№ 12495
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110143007 по
описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
25.06.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 43007/2023 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ИФ“ ЕООД срещу Г. С. Х., като се твърди, че страните
се намирали в облигационно отношение, което било възникнало въз основа на Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 378439/21.03.2022 г. Поддържа, че по силата на
договора бил предоставил на ответника сумата от 800,00 лева, който последният се бил
задължил да върне съобразно уговореното, но не бил изпълнил задълженията си по
договора. Навежда доводи, че освен главницата се дължала и сумата от 66,00 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода от 21.03.2022 г. до 19.07.2022 г., както и
мораторна лихва в размер на 40,22 лева за периода от 19.07.2022 г. до 15.01.2023 г. Излага
съображения, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявените
1
искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми,
както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, чрез
особения представител, като се претенциите се оспорват. Твърди, че договора не е бил
подписан нито физически, нито чрез КЕП. Поддържа, че липсвало доказателства, че сумата
по договора е била действително предоставена, освен това било възможно да имало суми,
които да са изплащани, като същите да не са взети предвид от ищеца при формулирането на
претенцията. Инвокира довод, че ако се дължала главницата можело да се претендира
единствено мораторна лихва, като искове за всякакви други суми били неоснователни, което
аргументира. Иска отхвърляне на претенциите.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК,във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на кредит; 2) клаузите от договора да са
валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни
норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават
значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на
парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени
на уговорения в договора падеж.
Приложен е Договор за предоставяне на кредит № 378439/21.03.2022 г., в който е
посочено, че „ИФ“ ЕООД от една страна, в качеството на кредитор предоставяна на Г. С. Х.
от друга страна, в качеството на потребител сумата от 800,00 лева, представляващи
потребителски кредит, а потребителят се задължава да върне предоставената сума в срок от
120 дни, заедно с уговорената по договора възнаградителната лихва.
Договорът е частен диспозитивен документ, който в случая предвид и оспорванията
на ответника няма доказателства по делото, че е подписан от страните чрез полагането на
подпис чрез химикална паста или КЕП.
Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.
10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на
кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се
2
е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и
времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното
правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски
кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
В случая, съдът намира, че не е спазена формата на договора, доколкото писмената
форма независимо дали договорът е уговорен като консенсуален или реален е форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Отделно това трябва да се спомене, че от
гледна точка на гражданският процес и неподписаният документ, също представлява
документ, но за да същият да може да се ползва за съответните доказателствени цели е
необходимо да се установи неговата автентичност, т.е. авторството. В случая доказателства
в тази насока не са ангажирани, респ. не са сочени, поради което и с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност.
Отделно от горното трябва да се посочи, че по делото е прието и неоспорено
заключението на СТЕ (почеркова експертиза), като се изяснява, че процесният договор е
набран на шрифт „Deja Vi Serif Condensend“, с размер на кегела 10 – с изключение на
заглавието на договора, което е с размер на кегела от 14. Вещото лице е изяснило, че общите
условия към договора са набрани на шрифт „Times new roman“ с размер на кегела 11.
Съдът, като извърши преценка на заключението на СТЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да се го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно
и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експерта е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
Според правилото на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В случая с оглед заключението на СГЕ, което е кредитирано от съда се изяснява, че
част от договора е изписана с размер на шрифта 10 и 11 и 14 (последното по отношение
единствено на заглавието), което е в прякото противоречие с чл. 10 ЗПК. Следователно е
налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според което договорите сключени в противоречие
със закона са нищожно. В този смисъл, при граматическото, систематично и телеологическо
тълкуване на закона не може да се направи извод, че последният разграничава отделните
елементи на договора – т. е. няма значение дали се касае за различие при изписването на
данните на страните, необходимото договорно съдържание ( Essentialia negotii), случайното
договорно съдържание (Accidentalia negotii) или съдържанието на договора произтичащо от
правилата на закона (Naturalia negotii). Тоест в случая в позитивната правна уредба е
залегнал принципа, че когато закона не различава и правоприложителят не трябва да
различава, поради което не може да бъде приложен чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Нещо повече, ако в
случая да можеше нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД да се приложи, то тогава практически ще
липсват условията за ползване на платежния инструмент чрез който се предоставя
уговорената сума по договора за кредит. По този начин би се достигнало до неизпълнен
3
фактически състав, който ще изпълни хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 – липса на съгласие,
тъй като страните няма да са постигнали и уточнили един от съществените елементи на
договора за кредит – условията за неговото усвояване и ползване.
