото лице, стоката с установени липси и повреди, поради което за ответника в качеството на спедитор е възникнало
основание да направи извънсъдебно прихващане с уговореното възнаграждение по договора за
превоз с рекламационната претенция за липси
и повреди на превозената от ищеца стока. Обоснован е окончателен извод, че ищецът неточно е изпълнил
задълженията си на договора за
превоз, поради което неоснователна е предявената претенция за заплащане от ответника на уговореното възнаграждение по договора за превоз. Доколкото предявеният иск за
главница е неоснователен и предвид акцесорният
характер на иска за заплащане на мораторна лихва също се явява неоснователен. Крайните изводи на СРС за
неоснователност на предявените при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372,
ал.1 вр. с чл.367
ТЗ вр. с чл.1, §1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86 ЗЗД не съответстват на събраните по делото доказателства и
са обосновани при неправилно прилагане на материалния закон. Доводите
изложи в жалбата
са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи въззивният съд намира да добави следното:
От съвкупния
анализ на събраните по делото
доказателства се установява
по несъмнен начин, че между страните
е възникнало валидно облигационно
правоотношение, на основание сключен между тях договор за международен превоз, обективиран в договор-заявка от 14.11.2018г., съгласно който ответникът - „М.Л.“ ООД е възложил на
ищеца - „СД Т.6.“ ЕООД да извърши международен превоз на стоки с товарен пункт в Франция и разтоварен пункт в България срещу заплащане на превозно възнаграждение, при
който за всяка от тях
възникнали субективни права и съответно правни задължения. Не се спори между страните и относно
факта, че договорът за
превоз е бил
изпълнен от превозвача като в уговорения срок стоките са получени от
получателя – „М.“ ЕООД, трето неучастващо по делото лице, който е подписал
товарителницата, без забележки. Безспорен е още между страните и фактът, че за
извършения превоз ищецът е издал на ответника фактура на 28.11.2018г. за
уговореното възнаграждение за извършения превоз на стойност 3360.00 лв. с ДДС,
от която сума е постъпило от ответника частично плащане на превозното
възнаграждение в размер на 896.93 лв. с ДДС, като непогасената част
от
уговореното навло възлиза на 2463.07 лв.,
предмет на предявения иск.
Основният спорен
по делото въпрос е
дали се дължи от
ответника плащане на
претендирания
от ищеца остатък от
2463.07
лв., неплатената сума за
превозно възнаграждение по издадената фактура от 28.11.2018г., след като ответникът
твърди,
че е направил правопогасяващо
възражение, основано на твърдения за
възникнало
в негова полза вземане за неустойка за нанесени щети на превозваната стока в размер на 2463.07 лв. по заявка-договор от 14.11.2018г., с което вземане ответникът е извършил извънсъдебно прихващане на задължението си към ищеца
за остатъка от процесното навло
в размер на 2463.07 лв., за която сума е издадена и фактура от 06.12.2018г..
В разглеждания
случай въззивният съд счита за неоснователно възражението на ответника за недължимост на претендирания от ищеца остатъка от процесното навло поради извършено извънсъдебно прихващане с възникнало в негова полза вземане за неустойка за нанесени щети на превозваната
стока. Прихващането
в материалноправен аспект, като способ за
погасяване на задължения е регламентирано
в чл.103, ал.1 ЗЗД, съгласно който когато две лица
си дължат взаимно пари или
еднородни и заместими вещи, всяко едно
от тях, ако
вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си. В този случай насрещните
вземания се погасяват до размера
на по-малкото към момента, в който условията за прихващане са били налице,
а не към датата на компенсационното
волеизявление. Фактическият състав на
правото да се извърши прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД изискиква кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1) съществуването на две действителни вземания/ задължения/; 2) вземанията да са насрещни;
3) да имат за предмет пари
или еднородни и заместими вещи; 4) вземането на страната,
която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което
няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение
вземане.
В конкретния случай
с оглед
данните по делото въззивният съд намира, че погасяване
чрез извънсъдебно прихващане не е извършено, тъй като твърдяното
от ответника вземане не отговаря
на изискването за ликвидност, тъй като нито
е признато от ищеца, нито е установено
със сила на пресъдено нещо.
При това положение не са
налице предпоставките на чл.103 ЗЗД и не е настъпил правният
ефект на материалноправното изявление на ответника за прихващане. На следващо място и само за пълнота въззивният съд
намира да посочи, че ответникът не е релевирал възражението за съдебно прихващане в хода на висящия съдебен процес
като процесуален способ на защита
срещу заявения основен иск, съответно не е предявил евентуален
насрещен иск като процесуална форма на защита.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че доколкото по делото е
доказано, че въззивникът - ищец е изпълнил
поетите със заявка-договор за
извършване на международен транспорт от 14.11.2018г. задължения, то
ответникът му дължи договореното възнаграждение на стойност 3360.00 лв. с ДДС. Няма
спор между страните, че част
от дължимото навло в размер на 896.93 лв. с ДДС е заплатено от ответника преди образуване
на делото. При тези данни
искът с правно основание чл.79, ал.1, пр 1 ЗЗД, вр. с чл.372, ал.1 във вр.
с чл.367 ТЗ, вр. чл.1, §1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки
(CМR) за сумата от 2463.07 лв. се
явява основателен и доказан, ведно
със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда – 26.11.2019г. до
окончателното й изплащане.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва
от деня на
забавата, като според чл.84, ал.2 от ЗЗД, когато няма
определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора. В случая от събраните по делото
доказателства се установява, че ответникът не е изпълнил изцяло задължението си
да заплати в пълен размер дължимото навло в
уговорения в заявката-договор за
извършване на международен транспорт от 14.11.2018г. срок – падеж на плащане, поради което дължи на ищеца обезщетение за забава
върху неплатения остатък от дължимото навло от 2463.07 лв. за периода от
06.12.2018г. до 26.11.2019г., което възлиза на сумата от 243.59 лв.. Следователно предявеният
иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД се явява
основателен и доказан за сумата, за която е предявен и като такъв следва да
бъде уважен.
При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от
двете инстанции изводи по съществото
на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено,
като постановено в нарушение
на материалния закон и вместо това да бъде
постановено решение, с което
предявените при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372,
ал.1 вр. с чл.367
ТЗ вр. с чл.1, §1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) и чл.86 ЗЗД да бъдат уважени, като основателни и доказани.
По разноските:
При този
изход на спора пред настоящата
инстанция следва да се отмени първоинстанционното
решение в частта, в която са възложени в тежест на ищеца разноски.
Право на разноски има въззивника-ищец и заявената в този смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна.
В полза на ищеца следва да се присъдят както изцяло сторените
от него разноски пред СРС, които са
в размер на 698.52 лв., съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК, така
и сторените разноски пред СГС, които
са в общ размер на 754.26 лв.
/която сума се формира от
74.26 лв., платена държавна такса, и 680.00 лв.,
платен адвокатски хонорар, съгласно
приложения договор за правна защита и съдействие/.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение №20248465 от 10.11.2020г., постановено по гр.дело
№68154/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 65-ти състав,
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „М.Л.“ ООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на „СД Т.6.“ ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с
чл.372, вр. с чл.367 ТЗ вр. с чл.1,
§1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки
(CMR) сумата от 2463.07 лв., представляваща остатък от неплатено възнаграждение (навло) за извършен
международен превоз на товар по
заявка – договор за превоз от
14.11.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.11.2019г. до окончателното й изплащане; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 243.59 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
06.12.2018г. до 26.11.2019г.; както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК общо
сумата от 1452.78 лв., представляваща сторени разноски пред двете съдебни
инстанции.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./