Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 25.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 9765 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № ІІІ-128-148/23.12.2015г., постановено по гр.д. № 29455/2015г. по описа на Софийски районен съд, 128ми състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Г.Д.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3607.93 лева, представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г., абонатен № 256958, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК – 16.02.2015г. до окончателното плащане на дължимото, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3903.22 лева. Със същото решение е признато за установено, че Г.Д.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 445.80, представляваща законна лихва за забава периода от 30.06.2012г. до 13.01.2015г., като искът е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 553.50 лева.

 Съдът се е произнесъл и по направено искане за присъждане на сторените в производството разноски, като е осъдил ответника да заплати на ищцовото дружество сума в размер на 1298.10 лева – разноски в исковото производство и в заповедното производство, а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Г.Д. Б.е присъдена сума в размер на 76.86 лева – разноски по делото.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени исковите претенции на „Т.С.” ЕАД, е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от Г.Д.Х.. В жалбата се излагат твърдения, че  въззивникът е собственик само на 2/3 идеални части от имота и от 2009г не живее в него, а само го посещава. Посочва се, че ответникът многократно е отправял запитвания до ищцовото дружество относно това дали има начислени суми, но отговорът винаги бил отрицателен. Въззивникът поддържа, че не е получавал фактури и сметки за заплащане на претендираните от ищеца суми, като оспорва представените по делото  констативен протокол, общи условия за продажба на топлинна енергия, както и протокол на ОС за избор на топлинен счетоводител, като изрично подчертава, че не е подписвал отчетите на топлинния счетоводител. В жалбата се поддържа, че нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ се намира в колизия със ЗЗП, който бил по-благоприятен за потребителя и който е транспонирал Директива на ЕС 93/13 и 2011/83/ЕС. Предвид това, се твърди, че между страните не е налице облигационна връзка и че той не е подписал общите условия на „Т.С.“ ЕАД, които са с неравноправни клаузи. Поддържа се, че е налице непоръчана доставка на топлинна енергия, като бил нарушен и чл. 13 от Директива 2006/32, в която било залегнало правото да се заплаща само реално потребената енергия. Въззивникът се позовава и на чл. 27 от Директива 83/2011 на ЕС, като посочва, че не е длъжен да заплаща цената на услуга, която не е поръчвал. Релевирано е и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните суми. С оглед изложеното се  моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което предявените срещу въззивника искове да бъдат отхвърлени. Релевирано е искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Пред въззивния съд в проведеното открито съдебно заседание и в представените от процесуалния представител на страната писмени бележки се поддържа депозираната въззивна жалба, като се посочва, че европейското право е пряко приложимо от националните съдилища, поради което съдът следва да приложи правото на общността при разглеждането на спора в рамките на своята компетентност. Поддържа се, че неправилно била кредитирана от Софийски районен съд приетата съдебно-техническа експертиза, като се подчертава, че приложената методика, уредена в Наредба 12-334/07, противоречи на закона и на закона на Нютон-Рихман.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 128ми състав, решение за валидно, допустимо, но отчасти неправилно. Аргументите на съда, с оглед изложените от въззивника доводи, в тази насока са следните:

Пред въззивната инстанция между страните се спори по въпроса за наличието на облигационно правоотношение, което да ги обвързва и в частност през периода м.05.2012г. – м.04.2014г.

За да се установи дали въззивникът се намира в облигационна връзка с „Т.С.“ ЕАД, следва да се съобрази разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период, съгласно която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно за да се установи дали въззивникът е потребител на топлинна енергия е от значение единствено установяването на двете кумулативно дадени от законодателния предпоставки – въззивникът да е собственик на процесния имот и този имот да се намира в сграда, присъединена към абонатна станция. Ето защо за изхода на спора е ирелевантно дали Г.Х. живее постоянно в процесното жилище, включително и през исковия период, или само го посещава.

