Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София 21.08.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание на петнадесети юни през две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Росен
Димитров
при секретаря Стефка
Александрова като разгледа докладваното от съдия Димитров гражданско дело № 16587
по описа за 2015 год., за да се
произнесе, взе пред вид:
Предявени са
искове с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД.
Ищците Н.А.А.,
ЕГН **********, действаща лично за себе
си и в качеството на законен представител на детето си П.А.М., ЕГН **********, М.А.М.,
ЕГН **********, М.А.М., ЕГН ********** и Ф.А.М., ЕГН **********, действаща със
съзнанието и съгласието на своята майка Н.А.А., чрез процесуален представител
адв. С.Ч. са предявили искове против З. „Б.И.“ АД, *** с правно основание чл.
226, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие смъртта на А.М.М.
– живял на съпружески начала с ищцата Н.А. и баща на останалите четирима ищци
по делото, настъпила при ПТП на 11.11.2011 г. в размер на по 200 000 лв.
за всеки един от тях, ведно със законна лихва върху главниците от датата на
деликта - 11.11.2011г. до окончателоното им изплащане.
Ищците излагат в
исковата молба, че на 11.11.2011 г. по път І-2 /Русе - Варна/, в посока от гр.
Шумен към гр. Варна, при км. 108+48 м., водачът на лек автомобил „Сеат“, модел
„Толедо“, с д.к. № ********– С.С.Х. нарушил правилата за движение по пътищата
като се движел с несъобразена с пътната обстановка и законовите ограничения
скорост и без да е внимателен и предпазлив към уязмимите участници в
движението, при което реализирал ПТП с велосипедиста А.М.М., вследствие на
което същият починал. Излагат, че вината на водача е установена с влязла в сила
Присъда № 8 от 16.07.2015 г. по ВНОХД № 176/2015 г. по описа на Апелативен съд –
Варна, както и че за посоченият лек автомобил е имало
валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество
към датата на ПТП.
Твърдят, че вследствие от смъртта му са преживели неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания, за което претендират обезщетение в
посочените размери.
Ищците поддържат
чрез своя пълномощник предявените искове и претендират присъждане на разноски
по делото.
ответникът
З. „Б.И.” АД оспорва исковете по основание и размер. Прави възражение за съпричиняване
на вреденосния резултат от страна на пострадалия велосипедист, който е нарушил
правилата за движение по пътищата - като
не е спазил задължението по чл. 15 ал. 1 да се движи възможно най-вдясно по
платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна марК.ка да използва
най-дясната свободна лента, както и на ал. 5 ЗДвП, предвиждаща, че когато няма
специално предназначена за велосипедисти пътна лента или алея, водачите на
мотопеди и велосипеди може да използват за движение разположения отдясно по
посоката на движението им пътен банкет, ако е годен за това и ако това не пречи
на другите участници в движението. Твърди се, че велосипедистът е нарушил и
разпоредбата на чл. 80 ЗДвП, предвиждаща, че водачът на велосипед е длъжен: 1.
да ползва светлоотразителна жилетка при управлението му извън населените места,
през тъмната част на денонощието и при намалена видимост; 2. да се движи
възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, както и на чл. 5,
ал. 2, т. 2 ЗДвП с управляваното от него ППС да не затруднява другите участници
в движението, както и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, че на „водача на ППС е забранено
да управлява под въздействие на алкохол,..., с което сам се е поставил в
превишен риск. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение
исковете за главница и за лихви и претендира разноски по делото.
Доказателствата
са гласни и писмени.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
От представените
по делото Протокол за ПТП от 11.11.2011 г., Протокол за оглед на местопроизшествие, албум и скица се
установява, че на 11.11.2011 г., по път 1-2 /Русе-Варна/ в посока от град Шумен
към град Русе, след разклона на гр. Търговище, на километър 108 + 048 е
настъпило ПТП между лек автомобил „Сеат“, модел „Толедо“, с д.к. № ********,
управляван от С.С.Х. и велосипедистът А.М.М., при което същият е починал.
По случая било
образувано ДП № 232/2011 г. по описа на ОДМВР Шумен, пр. пр. № 7/2013 г. на
Окръжна прокуратура – гр. Шумен.
От представената
влязла в сила Присъда № 8 от 16.07.2015 г. на Варненски апелативен съд,
постановена по ВНОХД № 176/2015 г. /потвърдена с решение № 430/02.10.2015 г. на
ВКС по н.д. № 1334/2015 г./ се установява, че водачът С.С.Х. е признат за виновен
в това, че на 11.11.2011 г., около 18:20-18:30 часа, по път 1-2 /Русе-Варна/ в
посока от гр. Шумен към гр. Русе, на километър 108 + 048, при управляване на
МПС - лек автомобил „Сеат”, модел „Толедо” с peг. № ********е нарушил правилата
за движение по пътищата - чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, чл. 5, ал. 2, т. 1 от З.вП и
допуснал ПТП с велосипедиста А.М.М., като по непредпазливост причинил смъртта
му, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. с чл. 342, ал. 1
от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от
шест месеца, което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен
срок от три години.
От представения
по делото препис – извлечение от Акт за смърт № 6/13.11.2011 г. е видно, че А.М.М.
е починал на 11.11.2011 г.. От Удостоверение за наследници изх. № 98/04.12.2015
г. се установява, че ищците М.А.М. и М.А.М. са синове на починалия, а ищците Ф.А.М.
и П.А.М. са негови дъщери. По делото са представени и четири броя удостоверения
за раждане, от които също се устаноява посочения факт.
По делото между
страните не е спорно, а това се установява и от представената справка от базата
данни от Информационен център към Гаранционен фонд, че за лек автомобил „Сеат“,
модел „Толедо“ с д.к. № ********е имало валидна застраховка „Гражданска
отговорност“ при ответното дружество ЗД „Б.И.“ АД по застрахователна полица №
02111890636305, валидна от 21.10.2011 г. до 04.02.2012 г., т.е. валидна към
датата на процесното ПТП.
По делото е
изслушана и приета съдебно авто-техническа експертиза, чието заключение съдът
приема като обективно и професионално. От същото се установява, че процесното
ПТП е настъпило на прав пътен участък, в тъмната част от денонощието и при
добра метеорологична видимост. Мястото на удара между л.а. „Сеат” и велосипеда
по широчина на платното за движение е било на около 1,5 м. вляво от десния край
на платното за движение за посоката на автомобила, а по дължина на около 30 м.
преди линията на ориентира по посока движението на автомобила. От траекторията
на движение на велосипеда вещото лице определя, че преди настъпването на ПТП,
велосипедистът се е движел вдясно на платното за движение, на около 0,5 м от
десния му край. В тази връзка заключението е, че велосипедистът се е движел от
дясната страна на пътя върху него, по посока на движението и попътно на
автомобила, както и че преди настъпване на ПТП е бил обърнат с гръб към
автомобила като е имал възможност да го забележи, ако си обърне главата в
обратната посока на движението му на около 150°. Експертното заключение е, че велосипедистът
е имал възможност да предотврати удара с автомобила и ПТП, като се движи в дясно
по платното за движение, на не повече от 0,5 м от десния му край. Преди да настъпи
ПТП автомобилът е бил с включени къси светлини на фаровете, като велосипедистът
е имал възможност да го възприеме, виждайки излъчената светлина от фаровете му,
ако си обърне главата назад на разстояние по-голямо от 100 м.
С цел изясняване
механизма на ПТП по делото е разпитан като свидетел водачът на процесния лек
автомобил „Сеат“ – С.С.Х., който заявява, че на 11.11.2011 г., след 18-18.30ч. е
шофирал от гр. Шумен към гр. Разград със скорост около 60-70км/ч. и на къси светлини, тъй като е
било тъмно. Твърди, че две коли са идвали отсреща и почти преди разминаването с
тях е видял на около 1-1,5 м.
пред него,
че нещо черно като силует е излязло от ляво на дясно пред него и
се движи. Посочва
едва, когато го е ударил е разбрал, че това е човек, управляващ велосипед. Посочва, че го е ударил с предната
част на колата или със средната
предна част. Преди
удара е натиснал спирачки и не е отклонявал волана на ляво или на дясно. Свидетелят
твърди, че велосипедистът не е имал светлоотразителни дрехи и жилетка. След
удара е отишъл да види човека, но той не дишал. Превалявало е дъжд, сняг или
нещо смесено, но според свидетеля пътното платно не е било много мокро. Преди
кръстовището е имало ограничение на скоростта, а той е бил след него.
В съдебно
заседание след разпита на свидетеля, вещото лице е уточнил, че велосипедистът се е движел най-дясно
от пътната
лента и преди
удара е завил в посока около средата
и ударът
е настъпил именно там. Вещото лице посочва, че не е изследвал вариантът, който
е заявил свидетелят в съдебно заседание, че велосипедистът се е движел от ляво на дясно,
но от деформацията, която се установява от приложената снимка № 7, че има велосипедът в
долната част на предното колело се определя, че велосипедът е бил от дясно на
ляво. Експертът посочва, че ако велосипедистът е бил със
светлоотразителни елементи, водачът на лекия
автомобил е имал възможност да го види от голямо разстояние, тъй като изразява светлина, излъчена от фаровете,
а ако е без светлоотразителна жилетка може
да го забележи от 65-70 м. на къси светлини, като при ръмене
на дъжд видимостта се намалява малко на около 60 м. Ако се е движел от ляво на дясно, видимостта на водача на автомобила
се намалява и
от насрещно движещите
се автомобили,
а ако се е движел от дясно на ляво според
експерта няма основание да се счита, че насрещно
движещите се автомобили са пречели
на видимостта
му.
Експертът
учточнява също така, че спирачните следи, оставени на пътя дават основание да
приеме, че автомобилът не се е движел под ъгъл по платното. За да може да забележи автомобила, велосипедистът
трябва да си обърне главата в обратна посока. В момента, когато е започнал да навлиза
в средата, завъртането трябва да е на 90 градуса, за да
забележи автомобила. Вещото
лице посочва, че при положение, че се приеме вариантът на свидетеля, че се е
движел от ляво на дясно, тогава същият е можел да забележи
лекия автомобил, ако се завърти на дясно на по малко от 90 градуса. Експертното
мнение е, че водачът може да забележи наличието
на свеотлоотразител в спиците и педалите на автомобила, когато
велосипедът вече е завил и се е
насочил към средата на платното и при двата варианта на движение
- от ляво на дясно и от дясно на ляво. Преди това ако се е движел успоредно на платното за движение, преди да
започне да завива не е имал възможност да вижда светлоотразителните елементи на
спиците, тъй като
светлоотразителите на педала са много малки и не могат да бъдат забелязани. Експертът
посочва, че по принцип те имат ефект, но не
би могло да се видят от разстояние от 50 м., а велосипедистът е отишъл до мястото на удара за
около 1-1,5
сек. и за това време водачът не е имал възможност да реагира при тази скорост на движение, за да предотврати
удара.
По делото е
допусната и съдебно-медицИ.ка експертиза, изготвена по писмени данни, чието
залючение се възприема от съда като професионално и безпристрастно и не е
оспорено от страните по делото. Съгласно заключението, в конкретния случай не
може да се посочи точното съдържание на алкохол в кръвта на велосипедиста А.М.
в момента на настъпване на ПТП. Експертът сочи, че при вземането на проба кръв
от труп в цялата страна се поставя по 0,5 грама суха субстанция натриев флуорид
за всеки 10 куб. см. от обема, тъй като същият не позволява да настъпят
ферментационни процеси в пробата кръв, които водят до образуване на
допълнителен алкохол и при химически анализ дават фалшиви резултати. В тази
връзка експертното заключение е, че в конкретния случай при изследването на
пробата кръв са допуснати нарушения на изискванията на Наредба № 30 от
27.06.2001 г. за реда за установяване на употребата на алкохол или друго
упойващо вещество от водачите на МПС и по-конкретно на чл. 14 и чл. 19 от нея. Пробата
е била приета в лабораторията шест дни след аутопсията и изследването е
проведено на седмия ден. На следващо място се уточнява, че изследването на
кръвта, взета от трупа на пострадалия е изследвана повторно газхроматографски
по-късно от 3 месеца. Експертът сочи, че установената разлика в получените
резултати от двете изследвания, категорично не може да бъде приета. Тази разлика
от 1%о следва да се прецени, като резултат трупните процеси, на нестабилизирана
с натриев флуорид кръв.
