Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14149 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.11.2017 год.,
постановено по гр.дело №27356/2016 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М.Г.П. срещу Р.Д.Р.
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищцата сумата от 700 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие №004338 от 12.06.2014 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №367/2016 год.
по описа на СРС, ГО, 56 с-в – 14.12.2015 год. до окончателното й изплащане;
отхвърлен е предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М.Г.П. срещу М.Д.Д. иск
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286 ЗЗД за сумата от 700 лв.,
представляваща незаплатено възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие №004339 от м.06.2014 год., като ответникът Р.Д.Р. е осъден да
заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 36 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер
на 14 лв., а ищцата е осъдена да заплати, както следва: на ответницата М.Д.Д.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 75
лв. и на адв. Г.М. сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения срещу М.Д. Д. иск, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищцата М.Г.П.. Жалбоподателката поддържа, че предявеният иск намирал своето
правно основание в чл. 36, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 2 ЗА. Формираният от СРС
извод, че подписът за „клиент“ в процесния договор не е положен от ответницата,
противоречал на принципа за възмездност на адвокатския труд. Вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова
експертиза нямал за задача да изследва автентичността на подписа на ответницата
във втория оригинал на договора, представен по в.гр.дело №488/2014 год. по
описа на ОС – Ловеч. Неправилен СРС бил приел, че между страните не е
възникнало облигационно правоотношение. Ответницата не била оспорила
своевременно авторството на този втори оригинал на договора. Цената по
процесния договор била определена с другия ответник Р.Р., в качеството му на
пълномощник на М.Д. съгласно представеното от него общо пълномощно с рег.№1457
от 08.05.2013 год., със заверка на нотариус с рег.№139. Събраните гласни
доказателства потвърждавали този факт. Освен това ответницата не била
изразявала несъгласие ищцата да я представлява по в.гр.дело №488/2014 год. по
описа на ОС – Ловеч. По делото не бил повдиган въпроса кой бил подписал
процесния договор. По същия ищцата била престирала добросъвестно изпълнение.
Твърдението, че ответникът Р.Р. е подписал процесния договор било въведено в
процеса от неговия процесуален представител. Ищцата не знаела, че договорът не
бил подписан от ответницата. Предала трите екземпляра от него на Р.Р., за да ги
предостави за подписване на ответницата /негова майка/, като се били уговорили
след подписването екземпляр да бъде върнат на ищцата. По тази причина договорът
бил датиран чрез посочването само на месец и година. Освен това липсата на
договор не лишавало адвоката от правото му да получи възнаграждение. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата М.Д.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявен е за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 286 ЗЗД
вр. с чл. 36 ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението е
и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Основателността на
предявените
искове е обусловена от
установяването на следните правопораждащи факти: 1/ че между страните е
възникнало твърдяното облигационно
правоотношение, в т.ч., че е бил уговорен адвокатски хонорар и 2/ че ищцата е изпълнила задълженията си по договора.
Установяването
на тези обстоятелства е било в тежест на ищцата при условията на пълно и главно
доказване – чл. 154,
ал. 1 ГПК.
Договорът за
правна защита и съдействие /правна услуга/ от адвокат обикновено съдържа както
елементи от договора за изработка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от
свое име и на свой риск, така и елементи от договора за поръчка – когато задължението
на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка,
каквото е това за процесуално представителство.
Отношенията
между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие,
включително процесуално представителство, се уреждат при специалната
регламентация по Закона за адвокатурата /ЗА/. Поначало законът предполага
дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с
договор – чл. 36, ал. 2 ЗА, но това не е императивно изискване – договор може и
да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл.
36, ал. 3 ЗА. За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което
трябва да е в писмена форма /а устно само по изключение – чл. 25, ал. 1 ЗА/, за
договора между адвокат и клиент не е предвидена писма фирма. Съгласието е
валидно и ако не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл. 36 ЗА е
сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото,
по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение
към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско
възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и
тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато
е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е
задължил да окаже правно съдействие. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само,
когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство,
сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 ЗА. При
липса на договор или когато страните по договора не са определили размера му,
то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от
адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за
минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от
момента на изпълнение на поръчката – от извършването на уговореното от страните
правно действие. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните по
договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение,
като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и
Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на
възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.
