Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260055
Година 18.01.2021
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шестнадесети декември Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 6864 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „Т.” Е. твърди в
исковата си молба, че на
22.08.2016 г. сключил с ответницата договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +-, за срок от 24 месеца, по план „- с неограничени национални
минути", със стандартен месечен абонамент от 29.99 лева и 16.69 % промо отстъпка
за 24 месеца. Ответницата неизпълнила задълженията си по този договор в общ
размер от 48.18 лева, които представлявали неплатени абонаментни такси за
отчетен период 01.03.2017 г. - 30.04.2017 г. На същата дата - 22.08.2016 г., по
повод горепосочения договор, ищецът, като лизингодател, сключил с ответницата,
като лизингополучател, и договор за лизинг, с който й предоставил за временно и
възмездно ползване устройство марка -, за обща лизингова цена от 233.97 лева, която
ответницата следвало да плати на 23 лизингови вноски, всяка по 5.39 лева и
първоначална вноска от 110 лева. По договора за лизинг същата му дължала общо
86.24 лева, представляващи неплатените лизингови вноски за отчетен период
01.03.2017 г. - 30.06.2017 г., от които 5.39 лева лизингова вноска за отчетен
период 01.03.2017 г. - 31.03.2017 г., която била начислена във фактура №
**********/01.04.2017 г., 5.39 лева лизингова вноска за отчетен период
01.04.2017 г. - 30.04.2017 г., която била начислена във фактура №
**********/01.05.2017 г., и 75.46 лева 14 лизингови вноски, начислени накуп,
поради неплащане на предходните такива, съгласно чл. 2 от Общите условия към
договора за лизинг, за отчетен период 01.06.2017 г. - 30.06.2017 г., които били
начислени във фактура № **********/01.07.2017 г. По отношение на тези лизингови
вноски била налице и обща изискуемост, поради изтичане срока на договора за
лизинг, посочен в чл. 2 от същия. Към момента, въпреки неизплатената обща
лизингова цена, предоставеното устройство не било върнато. Тези задължения били
индивидуализирани в следните фактури: 1/. фактура
№ **********/01.04.2017 г. за период 01.03.2017 г. - 31.03.2017 г., срок за
плащане - 16.04.2017 г., издадена за 30.37 лева неплатена абонаментна такса и
лизингова вноска, от които, 24.98 лева абонаментна такса и 5.39 лева лизингова
вноска, като по тази фактура претендирал 27.69 лева, поради извършено частично
плащане в размер на 2.68 лева, което частично погасило задължението за
абонаментна такса за предпочетен номер +-, до размер на 22.30 лева; 2/. фактура
№ **********/01.05.2017 г. за период 01.04.2017 г. - 30.04.2017 г., срок за
плащане - 16.05.2017 г., която била издадена за 31.27 лева неплатени 25.88 лева
абонаментна такса и 5.39 лева лизингова вноска; 3/. фактура №
**********/01.07.2017 г. за период 01.06.2017 г. - 30.06.2017 г., срок за
плащане - 16.07.2017 г., която била издадена за 456.09 лева неплатени неустойки
и лизингови вноски, от които 380.63 лева неустойки и 75.46 лева лизингови
вноски, които били начислени накуп, като по тази фактура претендирал за 75.46
лева лизингови вноски за посочения предпочетен номер. На 27.09.2019 г. подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
ответницата, в което претендирал главница в размер на 134.42 лева и законна
лихва от подаване на заявлението до изплащането й. Образувано било ч.гр.д. №
5000/2019 г. на СтРС, като издадената по него заповед била връчена на
ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния му
интерес от предявените искове. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответницата съществуването на вземането на ищеца за горепосочените
суми в общ размер от 134.42 лева за главница от неплатени месечни абонаментни
такси по договора за мобилни услуги и лизингови вноски по договора за лизинг, и
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д
№ 5000 по описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за
сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответницата Д.А.К., чрез назначеният й от съда особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, заема първоначално становище с отговора за
нередовност на исковата молба и неоснователност на предявеният с нея иск, а
след това за частичната му основателност до 109.43 лева, с възражения и доводи,
изложени подробно от същия представител в подадения в срок отговор, в хода на
делото по същество и в представена писмена защита.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания
в общ размер от 134.42 лева ищецът е подал на 30.09.2019 г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано
приложеното ч.гр.д. № 5000/2019 г. на СтРС, по което на 02.10.2019 г. е
издадена исканата заповед, която е връчена на ответницата при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, поради което на 20.12.2019 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът
е предявил по делото процесния иск, който поради това се смята предявен на 30.09.2019
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответницата
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 22.08.2016 г. страните
са сключили в писмена форма, при общи условия, представения по делото договор за
мобилни услуги № ********* (л. 4-8 и 13-19). По
същият ищецът се задължил да предоставя на ответницата посочените в него мобилни
услуги, а ответницата се задължила да му ги плаща ежемесечно, заедно с
дължимата се месечна абонаментна такса за избрания от нея абонаментен план,
съгласно издадена от ищеца фактура, в срока указан в същата, но не по-късно от
18 дни след издаването й, независимо от това дали е получила тази фактура (чл.чл.
23 и 26-27 ОУ, л. 14).
При подписването на този
договор, на ответницата е предоставено и посоченото в него
устройство (л. 4). За ползването му на
лизинг обаче, страните са сключили на същата дата 22.08.2016 г., при общи
условия, и представения договор за лизинг (л. 9-10).
По същия на ответницата е предоставено това устройство, за временно и възмездно
ползване на лизинг, за срок от 23 месеца или до 22.07.2018 г., а ответницата се
задължила да плати на ищеца общата му лизингова цена от 233.97 лева с ДДС, на
месечни лизингови вноски, съответно – първоначална от 110 лева с ДДС и след
това 23 месечни вноски, всяка по 5.39 лева с ДДС, които страните се уговорили
да се фактурират и плащат съгласно сроковете, условията и начина на плащане на
задълженията на ответницата по договора за мобилни услуги (чл.
3, ал. 2 от договора за лизинг, л. 9). В
чл. 12, ал. 2 от общите условия на същия договор е уговорено още, че месечните
вноски и другите плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване
на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги,
сключен/сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на
дължими съгласно тези договори плащания (л. 10).
От представените от
ищеца и неоспорени от особения представител на ответницата фактури №№ **********/01.04.2017
г. и № **********/01.05.2017 г. и приложенията към тях (л. 29-32),
се установява още, че в изпълнение на процесните горепосочени договори за
мобилни услуги и лизинг, ищецът е
предоставил на ответницата мобилни услуги в периода от 01.03.2017 г. до 30.04.2017
г., както и ползване на лизинговата вещ по процесния договор за лизинг за същия
период, за плащане на които й е издал следните две процесни фактури №№
**********/01.04.2017 г. и № **********/01.05.2017 г., на обща стойност от 61.64
лева с ДДС, от които обаче
ищецът претендира със заявлението и предявения иск общо 58.96 лева,
признавайки, че ответницата му е платила част от 2.68 лева от дължимата
абонаментна такса от 24.98 лева по първата фактура № **********/01.04.2017 г.,
поради което претендира по нея 27.69 лева, от която 22.30 лева неплатената
останала част от абонаментата такса и 5.39 лева лизингова вноска (л.
2).
Неоснователно е
възражението на особения представител на ответницата в отговора за погасяване
по давност на това неплатено на ищеца вземане от 27.69 лева по тази фактура № **********/01.04.2017 г. Давността
за погасяването му по чл. 111, б. „в“
ЗЗД е тригодишна и започва да тече от деня, в който същото е станало изискуемо (чл.