Експертът
посочва, че трудно би могло да се приеме или твърди, че ако велосипедистът е
бил с концентрация на алкохол в кръвта 2,93%о или 3,29%о би могъл да бъде върху
велосипед и да го управлява. Експертното мнение е, че при концентрация на
алкохол в кръвта 2,93%о със сигурност не може да се пази равновесие и организмът
е в тежко общо състояние, а при концентрация над 3%о може да е и в безсъзнание
и са налице изразени клинични прояви на токсичен шок - цианоза, ниско
артериално налягане, хипогликемия, забавена сърдечна дейност, силно нарушена
походка, не може да се пази равновесие и се колабира. При концентрация 2,93%о
или 3,29%о човек не може да прави правилна преценка и е с напълно нарушени
реакции в критична ситуация. Във връзка с изложеното експертният извод е, че не
може с категоричност да се приемат определените стойности алкохол в кръвната
проба, взета от трупа на А.М. не само поради посочените нарушения на приетите
правила за изследване на проба кръв за алкохол, но и по – принцип в конкретния
случай такива не може да се приемат. Вещото лице посочва, че при определената
алкохолна концентрация в трупната кръв, обичайно при аутопсията има миризма на
алкохол от стомаха и общо от трупа, а при извършената аутопсия съдебният лекар не
е установил мирис на алкохол от трупа на пострадалия, а този факт се отбелязва задължително
в експертизата, ако е налице.
В съдебно
заседание вещото лице уточнява, че пробата е била взета при аутопсията, а е
занесена в лабораторията след 7 дни, т.е. е забавено предавенто й, което е
основание да се приеме, че са вървели процеси и концентрацията на алкохол е
завишена, поради което счита, че пробата е опорочена. Наред с това липсват
данни как е съхранявана през това време. Експертът сочи, че когато се наруши
реда за предаване на алкохолна проба не се знае къде е оставена същата и как е
съхранявана, като условието е да се съхраняват при температура + 4 градуса, а
не във фризер, тъй като при проникнали гъбични инвазии може да се получи
завишаване на пробата, поради което и срокът на предаването е фиксиран. Съгласно
Наредбата пробата се предава до 72 час в химическата лаборатория, тъй като настъпват
разложителни процеси и концентрацията най-често се увеличава, поради
обстоятелството, че това е трупна кръв и не се взима в стерилна обстановка. Експертът
уточнява, че втората проба е правена след един месец, което не може да не се
вземе предвид. Концентрацията е много висока - над 3 промила, което е тежка
степен на алкохолно повлияване, при която велосипедистът няма да може да се
качи на велосипеда, а може да изгуби и съзнание. Всичко това не дава основание
на експерта да приеме такъв резултат и счита, че това е абсолютно опорочена
проба.
По делото за
установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди, са разпитани
свидетелите И.Х.И.и Ю.Б.К..
От показанията на
свидетеля И.се установява, че познава ищците по делото от 20 г., тъй като ищцата
Н. му е племенничка. Посочва, че тя и А.са се оженили, живели са две години в
Мадара, а след това са дошли при сестра му. Имали са едно дете, а след това им
се родили и останалите. Всички заедно са жевеели в с. Струйно, в къщата на
родителите на Н.. Твърди, че когато децата са чули за смъртта на баща си е било
трагедия, те са били в шок и са започнали да да плачат. Отишли са в болницата в
Шумен, Н. е припаднала, а децата са пищели. Свидетелят посочва, че в тяхното
семейство е работел предимно А., а Н. е гледала децата. Той е работел на
надници в Шумен, където е ходел с колелото и вечер се е прибирал. Свидетелят
сочи, че след смъртта на баща му големият син М. е получил страхова невроза и е
стоял само в стаята си, без да излиза. Твърди, че лично той и майка му са го завели
на психолог, където са установили, че има проблем, поради което е лежал в
болницата. Сочи, че и към момента продължава да е болен и да не излиза от къщи,
дори предния ден са го водили отново на лекар. Другият им син М. е учел в Нови
пазар и е напуснал училище, тъй като е нямало кой да издържа семейство и е
започнал да работи. Свидетелят посочва, че за 20 години ищцата Н. и А.не са се
разделяли, постоянно са живяли заедно. Не ги е чул да се карат, живеели са съвсем
нормално като семейство. Твърди, че след погребението децата му са спрели да общуват
много с хора и са се дърпали настрана.
От показанията на
свидетеля К.се установява, че познава семейството на А., тъй като двамата са работели
заедно в строителството в гр. Шумен, където той е идвал на работа с колело.
Твърди, че познава добре и жена му Н. и децата им М., Ф., П. и М.. Познава ги
от 20 г., тъй като са от едно село. Заявява, че те винаги са живели в село
Струйни, а преди това в Мадара. Свидетелят посочва, че след като кола е
блъснала А.и е починал, децата и жена му са плакали много и са се тревожели. Той
ги е виждал всеки ден, тъй като живеят на една улица. Не знае А.и Н. да са се
разделяли и да са се карали. Твърди, че след случилото се има промяна в
поведението на децата, те не са същите, а са отчаяни и посочва, че това
продължава и до момента. Всички те тъжат за баща си, а също и жена му Н.. Счита,
че те все още не са преживели смъртта му, тъй като продължава да ги вижда
отчаяни.
По делото е
допусната и съдебно-психологическа експертиза, съгласно заключението на която последиците
и рисковете при израстването на дете без баща зависят от съотношението между
много фактори и няма еднозначен отговор какви биха били те за всяко дете във
всяка възраст. При всеки конкретен случай обаче смъртта на бащата би имала
определено отражение върху по-нататъшното психическо развитие на детето
независимо от възрастта му и с оглед най-добрия интерес на детето е полезно да
му се осигури подходяща професионална помощ.
По делото от
ищцовата страна за доказване на твърдението, че ищецът М.М. страда от
психиатрично заболяване, което е последица от острата стресова реакция и
душевно разсройство, които е преживял в резултат от смъртта на баща си е
представено копие от Експертно решение на ТЕЛК № 2373 от 28.09.2016 г., видно
от което на ищеца М.М. е определена 50 % трайно намалена работоспособност с
диагноза: лека умствена изостаналост.
