Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 26 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 09.03.2020 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Абаджиева и прокурор Кр.Кирилов, като разгледа докладваното от
съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 861/20 г., намери за установено следното:
Защитникът на подсъдимата
Р.А.Т. (ЕГН: **********) – адв. Б., е подал по реда и в срока на чл. 318, ал.6
и чл. 319 НПК въззивна жалба срещу постановената на 18.10.2019 г. присъда по
н.о.х.д. № 6399/18 г. на СРС (НО, 112 с.), с която Т. е била призната за
виновна в престъпление по чл. 194, ал.1 НК (извършена в периода 24.04-24.05.2017
г. кражба на златни накити и орнаменти на стойност 13397, 60 лв. от владението
на пострадалата Р. К.З., починала впоследствие на 27.02.2018 г.), наказана с 1
година лишаване от свобода при първоначален общ режим и осъдена да заплати
разноските по делото.
Жалбата е бланкетна, но
от изложените в нейна подкрепа аргументи в откритото заседание пред СГС на
09.03.2020 г. става ясно, че оплакванията са в две насоки: за недоказаност на
обвинението в пълния му обем (по отношение на част от инкриминираните вещи, за
които подсъдимата е била призната за виновна, което – от своя страна – би
довело до редуциране на общата стойност на предмета на престъплението) и за
несправедливост на наказанието (във връзка с
отказа на СРС да приложи чл. 66 НК, въпреки превеса на данни от
смекчаващ характер).
Прокурорът при СГП
пледира вината на подс. Т. да бъде потвърдена, а що се отнася до оспорваното от
защитата наказание – заявява, че то „… би могло и да бъде отложено по чл. 66…”.
І.
По отношение на приетите
за установени факти, присъдата е правилна и въззивният съд не намери основание
за нейната промяна в тази част. Ако трябва да се обобщи - и подсъдимата, и
нейният защитник не отричат, че Т. е автор на описаната в обвинението кражба на
златните бижута от дома на постр. З. (обстоятелствата около самата кражба –
време, място, начин – е безпредметно да бъдат преповтаряни, защото СРС ги е
изясни прецизно и те не са предмет на обжалване), но не са съгласни в нейна
отговорност да се вменяват и вещи, които самата тя отрича да е отнемала.
Оплакването е
неоснователно.
Мотивите на Районния съд
да отхвърли защитната теза за частична доказаност на обвинението следва да
бъдат възприети в цялост. В тази насока могат да бъдат откроени две
противоречащи си групи доказателства – първата, свързана с фактите, съобщени от
разпитаната приживе пострадала Р. З., чийто досъдебни показания (л. 13 от д.п.)
са били прочетени след съгласие на всички страни (чл. 281, ал.5 НПК) и след
изрично предупреждение към подсъдимата (чл. 281, ал.7 НПК), че те могат да
бъдат използвани за обосновка на присъдата; и втората – съставена от
съпоставката между обясненията на Т. (л.98 от н.о.х.д.) и казаното от нейния
съпруг – св. Василев (л. 97, гръб от н.о.х.д.), които (като цяло) поддържат
версията, че подсъдимата в действителност е взела кутията с бижута от дома на З.,
докато работила там като чистачка (както и че впоследствие съпругът й е
пласирал част от вещите в гр. Самоков и в заложна къща в гр. София), но тези
вещи не са включвали описаните в обвинението обеци.
Правилно, с доверие са
били ползвани данните от първата група доказателствени източници. Освен напълно
допустими да застанат в основата на осъдителна присъда (с оглед спазената
процедура по чл. 281, ал.7, вр. ал.5 НПК), прочетените показания на починалата
впоследствие свидетелка Р. З. не са изолирани от останалите факти по делото.
Пострадалата, въпреки преклонната си възраст, е разяснила пред разследващите
органи конкретно какви бижута е съхранявала в отнетата кутия, описала ги е
подробно, а като допълнителна обосновка е изготвила и саморъчни илюстрации (л.10-11
от д.п.), които не само са били предявени на разпитаните от СРС нейни
наследници, потвърдили идентичността на почерка и разпознали част от
нарисуваното (свидетелите К. и Бр. З. – л.53/55 от н.о.х.д.), но и са били
успешно ползвани от в.л. М. за изготвяне на оценителната експертиза (л. 49-52
от д.п.), приета в с.з. на 18.10.2019 г. (л. 97 от н.о.х.д.). Приобщеният
разказ на св. Р. З. разкрива и конкретни данни за това, че пред нея Т. е
признала за кражбата и е върнала част от вещите (подробно описани на л. 13,
гръб от д.п.), а една от тях (златният синджир, оценен на 1413, 60 лв.) е била възстановена чрез
разследващия орган, защото именно на него подсъдимата е предала бижуто с
протокол от 02.06.2017 г. (л.18 от д.п.).
