Решение по дело №7131/2020 на Софийски градски съд

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 23.03.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                   

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                                              Мл. съдия ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                                               МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело № 7131 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 81306 от 03.05.2020г. по гр.д.  № 43218/2019г. по описа на СРС, 172-ри състав, ответникът ЗД „Е.“ АД, ЕИК****** е осъден да заплати на ищеца З. „Б.И.“ АД, ЕИК ******на основание чл. 213, ал.1 КЗ (отм.) във връзка с § 22КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД 1125.77лв., представляваща  остатък от изплатено застрахователно обезщетение по застрахователна преписка, образувана от ищеца във връзка с ПТП, настъпило на 10.07.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 25.07.2019г. до окончателното й заплащане, както и да заплати сторени от ищеца деловодни разноски  в размер на 113.65 лв. С посоченото решение е отхвърлен искът над присъдения размер от 1125.77 лв. до пълния предявен размер от 3712.07лв. С обжалваното решение ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски пред СРС в размер на 156.80 лв.

Срещу решението в частта, в която е уважена исковата претенция е  подадена въззивна жалба от ответника З. „Б.И.“ АД, чрез процесуалния представител юрисконсулт М.В.С.който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първоинстанционният съд неправилно кредитирал варианта на експретното заключение по допусната съдебно-автотехническа експертиза, формиран на база средни пазарни цени, като неправилно е счел, че автомобилът е произведен 2015г. , т. е. в годината в която е настъпило застрахователното събитие. Единствено по тази причина съдът е приел, вариант по т. 6 от САТЕ, като в резултат на това е уважил предявеният иск  за сумата от 1125.77 лв. или разликата между определения от вещото лице размер  и погасената чрез прихващане от ответното дружество преди образуване на съдебното производство сума от 7280.69 лв. Твърди, че присъденото обезщетение било завишено и не съответствало на претърпените имуществени вреди. В случая по делото било установено, че увреденото МПС било на десет години от първа регистрация, не било в гаранционен срок и не следвало да се отремонтира в официален сервиз, а в доверен такъв, където цените били по-ниски. От приетата и неоспорена САТЕ се установило, че средствата, необходими за възстановяване на щетите по увреденото МПС по средни пазарни цени с приложен коефициент на овехтяване, били в значително по-нисък размер, а именно 6408.85 лв. Поради изложеното моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, евентуално да го отмени частично съобразно установения от САТЕ размер на вредите с обезценка. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна З. „Б.И.” АД с отговора по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в минимален размер.

         Съдът приема, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

          Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на законоустановения обсег на дължим въззивен контрол настоящият състав на съда приема обжалваното решение да е валидно, както и допустимо, а релевираните с въззивната жалба доводи за неговата неправилност намира за неоснователни.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (обн. ДВ бр. 103/23.12.2005г., в сила от 01.01.2006г., отменен с ДВ бр. 102/29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г.) вр. чл. 45 ЗЗД

Първоинстанционното производство е  с предмет вземане, произтичащо от правоотношение по регресна претенция на ищеца за възстановяване на платено застрахователно обезщетение за щети по застрахован при него лек автомобил, причинени в ПТП от водач със сключена при ответника застраховка „Гражданска отговорност“.  Разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 2 и 3 КЗ отм. урежда право на застрахователя, изплатил застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, да встъпи в правата на застрахования срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“, до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Искът по чл. 213 от КЗ /отм/ е основан на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, съобразно чл. 59 от ЗЗД. При повреда на застрахованата вещ, причинена от трето лице, след възстановяване вредите на застрахования чрез плащане на застрахователното обезщетение, застрахователят има право от третото лице на това, което е платил на застрахования.

             Съгласно визираната норма основателността на предявения иск при наведените от ищеца твърдения се обуславя от доказването на правопораждащ фактически състав, включващ следните елементи: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат от ПТП автомобил; 2/ заплащане на застрахователно обезщетение от ищеца – застраховател на застрахования в изпълнение на сключения между тях договор; 3/ отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага; 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение между делинквента и ответника по застраховка „Гражданска отговорност“. В приложение нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените релевантни обстоятелства при условията на пълно и главно доказване.

               Страните по делото не спорят, че е осъществено твърдяното от ищеца застрахователно събитие, а именно ПТП, настъпило на 10.07.2015г. в гр. София, на кръстовището на Симеоновско шосе и ул. „21-ви век“. Инцидентът е с участието на МПС марка „Фолксваген голф“ с рег. № ******, собственост на Б.Н.Г.и управлявано от С.Б.Н.и МПС марка „Фолсваген Таурег“ с рег. № ******, собственост на Д.О.Л.и управляван от  Л.Д.И.. Страните не спорят, че причините за произшествието се дължат на противоправното поведение на водача на лекия автомобил „Фолксваген голф“, застрахован в ответното дружество.  Обстоятелствата по реализиране на процесното ПТП са удостоверени в съставения от тях Протокол за ПТП № 1595718 от 10.07.2015г двустранен констативен протокол № 15/10.12.2013г., в който подробно са описани механизма на настъпилото ПТП, както и настъпилите щети, приет като писмено доказателство по делото. Протоколът е съставен по надлежния ред от участниците в ПТП, оправомощени съгласно чл. 123, ал. 1 ЗДвП да установят настъпването на ПТП, когато вредите от него са само имуществени, поради което се ползва с доказателствена сила по чл. 180 ГПК относно вписаните обстоятелства по настъпване на произшествието и вредите от същото.