В тази връзка и
по искане на ищцовата страна по делото е допусната съдебно-психиатрична
експертиза, изготвена от вещо лице – психиатър, чието заключение се възприема
от съда като професионално и безпристрастно и не е оспорено от страните по
делото. От същото се установява, че с
касае за мъж на 25 г., който има фамилна обремененост към психични заболявания.
Същият е проговорил и проходил със закъснение и е получил „гърчове“ на 3 г., по
повод на което е лекуван в детско отделение. Завършил е десети клас в помощно
училище и е работил 1 месец в Германия като общ работник. В момента не работи и
е пенсионер по болест. Лекуван през 2012г., 2013г. и 2016г. в психиатрия като
една от хоспитализациите е била за диагностично уточняване, тъй като при
прегледи му е била поставена диагноза „Параноидна шизофрения“. Експертът
уточнява, че в представените епикризи не са описани симптоми, отговарящи на
критериите за поставяне на диагноза Параноидна шизофрения, /която е ендогенна
психоза с неизвестна етиология/, а такива не се установяват и в момента на
прегледа. При лицето се установяват затруднения във вербализацията на
преживяванията, беден речников запас, затруднения в описване на понятия, сричане
при четене и невъзможност за извършване на аритметични действия. В тази връзка
експертното заключение е, че се касае за лека умствена изостаналост, което представлява
задържане или непълно развитие на интелекта с нарушение на познавателните,
речевите, двигателните и социалните умения, като при леката степен на умствена
изостаналост интелектуалния дефицит не е грубо изразен. Съгласно експертното
заключение неочакваната смърт на бащата е предизвикали при ищеца негативни
емоционални преживявания, поведенчески промени, както и психосоматична
проблематика. Непосредствено след научаването, че баща му е починал в случилото
се ПТП преживяванията на ищеца имат характер на остра реакция на стрес, която е
отзвучала за около два дни, а след отзвучаването й се е оформила протрахирана
депресивна реакция, която е отзвучала в края на 2013 г. От заключението се
установява, че към настоящия момент настъпилите разстройства в адаптацията са
отзвучали, но са налице последици в психологичен план. Съгласно експертното
мнение стресогенното събитие или продължаващите неприятни обстоятелства са
първостепенни и с най- голяма тежест причинен фактор за възникване на този тип
разстройство. В тази връзка експертното заключение е, че е налице причинно
следствена връзка между психичното състояние на ищеца и настъпилото ПТП, при
което е загинал баща му.
При така
установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 226,
ал.1 КЗ /отм./ увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право
да иска обезщетение пряко от застрахователя. Така цитираната норма е във връзка
с чл. 45 от ЗЗ., съгласно който всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, а според ал. 2 на същия текст, при всички случаи на
непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. За да
се приеме, че е налице непозволено увреждане е необходимо да са налице
предвидените и изброени в закона предпоставки: противоправно деяние, вредоносен
резултат, вина и причинна връзка между тях.
На следващо
място, за да бъде уважен предявеният иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ вр. чл.
45 ЗЗД следва да се установи и наличието на валидно застрахователно
правоотношение между ответника в качеството му на застраховател и прекия
причинител на увреждането.
В настоящия
случай се установи, че са налице всички кумулативни елементи от фактическия
състав на непозволеното увреждане. От приложената по делото влязла в сила
Присъда № 8 от 16.07.2015 г. на Варненски апелативен съд, постановена по ВНОХД
№ 176/2015 г. безспорно се установи, че водачът С.С.Х. е признат за виновен в
това, че на 11.11.2011 г., около 18:20-18:30 часа, по път 1-2 /Русе-Варна/ в
посока от гр. Шумен към гр. Русе, на километър 108 + 048, при управляване на
МПС - лек автомобил „Сеат”, модел „Толедо” с peг. № ********е нарушил правилата
за движение по пътищата - чл. 20 ал. 2 от ЗДвП и чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и е
допуснал ПТП с велосипедиста А.М.М., като по непредпазливост причинил смъртта
му – престъпление по чл. 343, ал. 1, б.”в” във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Съдът
приема тези факти за доказани, тъй като влязлата в сила присъда има обвързваща
сила по чл. 300 ГПК за гражданския съд относно дееца, деянието,
противоправността на деянието и вината на дееца. Доказан е и фактът, че
причиненият вредоносен резултат – смъртта на А.М.М. е настъпила като пряко
следствие от процесното ПТП от 11.11.2011 г..
По делото няма
спор, че за лекия автомобил „Сеат Толедо” с peг. № ********, управляван от С.Х.
е била налице застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество ЗД „Б.И.“
АД към датата на процесното ПТП, поради което съдът намира, че ответникът е
материално легитимиран да отговаря по исковете с правно основание чл. 226, ал.
1 КЗ /отм./ и следва да заплати обезщетение за вредите в пълен обем на
отговорността на водача.
Съдът намира, че
по делото се установи, че ищците са сред кръга на лицата, които имат право да
претендират и получат обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на
починалия А.М. – ищцата Н.А.А. е живяла на съпружески начала с него, а
останалите ищци М.М., М.М., Ф.М. и П.М. са негови деца. В тази смисъл кръгът на
лицата, които имат на обезщетение за неимуществени вреди от непозоволено
увреждане при смърт на пострадалото лице е подробно очертан в ППВС № 4 от 1961
г. – низходящи, възходящи и съпруг, както и лицата посочени в ППВС № 5 от 1969
г., сред които е и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак.
Поради изложените
съображения, съдът намира, че предявените искове за претърпени неимуществени
вреди са ОСНОВАТЕЛНИ.
Техните размери
следва да бъдат определени съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД, което предвижда,
че при непозволено увреждане обезщетение за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост, а съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е
допринесъл с поведението си за настъпването на вредите, обезщетението може да
бъде намалено.
Ответникът е направил
възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат
поради нарушение на разпоредбите на чл. 15 ал. 1 и ал. 5 от ЗДвП, чл. 80 ЗДвП и
чл. 5, ал. 2, т. 2 ЗДвП, както и на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, с което сам се е
поставил в превишен риск, поради което съдът следва да разгледа и това
възражение.