При тази съвкупност от
кореспондиращи си факти, първоинстанционният съд закономерно е приел
показанията на пострадалата за достоверни в цялост и е включил в списъка на
инкриминираните вещи и тези ценности, към чието отнемане Т. е отрекла да е
съпричастна. Възражението на защитата, че за притежанието на процесните вещи не
са били представени никакви документи (които да обосноват обвинителната теза),
не държи сметка за допустимата в наказателното производство възможност „всички
факти” да бъдат доказвани със свидетелски показания (чл.117 НПК), стига
достоверността на същите да бъде потвърдена, и за забраната едни доказателства
да се ползват с приоритет пред други (чл. 14, ал.2 НПК). По делото липсва
протест от СРП срещу оправдателната част на присъдата (относно частичното
оневиняване на подсъдимата за това, да е отнела и 18-каратова златна гривна на
стойност 1520 лв.), поради което ревизия в тази насока не може да бъде
извършена от въззивната инстанция.
ІІ.
Действителната цел, с
която защитата оспорва обема на обвинението (откъм посочените в него като
„отнети” вещи), всъщност не касае правната квалификация на деянието (оценено от
СРС като „кражба” по основния състав на чл. 194, ал.1 НК), а стойността на
причинените с него имуществени вреди. Че подс. Р.Т. е отнела от владението на
постр. Р. З. нейни движими вещи с намерение противозаконно да ги присвои, е
несъмнено установено. Спорният момент касае стойността на вредите, защото
същата е пряко относима към въпросите за индивидуализацията на наказанието.
Въпреки, че и СГС възприе
за правилна тезата на Районния съд за отнети вещи, оценени на 13 397, 60
лв., жалбата на защитата по отношение на наказанието (1 г. ЛС при първоначален
общ режим) е основателна. Тук е била допусната грешка (довела до „явна
несправедливост”) поради смесването на проблема със смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства (чл. 56 НК) и възможността за приложение на чл. 66 НК.
Стойността на отнетото,
силно укоримото от морална гледна точка поведение на подсъдимата (да открадне
процесното имущество от дома на възрастно лице, с чието доверие се е ползвала)
и съзряната от СРС хипотетична възможност тези факти да са допринесли за
влошаване здравословното състояние на св. З. преди смъртта й, обосновано са
били третирати като обстоятелства, които в случая отегчават отговорността на
дееца. Но ако това в действителност е така – санкцията не е следвало да бъде
отмервана към нейния минимум (както е процедирала първата инстанция), а при
баланс с останалите (насрещни) смекчаващи факти (липсата на предходна съдимост;
самопризнанията на Т.; изразеното от нея съжаление за случилото се и нещо,
което СГС в допълнение следва да посочи – процесуалното съдействие на
подсъдимата за доказване на нейната вина, защото ако тя не бе дала дължимото от
чл. 281, ал.5 НПК съгласие да бъдат прочетени в цялост показанията на
починалата З., обвинението щеше да остане недоказано в този му вид). Прокурорът
обаче не е възразил с протест относно размера на наказанието, поради което
забраната за „reformatio in peius” (чл. 337, ал.2, т.1 НПК) блокира
възложността за въззивна проверка в тази насока.
Несправедливостта на
наказанието в случая произтича от отказа на СРС да приложи чл. 66 НК.
За да мотивира, че
условното осъждане се явява изключение, а не правило (което – в принципен план
– е така) и че конкретиката на делото налага подс. Т. да изтърпи реално
наложената й санкция, първата инстанция е посочила декларативно, че целите по
чл. 36 НК, подчинени основно на превенцията - индивидуална (относима към личностното поправяне на дееца)
и генерална (чрез възпирането на останалите членове на обществото), налагат
лишаването от свобода да бъде ефективно. Други мотиви не са изложени. Проблемът
в случая е, че съвкупността от вече цитираните отегчаващи обстоятелства (сама
по себе си) не може да бъде ползвана като аргумент срещу приложението на чл. 66 НК. Преценката на данните по чл. 54, ал.2 НК е относима не към евентуалната
приложимост на чл. 66 НК (поместен в гл. VІІ от НК – „Освобождаване от изтърпяване
на наложено наказание“), а към проблемите на индивидуализацията, които законът
регламентира като отделна материя. Изобщо - „…за да бъде отговорено на въпроса
дали е наложително осъденият да изтърпи определеното му наказание лишаване от
свобода, съдът трябва да отчете степента на обществена опасност на деянието и
преди всичко – тази на дееца, без да подлага отново на преценка смекчаващите и отегчаващите
отговорността обстоятелства. Тази дейност вече е извършена от него при
определяне на наказанието по реда на гл. V от НК…“ (т.3 от Т.р.2/16-ОСНК). С други думи, правилното решаване на проблема
дали санкцията да бъде „ефективна” или „условна” изисква да се отговори дали
данните за личността на дееца и обществените очаквания налагат при всички
положения той да бъде принудително изолиран в местата за лишаване от свобода,
или е допустимо поставянето му в условията на определен от съда изпитателен
срок.
