РЕШЕНИЕ
№ 501
гр. гр. Хасково, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640100368 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК от Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: *************, съдебен адрес: *************,
адв. А.Д., член на САК, личен № ********* против „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от
Владислав Михайлов Инджов – управител, съдебен адрес: гр.Хасково, бул.“България“ №
196, адв. С.М. от АК – Хасково, за прогласяване недействителността на сключен с ответника
договор за потребителски кредит. При условията на евентуалност са предявени искове с
правно основание чл.26 ал.1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.26, ал.4 ЗЗД за прогласяване
недействителността на чл.8 и чл.3, ал.7 от сключения между страните договор за
потребителски кредит.
Ищцата твърди, че на 30.06.2023 г. между нея и ответника бил сключен Договор за
паричен заем № 861124, в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. Съгласно чл. 3 от Договора Заемодателят предоставял на Заемателя
потребителски заем при следните параметри: Размер на отпуснатия заем: 1 300,00 лева;
Размер на погасителна вноска: 143,08 лева; Ден на плащане: 30-о число; Вид вноска:
месечна; ГПР: 48.083 %; Брой вноски: 11; Месечен лихвен процент: 3.330 %; Дата на първо
плащане: 30.07.2023 г.; Обезпечение: ДА /посочено в чл. 6/; Дата на последно плащане:
30.05.2024 г.; Такса за усвояване: няма; Обща сума за плащане: 1 573,89 лева;
Съгласно чл. 3.1 от Договора срокът на договора бил 11 месеца. Съгласно чл. 3.2 от
1
Договора лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора. Съгласно чл. 3.3 от
Договора ГПР бил изчислен при вземане предвид на следните допускания: „Заемателят не
трябва да прави и не дължи никакви допълнителни плащания (лихви, такси, комисионни,
застрахователни премии и др.), които не са посочени в Договора за заем при неговото
сключване, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е оторизиран
представител на Заемодателя. Заемателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по настоящия Договор. Паричният заем се предоставя и ще бъде
валиден за срока, уговорен в настоящия Договор. Паричният заем се погасява от Заемателя с
плащания, съобразно погасителния план към договора. При изчисляване на ГПР не се
взимат предвид разходите, които Заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по настоящия Договор за паричен заем.“
Съгласно чл. 6 от Договора страните се съгласили договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на Заемателя:
Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;
Особен залог върху движимото имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите
условия;
Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;
Ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
Съгласно чл. 8 от Договора с подписването на договора, заемателят декларирал, че му
е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в
чл. 6 от настоящия договор в тридневен от сключването му или представеното обезпечение
не отговаря на условията, посочени в чл. 10. ал. 2. т. 1 и т. 4 от Общите условия към
договора за заем, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1 220,11 лева, с
начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към договора за заем.
Съгласно чл. 3 от Договора, след като месечният лихвен процент бил в размер на
3.330 %, то годишният лихвен процент възлизал на 39.96 %.
Съгласно Погасителния план към Договора, погасителната вноска без неустойка по
чл. 8 от Договора била в размер от 143,08 лева (без последната вноска с падеж 30.05.2024 г.,
за която бил посочен размер от 143,09 лв.), а погасителната вноска с включена разсрочена
неустойка по чл. 8 от Договора възлизала на стойност от 254,00 лева.
Видно било от представените с исковата молба скрийншоти от потребителския
профил на ищцата в интернет страницата на ответното Дружество, че до момента ищцата
заплатила общо сумата от 1 094,99 лева.
Поддържа се в исковата молба, че процесният договор за паричен заем № 861124 е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК, поради това, че клаузата
за неустойка не била включена в ГПР, поради което самия ГПР бил неправилен и
заблуждаващ. Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 възлагала в
2
тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника
обезпечение по Договора под формата на: съгл. чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия -
гаранти - две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен
размер на осигурителен доход в размер над 1000,00 лева, съгласно справочните данни на
НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен
със Заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;
съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия - предоставяне на безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от
сключване на договора за заем до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва.