Между страните няма спор, че през периода м.05.2012г. – м.04.2014г. сградата, в която се намира апартамент № 21, находящ се в гр.София, ж.к. *********, е била присъединена към абонатна станция. Същевременно от въззивника във въззивната жалба, а и в подадена молба от 08.04.2019г., изрично се признава, че е собственик на 2/3 идеални част от процесния имот, а именно апартамент № 21, находящ се в гр.София, ж.к. *********. Това изявление съдът цени по реда на чл. 175 от ГПК, тъй като същото се подкрепя и от представеното по делото писмо от Столична община с изх.№ ОС-15-19-7000/12/24.07.2012г.,  в което е посочено, че Г.Д.Х. и Е.Д.Б.са закупили на 29.11.1998г. от общината апартамент № 21, в гр.София, ж.к. *********. Така направеното признание на неизгоден факт и представеното писмено от Столична община преценени от съда в тяхната съвкупност установява, че Г.Д.Х. има качеството потребител на топлинна енергия за доставяне на топлинна енергия на процесното жилище. Същевременно не са ангажирани достатъчно доказателства от страна на „Т.С.“ ЕАД, че ответникът през процесния период е бил собственик на целия топлоснабден имот.

Именно като потребител на топлинна енергия ответника е обвързан и с действащите за период м.05.2012г. – м.04.2014г.  Общи условия на ищцовото дружество. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (с предходно наименование ДКЕВР). Следователно писмена форма на договор не е необходима, достатъчно е общите условия да са влезли в сила. Следователно за възникване на договорните отношение между ищеца и ответникът не е необходимо същият да е подписал нито изричен писмен договор, нито самите общи условия, в каквато насока са доводите на въззивника. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че между страните по делото са били налице договорни отношения за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Ето защо неоснователни се явяват твърденията на Х., че не е потребител на топлинна енергия.

За неоснователни настоящия състав намира и оплакванията на ответника, че поради неравноправността на клаузите на общите условия на ищцовото дружество, между страните не било възникнало облигационно правоотношение. Облигационното отношение между потребителите на топлинна енергия, какъвто е въззивникът, и въззиваемото дружество възниква не по силата на общите условия, а по силата на закона – Закона за енергетиката, в който са предвидени основните задължения на собствениците или титулярите на вещното право на ползване на жилища, присъединени към абонатна станция, а именно да заплащат топлинната енергия, доставена до топлоснабдения им имот. Следва да се отбележи, че наличието на неравноправни клаузи в какъвто и да е вид договор не води до отпадане на договорните отношения между страните, породили се въз основа на този договор, а единствено до нищожност на конкретни клаузи. Ето защо дори и да се приеме тезата на въззивника, че в общите условия на топлопреносното предприятие са включени неравноправни клаузи, това не води до отпадане на облигационната връзка, която е възникнала между страните, а само до ограничаване на приложението между страните на съответните клаузи. В настоящия случай въпреки че правата и задълженията на страните по договора за продажба на топлинна енергия са предвидени в общите условия на дружеството, т.е не са индивидуално уговорени, това не означава, че потребителите на топлинна енергия са били лишени от възможността да влияят на съдържанието им. Напротив, законодателят в чл. 150, ал. 3 от ЗЕ изрично е предвидил възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. По делото не са представени доказателства, нито са изложени твърдения, Х. да е упражнили това свое право, ако е считал, че общите условия, такива каквито са били одобрени от ДКЕВР ограничават правата му. Ето защо следва да се приеме, че въззивникът се е съгласил с общите условия на „Т.С.“ ЕАД.

Досежно въпроса за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество и качество, въззивният съд намира следното:

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

От представените по делото от третото лице помагач документи за главен отчет за периода 01.05.2012г. – 30.04.2013г. и 01.05.2013г. – 30.04.2014г., които са частни документи, с положени от името на ответника Х. подписи, несвоевременно оспорен от него, удостоверяващи неизгодни за него обстоятелства и с оглед нормата на чл. 175 от ГПК се ползват с доказателствена стойност, по категоричен начин се установява, че са осъществявани реални доставки на топлинна енергия. В тежест на ответника е било да установи тяхната неавтентичност, а това не е направено по делото.

От изслушаната и приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че за процесния период фирмата за дялово разпределение изготвила разпределението на топлинната енергия между абонатите след реално извършен отчет на уредите за дялово разпределение и топлите водомери в СЕС и в частност в процесното жилище след края на всеки отоплителен сезон. Експертът е констатирал, че в жилището има работещи 6 отоплителни тела с монтирани топлинни разпределители с радиоотчет, както и два узаконени водомера за топла вода. В заключението е посочено, че сумите за топла вода са начислени на абоната по данни за консумацията на топла вода, отчетени по дава узаконени водомера, а сумите за отопление – по показанията на отчетените след края на всеки отоплителен сезон шест електронни топлинни разпределители. За имота през исковия период според констатациите на вещото лице е начислена и топлинна енергия за сградна инсталация, изчислена на съобразно действащите нормативни документи, разпределена между ползвателите съобразно пълния отопляем обем на имота. Съобразявайки констатираните стойности на доставената топлинна енергия и дяловото разпределение на енергия (т.е топлинна енергия за отопление в имота, топлинна енергия за сградна инсталация и топлинна енергия за топла вода), вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза дава заключение, че за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. потребената топлинната енергия от абонатен № 256958 е общо 36411.891  МВтч. Същевременно вещото лице е посочило, че технологичните разходи на абонатната станция в конкретния случай са били определени в съответствие с нормативните изисквания, като същите са приспаднати от отчетената от топломера топлинна енергия за съответните отчетни периоди. Общият топломер отговаря и на всички технологични изисквания, доколкото експертът е констатирал, че е преминал метрологична проверка през 2000г. и в последствие периодични проверки съгласно изискванията на ДАМТН, извършени от лицензирани дружества. Предвид изложеното, въззивният съд приема, че по делото е доказано по несъмнен начин, че до имота на ответника реално е доставена топлинна енергия. Обстоятелството дали са предоставени фактури във връзка с извършената доставка няма отношение към въпроса дали доставката е реално извършена и е ирелевантно за възникването на задължението за заплащане на потребената топлинна енергия.

За неоснователни настоящият състав намира твърдението на въззивника, че приложената от вещото лице Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването, е незаконосъобразна. В действителност съгласно решение №4777/13.04.2018г. по адм.д.№ 1372/2016г. на тричленен състав на ВАС, цитираната методика следва да бъде отменена, но към настоящия момент посоченото решение не е влязло в законна сила, а се обжалва пред петчленен състав на ВАС, който не е постановил крайния си акт. По аргумент от чл. 195 от АПК, а и съобразявайки дадените разяснения в мотивите на Тълкувателно решение № 2/19.11.2014г. по тълк.д.№ 2/2014г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира, че законът не отрича действието на подзаконовия нормативен акт до момента на съдебното му отмяна по реда на АПК, т.е до окончателната отмяна на формулата, приета в т.6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, същата все още е действаща. Дори и методиката по отношение на тази формула да бъде отменена, доколкото тази отмяна няма да има обратно действие, тя ще намери приложение в разглеждания случай, тъй като през исковия период именно тази формула е действала.

Досежно оплакванията, че не следва да се кредитира заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, тъй като за да изчисли потребената топлинна енергия в имота е приложило формула, която не е съобразена с физичните величини и с физичните закони, от които се определя действителното количество отдадена топлинна енергия, въззивният съд приема същите за неоснователно. Приложената от експерта формула е нормативно определена и е задължителна за своите адресати. Ако потребителите считат, че не следва да бъде приложена формулата по т. 6.1.1 от Приложение № 1 към Наредба № 16-334/2007г., законодателството – т.6.1.2 от Приложение № 1 към Наредба № 16-334/2007г допуска изчисляване по друг ред, при наличие на определени предпоставки, но по делото не са ангажирани доказателства в тази насока, поради което приложение намира формулата по т.6.1.1. Ето защо въззивният съд приема, че действащата нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който не е доволен от изчисленията по предвидената от законодателя формула за установяване на разходите за отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, да поиска изчисляване съобразно действителни показание като направи за това съответните разходи.

Въпреки че наличието на облигационно връзка между страните е безспорно установена, както и това, че до топлоснабдения имот е доставена топлинна енергия, въззивният съд намира, че следва да разгледа и въпроса дали е възникнало задължение за въззивника Х. за заплащане на доставената топлинна енергия, предвид твърдението му, че осъществените доставки, представляват непоискана доставка по смисъла на чл. 62, ал. 2 от ЗЗП, като следвало да се съобрази наличието на колизия между разпоредбата на чл. 153 от ЗЕ и разпоредбите на ЗЗП.

С Тълкувателно решение №2/25.05.2017г. по тълкувателно дело № 2/2016г. на ОСГК на ВКС бе даден отговор на въпроса за прилагането на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП във връзка с правоотношенията възникнали между топлопреносните дружества и техните клиенти. В мотивите на цитираното решение, Върховният касационен съд изрично разяснява, че съгласието за доставка и нежеланието за преустановяването и по реда на чл. 153, ал. 2 от ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП. Следователно, предвид обстоятелствата, че по делото не е оспорено наличието на взето решение от страна на етажните собственици за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа, което според настоящият състав е равнозначно на съгласие за извършване на доставката, и че не е установено от собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция, да е изразено желание за преустановяване на топлоподаването към сградата, то извършените доставки на топлинна енергия не могат да бъдат квалифицирани като непоискани, поради което се дължи и заплащането им.