Съгласно чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД, когато вредите се намират в причинно-следствена връзка и с
поведението на самия увреден, съществува възможност за намаляване на дължимото
обезщетение, съразмерно на действията и бездействията, с които пострадалият е
допринесъл за увреждането. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е винаги
налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяването на деликта и за възникването на вредите или е улеснил механизма
на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Във всички случаи
обаче е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен, тоест да е налице
извършване на определени действия или бездействия от страна на увреденото лице,
които се намират в причинна връзка с вредоносния резултат, като изводите на
съда в тази насока не може да почиват на вероятности или предположения, в който
смисъл е задължителната практика на ВКС на РБ.
Във връзка с
изложеното, съдът намира възраженията на ответника за съпричиняване за частично
основателни и доказани по делото.
Безспорно от събраните
доказателства се установи, че велосипедистът А.М. не се е движел в най-дясната
част на своята лента за движение. Съгласно приетия механизъм на ПТП от
авто-техническата експертиза се установи, че велосипедистът се е движел от
дясната страна на пътя върху него, по посока на движението и попътно на
процесния автомобил, като преди настъпването му е бил обърнат към приближаващия
го автомобил с гръб. Експертът е определил спрямо траекторията на движение на
велосипеда, че преди настъпване на ПТП велосипедистът се е движел вдясно на
платното на движение на около 0,5 м. от десния му край, но по страничната деформация
на велосипеда е определил, че в момента на удара велосипедът се е намирал под
ъгъл на платното за движение наляво за посоката му на движение. В тази връзка експертното
заключение е, че мястото на удара между велосипедиста и лекия автомобил по
широчина на пътното платно е бил на около 1,5 м. вляво от десния край на
платното за движение и по дължина 30 м. преди линията на ориентира по посока на
движението му. Следователно при така приетия механизъм на настъпване на ПТП се
установява, че от страна на велосипедиста безспорно е налице нарушение на разпоредбата
на чл. 80, т. 2 от ЗДвП - „да се движи възможно най-близо до дясната граница на
платното за движение“. Наред с това експертното заключение е, че велосипедистът
е имал възможност да предотврати удара с автомобила и ПТП, като се движи в
дясно по платното за движение, на не повече от 0,5 м от десния му край. На следващо място, от експертизата се
установи също така, че преди настъпването на ПТП, процесният автомобил е бил с
включени къси светлини на фаровете му /факт, който се потвърди и при разпита на
водача му/, като велосипедистът е имал възможност да възприеме автомобила,
виждайки излъчената светлина от фаровете му, ако си е обърнал главата назад на разстояние
по-голямо от 100 м. В тази връзка съдът намира, че с извършеното от него
нарушение на посочената разпоредба същият безспорно е допринесъл за настъпване
на процесното ПТП.
Този извод на
съда не се променя и от обстоятелството, че при разпита на свидетеля С.Х. - водач
на процесния автомобил „Сеат“ заявява, че велосипедистът се е движел от ляво на дясно,
т.е. че в насрещната лента и преди настъпването на удара е предприел навлизане
в дясната пътна лента, по която се е движел автомобила, където е настъпил
удара. Съдът намира, че независимо от това дали велосипедистът се е движел в
дясната пътна лента, по посока попътна на движение на лекия автомобил или в
насрещната пътна лента, като се има предвид мястото на настъпване на удара – на
1,5 м. вляво от десния край на платното за движение и по дължина 30 м. преди
линията на ориентира по посока на движението на автомобила и при двата варианта
на движение, велосипедистът е нарушил
правилото на чл. 80, т. 2 ЗДвП да се движи възможно най-близо до дясната
граница на платното за движение.
На следващо място
се установи, че при движението си велосипедистът е нарушил и разпоредбата на
чл. 80, т. 1 ЗДвП, предвиждаща, че „водачът на велосипед е длъжен да ползва
светлоотразителна жилетка при управлението му извън населените места, през
тъмната част на денонощието и при намалена видимост. Съдът намира за доказано
по делото, че пострадалият велосипедист е управлявал велосипеда без
светлоотразителна жилетка, в тъмната част на денонощието и в извън населено
място, което безспорно е намалявало неговата разпознаваемост от водача на лекия
автомобил. На първо място този факт се установява от свидетелските показания на
водача на лекия автомобил, който твърди, че велосипедистът не е имал
светлоотразителни дрехи и жилетка. Същият заявява, че за първи път е видял
„нещо черно като силует“, което е „излязло от ляво на дясно пред него и
се движи“ на около 1-1,5 м.
пред него,
както и че едва, когато го е ударил е разбрал, че това е велосипедист. На
следващо място обстоятелството, че велосипедистът е бил без светлоотразителна
жилетка се подкрепя и от експертното заключение, съгласно което ако
велосипедистът е бил със светлоотразителни елементи, водачът на лекия автомобил ще има възможност да го види от голямо разстояние, тъй като се
изразява светлина, излъчена от неговите фарове,
а ако е без светлоотразителна жилетка може
да го забележи от 65-70 м. на къси светлини, като е
уточнил, че при ръмене на дъжд видимостта се намалява малко и ще е видим на около 60
метра. Експертът е уточнил, че при посочения от водача вариант, че велосипедистът
се е движел от ляво на дясно, видимостта на водача на автомобила
се намалява и
от насрещно движещите
се автомобили
и следователно велосипедистът е още по-трудно забележим за водача на автомобила,
особено без светлоотразителна жилетка.