Прочитът на съдържанието на посочените клаузи и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налагало разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не се предоставял избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво
да бъде то.
Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала за потребителя били
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен
кредит в сравнително нисък размер (1 300 лева). Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане,
включваща главницата и лихвата, а именно: 3 147,78 лева (1 573,89- общата сума,
включваща главницата в размер на 1 300,00 лева и лихвата 273,89 лева, х 2 = 3 147,78лв.).
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар.
от него "неустойка" към договорната лихва, дължима по кредита, и към ГПР, като
стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
били красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 8 от Договора, както
и в Погасителния план към Договора, изначално разсрочвал вземането за "неустойка ". В
тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19, aл. 1
ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били
посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил
3
формиран ГПР. Нещо повече - предвид предпоставките, при които ставала изискуема
разписаната в чл. 8 от Договора "неустойка", то тя била с характер на възнаграждение и
следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставяло
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той
нямал информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се
явявало и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са били отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това било особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3 т.12 от Договора била посочена общата сума
за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена дължимата по чл. 8 от
договора "неустойка". Тоест, налице било пълно разминаване между посочения в договорите
ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния
период. Имайки предвид дължимата главница, лихва и неустойка при непредоставяне на
обезпечение, цената на договора възлизала на 2 794,00лева (1 573,89 лв. + 1 220, 11 лв. = 2
794,00 лева). Невключването на подобна клауза (клаузата за неустойка) в ГПР означавало,
че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, защото не бил посочен верният ГПР в
чл. 3 от Договора. Също така подобна неустойка можело да се разглежда и като добавка към
възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да
е посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9
ЗПК поради неправилно посочване на лихвените проценти.
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания
в отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска практика" по
смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както било и в настоящия случай. Не било
посочено в договора и кои точно разходи формират ГПР. В съдебната практика се приемало,
че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът
за кредит следвало да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение
на формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК, но така също и разходите и допусканията,
представляващи изходни данни за изчисляване. Не било достатъчно само разходите
(възнаградителна лихва и такси и др.) да са упоменати в договора, а било нужно
споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС
трайно било проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не
само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.
4
В процесният договор е нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не е
посочено кои разходи формират ГПР. Същото представлявало нарушение на чл. 22 във вр. с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С оглед изложеното по-горе, според ищцата, в процесния договор било налице
несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото
не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предложение
първо и второ ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителността на
клаузата на чл. 8 от Договора, се поддържа от ищцата, че изискването за предоставяне на
обезпечение чрез гаранти или банкова гаранция в размер на двоен размер на цялата
дължима сума по договора - главница и лихви, съдържала множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следвало да се предоставят - до три дни от сключването на Договора,
на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за
потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или
поръчители/гаранти, тъй като за учредяването на банковата гаранция се изисквало набавяне
на документи, одобрение и прочие, т. е. все действия, за които били нужни технологично
време и чуждо съдействие, същото важало и за осигуряването на гаранти, които да
отговарят на всички изисквания на Заемодателя. При това положение и имайки предвид
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски при
непредоставяне на обезпечение /гаранция/, следвал извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който
бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 8 била нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Така, както била уговорена, неустойката в случая
била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко
върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената
неустойка представлявал 94 % от заетата сума, т. е. изначално било предвидено, че при
липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане
на кредита, потребителят би дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора,
5
но и сума за неустойка в значителен размер - сума, почти толкова голяма, колкото
главницата по кредита. Видно било, че такава уговорка противоречала на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и
излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции, които законодателят
определял. Действително нямало пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, нямало адекватен критерий за преценка на това
надвишаване. И санкционната функция била вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което било в контраст с границите на добрите
нрави и не се толерирало от закона. Тя нарушавала принципа на справедливост и не
държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.