36, ал. 3 ЗА. Съдът не е в правомощията си да определя размера на
възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си
елемент и свободата на договаряне – в този смисъл Решение № 102 от 16.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 3762/2017 год., III г. о., ГК, Решение № 208 от 22.06.2015 год. на ВКС по т. д.
№3961/2013 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о., ГК.
В
разглеждания случай ищцата основава претенцията си на договор за правна защита
и съдействие №004339 от м.06.2014 год., а ответницата М.Д.Д. е оспорила
неговата истинност /авторство/ в частта относно подписа, положен от нейно име за
„клиент“. При условията на евентуалност е релевирала възражението, че не е учредила представителна
власт на Р.Д.Р. за преупълномощаване, като е отрекла и възможността същият да е
подписал процесния документ.
Във връзка с
откритото от СРС производство по реда на чл. 193 ГПК, ищцата е представила
оригинала на процесния договор и е било допуснато изслушването на
съдебно-почеркова експертиза. Въз основа на заключението на вещото лице, което
при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, въззивният съд
приема за установено, че подписът за „клиент“ в договора за правна защита и
съдействие №0004339 от м.06.2014 го не е положен от М.Д.Д., а от друго лице с
влагане на старание за имитация на действително съществуващ подпис.
Настоящият
съдебен състав приема, че по силата на чл. 39, ал. 1 ЗЗД обемът на
представителната власт на пълномощника се определя от изявената воля на
упълномощителя, като законът предвижда допълнително изискване за изричното й
изявяване по отношение на правото на преупълномощаване – чл. 43, ал. 1 ЗЗД. В
този случай засилената законодателна защита на интересите на представлявания е
обусловена от неговото право на личен избор на лице, което да го представлява. Съгласно
чл. 43, ал. 1, пр. 2 ЗЗД преупълномощаване е позволено и ако без него
интересите на упълномощителя биха се накърнили.
Същевременно
доколкото преупълномощаването по принцип е изключено от представителната власт
на пълномощника по чл. 36 ЗЗД /както вече бе посочено, то е допустимо само при
наличието на изрично овластяване от страна на представлявания или в
изключителни случаи – ако е станало необходимо за запазване интересите на
упълномощителя/, то процесуалният представител с общо пълномощно по чл. 34, ал.
1 ГПК, каквото качество е имал синът на ответницата Р.Р. /чл. 32, т. 2, пр. 2 ГПК/ – видно от приетото като доказателство по делото пълномощно с нотариална
заверка на подписа с рег.№1457 от 08.05.2013 год. на нотариус Н.Х., с рег.№139
на НК, с което М.Д.Д. го е упълномощила, разполага и с възможността да
преупълномощава – без да е необходимо изрично съгласие на представлявания, освен
ако тя не му е била отнета изрично от упълномощителя. Дори и обаче да се
приеме, че с пълномощното от 12.06.2014 год. /на л. 12 от първоинстанционното
дело/ Р.Р. е преупълномощил ищцата да извърши нещо от името на ответницата и за
нейна сметка – процесуално представителство в производството пред въззивната
инстанция, както и изготвяне на въззивна жалба, т.е., че съществува
представително правоотношение между упълномощител и преупълномощен /макар в пълномощното
да липсва волеизявление в този смисъл/, то с оглед изложеното вече по-горе във
връзка с успешно оспореното от ответницата авторство на процесния договор и при
липсата на доказателства, че подписът за „клиент“ в него е положен от Р.Р. –
във възможното качество на пълномощник на ответницата, въззивният съд приема,
че предвид липсата на валидно възникнало между страните правоотношение по
договор за правна защита и съдействие, релевираната претенция се явява
неоснователна и подлежи на отхвърляне, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този
изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.11.2017
год., постановено по гр.дело №27356/2016 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в
обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/