В тази връзка
следва да се отчете и обстоятелството, което се установи, че между спиците на
предното колело на велосипеда и на педалите му е имало светлоотразители, които може
да бъдат забелазани от водачите на пътни превозни средства. Въпреки този факт,
обаче експертът сочи, че водачът може да забележи наличието на свеотлоотразител в спиците и педалите на автомобила, когато
велосипедът вече е завил и се е
насочил към средата на платното и при двата варианта на движение
- от ляво на дясно и от дясно на ляво. Преди това, ако велосипедистът
се е движел успоредно на платното за движение, преди
да започне да завива,
водачът на автомобила не е имал възможност да вижда светлоотразителните елементи на спиците, тъй като са много малки и не
могат да бъдат забелязани. Експертът посочва, че по принцип светлоотразителите
между спиците на предното колело и педалите на велосипеда имат ефект, но те
могат да се видят от разстояние от 50 м.,
а велосипедистът се е придвижил за около 1-1,5
сек. до мястото на удара и за това време водачът не е имал възможност да
реагира при тази скорост на движение, за да предотврати удара с него. Следователно, съдът намира, че
като не е използвал светлоотразителна жилетка в тъмната част от денонощието и
движейки се по път в извън населено място в нарушение на чл. 80 т. 1 ЗДвП с
поведнието си велодипедистът също е допринесъл за настъпването на вреденосния
резултат, поради което е налице съпричиняване от негова страна, обуславящо също
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Съдът намира,
обаче за недоказано възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на велосипедиста поради нарушение на разпоредбата на чл. 5,
ал. 3, т. 1 ЗДвП, предвиждаща че на „водача на пътно превозно средство е
забранено да управлява пътно превозно средство под въздействие на алкохол…“,
поради което намира възражението за неоснователно. Основание за този извод на
съда е обстоятелството, че съгласно експертното мнение на вещото лице по приетата
съдебно – медицИ.ка експертиза безспорно се установи, че не може да се посочи
категорично какво е било точното съдържание на алкохол в кръвта на велосипедиста
в момента на настъпване на процесното ПТП. От заключението на експертизата се
установи, че в конкретния случай при изследването на пробата кръв са допуснати редица
нарушения. От заключението се установи, че съгласно изискванията на Наредбата
пробата се предава до 72 час в химическата лаборатория, тъй като настъпват
разложителни процеси и концентрацията на алкохол най-често се увеличава, поради
обстоятелството, че това е трупна кръв и не се взима в стерилна обстановка. Видно
от експертизата, в настоящия случай пробата е била приета в лаборатория шест
дни след аутопсията и изследването е проведено на седмия ден, което е основание
да се приеме, че са вървели процеси и концентрацията на алкохол е завишена.
Това дава основание на вещото лице да приеме, че пробата е опорочена. На
следващо място експертът е уточнил, че не са налице и данни как точно е
съхранявана тази проба през това време, т.е. дали е изпълненето условието да се
съхранява при температура + 4 градуса, а не във фризер, което също не може да
обоснове категоричен извод относно точното съдържание на алкохол. Съгласно
заключението на вещото лице, когато се наруши реда за предаване на алкохолна
проба и не се знае къде и как е съхранявана има вероятност да се получи
завишаване на пробата, поради проникване на гъбични инвазии, което е основание срокът
на предаването да бъде фиксиран. Наред с това, експертът сочи, че при
определената алкохолна концентрация в трупната кръв - 2,93%о или 3,29%о,
обичайно при аутопсията има миризма на алкохол от стомаха и общо от трупа, а
при извършената аутопсия съдебният лекар, който я е извършил не е установил
мирис на алкохол от трупа на пострадалия – факт, който се отбелязва
задължително в експертизата, ако е налице. По отношение на втората проба вещото
лице е уточнил, че изследването на кръвта, взета от трупа на пострадалия е повторно
изследвана газхроматографски по-късно от 3 месеца и концентрацията на алкохол е
много висока над 3 промила. Съгласно експертното мнение това е тежка степен на
алкохолно повлияване, при която велосипедистът няма да може да се качи на
велосипеда, а още по-малко да го управлява, дори е възможно и да изгуби
съзнание. Всички тези допуснати нарушения при изследването на пробата кръв,
както и обстоятелството, че при концентрация на алкохол в кръвта 2,93%о
експертът е категоричен, че не може да се пази равновесие и организмът е в
тежко общо състояние, а при концентрация над 3% о може да е и в безсъзнание не дават
основание на експерта да приеме такъв резултат и да счита, че това е една
абсолютно опорочена проба.
В тази връзка
съдът намира, че от ответника, чиято е доказателствената тежест за установяване
на посоченото възражение за съпричиняване, не беше категорично установено какво
е точното съдържание на алкохол в кръвта на пострадалия велосипедист, дали то е
повлияло по категоричен начин на възможностите му да управлява правомерно,
управляваното от него превозно средство и в този смисъл дали същото е било в
пряка причинно следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, поради
което не са налице основания за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въз основа
на това възражение на ответника.
Във връзка с
изложените правни изводи, съдът намира, че с поведението си пострадалият е
допринесъл съществено за настъпването на вредоносния резултат, поради което
приема, че е налице основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като
определя 40 % съпричиняване на вредоносния резултат от негов страна.
Като взе всички
тези факти пред вид за определяне размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, съдът намира следното:
По отношение на
исковете на ищците М.М., М.М., П.М. и Ф.М. за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие смъртта на баща им – А.М. в размер на сумите от
по 200 000 лв., съдът намира следното:
Съгласно чл. 51,
ал. 1, изр. 1 от ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Съдът приема за доказано посредством
събраните гласни доказателства по делото, че загубата на баща се е отразила
тежко на читирите деца, които са били на: М. на 19 г., М. на 16 г., Ф. на 12 г.
и П. на 9 г. Те са останали без бащина подкрепа и обич, без родител в една
ранна и крехка детска възраст, когато са имали безсопрно нуждата от родител –
баща, на когото да разчитат и да имат като опора в живота си и с когото да
споделят радостни и тъжни моменти. От показанията на разпитания свидетел по
делото И.И.се установи, че когато са разбрали за смъртта на баща си е било
трагедия, децата са изпаднали в шок и са започнали да плачат и пищат, а след
погребението му са спряли да общуват много с хора и са се отдръпнали настрана.
Тежката драма в живота на децата се установи и от показанията на свидетеля Ю.К.,
който заявява, че след смъртта на баща им децата са плакали и са се тревожели
много, както и че това тъжно събитие е променило живота им, те не са същите
вече, а са отчаяни, като тъгата им продължава и до момента. Установи се също
така, че се е наложило ищецът М., който е учел в Нови пазар да напусне училище,
тъй като е нямало кой да издържа семейство и да започне да работи, за да ги издържа.
Съдът кредитира изцяло свидетелските показания и на двамата свидетели по
делото, тъй като същите като близки познати на ищците имат преки впечатления от
тях. Фактът, че случилото се е отразило по категоричен начин тежко на детската
им психика се установи и от заключението на приетата по делото съдебно-психологична
експертиза. От същото се установи, че последиците и рисковете при израстването
на дете без баща зависят от много фактори, като не може да се определи точно
какви биха били те за всяко дете във всяка възраст. При всеки конкретен случай,
обаче, смъртта на бащата има определено отражение върху по-нататъшното
психическо развитие на детето независимо от възрастта му, поради което е
полезно да му се осигури подходяща професионална помощ.
На следващо място
безспорно се установи, както от събраните гласни доказателства, така също и от приетата
съдебно-психиатрична експертиза по делото, че в резултат от внезапната смърт на
баща му при ищеца М.М. е настъпила остра реакция на стрес, която е отзвучала за
около 2 дни, но след нея се е оформила протрахирана депресивна реакция с
продължителност около 2 години, която е отзвучала в края на 2013 г. Заключението
на експерта е, че към настоящия момент тя е отзвучала, но при ищеца са налице
последици в психологичен план. Заключението на експерта е, че между психичното
състояние на ищеца М.М. и настъпилото ПТП, при което е починал баща му е налице
причинно следствена връзка. За тези обстоятелства свидетелстват и показанията
на разпитаните свидетели, от които също се установи, че след смъртта на баща му
ищеца М.М. е получил страхова невроза и е стоял само в къщи, без да излиза като
свидетелят И.заявява, че лично той и майка му Н. са го завели на психолог,
където са установили, че има проблем и се е наложило да бъде в болница. Следователно,
съдът приема за дозакано по делото, че в резултат от загубата на баща му при
ищеца М.М. са настъпили остра стресова реакция и душевно разстройство, които са
довели до последици за него в психологичен план и са пряко следствие от тази загуба.
Свидетелят твърди, че и към момента той продължава да е болен и да не излиза от
къщи, а предния ден отново са го водили на лекар. Съдът намира, че посоченото
обстоятелство също следва да бъде взето пред вид при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се присъди на ищеца М.М..
Следва да се отчете,
обаче, че по делото не са доказа твърдението, че в резултат от загубата на баща
му, ищецът М.М. е получил „Параноидна шизофрения“. Съгласно заключението на експерта
на ищеца е поставена диагноза „Лека умствена изостаналост“, която се
характеризира със задържане или непълно развитие на интелекта, но при ищеца М.М.
не са налице данни за поставяне на диагноза „Параноидна шизофрения“. Този факт
се потвърждава и от представеното по делото Експертно решение на ТЕЛК, видно от
което на ищеца М.М. е поставена диагноза „Лека умствена изостаналост“ и е
определена 50 % трайно намалена работоспособност.
Съдът, като се
съобрази с всички тези обстоятелства, прецени съобразно момента на увреждането,
както и възрастта на ищците към момента на загубата на техния баща и с оглед
критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, счита, че за обезщетяване
на неимуществените вреди на ищците М.А.М., П.А.М. и Ф.А.М. е необходима сума в
размер от по 130 000 лв. за всеки един от тях, а за ищеца М.А.М. сума в размер
на 140 000 лв. Съдът намира този размер за справедлив и обоснован,
отговарящ на принципа на справедливостта и социално-икономическите условия на
живот в страната, поради което намира, че предявените искове са основателни и
доказани за тези суми, а след приспадане на приетия процент съпричиняване от 40
% следва да се уважат в размер на сумите от по 78 000 лв. за ищците М.А.М.,
П.А.М. и Ф.А.М., както и за сумата от 84 000 лв. за ищеца М.А.М. и да бъдат
отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери от по 200 000 лв. като
неоснователни и недоказани.
По предявения от Н.А.
иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А.М., с който
е живяла на съпружески начала в размер на сумата от 200 000 лв., съдът намира:
Настоящият състав
намира за доказано по делото, че ищцата Н.А. е живяла на съпружески начала с
починалия А.М. повече от 20 години. В тази връзка съдът кредитира изцяло
свидетелските показания и на двамата разпитани свидетели по делото, тъй като на
първо място същите като близки имат преки впечатления от живота на ищците, а
наред с това техните показания са напълно непротиворечиви и допълващи се.
Свидетелят И.И., който е вуйчо на ищцата твърди, че за 20 години Н. и А.не са
се раЗ.еляли и постоянно са живяли
заедно и никога не ги е чул да се карат, първоначално са имали едно дете, а
след това им са се родили останалите три. Свидетелят К., който твърди, че
познава добре семейството от 20 г., тъй като е колега на починалия А.М., а
освен това ги вижда всеки ден, тъй като живеят на една улица заявява, че
познава добре жена му Н. и твърди, че не знае
А.и Н. да са се разделяли някога и да са се карали. Наред с това от
показанията и на двамата свидетели се установи, че в резултат от смъртта на мъжа
си, ищцата е преживяла психическа травма, която й е причинила мъки и страдания
и е променила внезапно и непоправимо живота й. От показанията на свидетеля И.се
установи, че когато е научила за смъртта на А., Н. е припаднала, както и че тя
и децата му са били в шок и са започнали да плачат. Този факт се потвърждава и
от показанията на свидетелят К., който посочва, че след смъртта на А.децата и
жена му са плакали и са се тревожели много, тъжали са много за него и до
момента продължава да ги вижда отчаяни.
Съдът намира за
безспорно, че загубата на съпруг и то
едва на 38 - годишна възраст е голяма психическа травма, която е причинила на
ищцата болки и страдания и е променила внезапно и непоправимо живота й, тъй
като същата е загубила морална опора в живота си и спътникът, на когото е можела
да разчита за помощ в трудни моменти. От свидетелските показания се установи,
че в тяхното семейство е работел предимно А., а Н. е гледала децата. Безспорно
след смъртта на съпруга й цялата тежест върху отглеждането на четирите им деца е
паднала върху нея и върху по-малкия й син М., който се е наложило да напусне
училище, за да иЗ.ържа семейството. Следователно съдът намира, че от събраните
по делото доказателства се установи, че ищцата и съпругът й са живели в близки семейни
отношения, основани на взаимна привързаност и подкрепа, поради което и като взе
всички изложени факти пред вид, както и принципът на справедливостта, визиран в
чл. 52 ЗЗ., съдът намира, че предявеният от ищцата Н.А. иск за присъждане на
обезщетение за неимуществените вреди е
основателен и доказан за сумата от 130 000 лв., а след приспадане на приетия
процент съпричиняване от 40 %, следва да се уважи за сумата от 78 000 лв. и да
бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лв. като неоснователен
и недоказан.
