РЕШЕНИЕ
№ 29
гр. Пловдив, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20225001000732 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260327/12.07.2021 г., постановено по т.д. №
59/2021 г. на ОС-П., в частта му, с която е признато за установено между
„Ю.Б.” АД - гр.С., ЕИК ********* като правоприемник на заличената
„Б.П.Б.“ АД - гр.С., ЕИК ********* и Н. Д. В., че Н. Д. В. на основание
сключен между тях на 22.04.2008 г. Договор за жилищен кредит
№********** г., ведно с Анекс № 1 от 27.03.2012 г., Анекс № 2 от 06.06.2012
г., Анекс № 3 от 06.06.2012 г., Анекс № 4 от 31.10.2012 г., Анекс № 5 от
28.02.2013 г., Анекс № 6 от 10.06.201З г., Анекс № 7 от 10.06.201З г., Анекс
№ 8 от 27.09.2013г. й дължи сумата от 379 791,60 евро, представляваща
разлика между остатък от предсрочно дължима главница в общ размер от 455
834,03 евро, от който се приспада присъдената с постановеното решение №
682 от 10.12.2019г по същото дело, влязло в сила в тази част, главница от 26
523,30 евро и присъдената с решението по предходния диспозитив главница
от 49 519,13 евро, като главницата от 379 791,60 евро се дължи от Н. Д. В.
солидарно с „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК *********, „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК
1
*********, „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК ********* и „Х.Е.П.“ ЕООД - гр.П., ЕИК
**********, последните дружества вече осъдени с постановеното решение №
682 от 10.12.2019г. по настоящото дело, влязло в сила в тази част, ведно със
законната лихва, както следва: върху главници по вноски от № 113 до № 122,
включително, а именно - върху 641,08 евро, считано от 30.09.2017 г.; върху
644,37 евро, считано от 30.10.2017 г.; върху 647,67 евро, считано от
30.11.2017 г.; върху 650,98 евро, считано от 30.12.2017 г.; върху 654,33 евро,
считано от 30.01.2018 г.; върху 657,67 евро, считано от 28.02.2018 г.; върху
661,04 евро, считано от 30.03.2018 г.; върху 664,44 евро, считано от
30.04.2018 г.; върху 667,83 евро, считано от 30.05.2018 г.; върху 671,27 евро,
считано от 30.06.2018 г.; върху 365 981,14евро, представляваща предсрочно
дължим остатък от главница, считано от 02.07.2018 г. - датата на настъпване
на предсрочната изискуемост, като законната лихва върху всички посочени
суми се дължи до окончателното им изплащане, а също и в частта му за
разноските.
Обжалвано е и определение № 261625/25.10.2021 г., постановено по т.д.
№ 59/2021 г. на ОС-П., с което са оставени без уважение молбите на Н. Д. В.,
„Е.“ЕООД-гр.П., „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Е.“ЕООД-гр.П. за
допълване на постановеното по делото решение № 260327/12.07.2021 г. в
частта за присъдените съдебни разноски, като им се присъдят и разноски по
приключилото въззивно производство по т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
Жалбоподателят Н. Д. В. моли по съображения, изложени във
въззивната жалба от 19.07.2021 г., горепосоченото решение да бъде отменено
като неправилно в обжалваните негови части, като бъде отхвърлен
предявеният срещу него иск. Като ответник в производството пред окръжния
съд оспорва иска като неоснователен. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „Ю.Б.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор, подаден на
21.10.2022 г. Като ищец в производството пред окръжния съд банката е
предявила иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл.
415 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника Н. Д. В. (както и
спрямо дружествата-ответници като солидарно задължени с него „Е.“ЕООД-
гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П.), че дължи на
банката следните суми, дължими съгласно договор за жилищен кредит №
2
********** от 22.04.2008 г. и девет броя анекси към него (анекс
№1/27.03.2012 г., анекс №2/6.06.2012 г., анекс №3/6.06.2012 г., анекс
№4/31.10.2012 г., анекс №5/28.02.2013 г., анекс №6/10.06.2012 г., анекс
№7/10.06.2013 г., анекс №8/27.09.2013 г. и анекс №9/20.12.2013 г.): 496 415,15
евро –неплатена главница, предсрочно дължима въз основа на договора за
жилищен кредит от 22.04.2008 г. и деветте анекса към него, 38 618,25 евро –
договорна възнаградителна лихва за периода 30.08.2016 г.-14.09.2017 г.,
2 897,52 евро – наказателна лихва за периода 30.08.2016 г.-5.10.2017 г.,
6 086,45 евро – заемни такси за периода 30.08.2016 г.-14.09.2017 г., 166 лв. –
нотариални такси, ведно със законната лихва върху главницата от 6.10.2017 г.
до окончателното й изплащане, както и сумата 21 433,43 лв. – направени
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 15 848/2018 г. на РС-П. за
платена ДТ в размер на 21 283,43 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 150 лв., за които суми в полза на банката е издадена на 11.12.2017
год. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК ведно с изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 15 848/2017 г. по описа
на Районен съд-П., срещу която ответниците са възразили по реда на чл. 414
от ГПК. Претендира за присъждане на разноски за настоящото въззивно
производство.
Частните жалбоподатели Н. Д. В., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-
гр.П. молят да бъде отменено обжалваното горепосочено определение на
окръжния съд като неправилно по съображения, посочени в частната жалба с
вх. № 284227/2.11.2021 г. Ответникът по частната жалба „Ю.Б.“АД-гр.С.
моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в
отговор с вх. № 260052/5.01.2022 г.
Частният жалбоподател „Е.“ЕООД-гр.П. моли да бъде отменено
обжалваното горепосочено определение на окръжния съд като неправилно по
съображения, посочени в частната жалба с вх. № 284228/2.11.2021 г.
Ответникът по частната жалба „Ю.Б.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в отговор с вх. №
286073/13.12.2021 г.
Частният жалбоподател „Е.“ЕООД-гр.П. моли да бъде отменено
обжалваното горепосочено определение на окръжния съд като неправилно по
съображения, посочени в частната жалба с вх. № 284229/2.11.2021 г.
3
Ответникът по частната жалба „Ю.Б.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображения, изложени в отговор с вх. №
286410/21.12.2021 г.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери
законосъобразността на обжалваното определение във връзка с оплакванията
на частните жалбоподатели, прецени обстоятелствата по делото и намери за
установено следното:
Не се спори между страните, видно е и от приложеното по делото на
ОС-П. ч.гр.д. № 15 848/2017 г. на РС-П., че по реда на чл. 417 от ГПК в полза
на „Б.П.Б.“АД, чийто правоприемник е ищецът по делото „Ю.Б.“АД-гр. С., е
издадена на 11.12.2017 г. срещу ответниците по делото Н. Д. В., „Е.“ЕООД-
гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П. заповед да
заплатят солидарно посочените в исковата молба суми за главница, договорна
лихва, наказателна лихва и такси, ведно със законна лихва върху главницата
от датата на постъпването на заявлението в съда 6.10.2017 г. и ведно с
разноските за заповедното производство, като вземането произтича от
неизпълнение на договор за жилищен кредит от 22.04.2008 г. с девет анекси
към него, който кредит е обявен от банката за предсрочно изискуем от
15.09.2017 г. поради непогасяване на 13 поредни падежни дати с падежи от
30.08.2016 г. до 30.08.2017 г. включително. Безспорно е също така, видно е и
от посоченото приложено ч.гр.д. № 15 848/2017 г. на РС-П., че всички
ответници надлежно са подали възражения, за които банката е била
уведомена на 27.03.2018 г. и на 27.04.2018 г. е била подадена от банката
исковата молба, с която е предявен установителният иск съгласно чл. 422 от
ГПК.
С исковата молба от 27.04.2018 г. банката твърди, че между „Б.П.Б.“АД-
гр.С. (чийто правоприемник понастоящем е „Ю.Б.“АД-гр.С.) и Н. В. като
кредитополучател и ответниците „Е.“ЕООД-гр.П. и „Е.“ЕООД-гр.П. като
солидарни длъжници е сключен представеният в копие с исковата молба
договор за жилищен кредит от 22.04.2008 г, съгласно който банката е
предоставила на В. банков кредит в размер на 498 000 евро за целево
4
финансиране на кредит, отпуснат от „У.Б.“АД и за финансиране на покупка
на недвижим имот, представляващ жилищна сграда, находяща се в гр. П.,
ул.“Р.Д.№**. Твърди, че е договорено заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва, наказателна лихва при просрочие и такси, като крайният
срок за изплащането на всички задължения по кредита е 408 месеца. Твърди,
че към 27.03.2012 г. е било налице просрочване на плащането на задължения
и тогава е сключен между страните по договора анекс №1 към него. Твърди,
че впоследствие просрочията са продължили и между страните са сключени
още 8 броя анекси. Твърди, че с анекс №2/6.06.2012 г. между страните е
договорена солидарна отговорност за дълга на ответното дружество
„Е.“ЕООД-гр.П., а с анекс № 6/10.06.2013 г. е договорена солидарна
отговорност за дълга и на ответното дружество „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П.. Твърди,
че след сключването на анекс №7/10.06.2013 г. погасявания по главницата не
са правени. Твърди, че крайният договорен срок за погасяване на кредита е
30.04.2042 г. Твърди, че банката през 2016 г. се е снабдила в заповедно
производство по ч.гр.д. № 10 947/2016 г. на РС-П. с изпълнителен лист за част
от вземанията си, които са падежирали (за главница, възнаградителна лихва,
наказателна лихва, месечни такси и законна лихва върху главница) и след
възражение на ответниците е образувано съдебно производство по т.д. №
730/2016 г. на ОС-П. по предявен от банката иск по чл. 422 от ГПК,
производството по което дело не е приключило към момента на подаването на
исковата молба на 27.04.2018 г. Твърди, че след издаването на заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист през 2016 г. е продължило непогасяването
на последващи дължими месечни вноски, поради което банката е обявила
кредита за предсрочно изискуем с нотариални покани, връчени на
ответниците на 4.09.2017 г., считано от 15.09.2017 г. Твърди, че на 6.10.2017
г. от страна на банката е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15 848/2017 г. на РС-П. за
посочените в исковата молба суми, като ответниците са възразили и затова
банката претендира с подадената на 27.04.2018 г. искова молба да се признае
за установено спрямо ответниците, че те й дължат солидарно заплащане на
исковите суми за главница (разлика между дължимия остатък по договора за
кредит и анексите към него и присъдената сума по ч.гр.д. № 10 947/2016 г. на
РС-П.), възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси и разноски.
С отговора на исковата молба, подаден на 12.07.2018 г., петимата
5
ответници възразяват, че искът е неоснователен, защото банката е
увеличавала неправомерно въз основа на нищожни договорни клаузи
дължимите лихви и такси, евентуално, че претенциите по исковете за
договорна лихва и за наказателна лихва върху просрочена главница са
определени при незаконосъобразно едностранно изменение на договорените
условия по сключения договор, извършено въз основа на нищожни на
основание чл. 143,т.т.3,9,10,12,13 и 18 от ЗЗП и на чл. 26,ал.1 и ал.2 от ЗЗД
клаузи в договора за кредит, като по отношение на останалите ответници
солидарна отговорност не е възникнала досежно отношения, за които не
съществува облигационна връзка с оглед наличието на нищожни договорни
клаузи. Твърдят, че с анекс №3 е договорено капитализиране към главницата
по кредита на просрочени задължения за лихви и такси и е налице забранен
от закона анатоцизъм. Твърдят, че не е налице редовно уведомяване от страна
на банката за настъпване на предсрочна изискуемост на задължението по
кредита.
С допълнителната искова молба от 11.10.2018 г. банката-ищец заявява,
че доводите на ответниците за неравноправност на договорните клаузи в
договора за кредит и анексите към него са неоснователни. Заявява, че
съгласно §13,т.1 от ДР на ЗЗП единствено Н. В. има качеството на потребител
по кредитното правоотношение и останалите ответници-търговски дружества,
които са солидарни длъжници, нямат качеството на потребители и по
отношение на тях не следва да намират приложение разпоредбите на ЗЗП.
Заявява, че твърденията за наличие на основания за приемане на
неравноправни клаузи съгласно ЗЗП и за засягане на права на потребители са
неоснователни. Твърди, че кредитът е надлежно обявен за предсрочно
изискуем.
С подадените от ответниците на 9.11.2018 г. отговори на
допълнителната искова молба се оспорват твърденията на банката, като
отново се заявяват твърденията за наличие на неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
На 10.12.2019 г. е постановено от окръжния съд решение № 682, с което
съдът признава за установено по отношение на петимата ответници
съществуването на вземането на банката, за което ответниците отговарят в
режим на солидарност за посочени суми за главница, договорна лихва,
6
наказателна лихва и такси (като искът е отхвърлен по отношение на Н. В. за
разликата над 26 523,30 лв. до пълния предявен размер от 496 415,15 евро
ведно със законната лихва), както и признава за установено спрямо
четиримата ответници-търговски дружества съществуването на вземане на
банката за посочен размер на главница (като отхвърля частично искът за
присъждането на главница над този размер до пълния предявен).
Решението на окръжния съд № 682/10.12.2019 г. е обжалвано от
банката-ищец в частите му, с които претенциите й са отхвърлени. С решение
от 17.11.2020 г., постановено по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П., апелативният
съд обезсилва решението на окръжния съд в посочените обжалвани негови
части като недопустимо, тъй като то е постановено след вливането на
банката-ищец „Б.П.Б.“АД в „Ю.Б.“АД, при което „Б.П.Б.“АД е заличена като
търговец и затова е престанала да съществува като правен субект, и връща
делото на ОС-П. за произнасяне по предявените искове в обезсилената част.
На 12.07.2021 г. окръжният съд постановява по т.д. № 59/2021 г.
решение № 260327, с което признава за установено между „Ю.Б.“АД-гр.С.,
ответника Н. В. и четирите ответни търговски дружества, че петимата
ответници дължат на банката при условията на солидарна отговорност
посочени суми за главница и за възнаградителна лихва, като отхвърля иска за
посочена разлика относно главницата и относно възнаградителната лихва.
Със същото решение окръжният съд признава за установено между банката и
ответника Н. В., че той й дължи главница в размер на 379 791,60 евро, която
се дължи от него солидарно с останалите четирима ответници-търговски
дружества, последните вече осъдени с постановеното решение №
682/10.12.2019 г., влязло в сила в тази част, ведно с посочена законна лихва
(като искът за главница и лихва е частично отхвърлен).
Срещу решението на съда от 12.07.2021 г. е подадена на 22.07.2021 г.
въззивна жалба от „Е.“ЕООД-гр.П., която е върната като нередовна с влязло в
сила разпореждане на окръжния съд от 6.10.2022 г. Срещу решението е
подадена на 11.08.2021 г. и въззивна жалба от ответника „Е.“ЕООД-гр.П.,
която е върната като нередовна с влязло в сила разпореждане на окръжния
съд от 6.10.2022 г.
Срещу решението на съда от 12.07.2021 г. е подадена на 19.07.2021 г. и
въззивна жалба от Н. В., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П.. С влязло в
7
сила разпореждане на окръжния съд № 263029/6.10.2022 г. е върната
въззивната жалба, подадена от тримата жалбоподатели, против решението в
частта му, с която е признато за установено по отношение на тях, че дължат
при условията на солидарна отговорност на банката на основание сключения
между тях на 22.08.2008 г. договор за жилищен кредит № ********* г. и
последващи анекси сумата от 49 519,13 евро главница, ведно със законна
лихва, начиная от 2.07.2018 г. до окончателното й изплащане, и сумата от
5 113,13 евро възнаградителна лихва за периода 30.08.2016 г.-14.09.2017 г.
Със същото разпореждане окръжният съд приема за редовна въззивната
жалба, подадена единствено от Н. В. против решението в частта, с която е
признато за установено, че Н. В. дължи на банката сумата 379 791,60 евро,
ведно със законна лихва. С оглед на това предмет на настоящото въззивно
обжалване е решението на окръжния съд от 12.07.2021 г. само в частта му, с
която е признато за установено между банката и Н. Д. В., че Н. Д. В. на
основание сключен между тях на 22.04.2008 г. Договор за жилищен кредит
№********** г., ведно с Анекс № 1 от 27.03.2012 г., Анекс № 2 от 06.06.2012
г., Анекс № 3 от 06.06.2012 г., Анекс № 4 от 31.10.2012 г., Анекс № 5 от
28.02.2013 г., Анекс № 6 от 10.06.201З г., Анекс № 7 от 10.06.201З г., Анекс
№ 8 от 27.09.2013г. й дължи сумата от 379 791,60 евро, представляваща
разлика между остатък от предсрочно дължима главница в общ размер от 455
834,03 евро, от който се приспада присъдената с постановеното решение №
682 от 10.12.2019г по същото дело, влязло в сила в тази част, главница от
26523,30 евро и присъдената с решението по предходния диспозитив
главница от 49 519,13 евро, като главницата от 379 791,60 евро се дължи от
Н. Д. В. солидарно с „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК *********, „Е.“ ЕООД - гр.П.,
ЕИК *********, „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК ********* и „Х.Е.П.“ ЕООД - гр.П.,
ЕИК **********, последните дружества вече осъдени с постановеното
решение № 682 от 10.12.2019г. по настоящото дело, влязло в сила в тази част,
ведно със законната лихва, както следва: върху главници по вноски от № 113
до № 122, включително, а именно - върху 641,08 евро, считано от 30.09.2017
г.; върху 644,37 евро, считано от 30.10.2017 г.; върху 647,67 евро, считано от
30.11.2017 г.; върху 650,98 евро, считано от 30.12.2017 г.; върху 654,33 евро,
считано от 30.01.2018 г.; върху 657,67 евро, считано от 28.02.2018 г.; върху
661,04 евро, считано от 30.03.2018 г.; върху 664,44 евро, считано от
30.04.2018 г.; върху 667,83 евро, считано от 30.05.2018 г.; върху 671,27 евро,
8
считано от 30.06.2018 г.; върху 365 981,14евро, представляваща предсрочно
дължим остатък от главница, считано от 02.07.2018 г. - датата на настъпване
на предсрочната изискуемост, като законната лихва върху всички посочени
суми се дължи до окончателното им изплащане, а също и в частта му за
разноските.