Следователно, тъй като процесния договор за кредит е нищожен последният не е
породил правен ефект, а претенцията основана на договорно основание е неоснователна.
На следващо място, съдът намира, че в случая с оглед приложението на чл. 23 ЗПК
трябва да отбележи, че в случая последната е неприложима.
По делото е прието и неоспорено заключението на ССчЕ, според което на 22.03.2022
г. на ответника чрез системата на EasyPay е преведена сума от 800,00 лева, която е получена
в брой от ответника на 22.03.2024 г. на каса на „Изипей“ АД. Вещото лице е констатирало,
че в случая по договора за кредит няма извършени плащания, а размера на законната лихва
върху главницата за периода от 19.07.2022 г, до 15.01.2023 г. е в размер на 40,22 лева.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да се го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно
и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експерта е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
Въпреки гореизложеното, съдът констатира, че макар и вещото лице по ССчЕ да е
работило добросъвестно, изобщо не е отчетено, вероятно, т.к. изисква правен извод, че
представената по делото разписка (л. 41 в кориците на делото) не е подписана от ответника,
а подписана такава не е налице в кориците на делото, като вещото лице добросъвестно все
пак я е отразило в констативно-съобразителната част. Справката от счетоводството на
третото неучастващо лице също не води до извод в противната насока, тъй като последната
е за счетоводни цели, не е представена по делото и не е подписана от отвентика.
С оглед изложеното, съдът намира, че претенцията за главницата е неоснователна на
две основания, поради което същата следва да бъде отхвърлена. За пълнота трябва да се
спомене, че в случая не може да се приложи правилото на чл. 23 ЗПК, тъй като принципно
по разбиране на настоящият съдебен състав, то касае отделна претенция, но дори това
виждане да не се възприеме, то ищецът поне следва да направи искане в тази насока,
каквото по делото липсва. Противното би означавало съдът да излезе извън основният
принцип на българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2
ГПК).
Отделно от това – от гледна точка на материалното право трябва да се посочи, че чл.
23 ЗПК може да се приложи по отношение връщането на действителната стойност на
кредита, когато преди всичко е бил сключен договор, който обаче е нищожен на друго
основание извън това по чл. 10 ЗПК. А на второ място – да се установи, че действително
сумата по договора е била предадена на длъжника, тъй като чл. 23 ЗПК цели нищо друго,
освен спазването на забраната за неоснователно обогатяване, която обаче е двустранно
релативна. Тоест, след като не си установил, че си предал действително дължимата сума, то
не можеш да претендираш същата нито на договорно, нито на извъндоговорно основание,
което е в пълна сила и при приложението на чл. 23 ЗПК.
На следващо място и за пълната, настоящият съдебен състав намира, че не може да се
приложи правилото на чл. 23 ЗПК и с оглед факта, че настоящото производство е предявено
при условията на чл. 422 ГПК. Според т. 11 б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.
214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на
размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
4
различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния
размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.“. При това положение, ако се приеме, че съдът може служебно да
приложи чл. 23 ЗПК при условията на претенция предявена по реда на чл. 422 ГПК, то
следва да се приеме, че съдът ще присъди нещо различно от това за което е издадена
заповедта за изпълнение, тъй като обстоятелствата в заповедта и решението ще са различни,
а изпълнителният лист би следвало да се издаде въз основана заповедта по чл. 410 ГПК, а не
въз основа на установителното съдебно решение.
Следователно в случая претенцията за главницата е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Исковете за възнаградителна и мораторна лихва са акцесорни, поради което и са
обусловени от изхода на делото по главния иск. След като неоснователен е главния иск, то
такива се явяват и обусловените – акцесорни искове за възнаградителна и мораторна лихва,
които също следва да бъдат отхвърлени изцяло.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага единствено ответника. Последният не е поискал присъждането на деловодни
разноски и не е доказал, че действително е сторил такива, поради което и не следва да му се
присъждат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ....................., със седалище и
адрес на управление: гр. ...................., ап. 1 срещу Г. С. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр.
...................., за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Г. С. Х., ЕГН:
********** дължи на „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ....................., сумата от 800,00 лева – главница по
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 378439/21.03.2022 г., както и сумата от
66,00 лева, представляващи договорна възнаградителна лихва за периода от 21.03.2022 г. до
19.07.2022 г., както и сумата от 40,22 лева – мораторна лихва за периода от 19.07.2022 г. до
15.01.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.03.2023
г. по ч. гр. д. № 7793/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5