По иска по чл.
86, ал. от ЗЗД:
Пред вид основателността
на исковите претенции основателни са и претенциите за лихви, поради което върху
присъдените суми следва да се присъди и законна лихва, която е дължима от
датата на деликта – 11.11.2011 г. до окончателното им изплащане и без покана,
тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на деликвента, който отговаря на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД от
датата на деликта.
В настоящото
производство е направено възражение за изтекла погасителна давност по
отношение, както на главния, така и на акцесорния иск, по отношение на което съдът
намира следното: Съгласно нормата на чл.
197 КЗ (отм.) правата по застрахователния договор се погасяват с 3-годишна
давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, а при
застраховки „Живот“ и „Злополука“ и при застраховка „Гражданска отговорност“ -
с 5 - годишна давност. В случая отговорността на ответника произтича от валидно
сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Правата по посочената
застраховка се погасяват в петгодишен давностен срок, считано от момента на
настъпване на застрахователното събитие /деликта/ - 11.11.2011 г., поради което
давностния срок изтича на 11.11.2016 г. Исковата молба е депозирана в СГС на 22.12.2015
г., т.е. преди изтичане на законоустановения 5 – годишен давностен срок, още
повече, че исковете за обезщетение от непозволено увреждане представляват
претенция относно гражданските последици на противоправното деяние и по
отношение на тях е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД от датата на увреждането. С оглед на това възражението за изтекла
погасителна давност на предявените искове по чл. 226, ал.1 от КЗ вр. (отм.) вр.
чл. 45 ЗЗД се явява неоснователно.
По отношение на
възражението за изтекла погасителна давност на претенциите за лихви, съдът
намира следното: По отношение за вземането за лихви е налице задължителна
съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 72/30.04.2009
г. на ВКС по т.д. № 475/2008 г. и Решение № 67/24.06.2011 г. на ВКС по т.д. №
323/2010 г., І т.о., ТК, в която е прието, че лихвата върху обезщетение за
неимуществени вреди, се погасява с тригодишна давност по чл. 111 б.“в“ от ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се
погасяват: вземанията за лихви и за други периодични плащания. С оглед на
изложеното съдът приема, че възражението на ответника за изтекла погасителна
давност по отношение на исковете за присъждане на законнна лихва върху
главниците е основателно за времето до 22.12.2012 г., т.е. за период три години
преди датата на завеждане на исковата молба. Следователно в настоящата
хипотеза, законната лихва по реда на чл. 86, ал.1 ЗЗД върху дължимите застрахователни
обезщетения следва да бъде присъдена от дата 22.12.2012 г. до окончателното им изплащане,
а за времето от настъпване на ПТП – 11.11.2011 г. до 21.12.2012 г. вкл. исковете
за присъждане на лихва върху главниците на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
84, ал. 3 ЗЗД са погасени по давност.
С оглед изхода на
спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати направените
от ищците разноски по делото. В тази връзка и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ответникът дължи на процесуалния представител на
ищците по делото адв. А.Д. възнаграждение в размер на сумата от 8160 лв. /по
2040 лв. за процесуално представителство на ищците М.М., Н. А., П.М. и Ф.М./,
както и сумата от 3030 лв. за ищеца М.М..
На следващо
място, тъй като ищците са освободени от внасяне на държавна такса по делото на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СГС
сумата от 15 840 лв. – държавна такса, както и сумата от 158,40 лв. –
депозити за експертизи.
На основание
чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника
разноски в размер на 277,84 лв.. От процесуалния представител на ищците е
направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на
уговореното адвокатско възнаграждение на ответника в размер на 90 000 лв.,
което съдът намира за основателно, поради което същото следва да бъде намалено
до минималния размер, предвиден по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредбата същото възлиза на 32 650 лв. /по 6530 лв. по
всеки един от исковете/, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 19 720,60
лв. /без вкл. ДДС/, респ. да се присъди сумата от 23 664,72 /с вкл. 20 %
ДДС/.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати поотделно на Н.А.А., ЕГН **********, на П.А.М., ЕГН ********** чрез
нейната майка и законен представител Н.А.А.,на М.А.М., ЕГН ********** и на Ф.А.М.,
ЕГН **********, действаща със съгласието на своята майка Н.А.А.,***, със
съдебен адрес:*** на основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), във вр. чл. 45 ЗЗД
сумите от по 78 000 /седемдесет и осем хиляди/ лева за всеки един от тях,
както и да заплати на М.А.М., ЕГН ********** сумата от 84 000 /осемдесет и
четири хиляди/ лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от
непозволено увреждане, вследствие смъртта на А.М.М. – живял на съпружески
начала с ищцата Н.А.А. и баща на останалите четирима ищци, настъпила при ПТП на
11.11.2011 г., ведно със законна лихва върху всяка една от главниците, считано
от 22.12.2012 г. до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над уважените размери до пълните им
предявени размери от по 200 000 лв. за всеки един от тях като НЕДОКАЗАНИ и
НЕОСНОВАТЕЛНИ, както и претенцията за присъждане на законна лихва върху
главниците считано от датата на ПТП – 11.11.2011 г. до 21.12.2012 г. като ПОГАСЕНА ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“, ЕИК ******* да
заплати на процесуалния представител на ищците адв. А.Д. на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
11 190 лв., както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СГС
следните суми: 15 840 лв. – държавна такса, както и 158,40 лв. – депозити
за експертизи.
ОСЪЖДА
Н.А.А.,
ЕГН **********, действаща лично за себе
си и в качеството на законен представител на детето си П.А.М., ЕГН **********, М.А.М.,
ЕГН ********** и Ф.А.М., ЕГН **********, действаща със съзнанието и съгласието
на своята майка Н.А. да заплатят на ЗД „Б.И.“, ЕИК ******* сумата от 277,84
лв., както и сумата от 23 664,72 /с вкл. 20 % ДДС/ за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: