Р E
Ш Е Н
И Е
№ ............... /15.02.2021
г.,
гр. П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – П., в проведеното на двадесет и пети януари
две хиляди двадесет и първа година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Иванка Палашева разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 130/2020 г. по описа на съда
Производството е по реда на чл.
42 ЗН, чл. 43 ЗН, чл. 30 ЗН и чл. 108 ЗС
Производството е образувано
по предявена искова молба (уточнена с молба от 20.05.2020 г., 17.06.2020 г.) от
Н.П.Ф. срещу Т.В.Ч., с която са предявени обективно съединени искове с които се
иска да се прогласи нищожността на саморъчно завещание обявено на 18.03.2019 г.
на В. Ч., в условията на евентуалност да се обяви унищожаемостта на същото, под
евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 30 ЗН за възстановяване на
запазена част от наследството на В. Ч. в размер на 1/3 част, като се иска да се
приеме за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на 3/4 ид.ч. от следните имоти: самостоятелен
обект в сгР.а, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. П., с адрес на имота: гр. П., ж.к. „О. I, ***, който
самостоятелен обект са намира в сгР.а № 1, с идентификатор ***, построена в
поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, с площ 64.41 кв.м., ведно с прилежащи части: избено
помещение №17, с площ 3.76 кв.м. и 2.786 % идеални части от общите части на сгР.ата и самостоятелен
обект в сгР.а, с идентификатор: *** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. П., с адрес на имота : гр. П., ж.к. „О. I, бл. ***, който
самостоятелен обект са намира в сгР.а №1, с идентификатор ***, построена в
поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект:
гараж в сгР.а, с площ 21.02 кв.м., както и да предаде владението върху същите и
да се отмени констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № ***,
т. 1, рег. № ***, нот. дело № **от 2016 г. на Нотариус П. К..
Ищецът основава исковата си
претенция на следните фактически твърдения: Ищецът е придобил заедно със
съпруга си В. Ч. (починал на 18.02.2017г.) в режим на СИО през време на брака
им сключен 02.08.1985 г. процесните недвижими имоти. Сочи се, че по силата на
договор за продажба на държавен имот по Наредба за държавните имоти на
18.12.1990 г. е придобит имота представляващ апартамент, а с договор за
продажба на държавен недвижим имот по Наредба за държавните имоти на 23.04.1991
г. е придобит имота представляващ гараж, поР.и което ищцата е собственик на
½ ид.ч. от процесните имоти. Сочи се, че по силата на саморъчно
завещание оставено от В. Ч. собствеността на имотите е на ответникаТочко Ч..
Твърди се, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, поР.и
което завещанието се явява нищожно. Сочи се, че завещанието е нищожно, тъй като
преди смъртта си В. Ч. е бил болен и неадекватен, като освен това при
съставянето му не са спазени изскванията на чл. 25, ла. 1 ЗН, тъй като същото
не е изцяло написано, датирано и подписано то завещателя. Твърди се, че няма
дата в началото на завещанието и място на съставяне, освен това е положен и подпис
на завещан. Твърди, се че предвид уговорените в завещанието задължение на Т.Ч.