Настоящият съдебен състав намира и че не е налице нарушение на общностното право. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата, ако нормите на директивата го позволяват. Настоящият случай обаче не е такъв. Самата система за дялово разпределение е била въведена с чл. 112г ЗЕЕЕ (отм.) в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден диоксид чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази директива е била отменена с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Именно съгласно директивата, държавите членни трябва да разработят и реализират програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.

Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд намира, че това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО) – траспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност - § 3 от ДР на ЗЕЕ, според който в сметките следва да се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период. Въззивната инстанция счита също така, че след изтичането на посочения в чл. 18 от Директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 – включително по отношение на топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от Директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Следва да бъде посочено и че Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2011 г. относно правата на потребителите, на която се позовава въззивника Х., е приложима за договори, сключени след 13.06.2014 г., а облигационното правоотношение между страните по делото е възникнало преди това.

Въззивният състав, за да определи размерът на дължимата сума за потребена топлинна енергия, съобрази следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 10 равни месечни вноски и две изравнителни, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредба за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ размерът на дължимата сума за реално потребената през процесния период топлинна енергия представлява сбор от начислените по фактурите за процесния период месечни задължения и сумата от изравнителните сметки, която може да бъде положително число, когато е сума за доплащане или отрицателно число, когато е сума за възстановяване.

От приетото по делото заключенията по съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи, които настоящият състав кредитира по реда на чл. 202 от ГПК, доколкото същите са изготвени въз основа на представените по делото документи, се установява, че фактурираните ежемесечно от „Т.С.“ ЕАД суми за топлинна енергия за абонатен номер 256958 за периода м.05.2012г.-м.04.2014г. са в размер на 3104.56 лева, от които за отопление в имота за целия исков период в размер на 1830.98 лева, за сградна инсталация – 470.69 лева и за топла вода – 802.69 лева. В така посочената сума не са включени, видно от заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, стари задължения и извършени корекции, както и стойности по фактурите за извършване на услугата дялово разпределени.

В заключението на съдебно-техническата експертиза вещото лице посочва, а същото се установява и от представените от третото лице-помагач индивидуални справки за отопление и топла вода за исковия период, че стойността на изравнителните сметки за периода м.05.2012г. до м.04.2014г. е общо 503.37 лева за заплащане от потребителите. Следователно стойността на реално доставената и използвана през исковия период топлинна е 3607.93 лева (сбора между 3104.56 лева и 503.37 лева).

            Пред въззивната инстанция е релевирано оплакване за изтекла погасителна давност, което обаче не е направено своевременно с отговора на исковата молба, подаден лично от въззивника Х. съобразно разпоредбата на чл. 133 от ГПК, поради което въззивният съд не следва да разглежда това възражение.

С оглед обстоятелството, че по делото е установено, че въззивникът е собственик само на 2/3 ид.ч от топлоснабдения имот, той дължи заплащането само на 2/3 от стойността на потребената в жилището топлинна енергия, или сума в размер на 2405.29 лева.

По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

Доколкото по делото е установена дължимостта на главното вземане, като липсват изложени доводи от страна на въззивника във връзка с задължението за обезщетение за забава, въззивният съд приема, че акцесорната претенция се явява установена по основание за периода от 30.06.2012г. до 13.01.2015г. Относно размерът на същата въззивният съд намира, че той следва да бъде определен по реда на чл. 162 от ГПК в размер на 297.20 лева.

Предвид всичко изложено обжалваното решението следва да бъде отменено в частта, с която по отношение на ответника е признато за установено, че дължи на ищцовото дружество сума в размер над 2405.29 лева до пълния уважен размер от 3607.93 лева, т.е за сумата от 1202.64 лева, и в частта в която е уважен иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 297.20 лева до пълния уважен размер от 445.80 лева, т.е за сумата от 148.60 лева. Обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сума в размер 432.70 лева (разликата над дължимата сума от 865.40 лева до присъдената сума от 1298.10 лева) – разноски в исковото и в заповедното производство.

В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Предвид изхода на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и още сумата от 257.71 лева (разлика между дължимите 334.57 лева, съразмерно с отхвърлената част от иска и присъдените 76.86 лева) – разноски, сторени в производството пред Софийски районен съд.

