Решение по дело №51754/2022 на Софийски районен съд

Номер на акта: 2375
Дата: 17 февруари 2023 г.
Съдия: Елена Любомирова Донкова
Дело: 20221110151754
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 27 септември 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 2375
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110151754 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1 и предл.3 ЗЗД, чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Производството е образувано по предявен от Р. Г. П. срещу [**********]
обективно съединени искове, както следва: 1/ за прогласяване нищожност на договор
за предоставяне на гаранция № 4215170/27.07.2021 г. поради липса на основание,
противоречие на закона и поради накърняване на добрите нрави и 2/ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 119,76 лева, представляваща недължимо
платена сума по нищожен договор за гаранция № 4215170, сключен между страните,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
26.09.2022 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба и последваща уточняваща молба ищецът твърди, че на
27.07.2021 г. сключил договор за паричен заем № 4215170 с [**********]. Поддържа,
че по силата на договора, страните се договорили за отпускане на заем в размер на
400.00 лева, с двуседмична вноска, ГПР в размер на 49%, ГЛП в размер на 40 %. В
договора не бил посочен размер на месечния лихвен процент. Сочи, че в чл.4 от
процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да
бъде обезпечен с поръчител – две физически лица, поръчители (които следвало да
отговарят на определени условия) или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита. Поддържа още, че на датата на сключване на договора, между
[**********], ищецът и ответното дружество бил сключен и договор за предоставяне
на поръчителство № 4215170, по силата на който [**********] поело задълженията да
1
обезпечи пред [**********] задълженията на ищцата. Сочи, че съгласно чл.3, ал.1 от
договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя
[**********], като [**********] единствено е овластено да приеме плащането.
Ищецът твърди, че погасил изцяло задълженията по процесния договор, но твърди, че
кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР по
договора за кредит, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Позовава се и на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Твърди още,
че самият договор за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание,
тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора
[**********], за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Навежда
доводи, че договорът е сключен и в противоречие с разпоредбата на чл.138 ЗЗД. Сочи
още, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на
добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на
повече от половината от сумата по отпуснатия заем. Сочи, че дружествата заемодател
и поръчител са свързани лица като собственик на капитала на поръчителя [**********]
е заемодателят по договора за заем – [**********]. По изложените в исковата молба
доводи и съображения ищецът обуславя правния си интерес от предявените искове.
Претендира разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се
изразява становище за недопустимост, а по същество - за неоснователност на
предявените искове. Твърди се, че неизпълнението на договорните задължения по чл.4
от договора за кредит са обусловили сключването на договора за поръчителство, като
се излагат аргументи, че същият не е без правно основание и не противоречи на
добрите нрави, както и че са налице предпоставките за възникването на дължимостта
на възнаграждението на поръчителя. Оспорват се изложените от ищеца доводи по ЗПК
да имат връзка с процесния договор за поръчителство, като се сочи, че нормите на ЗПК
са относими единствено спрямо договори за потребителски кредити, какъвто
поръчителството не е. По изложените в писмения отговор съображения, се иска
отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
От представения по делото заверен препис от Договор за паричен заем №
4215170 се установява, че на 27.07.2021 г. ищецът и трето за делото дружество
[**********] са сключили договор за потребителски кредит, въз основа на който на
ищеца е предоставен кредит в размер на 400 лева, със срок на погасяване 12 седмици, с
2
падеж 19.10.2021 г., с размер на седмичната погасителна вноска 35,02 лева, с
уговорена годишна лихва 40,00 %, ГПР 49,00 % и общо задължение 420,24 лв.,
състоящо се от размера на заетата сума и възнаградителна лихва за целия срок на
договора. В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок
от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят
на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.;
да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или поръчители по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и
финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за
поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите суми по
договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията
по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От представения по делото заверен препис от Договор за предоставяне на
гаранция № 4215170 се установява, че на 27.07.2021 г. между ищеца и ответника
[**********] е сключен договор, по силата на който ответникът [**********], като
гарант, се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на ответника
[**********], с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем № 4215170/27.07.2021 г.,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя, със
сума покриваща главница, възнаградителна и законна лихва. В чл.3 от договора
страните са уговорили възнаграждение в размер на 119,76 лв., което е платимо
разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка вноска 9,98 лева.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка в счетоводните документи на ответника, вещото
лице е установило, че изплатените от ищеца суми на ответника по договора за гаранция
са в размер на 119,76 лева. Вземайки предвид размера на отпуснатия кредит, общо
изплатената от ищеца сума и срока за който е погасен кредита, вещото лице е
установило, че ГПР възлиза на 1 799,10 %.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По исковете с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД и чл.26,
ал.2, предл.4 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за поръчителство №
4215170/27.07.2021 г.:
3
На първо място, по повод обективираното в писмения отговор възражение за