за гледане и издръжка завещанието е превръща завещанието във възмезден договор,
арг чл. 42, ал. 1, б. „в“ ЗН. В условията на евентуалност се твърди, че
завещанието е унищожаемо, тъй като съобразно възрастта и болестта на В. Ч. той
не е бил способен да завещава и да извършва съзнателно разпореждане. Освен това
същият е бил по въздействие на ответника и неговото семейство, който са
изграждали неверни представи за действителността у В. Ч., като завещанието е
съставено 2 дни преди смъртта на завещателя. В условията на евентуалност е
предявен и иск за възстановяване на запазена част в размер на 1/3 от
имуществото на наследодателя Ч.. В исковата молба са изложени доводи, че ищцата
е живяла в процесния имот повече от 30 години, но била изгонена от ответника,
поР.и което моли на основание чл. 108 ЗС
в условията на кумулативно съединяване с предходните искове, да се
приеме за установено, че е собственик на ¾ ид.ч. от процесните имоти и
да се предаде владението им. Моли се за уважаване на предявените искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който са изложени доводи за неоснователност на предявените искове. Оспорва се
обстоятелството, че процесните имоти са придобити в режим на СИО, тъй като
процесните имоти са били придобити 1990 г. и 1991 г., като се твърди, че за
закупуване на същите ищцата не е имала принос, а и освен това в посочения
период ищцата не е била български гражданин, а единствено руски. Статут на
български гражданин същата е придобила едва през 1998г. с Указ на Президента на
РБ от 27.07.1998г., като си е запазила и руското гражданство. В тази връзка
доколкото вещното право на собственост или ограничено вещно право се придобива
чрез сделка с транслативно действие, то преценката за възможността чужденецът
да придобие това право / лично или при рефлекторното действие на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. - отм. или чл. 21, ал. 1 СК при режим на общност на съпрузите/,
следва да бъде направена съобразно действащия режим към момента на прехвърляне
на собствеността. Твърди се, че през процесния период на придобиване на имотите
е съществувала забрана, според която чужденец може да придобие право на собственост
върху недвижим имот, само с разрешение на министъра на финансите. В този случаи
нормата на чл. 29, ал. 1 ЗС изключва приложението на чл. 19, ал. 1 СК (отм.) и
се твърди, че придобитите недвижими имоти са лична собственост на - В. Ч.. В отговора
на исковата молба се излага, че завещанието е съставено изцяло от В. Ч.-
написано е от него и е по негово искане, като към момента на съставяне на
завещанието В. Ч. не е стР.ал от заболяване, което да препятства съзнателно и
свободно формиране на волята му за разпореждане с недвижими имоти. По отношение
на исковата претенция с правно основание чл. 30 ЗН се сочи, че е неоснователна,
тъй като в наследствената маса оставена от наследодателя Ч. се включват и 1/5
ид.ч. от други имоти посочени подробно в отговора на исковата молба. Освен това
се твърди, че приживе на наследодателя ответникът е извършил множество
подобрения в имота – шпакловка, боядисване, поставяне на тапети, закупил
бойлер, хладилник, готварска печка, заплащал таксите по отношение на процесните
имоти, което на основание чл. 12, ал. 2 ЗН , следва да се приеме като действие
за увеличаване на наследството. Моли се да се отхвърлят предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
На първо място следва да се
посочи, че страните в процеса придобиват това процесуално качество, което
следва от естеството на материалните правоотношения, предмет на делото. Като
предявява иска, ищецът очертава предмета на делото в основанието (правопроизводящите
факти) и петитума (съдържанието на спорното право) на исковата молба.
Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които
се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което
свързва със заявения петитум на иска. Следователно, след като определянето на
основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, разглеждащ
спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си
съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно
обективното съединяване на исковете. В конкретния случай следва да се разгледа
искът за обявяване на процесното саморъчно завещание за нищожно поР.и това, че
не е написано и подписано от завещателя, в случай на отхвърлянето му за обявяване
за нищожно поР.и противоречие със закона , под евентуалност унищожаване на
завещанието, поР.и неспособност да завещава на завещателя при съставянето му,
под евентуалност предявеният иск за накърняване на запазена част, като
посочените искове са съединени кумулативно с иск с правно основание чл. 108 ЗС
за приемане на установено, че ищецът е собственик на ¾ ид.ч. от
процесните имоти на основание договори за покупко-продажби и наследствено
правоприемство и предаване на владението върху тези 3/4 ид.ч. от имотите ведно
с искането по чл. 537, ал. 2 ГПК (което не представлява самостоятелен иск) за
отмяна на констативния нотариален акт. Това е така, тъй като съдът се произнася
по всеки един от исковете в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от основанията,
съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове,
доколкото нищожността на едно завещание предполага наличие на един от
най-тежките пороци на завещанието, то съдът следа да разгледа първо именно тези
искове и в случай, че се установи, че то не е нищожно да се разгледа наличието
на порок водещ до неговата унищожаемост и едва след установяването на
действителността на завещанието да се произнесе по иска за накърняване на запазена
част.
От представено по делото
удостоверение за сключен граждански брак № *** от 11.02.2020 г. издаден от
Община П., се установява, че между В. Т. Ч. и Н.П.Ф. на 02.08.1985 г. е сключен
граждански брак. Съпругът В. Ч. на 18.12.1990 г. е придобил правото на
собственост върху недвижим имот представляващ апартамент № 1, находящ се в гр. П.,
ул. „П.Г.“, на първи етаж, бл. 11 с площ от 64,41 кв.м. , ведно с избено
помещение № 17, по силата на договор за продажба на държавен имот по реда на
наредбата за държавните имоти, а на 23.06.1991 г. е придобил правото на
собственост върху гараж № 5 с площ от 21,02 кв.м. с адрес: П., ул. „П.Г.“, бл. 11, по силата на договор
за продажба на държавен имот по реда на наредбата за държавните имоти.
От представено по делото
удостоверение № ***/19**г. издадено от Министерство на правосъдието се
установява, че Н.П.Ф. е придобила българско гражданство на 27.07.1998г., по силата на указ издаден от
Вицепрезидента на Р. България.
По делото е представено саморъчно
завещание от В. Ч., по силата на което е завещал цитираните два имота на сина
си Т.В.Ч., като в приетото като писмено доказателство завещание е записано, Т.Ч.
да гледа и поддържа В. Ч. до края на живота му, след което имотът да стане
собственост на сина му. Саморъчното завещание е представено за съхранени при
Нотариус К. от Н. Ч. на 16.02.2017 г. (видно от протокол за приемане на
саморъчно завещание), за което на същия ден е уведомена и съдията по висванията
при Районен съд- П.. Саморъчното завещание
е обявено на 18.03.2019 г., видно от протокол за обявяването му на Нотариус П. К..
По делото е представен и приет като
писмено доказателство констативен нотариален акт за собственост на недвижим
имот придобит по завещание № ***, том I, рег. № ***,
дело № **от 2019 г. на Нотариус П. К. № 390 с район на действие Районен съд - П.,
с който Т.Ч. е признат за собственик на процесните два обекта- апартамент и
гараж на основание наследствено правоприемство и завещание.
По делото е представено и прието
като доказателство удостоверение за наследници № ***от 18.03.2019 г. издадено
от Община П., от което се установява, че В. Ч. починал на 18.02.2017г. е
оставил за свои наследници Н.П.Ф. – съпруга и Т.В.Ч. -син.
По делото са представени писмени
доказателства – решения на поземлена комисия гр. П., с които на наследодател на
завещателя В. Ч. е възстановено правото на собственост върху недвижими имоти
относими към иска с правно основание чл. 30 ЗН.
По делото са събрани писмени и
гласни доказателства чрез разпит на свидетели по отношение състоянието на
завещателя В. Ч. към момента на съставяне на процесното завещание.
Допуснати са и са приети
съдебно-оценъчна експертиза и допълнителна такава, с която е дадена оценка
както на процесните имоти и движими вещи
находящи се в апартамента, така и на недвижимите имоти, които се твърди да се
включват в наследствената маса оставена от В. Ч..
При така изложеното от фактическа
страна от правна съдът намира следното:
По отношение на исковете за нищожност
на завещанието:
С исковата молба се твърди нищожност
на процесното завещание на няколко правни основания, респ. предявени са
обективно съединени иска под евентуалност, като се иска установяване
нищожността на завещанието, тъй като не е изцяло написано и подписано саморъчно
от завещателя В. Ч., в условията на евентуалност същото е нищожно предвид
уговорката в него за гледане и издръжка, която го е превърнала във възмезден
договор.
Настоящия съдебен състав намира за
неоснователен иска за установяване на нищожността на завещанието поР.и това, че
не е написано и подписано от завещателя В. Ч., тъй като по делото е допусната и
приета съдебно-почеркова експертиза изготвена от вещото лице С.А., от която се
установява, че саморъчното завещание е написано и подписано то В. Ч., като при
изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че
понятието ръкописен текст включва буквен и цифрен ръкописен текст, като обект
на изследване е била и датата на завещанието. Ценена съобразно разпоредбата на
чл. 202 ГПК съдът изцяло дава вяра на съдебно-почеркова експертиза, доколкото с
нея е даден обоснован отговор на всички поставени по делото въпроси, като в
съдебно заседание вещото лице даде отговор на всички поставени многобройни
въпроси от страните, като подробно обясни начина, по който е достигнал до
крайните си изводи. Предвид фактическите изводи изведени от заключението на
вещото лице предявеният иск за обявяване на завещанието за нищожно, поР.и това,
че не е написано и подписано от завещателя се явява недоказан, респ. следва да
се отхвърли като неоснователен.