Съгласно разпоредбата на чл. 269,изр.2 от ГПК въззивният съд се
произнася по въпросите относно правилността на обжалваното решение
съгласно посоченото в жалбата. Следва затова преценката на апелативния съд
относно основателността на твърденията и претенциите на всяка от страните,
съответно, за решаване на спора между тях и за проверка на правилността на
обжалваното решение, да бъде сега съобразена с предмета на въззивното
обжалване и с посоченото във въззивната жалба, подадена само от
жалбоподател Н. В..
С обжалваното съдебно решение от 12.07.2021 г. окръжният съд приема,
че предмет на произнасяне са задълженията на ответниците по отношение на
остатъка от предсрочно дължима главница и възнаградителна лихва, по които
от ответниците са налице множество възражения. Съдът посочва, че първото
възражение е свързано с недължимост от ответника В., който се позовава на
закрилата от разпоредби, ползващи го като потребител, като страните не
спорят, че той е такъв. Съдът посочва, че при това разглеждане на спора е
уведомил страните, че преценката за това дали едно физическо лице има или
няма качеството потребител е винаги конкретна и зависи от конкретните
обстоятелства по спора, като тежестта за доказването й лежи върху
ответника-физическо лице. Съдът посочва, че по нея дължи произнасяне, тъй
като това е въпрос по приложение на правото и не е обвързан от становищата
на страните, като предвид това е изискал от ответника В. да посочи
предназначението на сградата, която е закупена от него с процесния кредит,
доколкото тя се намира на главна търговска улица в гр. П., а единствено от
съдържанието и предмета на процесния договор не може да се извлече
неговия потребителски характер. Съдът посочва, че пояснения от ответника
В. не са били извършени, а той се позовава и представя определение №
702/17.12.2020 г. на ВКС по т.д. № 1345/2019 г., с което е допуснато
касационно обжалване на постановено решение на АС-П. с предмет
установяване на дължимост на суми от ответниците за предходен период по
същия договор, което е и служебно известно на съда – по т.д. № 730/2016 г. на
9
ОС-П.. Съдът посочва, че в това определение на ВКС не е обсъждан въпросът
за липсата или наличието на качеството потребител у ответника В., а е
разгледан въпросът по допуснат анатоцизъм със сключените между страните
анекси, възприети от съда като редовни в нарушение на формираната съдебна
практика. Съдът посочва, че в това определение на ВКС не са коментирани и
писмените или други доказателства по делото, от които се извлича качеството
потребител, и поради това няма яснота дали писмените доказателства по
предходното дело са идентични с тези по настоящото. Съдът посочва, че по
делото от страна на ищеца са представени искане до банката от
кредитополучателя В. за изготвяне на експертна оценка, в което сградата-
предмет на процесния договор за кредит, находяща се в гр. П. на ул.“Р.Д.
№**, е описана като хотел. Съдът посочва, че същото предназначение е
посочено от В. и в негова молба за промяна на параметри до банката, към
която е налице ръкописно изписан и подписан от него текст за причините за
просрочието на задълженията му и като такива са посочени затварянето за
ремонт на улица „Р.Д., поправка и ремонт на фоайето на хотела, подмяна на
дограма и т.н. Съдът посочва, че по делото от пълномощника на В. е
представена молба от 10.02.2020 г. с приложения и снимки за установяване на
твърденията, че е насрочена публична продан на сградата-предмет на покупка
с процесния кредит и от тях отново се установява, че сградата е рекламирана
като хотел. При така установеното окръжният съд преценява на първо място,
че от съдържанието на процесния договор за кредит не се извлича той да е
потребителски, не се установява кредитополучателят-физическо лице В. да
използва закупената сграда за задоволяване на собствени нужди, напротив,
той е заявил, че я използва като хотел и сградата е рекламирана като хотел.
Затова окръжният съд преценява, че средствата по процесния кредит са
използвани от В. за да извършва търговска дейност, а не за цели, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, т.е. той не
попада в определението за потребител по смисъла на чл.2,б.“б“ от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и легалната дефиниция на §13,т.1 от ДР на ЗЗП.
Затова съдът приема, че всички направени от В. възражения за недължимост
на основание разпоредби, даващи потребителска защита, са неоснователни.
Относно спорния между страните въпрос за обявяване от страна на банката на
настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор
10
съдът намира, че то е нередовно, съответно, че предсрочната изискуемост не е
била надлежно обявена и не е настъпила на сочената от ищеца дата
15.09.2017 г. Съдът преценява, че по делото преписът от исковата молба е
получен от всички ответници на 2.07.2018 г., която дата следва да се приеме
за датата на обявяване на ответниците на настъпилата предсрочна
изискуемост на задълженията им, от която дата насетне от тях се дължи
остатъкът от предсрочно изискуемата главница, а до този момент се дължат
падежиралите вноски. Относно дължимия размер на главница окръжният съд
намира, че той следва да бъде определен на база годишен лихвен процент от
6,9%, увеличен едностранно и еднократно от банката съобразно договорките
на страните от първоначално договорения такъв в размер на 6,15%, което
увеличение съдът не намира за прекомерно и като такова противоречащо на
добрите нрави, както и че не следва да се вземе предвид извършеното
прибавяне на просрочени задължения към редовна главница, извършено с
анекс №3 и анекс №7 поради анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.3 от ЗЗД и
на това основание то е недопустимо. При тези мотиви съдът определя размера
на дължимия предсрочно остатък на главница в размер на 455 834,03 евро въз
основа на заключението на счетоводната експертиза от 10.10.2019 г., от която
се изважда вече присъдената с първоначалното решение главница от
26 523,30 евро, за която то е в сила спрямо ответника Н. Вълче, и присъдената
с настоящото решение общо дължима с останалите ответници главница от
49 519,13 евро, като искът се уважи за разликата до 379 791,60 евро, като се
постанови солидарна дължимост от В. наред с останалите ответници-
юридически лица. Относно законната лихва върху главниците по
падежиралите вноски от №113 с падеж 30.09.2017 г. до № 122 с падеж
30.06.2018 г. включително, за които съдът е приел, че не е била настъпила
предсрочна изискуемост, а падежите им са настъпили в хода на процеса,
съдът приема, че се дължи законна лихва върху всяка отделна главница до
окончателното изплащане, считано от датата на настъпване на изискуемостта,
а това е датата на падежа й, като те са съответно посочени в мотивите на
решението. За останалия общ размер на остатък от главницата по кредита,
дъжлим от Н. В., в размер на 365 981,14 евро съдът приема, че е настъпила
предсрочна изискуемост и за него се дължи законна лихва от 2.07.2017 г.
От всички ответници по спора са подадени молби за допълване на
решението в частта му за разноските, направени при обжалването на
11
решението, постановено от ОС-П. по т.д. № 297/2018 г., пред АС-П. по в.т.д.
№ 383/2020 г.
От банката-ищец е подаден писмен отговор на молбите за допълване на
решението в частта му за разноските, с който моли те да бъдат отхвърлени
като неоснователни, защото не се дължат разноски отделно по т.д. №
297/2018 г. на ПОС и по т.д. № 59/2021 г. на ПОС, тъй като това е дело на
една инстанция, а не две отделни дела, а относно разноските за въззивната
инстанция съдът се е произнесъл съобразно изхода пред него по спора и не е
необходимо допълнително произнасяне.
С обжалваното от петимата частни жалбоподатели определение №
261625/5.10.2021 г. окръжният съд посочва, че с постановеното по делото
решение от 12.07.2021 г. не са присъждани разноски за въззивното
производство, тъй като от никой от ответниците с представените от тях
списъци за направени и претендирани разноски не са претендирани. Затова
съдът оставя без уважение молбите за допълване на постановеното решение в
частта за присъдените съдебни разноски, като им се присъдят и разноски по
приключилото въззивно производство по т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
С подадената на 19.07.2021 г. въззивна жалба жалбоподателят Н. Д. В.