Въззивният съд намери, че
спрямо подс. Т. следва да приложи чл. 66, ал.1 НК. Нейното поправяне в
контекста на чл. 36 НК не изисква при всички положения настаняването й в
затворническа среда. Последната с нищо не би допринесла в повече за целената
корекция на личността, която може да се приеме за частично настъпила и в хода
на самото наказателно производство. Цялостното поведение на подсъмитата – като
се започне от първоначалните й признания; премине се през улесненото от самата
нея доказване на собственото й деяние (чрез даденото съгласие по чл. 281, ал.5 НПК относно показанията на починалата пострадала); и се завърши с изразеното съжаление на случилото се - в действителност
разкрива успешно започнал поправителен процес. Неговото прекъсване, чрез
постановяване на ефективно лишаване от свобода, не само няма да даде гаранции
за постигане на целите по чл. 36 НК, но и би откъснало лицето от изпълняваната
от него трудова дейност (на училищен хигиенист), с която то се явява
общественополезно.
Конкретните отегчаващи
обстоятелва на делото обаче могат да бъдат ползвани като основание да се
определи изпитателен срок с максимално допустимата в случая продължителност.
Така, при наказание 1 г. лишаване от свобода (което не може да бъде ревизирано
чрез завишаване), оптимално разрешеният от чл. 66, ал.2 НК срок на изпитване се
явява 4-годишен. Именно в неговите рамки следва да се гарантира последващото
въздържание на дееца от нови криминални прояви, които биха довели до приложение
на чл. 68, ал.1 НК, и в същото време – по този начин да се даде възможност за
преориентирането на неговите ценностни нагласи и личностно поправяне.
В същото време,
проявеният спрямо подс. Т. толеранс следва да бъде съчетан с гаранции за
допълнителни корекционни дейности, които да се провеждат с нея в рамките на
изпитателния срок. Такава дейност именно се явява регламентираната в чл. 67,
ал.3 НК опция срокът по чл. 66, ал.1 НК да бъде съчетан с една от пробационните
мерки по чл. 42а, ал.2, т.1-4 НК, каквато в случая се явява тази по чл. 42б,
ал.1, вр. чл. 42а, ал.2, т.1 НК – задължителна регистрация по настоящ адрес
чрез явяване и подписване на осъдения пред пробационен служител или определено
от него длъжностно лице два пъти седмично. Продължителността на тази мярка е
определена от самия закон и в случая не зависи от преценката на съда – тя
следва да трае „през изпитателния срок” (чл. 67, ал.3 НК), независимо, че
същият е 4-годишен и „надскача” допустимото времетраене (3 години) на
задължителната регистрация в случаите на чл. 42а, ал.3, т.1 НК (т.е. когато тя
се налага като елемент на наказанието „пробация”). Двете хипотези са съсвем
различни, защото мярката по чл. 67, ал.3 НК не съставлява наказание пробация, а
средство за допълнителна корекция със специфичен срок, различен от този по чл.
42а, ал.3 НК. Нейното прилагане в случая
не влошава положението на подсъдимата и не е свързано със забраната за
„reformatio in peius”, защото при всички положения се явява последица от решението
на съда да смекчи наказателната отговорност на дееца, отлагайки изпълнението на
санкцията при условията на чл. 66 НК.
Всичко изложеното дотук
налага въззивният съд да приложи по отношение на наказанието правомощието си по
чл. 337, ал.1, т.3 НПК (а във връзка с него – да приведе в действие и нормата
на чл. 67, ал.3 НК). В останалите нейни части проверяваната присъда следва да
бъде потвърдена, поради което Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 18.10.2019 г. по н.о.х.д.
№ 6399/18 г. на СРС (НО, 112 с.), като:
а) отлага изпълнението на наложеното на
подс. Р.А.Т. (ЕГН: **********) наказание 1 година лишаване от свобода с
изпитателен срок по чл. 66, ал.1 НК от 4 години;
б) отменя определения общ режим за
ефективно изтърпяване на наказанието по чл. 57, ал.1, т.3 ЗИНЗС;
в) постановява през 4-годишния
изпитателен срок, на осн. чл. 67, ал.3, вр. чл. 42а, ал.2, т.1, вр. чл. 42б,
ал.1 НК, спрямо осъдената Р.А.Т. (ЕГН: **********) да бъде изпълнявана
пробационната мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес”, с явяване и
подписване на лицето пред пробационен служител или определено от него
длъжностно лице два пъти седмично.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: