Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 12.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети юли през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1479 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 12.11.2015г.,
постановено по гр.д. № 922/2013г. на СРС, ГО, 73 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.Т.С. и Н.Г.Ц.
обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в полза на ищеца за следните суми: сумата от общо 1
654, 99 лева, представлавяща незаплатена доставена и използвана топлинна
енергия за топлоснабден обект – апартамент № 15, находящ се в гр. ********за
периода от 01.10.2009г. до 30.04.2012г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от 21.11.2012г. до окончателното изплащане и за сумата от общо 245, 64 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната
мораторна лихва за периода от 01.12.2009г. до 08.11.2012г. Със същото решение
са отхвърлени исковете за главница за разликата над 1 654, 99 лева до пълния
предявен размер от 2 641, 24 лева и за периода от м.09.2009г. до м.04.2012г., а
претенцията за лихва за забава е отхвърлена за разликата над сумата от 245, 64
лева до пълния предявен размер от 579, 22 лева и за периода от 02.03.2008г. до
30.11.2009г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т." ООД.
Срещу решението, в частта в която са уважени
предявените искове, е подадена въззивна жалба от ответниците Т.Т.С. и Н.Г.Ц.. Жалбоподателите
поддържат твърдение за направилност на първоинстанционното решение поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон.
Твърди се, че първоинстанционното решение е нищожно поради това, че
противоречало на правото на Европейския съюз и тъй като хипотезите на нищожност
не били „изчерпателно изброени“. Твърди се още, че заповедта за изпълнение била
издадена в противоречие с императивни правила на закона, поради което липсвало
основанието за издаването ѝ и оттам се стигало и до пороци на
първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че в заповедното производство
вземането не било индивидуализирано в достатъчна степен, поради което не можело
да бъде издадена заповед за изпълнение, по която ответникът да се защити, а
оттам и не можело да се установи интерес от предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД
на установителен иск по тази заповед. Твърди се и нищожност на издадената заповед
за изпълнение на парично задължение, тъй като същата не била предхождана от
разпореждане за издаването ѝ. По съображенията за неправилност се сочи,
че Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били приети по неустановен от закона начин, тъй
като липсвало изрично писмено приемане от страна на ответницата. Изтъква се, че
първоинстанционното решение противоречало на принципи на правото, както и на
забраната за засягане на частната собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията
на Република България, поради което същото било нищожно. Оспорват се и изводите
на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между страните, като се
поддържа, че нормативното обвързване на качеството потребител с качеството
собственик или вещен ползател влиза в колизия с нормата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Жалбоподателят развива съображения, че
нормата на чл. 153 от ЗЕ, съгласно която всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия, не трябва да се прилага, тъй
като също противоречи на разпоредби от по-висок ранг: чл. 17, ал. 3 от Конституцията
на Република България, чл. 3 от Директива 93/13/ и чл. 7 от Директива
2011/83/ЕС, както и на основен принцип в частното право относно договарянето на
равноправни субекти, отразен в чл. 8 от ЗЗД. Счита за недопустимо да се
накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по
силата на закон, а твърдението на ищеца било типичен пример за недопустима
държавна помощ в полза на търговско дружество /чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС/. Сочи
се, че разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито жилища са
свързани с абонатна станция за топлоподаване, качеството на потребители, противоречали
на правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското
право правилата на директивите на Европейския съюз относно това, че
непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Излагат се доводи,
че Общите условия на „Т.С.“ ЕАД не представлявали нормативен акт, а клаузи на
договор, поради което същите подлежали на проверка за неравноправност. Твърди се,
че Общите условия за продажба на топлинна енергия били неравноправни. Излагат
се доводи, че първоинстанционният съд не бил изследвал съществени елементи на
правоотношението между страните по делото, а именно – мястото на продажба на
топлинна енергия при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни
по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Поддържа се още, че
системата, при която топлинната енергия се подавала на изхода на абонатната
станция била действала преди десетилетия като социална услуга, но сега била
несправедлива към потребителите. Излагат се доводи, че ищецът „Т.С.“ ЕАД не
продавал топлинна енергия, а само доставяло такава, без да се съобразява с
потребностите на потребителите си. Освен това, в случая се касаело до
непоръчана доставка по смисъла на ЗЗП. Излагат се твърдения, че общото събрание
на етажната собственост не можело да сключва сделки на потребление от името на
собствениците/ползвателите, поради което представения договор за дялово
разпределение няма доказателствена стойност. Не било извършено измерване на
топлинната енергия на границата на правото на собственост, както това изисквал
чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Навеждат се съображения, че била измервана топлинна
енергия на входа на системата в абонатната станция /преди топлообменника/, а не
след това. Излагат се доводите, че определянето на нормативна методика за
изчисляване на топлинна енергия противоречало на правилата на чл. 13 от
Директива 2006/32/ЕО. Жалбоподателите поддържат, че действащата уредба в
областта на продажбата на топлинна енергия била държавна помощ, тъй като
облагодетелствала топлоенергийните предприятия във вреда на потребителите чрез
подпомагане на нискоефективна система за производство на енергия. Твърди се, че
измерванията на място, различно от границата на собственост, били в нарушение
на посочени стандарти. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно бил
възложил разходите за отчитане на топлоенергия в тежест на потребителя, а приложимата
нормативна уредба – чл. 149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяла тези разходи в тежест
на продавача. Излагат се доводи, че противоречи на закона определянето на
разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация. Навеждат се и
съображения, че Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези
разходи да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление.
Освен това се твърди, че методиката за изчисляване на енергията за отопление на
сградната инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната
станция в сграда, а само проектната такава. Излагат се подробни съображения, че
нормативно установените формули не вземали предвид топлинните загуби в
инсталацията, като натоварвали потребителите със заплащането им. Твърди се още,
че липсата на реален отчет изкривявала сметките на потребителите, като била
нарушена Конституцията, която уреждала собствеността като право, а ЗЕ
натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на топлинна енергия. По
отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за присъждане на лихви е направено
възражение, че по силата на Общите условия на дружеството са били начислявани
лихви за забава за стойността на още недоставена топлоенергия. Оспорва се
съдържанието на издадените съобщения към фактури за потребена топлинна енергия.
Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна сметка на потребителя, която
установявала дали прогнозните количества енергия са били точно изчислени,
можело да се натоварват потребителите със задължение да заплащат лихви за
забава. Изложени са съображения, че загубите по сградната инсталация не са
определени правилно и не са реални, а от друга страна били недължими и трябвало
да се понесат от продавача. Не се отчитала необходимата топлинна енергия на
сградата етажна собственост, а се отчитала доставената топлинна енергия, без да
се съобрази, че доставената топлинна енергия не съответства на необходимата. Освен
това счита, че представените съобщения към фактури са документ с невярно
съдържание, тъй като в тях ищецът невярно е отразил монополната цена на
топлинната енергия, както били включени надчислени лихви. В обобщение е
оспорено съществуването на облигационно праввоотношение между страните по
делото, начислената топлинна енергия не била съобразена с потреблението на
етажната собственост за съответния период, нито с реално потребената от
ответниците топлинна енергия. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в
частта, с която са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното отхвърляне в
цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответниците са пасивно материално
легитимирани да отговарят по предявения иск, тъй като е установено качеството им
на потребители на топлинна енергия. Изложени са съображения, че в процесния
имот е доставяна топлинна енергия за исковия период, поради което клиентите
дължат заплащане на стойността на консумираната от тях топлинна енергия. Възражението
за погасяване вземането по давност за периода до м.09.2009г. е прието за
основателно, поради което исковете са уважени частично – както за главница,
така и за акцесорното вземане за обезщетение за забава.
По релевираните във въззивната жалба оплаквания за
нищожност на първоинстанционното решение съдът приема следното:
Възражението за нищожност на решението, обосновано с цитираната
съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението по дело C-119/05 Lucchini, е неоснователно.
На първо място следва да се посочи, че даденото в това решение разрешение на
правния спор е неприложимо по настоящото производство. Действително, в това
решение е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по
предоставяне на държавна помощ. Съдът е посочил, че в този случай държавата не
следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е
обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар)
от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при
държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза –
отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на
държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. От практиката на Съда на ЕС,
обективирана в горепосоченото решение по дело
C-119/05 Lucchini, следва, че за да може едно съдебно решение да
противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази
несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза.
Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже
неприложимо. към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е
заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се
направи. По делото не е установено Европейската комисия да изследва дали
България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“
ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в
рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се
различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича
не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и
Наредбата за топлоснабдяването, което е самостоятелен основание за обосноваване
на извод за неприложимост на тази практика към процесния случай.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение,
който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се
приема, че е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав -
когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в
незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдийския
състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда,
която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването; Нищожност на решението
се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо,
което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е
престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява
нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. Извън тези случаи порочното
съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и
нищожно. Нито една от посочените хипотези не се установяват по делото, поради
което първоинстанционното решение не е нищожно. Неправилното приложение на
правна норма, независимо от нейния характер и ранг не е порок, който прави
съдебното решение нищожно, защото не засяга волята на съдебния състав, а
евентуално се преценява с оглед правилността на решението.
По отношение на твърдените пороци на издадената в
заповедното производство заповед за изпълнение, настоящият съдебен състав
намира следното:
Не е налице нито една от визираните по-горе хипотези,
водещи до нищожност на съдебен акт, доколкото заповедта за изпълнение е постановена
от законен състав /издадена е от лице със съдийска правоспособност, постановена
е еднолично, каквото е и изискването на закона/, в пределите на правораздавателната
му компетентност /спорът е гражданскоправен/, в писмена форма, същата е
подписана и волеизявлението на съда се явява логично, разбираемо и
последователно. Актът на съда е ясен, волята му е точно изразена и не буди
съмнение. В процесната заповед за изпълнение се съдържа основанието на
вземането – доставена топлинна енергия, лихва за забава, съответно разноски за
водене на производството. Заповедта за
изпълнение не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред,
нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.
Наложилата се съдебна практика е в посока, че съдът
издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти
отхвърля заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се
уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на
нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение, при условие,
че същият се съдържа в самата заповед за
незабавно изпълнение /в този смисъл е и определение № 300 от 27.03.2018 г. на
ВКС по к. гр. д. № 3842/2017г./.
Неоснователни са наведените доводи, че заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 26.11.2012г. не е валидна,
тъй като е издадена върху отменен образец. Жалбоподателите се позовават на
решение от 22.10.2019г. по адм. дело № 6372/2019г. на ВАС, с което е оставено в
сила решение от 19.03.2019г. на ВАС по адм. дело № 2519/2017г., с което са
отменени чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от
20.02.2008г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за
издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното
производство /отм. от 25.02.2020г./. С посочените текстове от Наредбата са
утвърдени образците за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съгласно приложение
№ 2 /за парично задължение/, съответно съгласно приложение
№ 3 /за предаване на движими вещи/, както и образците за издаване на
Европейска заповед за плащане и другите книжа, свързани с нея. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че отмяната на чл. 4 и
чл. 9 от Наредба № 6 от 20.02.2008г.
с решението на ВАС няма обратно действие, тъй като съгласно нормата на чл.
195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение, т.е. отмяната има действие занапред.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита за
неоснователни наведените от жалбоподателите-ответници възражения за нищожност
на първоинстанционното решение и на издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
По настоящото дело отговорността на ответниците е ангажирана
на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, който предвижда в релевантната си част, че
собственикът на топлоснабден имот е длъжен да заплаща доставената до имота му
топлинна енергия. По делото се установява от представения нотариален акт № 174,
том ІI, рег. 2781, нот. дело 309 от 2006г. за покупко-продажба на недвижим имот,
че на 09.06.2006г. Н.Г.Ц. и Т.Т.С. са придобили правото на собственост върху
следния недвижим имот: ап. № 15, находящ се в гр. София, жк “********.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно според тази норма е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна
собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на топлинна
енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1
от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен
ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на
имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.
Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна
енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен
договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през исковия период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В процесния случай е установено, че ответниците са
собственици на процесния топлоснабдяван имот, поради което и на основание чл.
153, ал. 1 от ЗЕ те са страна по договор за доставка на топлинна енергия и в
този смисъл са пасивно легитимирани да отговарят по предявените искове.