Предвид изхода на спора право на разноски във въззивната инстанция има и двете страни.

Процесуалният представител на ответника в проведеното пред Софийски градски съд съдебно заседание е релевирал искане за присъждане на сторените в производството разноски за държавна такса в размер на 97.16 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 830 лева, за заплащането на което е представен договор за правна защита и съдействие с отбелязване, че сумата е изцяло заплатена в брой соъбразно дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно с молба от 12.12.2018г. от името на „Т.С.“ ЕАД е релевирано възражение по чл.78, ал. 5 от ГПК, което се явява основателно, доколкото минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед обжалваемия интерес се равнява на 513.76 лева и до този размер следва да бъде намелено и адвокатското възнаграждение претендирано от въззивника, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, налагащи определяне на възнаграждение в по-голям размер. Поради това в полза на ответника следва да се присъди сума в размер на общо 203.64 лева съразмерно с уважената част от въззивната жалба.

 От „Т.С.” ЕАД е направено изрично искане да присъждане на разноски пред въззивния съд за процесуално представителство от юрисконсулт, но настоящият състав намира, че такова възнаграждение не се дължи. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридическите лица се присъжда юрисконсултско възнаграждение, ако са били представлявани от юрисконсулт. В настоящото производство от името на топлопреносното дружество не е депозиран нито отговор на въззивната жалба, нито негов представител се е явил в проведеното пред СГС съдебно заседание, като по делото е депозирана от името на „Т.С.“ ЕАД единствено молба, в която  се взема становище относно разноските по делото, които не са част от въпроса по съществото на правни спор. Ето защо настоящият състав приема, че  от въззивамето дружество не е било представлявано от юрисконсулт във въззивното производство и възнаграждение не следва да бъде присъждано.

С определение от 01.08.2018г. по настоящото в.гр.д.№ 9765/2018г. въззивният състав е указал на „Т.С.“ ЕАД, че следва да внесе депозит за преразпит на вещи  лица в размер на 80 лева, като при неизпълнение на тези указания дружеството ще бъде осъдено да ги заплати по реда на чл. 77 от ГПК. От името на топлопреносното предприятие не са  представени доказателства за внасяне на указания от съда депозит, поради което на основания чл. 77 от ГПК сумата от 80 лева следва да бъде събрана от страните с оглед изхода на спора, а именно 26.67 лева дължими от „Т.С.“ ЕАД и 53.33 лева дължими от Г.Х..

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № ІІІ-128-148/23.12.2015г., постановено по гр.д. № 29455/2015г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че  Г.Д.Х., с ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ сума в размер над 2405.29 лева до пълния уважен размер от 3607.93 лева, т.е за сумата от 1202.64 лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. до имот с абонатен №256958, ведно със законната лихва върху главниците от 16.02.2015г.  до изплащането на сумата, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД  сума в размер над 297.20 лева до пълния уважен размер от 445.80 лева, т.е за сумата от 148.60 лева, представляваща стойността на лихва за забава за периода от 30.06.2012г. до 13.01.2015г. върху главницата за топлинна енергия, като и в частта, в която че  Г.Д.Х., с ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сума в размер 432.70 лева (разликата над дължимата сума от 865.40 лева до присъдената сума от 1298.10 лева) – разноски в исковото и в заповедното производства, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, срещу Г.Д.Х., с ЕГН **********,***, искове за признаване за установено, че Г.Д.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание  чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ сума в размер над 2405.29 лева до пълния уважен размер от 3607.93 лева, т.е за сумата от 1202.64 лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. до имот с абонатен №256958, ведно със законната лихва върху главниците от 16.02.2015г.  до изплащането на сумата, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД  сума в размер над 297.20 лева до пълния уважен размер от 445.80 лева, т.е за сумата от 148.60 лева, представляваща стойността на лихва за забава за периода от 30.06.2012г. до 13.01.2015г. върху главницата за топлинна енергия.

ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІІ-128-148/23.12.2015г., постановено по гр.д. № 29455/2015г. по описа на Софийски районен съд, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г.Д.Х., с ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сума в размер на 257.71 лева – разноски, сторени в исковото производство пред Софийски районен съд и за заповедното производство, и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 203.64 лева, представляваща сторени разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА Г.Д.Х., с ЕГН **********,***, да заплати на основание чл. 77 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 53.33 лева - възнаграждение за вещи лица.

ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание чл. 77 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 26.67 лева - възнаграждение за вещи лица.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                        2.