114, ал. 1 ЗЗД). Падежът за плащането му, уговорен от страните в
горепосочените разпоредби на общите условия на договора, е посочен в тази
фактура и е настъпил на 16.04.2017 г., от която дата, до подаване на 30.09.2019
г. в съда на заявлението на ищеца за издаване на заповедта и за неговото
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата, и на предявяване на иска по делото
за неговото съществуване, съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, не е изтекъл
тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за погасяването му по
давност, който срок е и прекъснат с това заявление и иск съгласно чл. 116, б.
„б“ ЗЗД, и не тече докато трае настоящия съдебен процес относно същото вземане (чл.
115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). Поради това не е и
изтекъл до датата на приключване на съдебното дирене, а възражението за
противното на особеният представител на ответницата по чл. 120 ЗЗД, е
неоснователно (чл. 235, ал. 3 ГПК).
Неоснователни са и доводите
му в отговора, че тези фактури не доказвали предоставянето на фактурираните в
тях мобилни услуги, защото били частни свидетелстващи документи, които не
носели подписа на ответницата. Вярно е, че фактурата не е основание за плащане,
каквото е доставката на стоката или услугата. Но също така е вярно, че
фактурата удостоверява/доказва този факт, а процесните фактури не са оспорени
от особения представител на ответницата (Р 1064-2003-I).
Поради това доказват, че ищецът е доставил на същата фактурираните в тях мобилни
услуги за посочения в тях период от 01.03.2017 г. до 30.04.2017 г.
Доводите на особеният
представител на ответницата в писмената му защита, че понеже ответницата не била
платила авансово дължимите абонаменти такси по процесните фактури, за периода
от 01.04.2017 г. до 30.04.2017 г. ищецът бил спрял достъпът й до мобилните
услуги по договора и поради това тя не дължала фактурираните й такива за този
период във фактура № **********/01.05.2017 г., също са неоснователни, защото в
този случай ищецът има само право (а не и задължение)
по чл. 27,
изр. 3 от общите условия на договора, да ограничи или спре достъпа й до тези
услуги по договора, до заплащане на дължимите за същите суми, а по делото няма
данни той да е упражнил това свое право за целия отчетен период от 01.03.2017
г. до 30.04.2017 г. по процесните две фактури №№ **********/01.04.2017 г. и №
**********/01.05.2017 г., видно от приложенията им, от които се установява, че тя
е ползвала за същия период услугите по договора – л. 21 и 23 (чл. 27, изр. 3 ОУ, л. 14). Нещо повече. Има
данни в
третата процесна фактура № **********/01.07.2017 г., че едва след 30.04.2017 г.
е спрял поради неплащането на предходните две достъпа й до предоставяните й до
този момент по договора услуги, като е и прекратил/развалил едностранно на това
основание същия договор, поради виновното му неизпълнение от нея, поради което
й е начислил и неустойка от 380.63 лева за предсрочното му прекратяване, видно
от същата трета фактура № **********/01.07.2017 г., в която й е начислена тази
неустойка (л. 24).
Тежестта да докаже при
това положение по делото, че е изпълнила точно и без забава фактурираните й и
изискуеми парични задължения по всяка от процесните две фактури №№
**********/01.04.2017 г. и № **********/01.05.2017 г., до посочените им процесни
размери от общо 58.96 лева, до които ищецът претендира съществуването им с
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, лежи по делото върху ответницата (чл.
154, ал. 1 ГПК). Последната обаче не представи и по делото няма доказателства
да е платила/изпълнила същите до приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). Поради това, по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест, съдът намери, че същата не е
изпълнила точно тези си изискуеми парични задължения към ищеца по посочените им
договори за мобилни услуги и лизинг, до този претендиран от ищеца размер от
общо 58.96 лева с ДДС, което й неизпълнение е виновно, защото по делото няма данни
да се дължи на причина, която да не може да й се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД).