Видно от записаното в процесното
завещание В. Ч. е завещал на сина си процесните недвижими вещи с оглед
задължението синът му Т.Ч. да го гледа както до момента на съставяне на
завещанието до края на живота на завещателя.
Безпротиворечиво съдебната практика
приема, че завещанието е недействително, когато волята на завещателя е
мотивирана от желанието да бъде гледан и издържан той до края на живота си,
какъвто е настоящия случай, от лицето на което завещава. Това е така, тъй като
завещанието е лично, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено в
установената от закона форма. След като тълкувайки волята на завещателя,
изразена в неговото съдържание, се установи, че мотивът за извършване на
завещателното разпореждане, изразен под формата на условие или тежест, не е да
се надари лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и
издръжка по отношение на завещателя, то такова саморъчно завещание е нищожно
като противно на закона и не може да легитимира бенефициера като единствен
собственик на имуществото. Действително чл. 17, ал. 1 ЗН допуска завещание под
условие или тежест. Но те, както условието, така и тежестта трябва да се
изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, като валидността на
завещанието се определя към момента на откриване на наследството. (така и Решение
№ 745 от 13.01.2011г. по гр.д.№ 79/2010г. на ІІІ гр.о., ВКС и Решение № 434 от
30.05.2012г. по гр.д.№ 1112/2011г. на І гр.о., ВКС и др.).
С Решение № 199 от 10.08.2015 г. по
гр.д. № 5955/2014 г. на Четвърто гр.о., ВКС е прието, че съгласно чл. 20 ЗЗД
при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Договорът е
двустранна сделка, той се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления
и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления.
Затова същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните
сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички
изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на
гражданските правоотношения, респ. на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежат
и завещателните разпореждания. Изобилна е практиката на ВКС, която изяснява
критериите, въз основа на които следва съдът да извърши тълкуване на волята на
страните. В Решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на II т.о. ВКС и другите, посочени в него решения, е
прието, че съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора при спазване на
предвидените в чл.20 ЗЗД критерии; изяснява се само изявената воля на страните,
а не предполагаемата такава и не може се да подменя нейното съдържание. В
Решение № 46 от 07.03.2018г. по гр.д. № 2489/2018г. на IVг.о. се изтъква, че
съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от
смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст
изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува
отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл.
При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват
обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент
отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както
и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на
действителната воля на страните. Тълкуването цели запазване на цялото действие
на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от
съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при
посочването на неговия предмет. Посочените критерии за тълкуване на договорите
следва съответно да се прилагат и за завещателнните разпореждания.
В конкретния случай, тълкувайки
волята на завещателя съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, следва да се направи
изводът, че именно задължението за гледане е мотивирало завещателя да се
разпореди с имуществото си. На първо място изрично завещателят е посочил, че
едва след като бъде гледан до края на живота си имотът ще стане собственост на
завещаното лице, респ. очевидно е желанието на завещателя тежестта да възникне
за завещания приживе на прехвърлителя. Освен това самият завещател е посочил,
че се разпорежда със своето имущество, поР.и влошеното си здравословно
състояние, т.е. посочил е мотивът, поР.и който е предприел разпореждането -
необходимостта да бъде гледан. Силно впечатление прави и фактът, че в самия
документ (завещанието) е налице положен втори подпис за завещан, и то преди
края на завещанието, от което следва да се направи извод за желание у
завещателя завещаното лице да е наясно със задължението за гледане и да бъде
поето от него изрично. Всичко посочено
води до единствения извод, че мотивът за извършване на завещателното
разпореждане, изразен под формата на тежест, не е да се надари
лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи (за което и
самият завещател е поел задължение) по отношение на завещателя, поР.и което
саморъчното завещание е нищожно като противно на закона и не може да легитимира
бенефициера като единствен собственик на имуществото. Ето защо този иск за
нищожност следва да бъде уважен.
Доколкото исковете за прогласяване
унищожаемостта на завещанието, поР.и това, че завещателят В. Ч. не е бил
способен да завещава и да извършва съзнателно разпореждане – иск по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН и този с правно основание
чл. 30 ЗН са предявени в условията на евентуалност спрямо исковете за
установяване на нищожност на завещателното разпореждане и предвид уважаването
на иска за нищожност, то не са налице процесуални предпоставки за разглеждане
на исковете предявени в условията на евентуалност, респ. обсъждане на
доказателствата събрани за установяване на основателността им.
По отношение на иска с правно
основание чл. 108 ЗС:
Чрез петиторния
осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи
спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като
правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца въз
основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я
владее или държи, без правно основание за това, да предаде фактическата власт
върху спорната вещ или част от нея на собственика. Следователно, фактическият
състав, при осъществяването на който възниква материалното притезателно право
да се иска предаване фактическата власт, включва три юридически факта – две
положителни и една отрицателна материална предпоставка. По силата на чл. 154,
ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, че е титуляр на
правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или
държи към момента на предявяване на иска, а за да бъде отхвърлен осъдителният
иск, ответникът е длъжен да установи, че е налице противопоставимо на ищеца
основание за осъществяване на фактическата власт върху вещта. Това доказване
следва да бъде пълно и главно.
Съгласно
дадените задължителни тълкувания в т.2А на Тълкувателно решение № 4 от
14.03.2016г. по тълкувателно дело № 4/2014г. на ОСГК, ВКС при доказана активна
материално-правна легитимация на ищеца по предявен по реда на чл.108 ЗС иск,
съдът следва да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на
правото на собственост. Съсобственикът може да търси защита
чрез иска по чл.108 ЗС както в случаите, когато върху имота се упражнява
фактическа власт от трето на съсобствеността лице, така и по отношение на друг
съсобственик, който го завладее без да има основание за това, тъй като
основанието да се владее имота е обусловено от обема на притежаваното право. Съдебната
практика приема, че при съсобственост
правото на собственост се съпритежава от отделните съсобственици, а искът по
чл.108 ЗС гарантира съдебна защита на това право на съсобственика в обема на
притежавания от него дял, при което, макар и в обем на идеална част, правото на
собственост на съсобственика включва и трите правомощия – да се владее
собствената идеална част, да се ползва съвместно с другите съсобственици и да
се разпорежда с нея, макар и при известни ограничения предвид правото на
изкупуване.
По отношение на възражението
направено от ответника, че ищецът не е придобил право на собственост върху
½ ид.ч. от процесните имоти, доколкото към момента на придобиването им е
бил чужд гражданин съдът намира следното:
Видно от данните по делото правото
на собственост върху процесния апартамент е придобито на 18.12.1990 г., а върху
гаража на 16.02.2017 г. към който момент е била в сила разпоредбата на чл. 29
ЗС в ред. от 20.04.1990 г. (изм. с ДВ бр. 31 от 17.04.1990г.), съгласно която чуждите
граждани с местожителство в чужбина могат да придобиват недвижим имот в
страната само с разрешение на министъра на финансите. Разрешение не е
необходимо, когато недвижимият имот се придобива по наследство и по закон.
Съгласно действащия в този период (1990-1991 г.) чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г.
/отм./ вещите, правата върху вещи, придобити по време на брака в резултат на
съвместен принос са общи на двамата съпрузи, като съгласно ал. 3 от същия
текст, съвместния принос се предполага. Нормата на чл. 19, ал. 1 и
ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ не предвиждат изключение за придобиване на недвижим
имот по време на брака от съпруга – чужденец. Същевременно чл. 29, ал. 1
ЗС, изисквайки разрешение на министъра на финансите за придобиване на сгР.и и
ограничени вещни права върху недвижими имоти от чужденци, допуска изключение –
не се изисква разрешение, когато със закон е предвидено „друго“. Така
предвиденото на основание чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ включване в
съпружеската общност на имот придобит по време на брака между български гражданин
и чужденец в резултат на съвместен принос съставлява уредено със закон „друго“
по смисъла на чл. 29, ал. 3 ЗС в редакция ДВ бр. 31/1990 г. в сила от 20.04.1990
г. и в този случай не се изисква разрешение на министъра на финансите за
придобиването (така и Решение № 146 от 24.06.2014 г. по гр. д. № 7858/2013 г.,
I г. о., ВКС). Предвид изложеното следва да се приеме, че ищцата е придобила,
по силата на рефлекторното действие на чл. 19 СК отм., в режим на СИО с В. Ч.,
½ ид.ч. от процесните имоти, която бездялова общност се е трансформирала
в дялова след неговата смърт. Тук е мястото да се посочи, че по делото не са
събрани доказателства дали ищцата Н.Ф. към момента на придобиване на имотите е
имала местожителство в Р. България, в който случай разпоредбата на чл. 29 ЗС в
ред. ДВ бр. 31 от 1990 г. не следва да намери приложение, per
argumentum a contrario, доколкото
посочената разпоредба предвижда изрично ограничение само за чужди граждани с
местожителство в чужбина, а тъй като същата установява забрана, то тя не
подлежи на разширително тълкуване.
За пълнота на изложението следва да
се посочи, че без правно значение е фактът, че само съпругът В. Ч. е записан
като купувач в договорите за покупко-продажба, доколкото изрично чл. 19, ал. 1 СК отм. посочва, че вещите и правата върху вещи, придобити от съпрузите през
време на брака принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на чие
име са придобити.
Досежно възражението на ответника за
липсата на принос от страна на Н.Ф. за придобиване на процесните имоти са
събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Д. К., Р. В.
и П.З.. От разпита на свидетел К. се установява, че към момента на придобиване
на процесните имоти ищцата Ф. е била служител на „О.“, а В. Ч. е бил пенсионер.
К. посочва, че също е работила в „О.“, поР.и което знае, че първоначално Н.Ф. и
В. Ч. били под наем в процесния апартамент, като наемът се удържал от трудовото
възнаграждение на ищцата. При разпита си свидетелката заявява, че през 1991 г.
ищцата продала апартамент в Р., поР.и което донесла в България 20 хиляди
долара, което била огромно сума, което направило силно впечатление на
свидетелката. От разпита на свидетелите Р. В. и П.З. се установява, че около
1999 г. ищцата Ф. е заминала да живее и работи в А., като се е връщала споР.ично,
но преди това са живеели заедно с В. Ч. в процесния апартамент. Ценени по реда
на чл. 172 ГПК съдът дава вяра на показанията на свидетелите в посочените
части, доколкото взаимно се допълват, като се потвърждават и от останалия
събран по делото доказателствен материал.
Както бе посочено по-горе,
разпоредбата на чл. 19, ал. 3 СК (отм.) създава оборима презумпция съобразно,
която всеки от съпрузите има принос при придобиване на право на собственост
върху недвижими вещи по време на брака. Ето защо страната, която твърди липса
на съвместен принос следва да го докаже в условията на пълно и главно
доказване. В конкретния случай от събраните по делото доказателства не може да
се направи извод за липса на принос от съпругата Ф. за придобиване на процесните
имот. Към момента на сключване на договорите за покупко-продажби Ф. и Ч. са
били в граждански брак (не установи да са били във фактическа раздяла), като от
събраните по делото доказателства се установи, че ищцата е полага труд в
“Оптикоелекторн“ и е разполагала със значителни средства, а съпругът В. Ч. вече
е бил пенсионер. От ответника не се представиха доказателства за наличие на
влагането на средства или полагане на труд в домакинството в размер изключващ
приноса на съпругата Ф.. Следва да се посочи, че ВКС, в своята практика
обективирана в Решение №109 от 23.12.2020 по гр.д. 3737/2019 на Първо гр.о.
приема, че трето на съпрузите лице – частен правоприемник (на единия от тях)
легитимирано ли е да оборва презумпцията по чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.),
поР.и което направеното от ответника възражение- правоприемник на съпруга Ч. е
разгледано в настоящото производство.
Ето защо, с оглед всичко изложено
по-горе и от събраните по делото делото доказателства се установява, че ищцата Н.Ф.
е собственик на ¾ ид.ч. от процесните имоти, доколкото е придобила
½ ид.ч. от същите на основание договори за покупко-продажби, а съобразно
чл. 5 ЗН е придобила ¼ ид.ч. по силата на наследствено правоприемство,
тъй като от прието по делото удостоверение за наследници се установява, че страните
по делото са единствени наследници на В. Ч.. Ето защо установителната част по
предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът следва да се признае за
собственик на общо ¾ ид.ч. от процесните имоти.
