РЕШЕНИЕ
№ 16420
гр. С, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110128244 по
описа за 2023 година
Предявен е иск от Н. Л. Р., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.М -3 бл....., чрез адв.Н.,
със съдебен адрес гр.В, бул.“Ц О“ № 44, ет.4, офис 6, за признаване за установено по
отношение на „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д
Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т и А М, и по отношение на „Ф Б”
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2,
ап.40-46, представлявано от П. Д, че ищцата не дължи на „Ф Б“ ЕООД сумата от 620.18 лв.,
представляваща възнаграждение за поръчителство, съобразно предвиденото в чл.3, ал.1 от
договор за предоставяне на поръчителство № .../24.06.2022 г.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че на 24.06.2022 г. е сключила с „И А М“ АД договор за паричен
заем № ....., по силата на който тя е получила сумата в размер на 1500.00 лв., при ГПР от
39.97 %, годишен лихвен процент от 35,00 %, при 11 двуседмични погасителни вноски от по
147.62 лв. Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на заем, ищцата сключила с
ответника «Файненшъл Българрия» ЕООД договор за предоставяне на поръчителство № .....,
по силата на който ищцата следвало да заплати на ответника „Ф Б“ ЕООД сумата в размер
на 620.18 лв., която била разсрочена, и подлежала на заплащане заедно с погасителните
вноски по кредита. По този начин общата сума, която следвало ищцата да върне възлизала
на 2244.00 лв.
По отношение договора за кредит сочи, че той е потребителски, но противоречи на
добрите нрави с оглед въведеното в чл.4 изискване за предоставяне на обезпечение.
Навежда се, че с цитираната клауза се поставят неизпълними условия за потребителя като
1
икономически по-слабата страна в правоотношението.
Според ищеца двата договора – за кредит и за поръчителство са неразривно свързани,
като и двата са нищожни. Като аргументи в тази насока се сочат размерът на годишния
лихвен процент, както и противно на приетото в ЗПК, в разходите, формиращи ГПР не са
включени всички такива по кредита /вкл. възнаграждението по сделката за поръчителство/,
с което потребителят е въведен в заблуждение. Прави се извод, че по този начин е
допусната заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1, т.1 от ЗЗД. Обръща
се внимание и че в предоставения на ищцата стандартен европейски формуляр е посочена
сума за връщане от 1623.82 лв.
По отношение договора за гаранция се твърди, че той е нищожен на собствено
основание. Според ищеца, този договор е уреден в закона като съглашение между кредитора
и трето, различно от длъжника, лице, т.е. интерес от този договор има кредитора, а не
длъжника. С оглед на това се отбелязва, че доколкото длъжникът не получава никаква
престация по това правоотношение, то заплащането на възнаграждение от него, води до
нарушаване принципа на справедливост.
Освен това задължение на кредитора е да направи предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, преди да отпусне кредита – по арг. от чл.16 ЗПК. С
оглед на това уговорка за заплащане на възнаграждение на поръчител е в пряко
противоречие със закона и с Директива 2008/48, а като резултат и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
Ищецът обръща внимание и че едноличен собственик на капитала на поръчителя е
самият кредитор, при което печалбата на „Ф Б“ ЕООД се разпределя в полза на „И А М“ АД
и се достига до обогатяване на последното дружество.
В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат
доводи по основателността на предявените искове.
Ответникът „И А М“ АД признава, че между страните е сключен процесния договор
за предоставяне на паричен заем. Ответникът обаче оспорва изложените в исковата молба
доводи за недействителност на процесната клауза от договора, предвиждаща задължение за
кредитополучателя да осигури обезпечение.
В тази връзка отбелязва, че в законодателството няма въведено ограничение за
размера на дължимата лихва, а същата подлежи на свободно договаряне между страните,
като в случая тя е съобщена и ясно формулирана и чл.2, т.6 от договора. Освен това се
позовава на чл.4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и на решение по дело С-186/16, решение по
дело № С-484/08, EU: С:2010:309 и решение по дело № С-26/13, в които се приема, че ако
клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, същата не се счита за неравноправна и не се
прави преценка за неравноправния й характер.
Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, 11
и 12 от ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер, съобразно изискванията на
чл.19, ал.4 от ЗПК. Обръща се внимание, че изискването за посочване на допусканията за
2
промяна на ГПК важи само когато ГПР може да се изменя през течение на договора, какъвто
не е настоящия случай. Според ответника, възнаграждението на гаранта не е част от ГПР,
тъй като то се дължи по акцесорно правоотношение с трето лице и не зависи от това дали ще
бъде ангажирана отговорността на гаранта при евентуално неизпълнение от страна на
длъжника. В този смисъл се аргументира становище, че възнаграждението на поръчителя не
представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК и Директива 2008/48 на Европейския
парламент и на Съвета. Освен това се обръща внимание, че сключването на договор с
поръчителя е само една опция, предоставена на преценката на потребителя.
Ответникът оспорва и доводите в исковата молба за недействителност на договора за
предоставяне на поръчителство. Навежда доводи, че същият има основание, а именно
договорът за кредит да бъде обезпечен, с което ищцата би изпълнила поето от нея
задължение именно по този договор. В същото време се отбелязва, че не е налице и
заблуждаваща търговска практика, тъй като кредиторът е действал добросъвестно при
отпускане на кредита и е уведомил по ясен и недвусмислен начин ищцата за условията по
него, като тя е избрала да го сключи и какво обезпечение да предостави.
По така изложените съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В законоустановеният срок, ответникът „Ф Б“ ЕООД е депозирало писмен отговор, с
който оспорва предявения иск.
От една страна излага доводи за недопустимост на иска, доколкото вземането по
процесните договори са прехвърлени изцяло на «Агенция за контрол на просрочени
задължения» ООД с договор за цесия.