По отношение на възражението във въззивната жалба, че
ЗЕ предвиждал отклонение от принципния законов ред за приемане на общи условия,
настоящият съдебен състав намира следното:
Представените по делото Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, намират ограничено
приложение, доколкото количеството на потребената топлинна енергия се отчита по
нормативен път, а в закона изрично е въведена разпоредба /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/,
която урежда основното задължение на собственика или титуляра на вещно право на
ползване на жилище, свързано с абонатна станция – да заплаща топлинната
енергия, доставена до имота. С оглед на изложеното дори и Общите условия на Т.С.“
ЕАД да не обвързваха ответниците, то фактическият състав, от който възниква
задължението им е определен от закона с основните си параметри – доставка на
топлинна енергия и цена на доставката /регулирана, определена към процесния
период от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране/.
На следващо място, отклонението от общите разпоредби
на ЗЗД и ТЗ относно начина на приемане на общи условия и обвързващия им
характер за страните по договора е уредено с нормативен акт от същия вид –
закон, какъвто представлява ЗЕ, и наличието на общ законодателен принцип не
изключва възможността законодателят в определени хипотези да уреди отклонения
от този режим. В този случай изключенията ще се регулират от специалната норма,
а не от общата, т.е. прилагат се специалните правила на чл. 150 ЗЕ, а не общия
режим по ЗЗД и ТЗ. От друга страна се твърди, че така се постигала доставка на
непоискани услуги в нарушение на чл. 62, ал. 1 Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и приложимите се във връзка с него директиви на ЕС. В
конкретния случай жалбоподателите се позовават на разпоредбата на чл. 62, ал. 1
от ЗЗП, съгласно която се забранява
доставката на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия,
централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на
потребител срещу заплащане без искане от негова страна, а според ал. 2 от
същата разпоредба, при доставка на стоки, както и на вода, газ, електрическа
енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги,
които не са поръчани от потребителя, той не е длъжен да възстанови стоката и не
дължи заплащане на стоката или услугата на този, който я е изпратил или
предоставил. Направеният от съда извод за неприложимост на правилото по чл. 62,
ал. 2 от ЗЗП се основава на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно
решение № 2 от 25.05.2017г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2016г., ОСГК, съгласно които за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона
за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита
на потребителите.
С оглед изложеното и при установеното облигационно
правоотношение между страните за исковия
период, обосновано с приложимата действаща нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно
СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са установени по основание. По отношение на техният
размер настоящият съдебен състав приема следното:
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 -
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./.
В отговора на исковата молба ответниците са оспорили размера
на задължението си, като отричат да са потребявали топлинна енергия и оспорват
количеството доставено до дома им да е равно на претендираното от ищцовото
дружество. С оглед заявеното оспорване в първоинстанционното производство е
назначена съдебно-техническа експертиза. Приетото по делото заключение следва
да бъде кредитирано като обективно и компетентно, изготвено въз основа на неоспорените
от ответниците отчетни формуляри на уредите за дялово разпределение /документи
главен отчет/, изравнителни сметки, приемо-предавателни протоколи на
изравнителните сметки за съответните периоди. Изводите на вещото лице,
обективирани в изготвеното заключение, също не са били оспорени от ответниците
по реда и в сроковете по чл. 200, ал. 3 от ГПК, поради което всички релевирани
във въззивната жалба възражения относно количеството на доставената в имота
топлинна енергия и начините за реалното отчитане на потребената енергия са
преклудирани и съдът не дължи произнасяне по същите. Дори и същите да бъдат
разгледани, изводите за неоснователност на заявените във въззивната жалба
оплаквания няма да се променят. За да стигне до този извод съдът съобрази
следното:
По отношение на възраженията, че липсвали уреди за
измерване на топлинната енергия на границата на собственост на топлоснабдения
имот, настоящият съдебен състав намира, че изискванията на правната уредба не
следва да се абсолютизират, когато изпълнението им не е възможно по обективни
причини. Следва да се има предвид и, че за част от процесния период е била
приложима Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление
на енергия и осъществяване на енергийни услуги /отменена от 04.06.2014г./,
която в разпоредбата на своя чл. 13, пар. 1 предвижда задължение за осигуряване
на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато „това е
технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните
енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ,
централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“.
Същото задължение е предвидено при същите условия и в правилото на чл. 9, пар.
1 на сега действащата Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност,
която заменя правилата на Директива 2006/32/ЕО след 05.06.2014 г. Следователно
задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не
е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006г. /какъвто
е настоящият случай/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална
система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не
би изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. Българският закон – разпоредбата на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не
предвижда задължение за инсталиране на измервателни съоръжения след общата за
етажната собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо
нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на
топлинна енергия на границата на собственост. При това положение е допустимо
законодателят да уреди с правни норми начина на изчисляване на топлинната
енергия, която се отдава от сградната инсталация. При липса на обективна
възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят трябва да определи
правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим
на етажна собственост. Това следва от характера на етажната собственост като
особен колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда
разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от
Директива 2006/32/ЕО, както се твърди в жалбата на ответниците, тъй като посочената
разпоредба изисква действително измерване на отдадената енергия единствено в
случаите, когато това „е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост
изчисляването на индивидуална консумация единствено по отдадените от
отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй
като намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия.
Следователно, въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за
затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на
фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за
отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава изискванията за
уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и нарушение на
друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на посочената
разпоредба. Отделните клиенти на топлоснабдителното дружество са длъжни да заплащат
енергията, която е доставена до тяхната сграда, и която повишава температурата
в тяхната сграда.
В останалата част на въззивната си жалба
жалбоподателите-ответници развиват доводи относно целесъобразността на
прилаганата от законодателя /т. 6.1.1. от Приложение № 1 към Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването/ формула за определяне на отдадената от
сградната инсталация топлинна енергия и нейното съответствие с начина, по който
инсталацията реално отдава топлина, както и за това дали измерването на
енергията, достигнала до сградата, в която се намира имота на ответниците, е
извършено в съответствие с техническите изисквания.
По отношение на първата група доводи, настоящият
съдебен състав намира, че същите не са основателни. Вярно е, че методиката за
изчисляване на дължимата се енергия за подгряване на сградната инсталация не
отчита напълно и точно количеството енергия, отдавана от всяка сградна
инсталация във всяка сграда. В това отношение жалбоподателите препращат към
мотивите на Решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на
Върховния административен съд (ВАС), III отделение,
с което на първа инстанция е отменена формулата за изчисляване на отдадената от
сградната инсталация енергия, като се сочи, че формулата не отразявала
елементите на физичния закон, който определя начина на отдаване на топлинна
енергия от протичаща през тръба вода с определена температура. На първо място
следва да се посочи, че настоящият съдебен състав не е обвързан от посоченото
решение, което излага аргументи за период след процесния. Действащата за процесния период нормативна
уредба – т. 6.1.2. от Приложение № 1 към Наредба № 16334/2007г. /в редакцията
след ДВ, бр. 58/2007г./, допуска изчисляване на количеството топлинна енергия,
отдадено от сградната инсталация по решение на общото събрание на етажната
собственост. Предвидената от законодателя формула по т. 6.1.1. се прилага в
останалите случаи – когато етажните собственици не са взели такова решение.
Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата за процесния
период нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който не е
доволен от изчисленията по предвидената от законодателя формула за установяване
на разходите за отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, да поиска
изчисляване съобразно действителни показания, като направи съответните разходи
за това. Поради това следва да се приеме, че действащата формула на т. 6.1.1.
от методиката не засяга прекомерно правата на потребителите, които имат
възможност да поискат и отчитане на база реалните разходи, ако същите бъдат
установени по предвидения за това ред.
По отношение на възраженията, че формулата за
изчисляване на отдадената от сградната инсталация енергия, определена в
методиката към наредбата за топлоснабдяването, не отговаря на физичните
величини, от които се определя действителното количество отдадена топлина,
настоящият съд намира, че възраженията са неоснователни. Както вече беше
посочено, законодателят не е длъжен да приеме формула, която напълно отговаря
на действителните отдадени количества топлина, тъй като изчисляването на
променливите, от които същите зависят е невъзможно по нормативен път /ако
потребителите поискат това те могат да извършат реален отчет за своя сметка и
да се приложи изключението по т. 6.1.2. от Приложение № 1 към Наредба № 16334/2007г.