Налице са и останалите материално
правни предпоставки за уважаване на предявения петиторен иск, доколкото от
събраните по делото гласни доказателства (разпит на свидетели Заров, В. и К. -
това не се оспорва и от ответника) се установява, че към момента на предявяване
на искова молба ответникът владее изцяло процесните имоти, като не се доказа
наличие на правно основание затова. Предвид изложеното следва да се уважи
изцяло предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС.
Наред с иска с правно основание чл.
108 ЗС е направено и искане по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. С констативния
нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим имот.
Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието само
на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на
доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на
собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт. Лице, което
претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може
по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален
акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на
съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото
лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр,
издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК.
Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от
постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото
лице, така в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по
тълкувателно дело № 3/2012г. на ОСГК, ВКС .
В конкретния случай се иска отмяна
на нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по завещание № ***,
том I, рег. № ***, дело № **от 2019 г. на Нотариус П. К. № 390 с
район на действие Районен съд – П. с който ответникът е признат за собственик
на процесните имоти на основание
наследство и завещание, като в настоящото производство се установи, че ответникът
Ч. не е придобил правото на собственост на основание завещание, като собственик
на ¾ ид.ч. от имотите е именно ищцата Ф.. Ето защо са налице предпоставките
за уважаване на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Не следва да се разглежда възражението на ответника с правно
основание чл. 12, ал. 2 ЗН, доколкото същото е допустимо само в делбено
производство, каквото не е настоящето.
По отношение на разноските:
На основание чл. 81
във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи възстановяване на направените от
ищец деловодни разноски в общ размер на 1363,83 лв. лева, от които 600 лв.-
адвокатско възнаграждение, 241, 08 лв. – държавна такса, 475 лв. – депозит за
вещи лица и 12,75 лв. – такса за вписване на исковата молба, 20 лв. – депозит
за призоваване на свидетел и 15 лв. – държавни такси за съдебни удостоверения, доколкото
искането е своевременно направено, като са представени доказателства, че
разноските са реално сторени (договор за правна защита и съдействие от 17.02.2020
г. л. 3 и сл. от делото).
Мотивиран от горното, Районен съд – П.,
ОТХВЪРЛЯ иск, с правно основание чл. 42, б. „б“ ЗН, предявен от Н.П.Ф. ЕГН:
********** с адрес: *** срещу Т.В.Ч.
ЕГН: **********, с адрес ***, за прогласяване за нищожно, поР.и това, че
не е написано и подписано саморъчно от завещателя, на саморъчно завещание на В. Т. Ч., обявено на 18.03.2019 г., по силата на което В.
Т. Ч. е завещал на сина си Т.В.Ч. следните недвижими имоти: самостоятелен
обект в сгР.а, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. П., с адрес на имота: гр. П., ж.к. „О. I, ***, който
самостоятелен обект се намира в сгР.а № 1, с идентификатор ***, построена в
поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, с площ 64.41 кв.м., ведно с прилежащи части: избено
помещение №17, с площ 3.76 кв.м. и 2.786 %
идеални части от общите части на сгР.ата, при съседи на обекта: на същия
етаж: ***.17, ***.3, под обекта: ***.33, ***.34, над обекта: ***.19 и самостоятелен
обект в сгР.а, с идентификатор: *** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. П., с адрес на имота : гр. П., ж.к. „О. I, бл. ***, който
самостоятелен обект са намира в сгР.а №1, с идентификатор ***, построена в
поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект:
гараж в сгР.а, с площ 21.02 кв.м, при съседи на обекта: на същия етаж: ***.36,
под обекта: няма, над обекта: ***.18.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО, на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, саморъчно
завещание на В. Т. Ч., обявено на 18.03.2019 г., по силата на което В. Т. Ч. е
завещал на сина си Т.В.Ч. следните недвижими имоти: самостоятелен обект
в сгР.а, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. П., с адрес на имота: гр. П., ж.к. „О. I, ***, който самостоятелен обект са
намира в сгР.а № 1, с идентификатор ***, построена в поземлен имот с
идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, с площ 64.41 кв.м., ведно с прилежащи части: избено помещение №17,
с площ 3.76 кв.м. и 2.786 % идеални части
от общите части на сгР.ата, при съседи на обекта: на същия етаж: ***.17, ***.3,
под обекта: ***.33, ***.34, над обекта: ***.19 и самостоятелен обект в
сгР.а, с идентификатор: *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. П., с адрес на имота : гр. П., ж.к. „О. I, бл. ***, който самостоятелен
обект са намира в сгР.а №1, с идентификатор ***, построена в поземлен имот с
идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: гараж в сгР.а, с
площ 21.02 кв.м, при съседи на обекта: на същия етаж: ***.36, под обекта: няма,
над обекта: ***.18.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 108 ЗС, по отношение на Т.В.Ч.