недопустимост на предявените искове за нищожност, следва да се има предвид, че
кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за прогласяване на
нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото уважаването на
предявените искове ще внесе правна сигурност в отношенията между страните, ще
избегне бъдещото неоснователно разместване на имуществени блага (плащането на
недължими суми по нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за връщане на
платеното по нищожните договори. За наличието на правен интерес, респективно за да
е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е
достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да е засегнат от
договора, какъвто несъмнено е настоящият случай.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за гаранция/поръчителство, в който е уговорено да бъде
заплатено възнаграждение за поръчителя в твърдения размер, като в договора липса на
основание, налице е противоречие на закона и накърнява добрите нрави.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. От извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала
на [**********] е заемодателят [**********]. Следователно се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Въз основа на изложените от
заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни
за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
4
Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на процесното правоотношение е видно, че
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната
правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са
нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договора за заем е в
размер на 400 лева, а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер
на 119,76 лева, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. При лихвен
процент от 40 % ГПР (с включен в него размер на кредита 400,00 лв. и дължимата
лихва за срока на договора – 20,24 лева.) е в размер близък до максималния такъв, като
добавяйки разход в размер на 119,76 лева, ГПР се явява с размер над 300 %. И при
положение, че единствената цел за сключването на договора за предоставяне на
гаранция е не гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит, а
кредиторът да получи допълнително възнаграждение, което не му се следва.
Предходното обуславя извод за заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради
което договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Предвид гореизложеното, предявените искове за нищожност на договора за
предоставяне на гаранция се явяват основателни, поради което следва да бъдат
уважени.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.3-то ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск бе да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума,
представляваща заплащане на възнаграждение за поръчител по договор за
гаранция/поръчителство № 4215170, без да е имало основание за извършване на
престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
5
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Видно е от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено е, че
изплатените от ищеца суми на ответника по процесния договор за гаранция са в размер
на 119,76 лева.
Поради гореизложените изводи за недействителността на договора за
предоставяне на гаранция, се налага извод, че сумата е платена при начална липса на
основание за това, поради което ответникът дължи нейното връщане.
С оглед предходното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до погасяването на
задължението.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В обективирания в молба от 14.02.2023 г. списък на разноските по чл.80 ГПК
ищецът претендира такива за платена държавна такса, адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице. В списъка на разноските е посочено, че се претендира депозита
за вещо лице се претендира в размер на 280,00 лева, а съгласно доказателствата по
делото заплатената сума е 300,00 лева. С оглед предходното, съдът е обвързан от
искането на страната, в противен случай би се стигнало до произнасяне „свръх
петитум“. По отношение на размера на претендираното и заплатено адвокатско
възнаграждение също е налице противоречие. По делото са приложени два договора за
правна защита и съдействие, подписани от адв.З. на 23.09.2022 г. и на 13.02.2023 г.,
като ответникът е релевирал възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съдът намира
възражението за основателно. Първият договор е с предмет изготвяне и депозиране на
искова молба, а вторият – за процесуално представителство по делото. Съдът намира,
че за цялото производство се дължат общо разноски за адвокатски хонорар, а
фрагментирането им към отделни процесуални действия не води реално нито до
усложняване на производството, нито до обосноваване на необходимост от завишаване
на адвокатския хонорар. Производството не е от фактическа и правна сложност и е
приключило в едно открито съдебно заседание, а защитавания интерес е 119,76 лева. С
оглед предходното, при съобразяване с обстоятелството, че в случая са предявени два
обективно съединени иска и съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът
определя възнаграждение по всеки един от исковете в минимален размер от 400,00
лева. В случая установителният иск също е оценяем, тъй като размерът на отречената
възнаграждение по договора за гаранция е определен. Общо дължимият размер на
адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 800,00 лева. С оглед предходното,
общият размер на направените от ищеца разноски, който следва да бъде репариран от
6
ответното дружество възлиза на 1180,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Р. Г. П., ЕГН **********
срещу [**********], ЕИК [**********], със седалище и адрес на управление:
[**********] искове, че договор за предоставяне на гаранция № 4215170/27.07.2021 г. е
нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1-во ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД [**********], ЕИК
[**********], със седалище и адрес на управление: [**********] да заплати на Р. Г. П.,
ЕГН ********** сумата от 119,76 лева, представляваща неоснователно получена сума,
представляваща възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на гаранция №
4215170/27.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 26.09.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК [**********], ЕИК [**********] да
заплати на Р. Г. П., ЕГН ********** сумата от общо 1180,00 лева, представляваща
направени разноски по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7