за топлоснабдяването/. Възраженията на ответниците са, че параметрите,
определени от законодателя не били съответствали на реално доставяния
топлоносител и неговата температура, както и че за вътрешна температура в
сградата била приета презумирана стойност от 19 градуса по Целзий. Сочи се, че
законодателят не вземал предвид един елемент от формулата, а именно коефициента
на конвекция на отделните видове материали. Тук следва да се посочи, че този
коефициент е строго специфичен и зависи от материала, от който са направени
тръбите, поставената върху тях боя, изолация и т.н. При това положение се
налага извод, че този коефициент не може да бъде установен нормативно. Затова и
законодателят е приел, че той следва да се определи като 0,15 части от
отдаваната от цялата система за топлоподаване енергия. Това законодателно
решение вероятно не съответства на действителната ситуация във всяка една
сграда, но както беше посочено по-горе, ако потребителите смятат, че в тяхната
сграда са налице други параметри на отдадена от сградната инсталация топлинна
енергия, те могат да поискат изчисляването им.
Неоснователни са и доводите, че системата за
определяне на разходите за отопление от сградната инсталация следвало да се
поемат непременно от доставчика на топлинна енергия, който сам да извършва
измерванията за своя сметка. Разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ предвижда
възможност да бъде избрано лице, което да извършва топлинно счетоводство по
реда на чл. 139б ЗЕ. В този случай отношенията между топлинния счетоводител и потребителите
се уреждат от договора между тях, като разходите за измерване могат да се
поемат и от потребителите.
По отношение на доводите за това, че измерванията на
топлинна енергия през процесния период, които са дали основание за прилагане и
на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни,
настоящият съдебен състав намира, че тези възражения не следва да се разглеждат
от съда като направени след изтичане на рекламационния срок за това. Съгласно
чл. 70, ал. 5 от Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването клиентите имат
3-месечен срок след получаване на изравнителните сметки за съответната година
от упълномощен представител на етажната собственост, за да направят възражения
срещу отчетения си разход. Смисълът на този срок е именно такъв – да е възможно
да се извърши проверка на място в сравнително близък до отоплителния сезон
период, за да се установи дали се доставя топлинна енергия с необходимите
качествени параметри от страна на топлоснабдителното дружество. Предвид
установеното бездействие на ответниците да възразят срещу размера на
определените с изравнителните сметки задължения в установения за това срок, се
налага извод, че не може да се позовават на възражения за липса на доставка на
топлинна енергия с необходимото качество. Този рекламационен срок е нормативно
установен и не препятства правата на добросъвестните потребители, за които е
предвиден достатъчен срок за реакция, поради което съдът няма основание да не
го приложи. С оглед на изложеното възраженията за температурата на водата,
влизаща в абонатната станция, загубите по трасето и параметрите на доставяната
топлина не следва да се разглеждат по същество.
Без значение за формиране на изводите на въззивния съд
е обстоятелството, че с решение от 26.06.2020г. по адм. дело № 14350/2019г. на
ВАС, петчленен състав, са отменени като незаконосъобразни разпоредби от Наредба
№ 16-334 от 2207г. за топлоснабдяването, включително и т. 6.4.1 и т. 6.7 от
Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради-етажна
собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от
2007г. за топлоснабдяването. И това е така, тъй като отмяната на посочените
разпоредби няма обратно действие, тъй като съгласно нормата на чл.
195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение, т.е. отмяната има действие занапред.
Настоящият съдебен състав не намира за основателно и
възражението за това, че ищецът – „Т.С.“ ЕАД, доставяла три отделни услуги,
които били напълно отделени една от друга – битово горещо водоснабдяване,
отопление на имотите на потребителите, и поддръжка на сградната инсталация,
като поради това следвало цената за затопляне на сградната инсталация да се
смята за отделна услуга. Действително законодателят третира тези три услуги
като отделни и предвижда отделен начин на плащане на всяка от тях, но не може
да се приеме, че е възможно отопление на индивидуалните обекти при вертикална
система на отопление с топла вода, при която няма подгряване на сградната
инсталация. Поради това липсва основание за съда да не приложи правилото на чл.
153, ал. 6 ЗЕ и да не възложи на ответниците разходите за определените по
нормативен ред разходи за подгряване на сградна инсталация.
С оглед изложеното правилно районният съд е приел, че
тези разходи се дължат и ги е установил посредством заключение на
съдебно-техническа експертиза. Въз основа на заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и
битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, след извършен
отчет на индивидуалните разпределители на разход за отопление и на монтирания
водомер за топла вода, в това число, установено е, че технологичните разходи са
били отчитани за сметка на топлопреносното предприятие т.е., доказана е
по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия
в определено количество за исковия период. По
отношение на стойността на реално доставеното количество топлинна енергия в
имота на ответниците трябва да се има предвид заключението на съдебно-техническата
експертиза, което като обективно и компетентно следва да бъде кредитирано от
съда на основание чл. 202 от ГПК. Съгласно изводите на вещото лице, начислените
суми за процесния период по фактури са в общ размер на 2 473, 99 лева, от
които – 1 346, 93 лева за битово горещо водоснабдяване, 236, 65 лева за
отопление на имот отопление на имот, 890, 41 лева. Услугата дялово
разпределение била извършвана от „Т.” ООД, като в информационната система били
въведени изравнителни сметки от годишните изравнявания – съответно за
получаване и за доплащане от абоната. Общата стойност на изравнителните сметки
за процесния период възлиза на сумата от 160, 45 лева и представлява сума за доплащане
от абоната. Така дължимата сума от ответника за реално потребена топлинна
енергия за исковия период е в размер на 2 634, 44 лева. Съдебно-техническата
експертиза е изготвена въз основа на съставените от ищеца съобщения към
фактури, както и въз основа на представените от третото лице-помагач документи
за главен отчет на уредите за дялово разпределение и изравнителните сметки за
абоната, и при съобразяване на представените справка от показанията на общия
топломер, акт за разпределение на кубатура, документи за метрологична проверка
на общия топломер, данни за абонатната станция и данни за технологичните
топлоотделяния на абонатната станция. Ето защо възражението на жалбоподателя за
необоснованост на формираните изводи на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза са неоснователни.
Правилно районният съд е приел за основателно
релевираното възражение за погасяване по давност на вземането за главница за
периода от м.01.2008г. до м.09.2009г., включително. Посочената в техническата експертиза
сума не включва предишни неплатени и просрочени суми и начислени лихви по тях,
както и не включва извършено счетоводно приспадане с дължими суми извън
процесния период, т.е. стойността на реално употребената топлинна енергия с
включени изравнителни сметки за процесния период е в размер на 2 634, 44 лева.
Именно това е стойността на задължението на ответника, представляващо реално
потребената от него топлинна енергия за процесния период, определена след
отчитане на индивидуалните измервателни уреди в имота. Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница и при съобразяване на периода и размера на
погасената част от вземането, то следва да се приеме, че за периода от
м.10.2009г. до м.04.2012г. ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на
присъдената с решението на СРС сума за главница в размер на 1 654, 99 лева.
По иска за обезщетение за забава с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Релевираните във въззивната жалба на ответниците
възражения относно периода на начисляване на лихвите за забава са
неоснователни. Противно на твърденията на ответниците, районният съд е
определил началния период на обезщетението за забава при съобразяване на
обстоятелството, че предвиденото заплащане на лихви за забава е само за дължими
суми, които са определени въз основа на реалната консумация, а не върху
прогнозно начислени задължения, ако те не съответстват на реалното потребление.
По тези съображения обезщетението за забава е присъдено от момента, в който има
реална стойност на потребените количества топлоенергия, т.е. от издаване на
изравнителните сметки. Акцесорната, претенция е уважена само по отношение на
тази част от главното парично вземане, което не е било погасено по давност,
т.е. СРС е съобразил правилото на чл. 119 от ЗЗД.
С оглед изложеното първоинстанционното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
Предвид изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определен по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.11.2015г., постановено по
гр.дело № 922/2013г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, изменено по реда на
чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от 23.08.2019г., в
обжалваните му части.
ОСЪЖДА Т.Т.С., ЕГН ********** и Н.Г.Ц.,
ЕГН **********,*** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.