ЕГН: **********, че Н.П.Ф. ЕГН: ********** е собственик на основание договор за
покупко-продажба и наследствено правоприемство, на ¾ ид. ч. от самостоятелен
обект в сгР.а, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. П., с адрес на имота: гр. П., ж.к. „О. I, ***, който
самостоятелен обект са намира в сгР.а № 1, с идентификатор ***, построена в
поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, с площ 64.41 кв.м., ведно с 3/4 прилежащи части: избено
помещение №17, с площ 3.76 кв.м. и ¾ от 2.786 % идеални части от общите части на сгР.ата, при
съседи на обекта: на същия етаж: ***.17, ***.3, под обекта: ***.33, ***.34, над
обекта: ***.19 и 3/4 от самостоятелен обект в сгР.а, с идентификатор: ***
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., с адрес на имота :
гр. П., ж.к. „О. I, бл. ***, който самостоятелен обект са намира в сгР.а №1, с
идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с
предназначение на самостоятелния обект: гараж в сгР.а, с площ 21.02 кв.м, при
съседи на обекта: на същия етаж: ***.36, под обекта: няма, над обекта: ***.18.
ОСЪЖДА Т.В.Ч. ЕГН: ********** да предадат владението
върху описаните 3/4 ид.ч. от самостоятелен обект в сгР.а, с
идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П.,
ведно с ид.ч. от общите части на сгР.ата и 3/4 ид.ч. от избено помещение 17 и
3/4 ид.ч. от
самостоятелен обект в сгР.а, с идентификатор: *** по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. П. на Н.П.Ф. ЕГН: **********.
ОТМЕНЯ, на основание чл. 537,
ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт за
собственост на недвижим имот придобит по завещание № ***, том I, рег. № ***, дело № **от 2019 г. на Нотариус П. К. № 390 с
район на действие Районен съд – П., вписан в СВ гр.П.
с вх.рег.№ ***от 27.03.2019 г., Акт № 54; т.2, дело № 177/2019 г., в частта, с
която е признато правото на собственост
на Т.В.Ч. върху ¾ ид. ч. от самостоятелен обект в сгР.а, с
идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., с
адрес на имота: гр. П., ж.к. „О. I, ***, който самостоятелен обект са намира в
сгР.а № 1, с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ***,
с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ 64.41
кв.м., ведно с 3/4 прилежащи части: избено помещение №17, с площ 3.76 кв.м. и
¾ от 2.786 % идеални части от
общите части на сгР.ата, при съседи на обекта: на същия етаж: ***.17, ***.3,
под обекта: ***.33, ***.34, над обекта: ***.19 и 3/4 от самостоятелен обект
в сгР.а, с идентификатор: *** по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. П., с адрес на имота : гр. П., ж.к. „О. I, бл. ***, който самостоятелен
обект са намира в сгР.а №1, с идентификатор ***, построена в поземлен имот с
идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: гараж в сгР.а, с
площ 21.02 кв.м, при съседи на обекта: на същия етаж: ***.36, под обекта: няма,
над обекта: ***.18.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, Т.В.Ч. ЕГН: **********,
с адрес *** да заплати на Н.П.Ф. ЕГН: ********** с адрес: *** сумата в размер на 1363,83 лв. представляваща разноски направени пред настоящата
инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пазарджик в двуседмичен срок от
връчването му на страните с въззивна жалба.