В допълнение към гореизложеното, допълнителен аргумент за нищожността на
клаузата, с която била уговорена тази неустойка, можело да бъде изведен и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят бил финансова институция.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предложение
първо и второ ЗЗД, във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителността на
клаузата на чл. 3 (7) от Договора, регламентираща възнаградителната лихва по договора е
посочено, че така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата нямало императивни
разпоредби, които да определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не
означавало, че свободата на договаряне не била ограничена и то при положение, че се касае
за потребителски договор, при който потребителят бил по-слабата икономически страна,
поради което се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и
съдебната практика се приемало, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1 ЗЗД било налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен
чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и принципа на справедливостта, били да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице била трайно установена
практика на ВКС и други съдилища в страната, според която съглашение за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната
лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на
сключване на договора - 30.06.2023 г., основният лихвен процент бил 2.96 %, от което
следвало, че размерът на законната лихва възлизал на 12,96 %, т. е. уговореният в договора
за паричен заем годишен лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва. В
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 39.96 % годишно
надхвърляла повече от 3 пъти законната, което било в нарушение на добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл. 3 (7)
6
от Договора, която уреждала възнаградителната лихва по договора, накърнявала
равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа
на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде
прогласена недействителността на Договор за паричен заем № 861124, сключен между
ищцата Б. Д. М., в качеството й на кредитополучател и "КРЕДИ ЙЕС" ООД, в качеството му
на кредитодател на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК.
При условията на евентуалност се иска да бъде прогласена недействителността на
чл.8 и чл.3, ал.7 от сключения между страните договор за потребителски кредит,
регламентиращи задължение за неустойка при непредоставяне на обезпечение и размерът на
възнаградителната лихва по процесния договор за потребителски кредит на основание чл.26,
ал.1, предл.1 и 2, вр. чл.26, ал.4 ЗЗД.
Претендират се направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение
на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./.
Ответникът оспорва предявения установителен иск. Поддържа се в отговора, че
ищцата като кредитополучател е сключила с ответното дружеството договор за паричен заем
№ 861124 на 30.06.2023 г., при общи условия като и е предоставена съответна информация в
стандартния европейски формуляр. Договорената сума от 1 300 лева била получена от
кредитополучателя, за което подписал РКО от 30.06.2023 г. Според ответника, всички
изложени от ищцата доводи, касаещи недействителността на процесния договор били
неоснователни и необосновани като от своя страна излага съображения за липса на
нарушения на посочените законови разпоредби от ЗПК и на правото на ЕС. Не била налице
твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отсъствало
основание за нищожност на клаузи от процесния договор, както и на същия в цялост.
Същият отговарял на изискванията, посочени в разпоредбата на чл. 10 ЗПК. Правата и
интересите на кредитополучателя не били нарушени, тъй като последният бил наясно с
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съответно
сумата за усвояване на кредита и лихвения процент.
По подробно изложени в отговора и в писмена молба вх. рег. № 8740/04.06.2024 г.
съображения, се иска от съда да постанови решение, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан, както и да бъдат присъдени в полза на
ответника направените по делото разноски. Прави възражение за прихващане. Претендира
присъждане на направените по делото разноски. Релевира възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на ищцата, респ. възразява срещу присъждането на такъв по реда на
чл.38 от ЗАдв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
7
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и се установява от представените по делото писмени
доказателства – Молба за заем № 861124 от 30.06.2023 г.; Декларация за съгласие за
събиране, използване и обработване на лични данни от ищцата Б. Д. М.; Декларация по чл.
42, ал. 2, т. 2 от ЗМИП, подписана от Б. Д. М.; Договор за паричен заем № 861124 от
30.06.2023 г.; Погасителен план към Договор за паричен заем № 861124; Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити; Общи
условия към договор № 861124 от 30.06.2023 г., сключен между „Креди Йес” ООД и Б. Д.