Понеже във фактурите е определен ден за плащане на всяка от тях, но не по-късно
от посочения в ОУ 18-ти ден на издаването им, а по делото няма данни ответницата
да е платила същите и на този ден, на следващият ден, след изтичането му, тя е
изпаднала и в забава да плати на ищеца цените по всяка от тези две фактури №№
**********/01.04.2017 г. и № **********/01.05.2017 г., до посочените им
процесни размери от общо 58.96 лева, по процесните договори за мобилни услуги и
лизинг (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Поради това ищецът има
право да иска изпълнението/плащането им, заедно с обезщетение за забавата в
размер на законната лихва, което е и сторил с подаване на заявлението си за
издаване на заповедта за изпълнението им по чл. 410 ГПК срещу ответницата в
тази му част (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Ето защо съдът
намери, че за ищецът е възникнало и съществува към датата на приключване на
съдебното дирене главно вземане от общо 58.96 лева за
тези неплатени му от ответницата по процесните горепосочени договори за мобилни
услуги и за лизинг, и фактури №№ **********/01.04.2017
г. и № **********/01.05.2017 г. - абонаменти такси, ползвани услуги и
лизингови вноски, заедно със законната лихва за забава в плащането им от
подаване на заявлението в съда на 30.09.2019 г., от когато се счита предявен по
делото и иска му за тяхното съществуване по чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането
им (чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
Като основателен този
иск следва да бъде уважен обаче в случая и в останалата му част, с която ищецът
претендира съществуване на негово вземане и за останалите неплатени му по
договора за лизинг лизингови вноски в общ размер от 75.46 лева, но не като
предсрочно изискуеми на основание т. 12, ал. 2 от общите условия на процесния договор
за лизинг (въпреки, че именно предсрочно, макар и не на това
основание, защото такова не е посочено във фактурата, ищецът ги е начислил на
ответницата за плащане в третата процесна фактура № **********/01.07.2017 г.), защото
тази клауза от ОУ на договора за лизинг е неравноправна и поради това нищожна,
защото не е уговорена индивидуално, а в общите му условия, а поради изтичане на
22.07.2018 г. на уговорения в чл. 2 от този договор срок на действието му, с
което следва да се приеме, че е станало изискуемо и паричното задължение на
ответницата да плати на ищеца неплатените му до този момент по същия договор
месечни лизингови вноски от общо 75.46 лева за ползване на лизинговата вещ.
Вярно е,
че по делото се установи с оглед изложеното, че по договора за мобилни услуги
ответницата дължи на ищеца, по процесните две фактури №№ **********/01.04.2017
г. и № **********/01.05.2017 г., неплатените му по същите абонаменти такси и
услуги в размер на общо 49.96 лева, от които той претендира с иска си общо
48.18 лева, които не му е платила до приключване на съдебното дирене. Вярно е
също така, че в процесната фактура № **********/01.07.2017 г. ищецът й е
начислил поради това за плащане предсрочно и сумата от 75.46 лева за „вноска за
лизинг“, която следва да се приеме, че е претендираната от него процесна сума от
75.46 лева, за оставащите до края на срока на действие на договора за лизинг,
месечни лизингови вноски (л. 24).
Вярно е също така, че в чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите условия на същия договор
е уговорено, че месечните вноски и другите дължими възнаграждения по договора
за лизинг стават предсрочно изискуеми и в случай на забава на дължими съгласно договорите
за мобилни услуги плащания (л. 10). Но
също така е вярно, че тази клауза на чл. 12, ал. 2, пр. 2 от ОУ на процесния договор
за лизинг е неравноправна, а за наличието на такива клаузи в договор, сключен с
потребител, съдът следи служебно (чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК).
Според
чл. 143 ЗЗП (в приложимата му с оглед датата на сключването на договорите
за лизинг редакция, преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.), неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
изброените след това в текстовете на чл. 143
ЗЗП възможни проявни форми на неравноправни клаузи, по аргумент от т. 19 на чл.