              По делото е безспорно също наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Автокаско“, сключен с полица № 314008293990025355/16.02.2015г. със срок на покритие 17.02.2015г. -05.11.2015г. , която установява наличието на валидно застрахователно правоотношение между въззивника-ищец  и собственика на увредения лек автомобил „Фолсваген Таурег“ с рег. № ******. Несъмнено е установено от събраните по делото доказателства, че гражданската отговорност на водача на лекия автомобил „„Фолксваген голф“ с рег. № ******, собственост на Б.Н.Г.е обезпечена по сключен с дружеството - ответник договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, за която е издадена полица № 07515000722997, валидна към момента на настъпване на ПТП.

       Установено е по делото, че по повод процесното ПТП при въззивника-ищеца е образувана ликвидационна преписка № 150300020605/10.07.2015г.  въз основа на уведомление от застрахования. По нея е съставен опис – заключение за щетите по застрахования автомобил. Автомобилът е отремонтиран в автосервиз „А.К.“ ЕООД, ЕИК ******и приет от собственика без възражения. За стойността на извършения ремонт  - 10917.76 лв. е издадена фактура № *********/07.11.2016г .  Въз основа на нея с ликвидационен акт в дружеството ищеца е определен размера на щетата, както и обезщетението, което то е заплатило по посочена банкова сметка ***. Видно от приложените писмени доказателства сумата от 10917.76 лв. е заплатена от въззивника- ищеца на „А.К.“ ЕООД съгласно нареждане за групово плащане от 07.11.2016г.. Като основание за плащането е посочен номера на застрахователната полица  по настоящата щета – 150300022605.

            Страните не спорят, че след отправено искане до ответното дружество за заплащане на щетата в размер на 10 977.76 лв. ответното дружество е изплатило на част от сумата в размер на 7280.69 лв.  

            По делото е прието заключение на допусната съдебно-автотехническа експертиза имаща за задача да даде стойността на уврежданията. Според вещото лице стойността, необходима за възстановяване на пострадалия лек автомобил „Фолксваген Туарег“, изчислена на база средни пазарни цени на алтернативни доставчици на резервни части и доверени сервизи, различни от оторизираните, към датата на ПТП е 6 408.85 лв. Според приетото от първоинстанционния съд заключение стойността, необходима за възстановяване на посочения лек автомобил, изчислена на база на средни пазарни цени към датата на ПТП е  8391.46 лв.

            Основният спор по делото, който с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания е повдигнат и пред настоящата инстанция, е концентиран върху това дали при определяне на застрахователното обезщетение следва да се вземе предвид базата на средната пазарна цена или средни пазарни цени на алтернативни доставчици  на резервни части и оторизирани сервизи.          

Съдът намира този довод на въззивника за неоснователен. Първоинстанционният съд е приел, че следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, без овехтяване. Отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” е функционално обусловена от застрахованата отговорност на прекия причинител, поради което размерът на отговорността на застрахователя е идентичен с размера на отговорността на делинквента, ако не е надхвърлена застрахователната сума - чл. 223 КЗ отм. В този смисъл константната съдебна практика на ВКС напр. решение № 52/08.07.2010г. по т.д. № 652/2009г. на ВКС, ТК, І ТО. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, делинквентът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Обезщетението при деликт има за цел да възстанови имущественото състояние на увредения в състоянието от преди увреждането – в случая да се приведе увреденото МПС в техническото му състояние от преди деликта, поради което обезщетението следва да бъде равно на паричната сума, необходима за постигането на тази цел. Размерът на обезщетението поначало следва да се определи по средни пазарни цени в страната за нови части и труд. В тази връзка освен разясненията, дадени с цитираната от СРС т. 6, б. „б” на ППВС № 7/1978г., следва да се вземат предвид и разпоредбите на чл. 203 вр. чл. 208 КЗ отм. . Съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ отм. , обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество (чл. 203, ал. 2 КЗ отм. , съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 203, ал. 3 КЗ отм. – в този смисъл постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 209/30.01.2012г. по т.д. № 1069/2010г. на ВКС, ІІ ТО. Според решение № 79/02.07.2009г. по т.д. № 156/2009г. на ВКС, І ТО, при изчисляване размера на обезщетението по чл. 213 КЗ отм. не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност.

От изложеното следва, че действително причинените вреди на пострадалия автомобил, застрахован в ищцовото дружество  към  момента на настъпване на застрахователното събитие са в размер на  сумата от 8 391.46 лв., като ищецът е понесъл  и ликвидационни разноски в размер на 15 лв. Следователно искът на ищеца се явява основателен след извършеното прихващане с платеното от ответинка обезщетение в размер на 7280.689 лв. до сумата от 1125.77 лв. както правилно е приел първоинстанционния съд. На уважаване подлежи и претенциите за законна лихва, считано от датата на исковата молба – 25.07.2017г. до окончателното заплащане на задължението

С оглед на изложеното поради съвпадане мотивите на двете инстанции постановената решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част като правилно.

 

              По отношение на разноските:

При този изход на спора въззивникът - ответник няма право на разноски. Такива следва да бъдат  присъдени в полза на въззиваемата- страна ищец. Поради липса на представени доказателства за сторени разноски във въззивното производство такива не следва да се присъждат на въззиваемата страна- ищец.

 

На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

   Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                Р Е Ш И:

 

 ПОТВЪРЖДАВА решение № 81306 от 03.05.2020г. по гр.д.  № 43218/2019г. по описа на СРС, 172-ри състав  в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.