М., че на 30.06.2023 г., между Б. Д. М. като заемател и „Креди Йес” ООД като заемодател е
сключен Договор за паричен заем № 861124. Предоставен е кредит в размер на 1 300 лева,
със срок на погасяване 11 месеца и обща сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора от 1 573,89 лева на 11 равни месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 143,08 лева и последната 11-та вноска от 143,09 лева. Съгласно
договора за заем, ГПР е в размер на 48.083 %, а месечният лихвен процент е в размер на
3.330 % - чл.3, ал.7 от договора. Съгласно чл.6 от договора, вземането по договора следва да
се обезпечи от заемателя с обезпечение, като при неизпълнение на това му задължение в
тридневен срок от сключване на договора, дължи неустойка в общ размер от 1 220,11 лева –
чл.8 от договора. Плащането на тази сума е разсрочено в погасителния план на 11 месечни
вноски, всяка от които в размер на 110,92 лева и една последна 11-та вноска в размер на
110,91 лева. Така, при включване на неустойката в размер на 1 220,11 лева, заемателят
погасява паричния заем на 11 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 254,00 лева.
Липсва спор по делото, а и с Определение № 521 от 09.04.2024 г. е обявено, на
основание чл.146 ал.1 т.3 ГПК, за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че заемната
сума в размер на 1300 лева е получена, респ. усвоена от ищцата. Същото е видно и от
приложения от ответника разходен касов ордер от 30.06.2023 г., носещ подписа на ищцата.
Според представените разпечатки от ищцата на извършените от нея плащания по процесния
договор за паричен заем към „Креди Йес” ООД, тя е погасила общо сума в размер на 1094,57
лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, за прогласяване недействителността на сключен между страните Договор за паричен
заем № 861124 от 30.06.2023 г., който е процесуално допустим.
При условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл.26 ал.1 и
ал. 2 ЗЗД, вр. чл.26, ал.4 ЗЗД за прогласяване недействителността на чл.8 и чл.3, ал.7 от
сключения между страните договор за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на
неустойка за непредоставяне на обезпечение и размер на възнаградителна договорна лихва
от 3.330 %.
Разгледан по същество, предявеният главен иск е изцяло основателен, като
8
съображенията за това са следните:
По делото не се спори, а и от събраните писмени доказателства се установява по
несъмнен начин, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит, чието
съдържание е подробно регламентирано в представените Договор за паричен заем № 861124
от 30.06.2023 г. и Общите условия на ответника към него. Той е подписан от ищцата в
качеството й на кредитополучател, като автентичността на изявленията си тя не е оспорила.
Ето защо следва да се приеме, че договорът е породил уговорените с него правни последици,
а именно ответното дружество е отпуснало кредит в размер на 1300 лв. на ищцата, която е
трябвало да го погаси чрез изплащането на определени вноски – 11 на брой, в предвидените
срокове и размери. Тук е мястото да се посочи и че същият отговаря на установените в
закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор. Изпълнението на основното
задължение на ответника се установява от приетия и неоспорен РКО от 30.06.2023 г., от
който е видно, че на посочената дата сумата е била изцяло усвоена от ищцата. Както бе
посочено по-горе, в чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите
условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека
върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо
имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ;
ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. С клаузата на чл. 8 от договора, страните са
уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за
уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок
от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.
10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на
Заемодателя неустойка в размер на 1220,11 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и „Креди Йес“ ООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата
е усвоила заетата сума. Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действала именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
9
връщане на лихвата и другите разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в конкретния случай е
посочено, че ГПР е 48.083 %, а възнаградителната лихва– 3.330 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Налице е и друго
нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.083 % и общата сума на плащанията,
не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е
предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със
съответната погасителна вноска. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
относно физическото лице поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане
на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните
реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен. Отделно - посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
10
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител
относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно -
посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят,
е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК поради
противоречието му със закона - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ето защо претенцията е
основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск за нищожност на клаузите на чл. 8 и чл. 3, ал. 7 от договора – за дължимост
на неустойка и възнаградителна договорна лихва. Само за пълнота на изложението, съдът
намира, че следва да се отбележи, че клаузата за дължимост на неустойка по заема е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на
неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно 5 – когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в
мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът
следи и служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора
11
за заем, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 1220,11 лева. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на
неустойката представлява над 80 % от размера на заетата сума. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката. Както се посочи, доколкото
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума
със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и
не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Освен това, уговорената в договора възнаградителна
лихва в месечен размер от 3.330 %, според настоящия съдебен състав и доколкото на
годишна база размерът й надвишава трикратния размер на законната лихва, също така
накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и тя е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер
на 52,00 лева за държавна такса, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д., член на САК.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
12
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива
съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. А.Д., процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване
разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д.