По същество се излага, че ответното дружество било вписано като финансова
инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на
дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството
си на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по сключената
от него гаранционна сделка. Счита за неоснователно твърдението, че процесният договор
бил лишен от правно основание, доколкото същият бил сключен, за обезпечаване на
задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника
да получи договорно възнаграждение.
Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави,
доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради
накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения за
нарушаване на конкретен морален принцип.
Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която
значително надхвърляла сумата по договора, отделно, поръчителството се простира върху
3
всички последици от неизпълнението на главното задължение. Твърди, че доколкото същият
е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал
различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това
ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за гаранция с ответника.
По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния
договор на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и чл.19, ал.4, вр. чл.22 ЗПК, ответникът твърди,
че същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми били
приложими само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния
договор не бил.
Отбелязва, че дори и при нееквивалентност на престациите, ВКС приема, че това не
води до нищожнсот на клаузата, с която са установени, а поражда само правото на
заинтересованата страна да поиска в 1-годишен срок унищожаване на договора, ако той е
сключен при крайна нужда. В тази насока се позовава на Определение № 381/14.04.2016 г.,
постановено по гр.д.№ 1275/2016 г. по описа на ВКС.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност
се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Ищцата депозира
писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и
има за предмет установяване недължимостта на сума по договор за кредит поради
нищожност на клаузата, която я поражда.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
ищцата и ответника „И А М“ АД са страни по договор за паричен заем № .../24.06.2022 г., а
между ищцата и „Ф Б“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за
предоставяне на гаранция № .../24.06.2022 г.
Въз основа на договора за паричен заем, първият ответник е предоставил на ищцата в
заем сумата от 1500.00 лв., която последната следва да върне на 11 двуседмични
погасителни вноски от по 147.62 лв. Заемът е отпуснат при 35.0% годишен лихвен процент
и 39.97 % ГПР.
Съгласно чл.4 от договора за заем, в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на
договора, заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/
две физически лица-поръчители, които да отговарят на подробно изброени изисквания
/относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и
4
т.н./ или 2/банкова гаранция с бенефициент заемодателя в размер на 1623.82 лв. със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията по процесния кредит.
С оглед изпълнение на това задължение ищцата е сключила с втория ответник
договор за предоставяне на гаранция № .../24.06.2022 г. Съгласно чл.3, ал.1 от този договор,
за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 620.18 лв., което той заплаща разсрочено на 1вноски от по 56.38 лв. В
чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“ АД да приема
вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това
възнаграждение .
В случая ищецът претендира, че е не дължи плащане възнаграждението по договора
за гаранция, доколкото уговорката между страните, която поражда това задължение е
нищожна поради липса на основание, като неравноправна в ущърб на потребителя,
противоречаща на добрите нрави, при което не е породила правни последици.
По отношение действителността на договора за гаранция следва да се има предвид, че
в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите,
които сключат, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави
/в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК/.
В случая не може да се приеме, че е налице нрушение на закона. В решение № 716
от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по
начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен. В
случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното
поръчителство от „Ф Б“ ЕООД. Нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на
поръчиеля. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за
поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на
възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
гараниця, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
5
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на гаранция № .../24.06.2022 г. е недействителен,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването
на кредитиращата институция за поръчител при отпускане на заема и в частност за
предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит
за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на
разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от
кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния
договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем сума), което
противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне
на поръчителство.
С оглед на това следва да се приеме, че за ищеца, като страна по нищожен договор,
не могат да възникнат задължения, вкл. и за заплащане на възнаграждения по него.
По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за изцяло
основателен и доказан и като такъв следва да се уважи изцяло.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 50.00 лв. и за
6
адвокатско възнаграждение от 450.00 лв. Видно от приложения на л.79 от делото договор за
правна защита и съдействие, представителството на ищеца е договорено по реда на чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата. С оглед на това на адв.Н. се дължи възнаграждение от 400.00
лв., определено въз основа на материалния интерес по делото и предвиденото в чл.7,ал.2, т.1
Наребда № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнагарждения.
Тук е мястото да се посочи, с оглед направените искания в отговорите на исковата
молба, че съдът няма задължението да посочва в решението си номер на банкова сметка за
доброволно плащане на разноските, тъй като същата не е сред реквизитите на чл.236 ГПК, а
и не може да даде указания по реда на чл.127, ал.4 от ГПК, доколкото предявенитя иск е
установителен, а не осъдителен.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46,
представлявано от П. Д, и на „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С,
ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т и А М, че Н. Л. Р., ЕГН
**********, с адрес гр.С, ж.к.М -3 бл....., не дължи на „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., сумата от
620.18 лв., представляваща възнаграждение за поръчителство, съобразно предвиденото в
чл.3, ал.1 от договор за предоставяне на поръчителство № .../24.06.2022 г.
ОСЪЖДА „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л,
бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46, представлявано от П. Д, и „И А М“ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46,
представлявано от Г Т и А М, да заплатят на Н. Л. Р., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.М -
3 бл....., сумата от 50.00 лв., представляваща направените от последната разноски по делото,
съобразно изхода му.
ОСЪЖДА „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л,
бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46, представлявано от П. Д, и „И А М“ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46,
представлявано от Г Т и А М, да заплатятна основание чл.38, ал.2 вр. ал., т.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат П. Й. Н., ЕГН **********, с адрес на кантората град В, бул.“Ц О“
№ 44, ет.4, офис 6, сумата 450.00 лева, представляваща възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на ищеца Н. Л. Р., ЕГН **********, по
настоящето гр.д.№ 28244/2023 г. по описа на СРС, 128 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8