твърди, че решението в обжалваната негова част е неправилно, защото
неправилно е прието той да не притежава качеството на потребител по
сключения между страните договор за банков кредит, тъй като от
съдържанието на договора не се установява той да е потребителски, като няма
и изложени обстоятелства какво е предназначението на закупената сграда.
Заявява, че по делото безспорно е прието и от ищцовата банка, че ответникът
Н. В. притежава качеството на потребител, като това обстоятелство не е било
спорно между страните и съдът е следвало да го възприеме за безспорно
обстоятелство, тъй като въззивната инстанция е върнала делото за
произнасяне по същество на спора, а не за изготвяне на нов доклад по делото
и указания за разпределение на доказателствената тежест на страните.
Твърди, че изложените аргументи от окръжния съд са неправилни, защото
кредитополучателят Н. В. е потребител по смисъла на §13,т.1 от ДП на ЗПП,
като в настоящия случай физическото лице-кредитополучател не е
извършвало търговска или професионална дейност, което се установява и от
съдържанието на процесния договор за кредит, а ищцовата банка е търговец
12
по §13,т.2 от ДР на ЗПП, предоставящ финансова услуга, свързана с
банковата дейност съобразно легалната дефиниция на §13,т.12 от ДР на ЗПП,
поради което В. се ползва от защитата, предоставена му в качеството му на
потребител по ЗЗП. Заявява, че понятието „потребител“ по смисъла на
§2,б.“б“ от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява
по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали
разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия. Заявява, че Директива
93/13/ЕИО дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството
на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат
или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или
професионална дейност, т.е. за да се дефинира един договор като
потребителски е нужно една от страните да е потребител, а другата да е
търговец, поради което извън изключенията, изброени в десето съображение
на Директивата, предметът на договора в много случаи е ирелевантен за
определяне на приложното поле на тази Директива. Твърди, че в договора за
кредит се съдържат клаузи, в които всеки един от елементите на фактическия
състав на чл. 143 от ЗПП е налице. Твърди, че неправилно окръжният съд е
приел, че за конкретно дължимия размер на главница следва да бъде
определен на база годишен лихвен процент от 6,9%, увеличен еднократно и
едностранно от ищеца съобразно договорките на страните от първоначално
договорения такъв в размер на 6,15%, което увеличение съдът не е намерил за
прекомерно и като такова противоречащо на добрите нрави. Излага
съображения относно понятието „индивидуално уговорена клауза“ по
смисъла на чл. 146 от ЗПП. Твърди, че съгласно договора за банков кредит от
22.04.2008 г. към момента на сключването му лихвата е била в размер на
6,15%, поради което измененията са извършени на основание неравноправни
клаузи от договора и с оглед нищожността на допълнителното споразумение,
представляващо анекс №3 и анекс №7, между страните следва да се прилагат
клаузите на първоначалния договор за кредит от 22.04.2008 г. Твърди, че
посоченият нов размер на лихвата е определеният на 17.10.2008 г.
едностранно от банката лихвен процент въз основа на неравноправната клауза
в първоначалния договора, а именно в размер на 6,9%. Твърди, че с анекс
№3/6.06.2012 г. е договорено, че към главницата по кредита се капитализират
просрочени задължения за лихви и такси, като с анекс №7/10.02013 г. също е
13
увеличен размерът на главницата с просрочия за лихви и такси, която
капитализация представлява анатоцизъм, който е забранен между търговци и
граждани. Твърди, че в атакуваният съдебен акт е прието, че преписът от
исковата молба е получен от всички ответници на 2.07.2018 г., която дата
съдът приема за дата на обявяване на ответниците на настъпилата предсрочна
изискуемост на задълженията, като се дължи остатъкът от предсрочно
изискуемата главница, а до този момент се дължат падежиралите вноски, и че
предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена и не е настъпила на
сочената от ищеца дата 15.09.2017 г., като според жалбоподателя изложените
доводи са вътрешно противоречиви и неправилни. Излага съображения защо
според жалбоподателя предсрочната изискуемост не е настъпила на сочената
от ищеца дата 15.09.2017 г. Твърди, че по делото е доказано, че
счетоводството на банката не е водено редовно, като в тази връзка банката не
е ангажирала никакви доказателства за опровергаване на констатациите на
вещото лице въпреки дадените указания на съда в тази връзка. Заявява, че с
оглед нередовното водене на счетоводството не може да се приеме за
безспорно установено размерът на главницата, дължимите възнаградителни и
наказателни лихви.
С отговора на въззивната жалба, подаден от банката на 21.10.2022 г., се
възразява, че оплакванията на жалбоподателя относно приетата от съда дата
на настъпването на предсрочната изискуемост са неоснователни. Заявено е, че
независимо от обстоятелството, че банката се е съгласила, че
кредитополучателят Н. В. има качеството потребител, правилно с решението
окръжният съд е приел, че той няма това качество, поради което и не са
налице неравноправни клаузи в договора за кредит. Заявено е, че правилно
окръжният съд се е позовал на материали по делото, съгласно които сградата
е хотел. Посочено е, че закупеният имот представлява стопански обект-хотел,
а не жилищен имот, и той по естеството си е за упражняване на търговска
дейност. Заявено е, че трябва да се изследва във всеки отделен случай дали е
налице качеството на потребител и не е достатъчно само субектът да е
физическо лице, като е очевидно, че Н. В. няма това качество и не попада в
определението за потребител по смисъла на чл.2,б.“б“ от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и легалната дефиниция на §13,т.1 от ДР на ЗЗП.
Заявено е, че твърдението клаузата относно увеличаване на приложимия
14
лихвен процент да е неравноправна, тъй като не е уговорена индивидуално и
е той е увеличен едностранно от банката, е неоснователно, тъй като длъжника
няма качеството на потребител, като независимо от това сумата на конкретния
кредит е винаги индивидуално договорена и процесният договор за кредит и
анексите към него не включват неравноправни клаузи. Заявено е, че е
неоснователно оплакването на жалбоподателя относно увеличаването с
анексите №3 и №7 на главницата с просрочени лихви и такси, която
капитализация представлява анатоцизъм, защото в мотивите на решението
окръжният съд е обсъдил и съобразил това обстоятелство, поради което е
намалил главницата с размера на добавените просрочени лихви и такси.
Твърди се, че счетоводството на банката е водено редовно. Заявено е, че съдът
е преценил всички доказателства по делото, включително и заключенията на
вещото лице, поради което постановеното решение е правилно.
С трите подадени частни жалби (с вх. № 284227/2.11.2021 г. от Н. В.,
„Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., с вх. № 284228/2.11.2021 г. от
„Е.“ЕООД-гр.П. и с вх. № 284229/2.11.2021 г. от „Е.“ЕООД-гр.П.) частните
жалбоподатели твърдят, че определението на окръжния съд от 25.10.2021 г. е
неправилно, защото по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П. са представени ДПЗС и
списък с разноски, като в откритото съдебно заседание на 21.10.2020 г. са
заявени изрично искания за присъждане на разноските, поради което, както и
след като и по т.д. № 59/2021 г. на ОС-П. са направени от тях искания за
присъждане на разноски, то това е достатъчно, за да се счита окръжният съд
за сезиран с претенции от тях за присъждане на разноски, направени във
всички инстанции, доколкото с постановеното решение се слага край на спора
по същество. Не считат, че е необходимо в списъка с разноски, представен по
т.д. № 59/2021 г., да са включени и разноските по т.д. № 383/2020 г., като
няма законово изискване за представяне на обобщен списък, съдържащ
посочване на разноските за всички инстанции. Позовават се на определение
№ 738/18.12.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 177/2019 г., ТК, 2 ТО и на
определение № 73/9.02.2017 г. на ВКС по ч.т.д. № 147/2017 г., ТК, 2 ТО.
С отговорите на частните жалби, подадени от ответната по тях банка, се
заявява, че те са неоснователни, тъй като съдът е присъдил толкова разноски,
колкото жалбоподателите са претендирали и посочили в представения списък
по чл. 80 от ГПК, като според преобладаващата практика на ВКС страната
следва да представи пред съда, който разглежда делото, обобщен
15
(окончателен) списък на всички разноски, които е направила по делото и
претендира. Счита се, че молбите освен неоснователни са и процесуално
недопустими, защото по същество се иска изменение, а не допълване на
решението в частта за разноските без да е представен списък на разноските
пред инстанцията, постановила решението, защото в случая списък на
разноските е представен само за разноските пред ОС-П.. Заявено е, че
жалбоподателите нито са поискали със списъка по чл. 80 от ГПК разноските
от предходната инстанция, нито са поискали изрично да се препрати към вече
представени от тях пред другата инстанция списъци по чл. 80 от ГПК за
направени пред нея разноски, поради което и правилно такива не са им били
присъдени. Евентуално, при уважаване на жалбите, е заявено възражение за
прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение за предходната
инстанция и за липса на доказателства за плащането му от жалбоподателите
на процесуалния им представител. Ответникът по частните жалби се позовава
на определение № 182/7.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2516/2015 г., ГК, 3ГО,
определение № 9/6.01.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 6083/2015 г., ГК, 3 ГО,
определение № 358/30.10.2018 г. на ВКС по т.д. № 288/2018 г. и определение
№ 25/29.01.2016 г. по т.д. № 4680/2013 г., ТК, 1 ТО.
Претенцията на банката-ищец се основава на твърдението, че между нея
и ответниците при условията на чл. 430 от ТЗ е сключен на 22.04.2008 г.
представеният в копие с исковата молба договор за жилищен кредит
№********* г., както и са сключени представените също в копие с исковата
молба девет анекса към същия договор (анекс №1/27.03.2012 г., анекс
№2/6.06.2012 г., анекс №3/6.06.2012 г., анекс №4/31.10.2012 г., анекс
№5/28.02.2013 г., анекс №6/10.06.2012 г., анекс №7/10.06.2013 г., анекс
№8/27.09.2013 г. и анекс №9/20.12.2013 г.), като кредитополучател е
ответникът Н. В., а ответниците „Е.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-
гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П. са се задължили солидарно с него като
солидарни длъжници. Както е посочено в началната част на договора, двете
дружества-солидарни длъжници „Е.“ЕООД-гр.П. и „Е.“ЕООД-гр.П. имат
адрес на управление, който е идентичен с посочения личен адрес на
кредитополучателя Н. В., като Н. В. е посочен и като техен управител и
представител. Видно от клаузите на чл.1 и чл. 2 от договора за жилищен
кредит, негов предмет е предоставянето от бонката на кредитополучателя на
банков кредит в размер на 498 000 евро, който ще бъде използван от
16
кредитополучателя съгласно предоставена обосновано искане за
рефинансиране на кредит №**********, отпуснат от „У.Б.“АД, и за
финансиране на покупка на недвижим имот със следното описание: жилищна
сграда, находяща се в гр. П., ул.“Р.Д.**, със ЗП 49 кв.м. и РЗП 250,42 кв.м.,
представляващ сутерен със ЗП 46,40 кв.м., партер със ЗП 27,24 кв.м., първи
етаж със ЗП 48,09 кв.м., втори етаж със ЗП 48,09 кв.м., трети етаж със ЗП
48,09 кв.м. и тавански етаж със ЗП 47,87 кв.м., изградени в УПИ **-****,
кв.29 по плана на ЦГЧ на гр. П. с площ 49 кв.м. В чл.5 от договора е
посочено, че предоставеният кредит се усвоява при посочени условия за
рефинансиране на текущ кредит, използван за покупка към „У.Б.“АД в размер
до 252 000 евро и за покупка на горепосочения имот-жилищна сграда в
размер на 246 000 евро. Видно от представения също от ищеца в копие с
исковата молба анекс №2/6.06.2012 г., договорена е между страните по
договора и „Е.“ЕООД-гр.П. солидарна отговорност на това дружество за
задълженията по кредита на кредитополучателя, което дружество също е с
адрес на управление, съвпадащ с домашния адрес на В., като В. също е негов
управител и представител. Видно от представения също в копие от ищеца с
исковата молба анекс № 6/10.06.2013 г., договорена е между страните по
договора и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П. солидарна отговорност и на това дружество
за задълженията по кредита на кредитополучателя, което дружество също е с
адрес на управление, съвпадащ с домашния адрес на В., като В. също е негов
управител и представител. Несъмнено е, че при спор, породен от сключен
договор за банков кредит, с оглед изчисляването на размера на дължимите от
кредитополучател-физическо лице суми следва да се проверява и служебно от
съда дали са налице фактически и правни обстоятелства, обосноваващи
възможен неравноправен характер на договорни клаузи, тъй като този вид
казуси попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В
случая от текста на сключения на 22.04.2008 г. договор за жилищен кредит не
може да се направи извод, че кредитополучателят Н. В. се явява потребител
по смисъла на чл.2,б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г.
относно непавноправните клаузи в потребителските договори и на §13,т.1 от
ДР на ЗЗП. Съгласно посочената норма от Директивата „потребител“
означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на тази директива, участва поради интереси, които са
17
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, а съгласно
посочената норма от ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Както е посочено в текста на договора,
кредитополучателят Н. В. получава банков кредит, който, макар и наречен
жилищен кредит, е на значителен размер, предназначен е за рефинансиране на
предходен банков кредит и за закупуване на недвижим имот с характеристики
извън обичайните на жилище на физическо лице, като солидарни длъжници
са две търговски дружества с адреси на управление, съвпадащи с адреса на
кредитополучателя, който е и техен управител и представител. При тези
обстоятелства въз основа на текста на договора не може да се направи извод,
че кредитополучателят Н. В. действа извън рамките на неговата търговска
или професионална дейност и затова в случая има качеството на потребител,
съответно, че следва да се извършва преценка за наличие на неравноправни
клаузи в договора за банков кредит съобразно изискванията на чл. 143 от ЗЗП.
Обстоятелството, че той с отговора на исковата молба претендира за наличие
в негова полза на основания за ползване на потребителска защита и че с
допълнителната искова молба банката взима становище, че той има
качеството на потребител по кредитното правоотношение, не обосновава
приемане, че в случая тази претенция на ответника В. е основателна.
Въпросът за наличието или липсата на основание за приемане на клаузи от
договора за банков кредит за нищожни при условията на чл. 143 от ЗЗП с
оглед осигуряване на защита на физическо лице като потребител по смисъла
на чл.2,б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно
непавноправните клаузи в потребителските договори и на §13,т.1 от ДР на
ЗЗП несъмнено е част от предмета на правния спор и затова следва да се
решава от съда с оглед конкретните обстоятелства и доказателства по делото
с оглед правилното прилагане на закона, съответно, законосъобразното
решаване на този правен спор. С доклада по делото, изготвен с определението
на окръжния съд № 2096/21.11.2018 г. по т.д. № 297/2018 г., окръжният съд е
посочил като ненуждаещи се от доказване обстоятелства единствено
неоспорения от ответниците факт на сключване на посочените в исковата
молба договор за кредит и девет анекси към него, като съдът е посочил, че
18
ответниците следва да докажат направените в отговорите възражения. С
постановеното по спора решение № 682/10.12.2019 г. по т.д. № 298/2018 г.
окръжният съд е приел, че в случая ответникът В. има качеството на
потребител и че има клауза в договора, която е неравноправна (чл.13,ал.5),
като е постановил диспозитив, съобразен с тези мотиви, но тези мотиви на
съда несъмнено не се ползват със сила на пресъдено нещо, съответно, те не
обвързват съдилищата, които разглеждат останалата неразрешена с това
решение част от правния спор. Със сила на пресъдено нещо се ползва само
диспозитивът на съдебното решение от 10.12.2019 г., в който обаче няма
изразена воля на решаващия съд за установяване наличието на нищожни
клаузи при условията на чл. 143 от ЗЗП. В случая не се нито твърди, нито
установява от страна на длъжниците по договора за кредит да е претендирано,
съответно, между страните по договора да е било провеждано съдебно
производство за установяване със СПН на наличието на нищожните клаузи
като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, съответно, длъжниците по
договора да са претендирали пред банката наличието на такива и тяхно
неприлагане и да са заявили претенция по исков ред пред съда. Видно от
представените в производството по в.т.д. 383/2020 г. на АС-П. копия от
съдебни решения, приложени към подадената от банката въззивна жалба
против частите на решението от 10.12.2019 г., с които исковете на банката са
частично отхвърлени, и в производствата по т.д. № 730/2016 г. на ОС-П. с
постановено решение № 495/25.10.2017 г. и по в.т.д. № 604/2018 г. на АС-П. с
постановено решение № 14/8.01.2019 г. съображения относно наличието на
основания за потребителска защита на ответника В. са изложени само в
мотивите на решенията, но няма постановени диспозитиви за решаване със
СПН на спор за установяване нищожност на клаузи от договора за кредит
като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. С постановеното на
17.11.2020 г. решение № 260075 по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П.
апелативният съд обезсилва като недопустимо решението на окръжния съд от
10.12.2019 г. в обжалваните от банката негови части поради преобразуването
на банката-ищец и съответно нейното заличаване след правоприемството,
като връща делото на окръжния съд за произнасяне по предявените искове в
обезсилената част. С оглед основанието за обезсилване на решението е
несъмнено, че след връщането на делото в окръжния съд той следва да
разгледа правния спор в съответната му част при извършване на всички
19
проверки и преценки с оглед законосъобразното му решаване. Неоснователно
е затова заявеното сега оплакване на жалбоподателя по делото да е безспорно
прието и от ищцовата банка, че ответникът В. притежава качеството на
потребител, като това обстоятелство не било спорно между страните и съдът
при постановяването на обжалваното сега решение е следвало да го приеме за
безспорно, тъй като въззивната инстанция върнала делото за произнасяне по
същество на спора, а не за изготвяне на нов доклад по делото и указания за
разпределение на доказателствената тежест на страните. Несъмнено е, че в
случая окръжният съд, разглеждайки спора след връщането на делото от
апелативния съд по образуваното т.д. № 59/2021 г., не е бил обвързан от
съдебен акт или от становища на страните относно наличие на основание за
осъществяване на потребителска защита в полза на ответника В., а е следвало
да извърши самостоятелна преценка на фактите и да направи самостоятелен
правен извод. В случая окръжният съд изрично е уведомил страните, че
осъществява такава проверка, като веднага след образуването на т.д. №
59/2021 г. на 26.01.2021 г. с определение № 260195/29.01.2021 г. посочва в
мотивната част на определението, че намира, че следва да укаже на
ответника-физическо лице Н. В., че той не излага никакви обстоятелства защо
според него той има качеството на потребител по смисъла на §13,т.1 от ДП на
ЗЗП конкретно по процесния договор, от чието съдържание не може да се
установи да е потребителски договор, като няма и изложени обстоятелства
какво е предназначението на закупената сграда, която като адрес е различна
от посочения от ищеца по делото личен адрес, т.е. той не живее в нея и
следователно не задоволява негови лични жилищни нужди, а преценката за
наличието или липсата на качеството потребител е винаги конкретна, за
конкретния случай, като установяването му е в тежест на ответника В., и в
диспозитива на определението окръжният съд изрично указва на ответника
В., че е негова доказателствената тежест да установи, че има качеството на
потребител по процесния договор за кредит, което не се установява от текста
на договора. С молбата от 12.02.2021 г. ответникът В. не излага фактически
твърдения, а само заявява правни твърдения. С молбата от 17.03.2021 г. той
представя копие от определение на ВКС по т.д. № 1345/2019 г. на ВКС
(постановено в касационно производство за проверка на съдебното решение
по в.т.д. № 604/2018 г. на АС-П.), като заявява, че това определение е между
същите страни и касае падежирали вноски по кредита, от което е видно, че В.
20
е приет като потребител по договора за кредит. Несъмнено е обаче, че този
съдебен акт с оглед предмета на касационната проверка и на обстоятелството,
че тя е инициирана от длъжниците по договора за кредит, по начало не може
да обвърже съдилищата, разглеждащи спора с правно основание чл. 422 от
ГПК въз основа на подадената на 27.04.2018 г. от банката искова молба, като,
както бе вече установено и посочено по-горе, в съдебното производство по
предходния правен спор от 2016 г. няма постановен съдебен акт, който със
СПН да установява наличието на основание за осъществяване в полза на В. на
потребителска защита с приемане на неравноправност на клаузи от процесния
договор за кредит. Несъмнено е следователно, че въпреки дадените изрично
от окръжния съд с определението от 29.01.2021 г. указания ищецът В. не е
посочил факти и не е ангажирал съответни доказателства за установяване той
да има качеството на потребител по процесния договор за кредит. При тези
обстоятелства няма основание да се приеме, че кредитополучателят В. се
явява потребител, съответно, установява се, че той няма основание да
претендира за защита по реда на чл. 143-146 от ЗЗП. Следва още да се посочи,
че индиция за обстоятелството, че ответникът В. и не може да посочи факти,
обосноваващи негово качество на потребител по процесния договор за
кредит, са и събраните в хода на съдебното производство доказателства, от
които е видно, че сградата, описана в договора за кредит, представлява хотел,
което изключва възможността кредитополучателят да претендира, че е
ползвал кредита за лични нужди, а не за извършване на търговска или
професионална дейност. Видно от представената от банката документация по
кредита, на 29.06.2012 г. е подадено от В. искане за изготвяне на експертна
оценка (л.355 от досието на т.д. № 297/2018 г. на ПОС), в което той иска в
качеството му на кредитополучател да бъде извършена експерта оценка на
жилищната сграда – хотел, с начин на ползване хотел, а в подадената на
28.02.2013 г. молба за промяна на параметри (л.357-358) е посочена като
причина затварянето на улицата, на която се намира хотела, за ремонт и
направен от него ремонт в хотела. По делото от страна на ответника В.
нееднократно са представени и документи относно провеждано изпълнително
производство, в което жилищната сграда отново е посочена като хотел (л.615,
778, 790 и 792 от досието на т.д. № 297/2018 г. на ПОС). Установява се
следователно, че е правилен изводът на окръжния съд, че средствата по
процесния кредит са използвани от В., за да извършва търговска дейност, а не
21
за цели, които са извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност, т.е. той не попада в определението за потребител по смисъла на чл.
2,б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и легалната дефиниция
на §13,т.1 от ДП на ЗЗП, поради което всички направени от него възражения
за недължимост на основание разпоредби, даващи потребителска защита, са
неоснователни. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че с
обжалваното съдебно решение неправилно е прието, че той не е потребител и
че затова няма право да се ползва от защита, която да му бъде предоставена в
качество на потребител.
Банката твърди с исковата си молба, подадена на 27.04.2018 г., че
ответниците са преустановили плащането на дължимите месечни вноски, като
след подписването на 10.06.2013 г. на анекс №7 не е постъпвало плащане за
погасяване на задължението по кредитното правоотношение и те са
допуснали просрочие в плащанията на последващите вноски, поради което
банката се е снабдила първо със заповед за изпълнение и изпълнителен лист в
заповедното производство по ч.гр.д. № 10 947/2016 г. на РС-П. (като спорът за
дължимостта на сумите е предмет на т.д. № 730/2016 г. на ОС-П.), а след това
и със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15 848/2017 г.
на РС-П., спорът за дължимостта на които суми е предмет на настоящото
съдебно производство. Ищецът твърди, че поради неплащането и на
следващите дължими погасителни вноски след издаването на първата заповед
за изпълнение, е обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от
15.09.2017 г., след което е подала заявлението за издаване на втората заповед
за изпълнение и тя е издадена съгласно определение от 28.11.2017 г. на датата
11.12.2017 г. С обжалваното сега решение от 12.07.2021 г. окръжният съд
приема, че така претендираната от ищеца предсрочна изискуемост не е
настъпила на датата 15.09.2017 г., а е настъпила след връчването на преписа
от исковата молба на ответниците на 2.07.2018 г. С оглед на това са
неоснователни като неотносими към така формираната от окръжния съд воля
оплакванията на жалбоподателя във въззивната жалба с изложени доводи
защо не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 15.09.2017 г.
Несъмнено е, че в случая в исковата молба са изложени твърдения на ищеца
за наличие за банката на основание за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем и с нея е представена в копие и нотариална покана от банката до
22
ответниците, съдържащо изложение на обстоятелствата и волеизявление на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Налице е
следователно изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, което е породило правни последици с връчването на преписите от
исковата молба с приложенията на ответниците. Не е необходимо банката
изрично да твърди и да претендира с исковата молба, както и впоследствие в
хода на първоинстанционното производство, че нейното изявление за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем е породило правни последици с
връчването на преписа от исковата молба с приложенията на
кредитополучателя, тъй като обстоятелствата настъпване и обявяване на
предсрочна изискуемост на претендираното с исковата молба вземане
несъмнено са включени в предмета на спора с оглед твърдението в исковата
молба. Въпрос на правна преценка с оглед установяване основателността
именно на твърдението на банката да има вземане поради настъпила
предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, е дали и кога
е настъпило твърдяното от ищеца с исковата молба обстоятелство обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. Затова при разглеждането на предявения
иск съдът следва да прецени основателността на претенцията на банката, като
провери дали са налице обективни предпоставки за загубване от длъжника за
преимуществото на срока за плащанията по договора за кредит. При
извършването на тази преценка окръжният съд е изложил надлежно
фактически и правни доводи, които неоснователно жалбоподателят твърди да
са вътрешно противоречиви и неправилни. Оплакванията на жалбоподателя
за неправилност на обжалваното решение във връзка с приетото от окръжния
съд наличие на настъпила предсрочна изискуемост на целия остатък от
кредита на датата 2.07.2018 г. са неоснователни.
В случая окръжният съд е приел с обжалваното решение, както ясно е
посочено в мотивите на решението, че при определянето на дължимия размер
за главница не следва да се вземе предвид извършеното прибавяне на
просрочени задължения към редовна главница, извършено с анекс №3 и с
анекс №7. С тези два анекса е уговорено и е осъществено от банката
прибавяне на изтекли лихви към главницата, съответно, начисляване върху
тях впоследствие на възнаградителни лихви, поради което тези уговорки
представляват анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.3 от ЗЗД и те са нищожни.
Съответно, затова окръжният съд приема, че задължението на ответниците
23
следва да бъде изчислено без да се вземат предвид така постигнатите
уговорки между страните по посочено заключение на ССЕ, което като
вариант на експертизата съответства на тези мотиви на съда. Затова са
неоснователни също като некореспондиращи на формираната от окръжния
съд воля в обжалваното решение, съответно отразена и в диспозитива на
решението, оплакванията на жалбоподателя във въззивната жалба относно
наличие на недопустим анатоцизъм при договореностите по анекси № 3 и №7
към договора за кредит.
При определянето на дължимия размер на главницата окръжният съд е
преценил, че следва да се вземе предвид годишен лихвен процент от 6,9%,
увеличен едностранно и еднократно от ищеца съобразно договорките на
страните от първоначално договорен такъв в размер на 6,15%, което
увеличение окръжният не намира за прекомерно и като такова за
противоречащо на добрите нрави. Изложените във въззивната жалба
оплаквания на жалбоподателя във връзка с така приетото от окръжния съд се
основават на съображения във връзка със защита на жалбоподателя като
потребител, каквато защита обаче по изложените вече по-горе съображения
той неоснователно претендира да следва бъде осъществена. Затова тези
оплаквания са неоснователни. В договора за кредит от 22.04.2008 г. с чл. 13 е
установен размер на дължимата от кредитополучателя на банката
възнаградителна лихва в размер на 6,15%, а с подписания от страните анекс
№3/6.06.2012 г. в чл.2,ал.1 е договорено за ползвания кредит
кредитополучателят да заплаща на банката годишен лихвен процент в размер
на 6,9%, равен на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро плюс
надбавка от 1,15%, който базов лихвен процент за кредити в евро на банката
към датата на подписване на анекса е 5,75%. Неоснователно е следователно и
оплакването на жалбоподателя относно изчисляването на дълга от окръжния
съд с оглед възприемането на начин на изчисляване на дълга при
съобразяване с така договорения лихвен процент в размер на 6,9%.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд изчислява размера на
дължимите суми, които съответно посочва в диспозитива на решението, не
въз основа на счетоводните документи на банката, а, както ясно е посочено в
решението, въз основа на изготвено в хода на съдебното производство и
прието по делото заключение на ССЕ и съобразно изчисления на съда. Затова
е неоснователно оплакването на жалбоподателя, че с оглед нередовно водене
24
на счетоводството на банката не може да се приеме за безспорно установен
размерът на главницата, респективно, че заради това въз основа на
изслушаните експертизи не може да бъде установен размерът на исковите
претенции.
Установява се следователно, че подадената въззивна жалба е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението на
окръжния съд е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваните негови
части.
От страна на банката като ответник по въззивната жалба се претендира
за присъждане на разноски за осъществената защита от юрисконсулт в размер
на 300 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37,ал.1 от
ЗПП и чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва тази
сума да бъде присъдена в тежест на жалбоподателя В..
При постановяването на решение № 260075/17.11.2020 г. по в.т.д. №
383/2020 г. на АС-П. апелативният съд не е присъдил разноски за това
въззивно производство, като изрично в мотивната част на решението е
посочил, че с оглед възстановяването на висящността на спора пред
първоинстанционния съд при постановяването на акт по същество на спора
следва да бъде разпредЕ. отговорността и за разноските, направени в това
въззивно производство, с оглед разпоредбата на чл. 81 от ГПК. В това
въззивно производство страната „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П. е направила разноски в
размер на 9000 лв. за платено адвокатско възнаграждение (л.178 от досието на
в.т.д. № 383/2020 г. на ПАС) и е представила списък на разноските с
посочване на тази сума (л.177). Страната „Е.“ЕООД-гр.П. е направила
разноски в размер на 9 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение (л.180)
и е представила списък на разноските с посочване на тази сума (л.179).
Страната Н. В. не е направила разноски, претендира се за заплащане на
адвокатско възнаграждение за осъществената за него от адвокат Е. И. защита
по реда на чл. 38,ал.2 от ЗА (л.182) и представен списък на разноските с
конкретно посочена изчислена сума 29 393 лв. (л.181). Страната „Е.“ЕООД-
гр.П. е направила разноски в размер на 9 000 лв. за платено адвокатско
възнаграждение (л.184) и е представила списък на разноските с посочване на
тази сума (л.185). Страната „Е.“ЕООД-гр.П. е направила разноски в размер на
9 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение (л.187) и е представила
25
списък на разноските с посочване на тази сума (л.186). В съдебното заседание
на апелативния съд на 21.10.2020 г. всички тези страни претендират за
присъждане на разноските, а от жалбоподателя е заявено възражение за
прекомерност на адвокатските възнаграждения. С решението на окръжния съд
от 12.07.2021 г. не са присъдени суми за разноски на ответниците по спора
при съобразяване на направените разноски в производството по в.т.д. №
383/2020 г. на ПАС, както е изрично посочено и в обжалваното сега от
частните жалбоподатели определение № 261625/25.10.2021 г. В
производството по т.д. № 59/2021 г. на ОС-П. от ответниците по иска
действително са представени списъци на разноските само за това конкретно
дело от „Е.“ЕООД-гр.П. (л.72), от Н. В. (л.74) и от „Е.“ЕООД-гр.П. (л.77). В
съдебното заседание на окръжния съд на 14.06.2021 г. от всички ответници по
спора е заявено искане за присъждане на разноски. Тъй като в случая
окръжният съд с решението от 12.07.2021 г. се е произнесъл по заявените от
страните искания за присъждане на разноски, но не е присъдил част от
претендираните такива от страна на ответниците по спора, то инициираното
от тях производство е за произнасяне от съда по реда на чл. 248,ал.1,предл.2
от ГПК- за изменение, а не за допълване, на постановеното решение в частта
му за разноските. Този характер на исканията и на произнасянето на съда с
обжалваното сега определение се определя от вида на търсеното от
молителите произнасяне, независимо, че те наричат молбите си такива за
допълване на решението в частта му за разноските и съдът оставя без
уважение молби за допълване на решението в частта му за разноските. Затова
в случая е от значение дали молителите са представили списъци на
разноските с оглед нормата на чл. 80 от ГПК. Несъмнено е, че молителите са
представили такива списъци в производството по предходното дело,
образувано в апелативния съд – в.т.д. 383/2020 г. Нормата на чл. 80,изр.1 от
ГПК изисква страната да поиска присъждане на разноски и да представи на
съда списък на разноските най-късно до приключване на последното
заседание в съответната инстанция. Това в случая е изпълнено от молителите,
които са представили надлежно списъците в производството пред
апелативния съд като инстанцията, провеждаща съответния етап от съдебното
производство. Този списък следва да бъде съобразен от всеки следващ съд,
разглеждащ производството по спора, в случая – от окръжния съд след
връщането на делото за ново разглеждане на спора в посочена негова част. Не
26
съществува законово изискване за представяне на „обобщен списък“,
съдържащ посочване на разноските, направени в цялото производство по
делото, пред всеки съд, който се явява последваща инстанция при
разглеждането и решаването на един правен спор. В случая ответниците по
спора претендират за присъждане на разноски за производството пред
апелативния съд по в.т.д. № 383/2020 г. на ПАС и са представили списъци на
тези разноски, поради което в тяхна полза следва да бъдат присъдени
разноски с оглед изхода на правния спор така, както е той решен от окръжния
съд с решението от 12.07.2021 г. Като е приел, че молбите са неоснователни и
затова ги е оставил без уважение, окръжният съд е постановил неправилно
определение, което следва да бъде отменено. На молителите следва да бъдат
присъдени разноски за производството по в.т.д. № 383/2020 г. на ПАС по
съразмерност с оглед сумите, за които спрямо всеки от тях като ответници
искът е уважен, респективно, отхвърлен. В решението си окръжният съд е
посочил, че разноските следва да се определят при приемане на обща цена на
исковете, с които е сезира, общо 1 064 171,50 лв. Искът е уважен срещу Н. В.
общо за сумата 981 627,06 лв., съответно, е отхвърлен за сумата 82 544,44 лв.
Срещу всеки от останалите четирима ответници-търговски дружества искът е
уважен за сумата 1 033 502,12 лв., съответно, е отхвърлен за сумата 30 669,38
лв. От страна на дружествата се претендира за присъждане на разноски с
оглед платени сума за адвокатски възнаграждения в размер на по 9 000 лв. От
страна на банката е заявено възражение за прекомерност на това адвокатско
възнаграждение. Предмет на въззивното обжалване е размерът на вземанията,
за които искът на банката е бил отхвърлен с решението на окръжния съд от
10.12.2019 г. – за сумата 476 628,16 евро или 932 203,65 лв. срещу Н. В. и за
сумата 96 836,56 евро или 189 395,85 лв. за всяко едно от четирите дружества.
Съгласно разпоредбата на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на
нормата към датата 5.03.2020 г., на която са сключени представените пред
апелативния съд договори за правна помощ и са платените сумите 9 000 лв.,
минималното адвокатско възнаграждение, дължима на адвокатите-
пълномощни на ответниците по жалбата, е в размер на 5 317,92 лв.
Осъществена е защита с представяне на отговори на въззивната жалба и
процесуално представителство в единственото открито съдебно заседание на
апелативния съд на 21.10.2020 г., поради което не се установява основание
27
възнаграждението да бъде в завишен размер. Основателно е следователно
възражението на банката-жалбоподател за прекомерност на тези адвокатски
възнаграждения, съответно, налице е основание съгласно чл.78,ал.5 от ГПК
то да бъде присъдено в намален размер – 5 317,92 лв. Съгласно разпоредбата
на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в редакцията на нормата към датата на
съдебното заседание на апелативния съд 21.10.2020 г. дължимото при
условията на чл. 38,ал.2 от ЗА минимално възнаграждение на адвоката-
пълномощник на Н. В. е в размер на 20 174,07 лв. При претендирано от В.
отхвърляне на иска за предявения негов размер 1 064 171,50 лв. и
отхвърлянето му за размер 82 544,44 лв. дължимата сума за адвокатско
възнаграждение (20 174,07 лв.) по съразмерност е 1 564,84 лв. При
претендирано от всяко от четирите ответни дружества отхвърляне на иска за
предявения негов размер 1 064 171,50 лв. и отхвърлянето му за размер
30 669,38 лв. дължимата сума за адвокатско възнаграждение (5 317,92 лв.) по
съразмерност е 153,26 лв. Следва решението на окръжния съд от 12.07.2021 г.
да бъде изменено в частта му за разноските, като на пълномощника на В.
адвокат Е. И. се присъди сумата 1 564,84 лв., а на всяко едно от четирите
ответни дружества – сумата 153,26 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260327/12.07.2021 г., постановено по т.д.
№ 59/2021 г. на ОС-П., В ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които е
признато за установено между „Ю.Б.” АД - гр.С., ЕИК ********* като
правоприемник на заличената „Б.П.Б.“ АД - гр.С., ЕИК ********* и Н. Д. В.,
че Н. Д. В. на основание сключен между тях на 22.04.2008 г. Договор за
жилищен кредит №********** г., ведно с Анекс № 1 от 27.03.2012 г., Анекс
№ 2 от 06.06.2012 г., Анекс № 3 от 06.06.2012 г., Анекс № 4 от 31.10.2012 г.,
Анекс № 5 от 28.02.2013 г., Анекс № 6 от 10.06.201З г., Анекс № 7 от
10.06.201З г., Анекс № 8 от 27.09.2013г. й дължи сумата от 379 791,60 евро,
представляваща разлика между остатък от предсрочно дължима главница в
общ размер от 455 834,03 евро, от който се приспада присъдената с
постановеното решение № 682 от 10.12.2019г по същото дело, влязло в сила в
28
тази част, главница от 26 523,30 евро и присъдената с решението по
предходния диспозитив главница от 49 519,13 евро, като главницата от 379
791,60 евро се дължи от Н. Д. В. солидарно с „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК
*********, „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК *********, „Е.“ ЕООД - гр.П., ЕИК
********* и „Х.Е.П.“ ЕООД - гр.П., ЕИК **********, последните дружества
вече осъдени с постановеното решение № 682 от 10.12.2019г. по настоящото
дело, влязло в сила в тази част, ведно със законната лихва, както следва:
върху главници по вноски от № 113 до № 122, включително, а именно - върху
641,08 евро, считано от 30.09.2017 г.; върху 644,37 евро, считано от
30.10.2017 г.; върху 647,67 евро, считано от 30.11.2017 г.; върху 650,98 евро,
считано от 30.12.2017 г.; върху 654,33 евро, считано от 30.01.2018 г.; върху
657,67 евро, считано от 28.02.2018 г.; върху 661,04 евро, считано от
30.03.2018 г.; върху 664,44 евро, считано от 30.04.2018 г.; върху 667,83 евро,
считано от 30.05.2018 г.; върху 671,27 евро, считано от 30.06.2018 г.; върху
365 981,14евро, представляваща предсрочно дължим остатък от главница,
считано от 02.07.2018 г. - датата на настъпване на предсрочната изискуемост,
като законната лихва върху всички посочени суми се дължи до окончателното
им изплащане, и е осъден Н. Д. В. (заедно с „Е.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П.,
„Е.“ЕООД-гр.П. и „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П. при условията на солидарност) да
заплати на „Ю.Б.“АД-гр.С. сумата 10 185,67 лв., представляваща разлика
между вече присъдените разноски в общ размер 69 032,01 лв. с постановеното
решение № 682/10.12.2019 г. по делото, влязло в сила в тази му част, и
дължимите разноски в размер на 79 217,68 лв. за приключилите заповедно,
исково и въззивно производство, по съразмерност.
ОСЪЖДА Н. Д. В., ЕГН ********** от гр. П., ул.“У.Г."* да заплати на
„Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК ********* сумата 300 лв. –
разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъществената за банката
защита в производството по подадената от него въззивна жалба по
настоящото в.т.д. № 732/2022 г. на АС-П..
ОТМЕНЯ определение № 261625/25.10.2021 г., постановено по т.д. №
59/2021 г. на ОС-П., с което са оставени без уважение молбите на Н. Д. В.,
„Е.“ЕООД-гр.П., „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Е.“ЕООД-гр.П. за
допълване на постановеното по делото решение № 260327/12.07.2021 г. в
частта за присъдените съдебни разноски, като им се присъдят и разноски по
приключилото въззивно производство по т.д. № 383/2020 г. на АС-П., КАТО
29
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ постановеното на 12.07.2021 г. от Окръжен съд-П. решение №
260327 по т.д. № 59/2021 г. на ОС-П. в частта му за разноските, като присъжда
в полза на ответниците по спора и в тежест на ищеца по спора разноски по
съразмерност, дължими за производството по спора при разглеждането му по
в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П., както следва:
ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК *********
да заплати на адвокат Е. Г. И. от АК-П., личен номер ********** с адрес гр.
П., ул.“Х.К."* сумата 1 564,84 лв. – дължимо по съразмерност адвокатско
възнаграждение за осъществената от нея защита на Н. Д. В. като ответник по
подадената от банката въззивна жалба в производството по в.т.д. № 383/2020
г. на АС-П..
ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК *********
да заплати на „Е.“ЕООД-гр.П., ул.“У.Г."*, ЕИК ********* сумата 153,26 лв.,
дължима по съразмерност за разноски за платено адвокатско възнаграждение
за защитата на дружеството като ответник по подадената от банката въззивна
жалба в производството по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК *********
да заплати на „Е.“ЕООД-гр.П., ул.“У.Г."*, ЕИК ********* сумата 153,26 лв.,
дължима по съразмерност за разноски за платено адвокатско възнаграждение
за защитата на дружеството като ответник по подадената от банката въззивна
жалба в производството по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК *********
да заплати на „Е.“ЕООД-гр.П., ул.“У.Г."*, ЕИК ********* сумата 153,26 лв.,
дължима по съразмерност за разноски за платено адвокатско възнаграждение
за защитата на дружеството като ответник по подадената от банката въззивна
жалба в производството по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
ОСЪЖДА „Ю.Б.“АД-гр.С., район „В.“, ул.“О.п.“№***, ЕИК *********
да заплати на „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., ул.“У.Г."*, ЕИК ********** сумата
153,26 лв., дължима по съразмерност за разноски за платено адвокатско
възнаграждение за защитата на дружеството като ответник по подадената от
банката въззивна жалба в производството по в.т.д. № 383/2020 г. на АС-П..
Решението в частта му относно произнасянето по въззивната жалба,
30
подадена от Н. В., може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните Н. В. и „Ю.Б.“АД-гр.С..
Решението в частта му с характер на определение, постановено в
производството по частните жалби, подадени от Н. Д. В., „Е.“ЕООД-гр.П.,
„Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и „Е.“ЕООД-гр.П. определение №
261625/25.10.2021 г., постановено по т.д. № 59/2021 г. на ОС-П., може да се
обжалва с частна касационна жалба в едноседмичен срок от връчването му на
страните Н. Д. В., „Е.“ЕООД-гр.П., „Х.Е.П.“ЕООД-гр.П., „Е.“ЕООД-гр.П. и
„Е.“ЕООД-гр.П. и „Ю.Б.“АД-гр.С..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
31