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 480 лева с включен
ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и
съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като
данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно
НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от
8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. №
1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и
доколкото в случая адв. А.Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.15 /гръб/ от делото, то
върху определения от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение е добавен
ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество
за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда, както и направеното възражение от пълномощника на
ответника за недължимост на този разход по съображения, че не са налице основания за
13
оказване на безплатна адвокатска помощ, доколкото в случая е необходимо единствено да
бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощения адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията,
предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (в този смисъл Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.
гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. №
872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.) .
Съдът счита, че не следва да се произнася по направеното от ответника възражение
за прихващане на основание чл.103 ЗЗД за сумата в размер на 855,42 лева, от които
договорна, възнаградителна лихва в размер на 88,72 лв. и главница в размер на 766,70 лв. по
падежирали и изискуеми вноски – от шеста до единадесета включително, тъй като същото
от една страна не е конкретизирано в достатъчна степен по размер и период, а от друга - е
преклудирано. Това е така, тъй като изявлението за съдебно прихващане е направено едва в
молба с вх. рег. № 8740/04.06.2024 г. от пълномощника на ответника, преди провеждане на
открито съдебно заседание, а не в срока за отговор на исковата молба. Освен това, следва да
се посочи още, че според правната теория и константна съдебна практика, възражението за
прихващане е средство за защита на ответника срещу предявения иск, като максималният
полезен резултат, който той може да постигне е отхвърляне на иска поради погасяване на
вземането по него чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца.
Процесуалното право да се предяви възражение за прихващане е елемент от правото на
защита на ответника в процеса. Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на
висящ процес по ищцовото вземане и правният интерес на ответника обусловен от
твърдените с възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и
погасяването на двете насрещни права в резултат на прихващането. От друга страна, като
процесуално действие възражението за прихващане е насочено към съда и е искане за
разрешаване на спора по прихващането и отхвърляне на иска. Като разпростира силата на
пределите на решението и относно възражението за прихващане, ГПК в чл. 298, ал. 4
посочва, че вземането, предявено с възражението за прихващане става ликвидно, даже преди
това да е било спорно. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не
от деня на възражението за прихващане, защото към този момент насрещните вземания не
са ликвидни. В случая, предмет на делото е установителен иск за прогласяване
недействителност на договор за потребителски кредит, а не осъдителен иск, установяващ
вземане на ищеца спрямо ответника, което е още един аргумент за недопустимост на така
въведеното възражение за прихващане.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
По предявения от Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: *************, съдебен адрес:
*************, адв. А.Д., член на САК, личен № ********* против „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12,
14
представлявано от Владислав Михайлов Инджов – управител, съдебен адрес: гр.Хасково,
бул.“България“ № 196, адв. С.М. от АК – Хасково, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК:
ПРОГЛАСЯВА за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за паричен заем № 861124,
сключен на 30.06.2023 г. между Б. Д. М. и „Креди Йес“ ООД на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от Владислав Михайлов Инджов –
управител, съдебен адрес: гр.Хасково, бул.“България“ № 196, адв. С.М. от АК – Хасково, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд –
Хасково сумата от 52,00 лева, представляваща дължима държавна такса по делото, както и
сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист
за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от Владислав Михайлов Инджов –
управител, съдебен адрес: гр.Хасково, бул.“България“ № 196, адв. С.М. от АК – Хасково, да
заплати на адв. А.Д., член на САК, личен № *********, адрес на кантората: *************,
сумата от 480,00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /П/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
15