143 ЗЗП (ред. преди посоченото изм. ДВ, бр.
100/2019 г.), е примерно, а не изчерпателно (Р 109-2019-II
т.о.).
В случая
клаузата на чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите условия на договорите за лизинг
урежда условията за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски, както и произтичащите от това последици за ответницата - потребител
(л. 10). Според същата клауза,
месечните вноски и другите дължими възнаграждения стават предсрочно изискуеми и
в случай на забава в плащане на дължими съгласно договорите за мобилни услуги
плащания от лизингополучателя. Вероятно въз основа на същата клауза, макар това
да не е посочено във фактура № **********/01.07.2017 г., ищецът в случая е
начислил предсрочно в същата на ответницата за плащане лизингови вноски в общ
размер от 75.46 лева (л. 24).
ВКС обаче
приема в задължителната си практика, че идеята за неизпълнение, което е
съществено от гледна точка на интереса на кредитора, е заложена и в чл. 71 ЗЗД,
уреждащ правото му да иска изпълнение на срочно задължение преди срока (Р 109-2019-II
т.о.). Като се има предвид това, клаузата на чл. 12, ал. 2, пр.
2 от общите условия на процесните договори за лизинг не би била неравноправна
само ако съдържаше достатъчно ясни критерии за тежестта на договорното
неизпълнение, при проявлението на което настъпва предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски, а случаят не е такъв. При него е несъстоятелно да се
приеме, че във формулировката й – „месечните лизингови вноски и дължимите
възнаграждения стават предсрочно изискуеми и в случай на забава в плащането на
дължими съгласно договорите за мобилни услуги плащания", е заложен
"ясно и недвусмислено обективен и безспорен критерий" за предсрочна
изискуемост на тези вноски. Не само защото същата клауза очевидно не съдържа
указание дали просрочието следва да обхваща едно или няколко дължими „плащания“,
по една или различни фактури, по договора за мобилни услуги, или само по част
от тях, нито какво трябва да е естеството на тези плащания – месечни абонаментни такси и/или мобилни
услуги. Нещо повече. Същата клауза обуславя предсрочна изискуемост на лизингови
вноски за неизпълнение не на договора за лизинг, а на друг договор за мобилни
услуги, сключен от страните. Освен това формулировката й не държи сметка и за
продължителността на срока на договора за лизинг (в случая от двадесет и
три месеца), нито за размера на поетия от ответницата по него дълг -
да плати 23 месечни лизингови вноски в общ размер от 123.97 лева (л.
9). А тези обстоятелства несъмнено имат значение за
преценката дали неизпълнението/неплащането на задълженията й по сключения в
случая с ищеца друг договор за мобилни услуги, дори и в незначителен размер, е
съществено за интереса на ищеца - кредитор, за да може той добросъвестно да я лиши
от преимуществото на срока и обяви за предсрочно изискуеми на основание същата
клауза от общите условия оставащите до края на срока на договора за лизинг
месечни лизингови вноски с ненастъпил падеж. Липсата на ясни критерии в
съдържанието на същата клауза препятства възможността и при възникналият в
случая съдебен спор между страните по делото, съдът да прецени дали е
осъществено предвиденото в същата клауза основание, и то за автоматична
предсрочна изискуемост на същите вноски. Поради тази неяснота за тежестта на
неизпълнението, и то по друг договор за мобилни услуги, обуславящо тази
автоматичната предсрочна изискуемост на лизинговите вноски с ненастъпил падеж
по процесния договор за лизинг, клаузата на чл. 12, ал. 2 от общите му условия
поставя ответницата – длъжник в значително по-неблагоприятно положение спрямо ищеца
- кредитор, който може да се позове на нея винаги, когато тя забави, което и да
е плащане по договора за мобилни услуги, дори забавата да е частична или да
касае само акцесорни и/или незначителни с оглед интереса на ищеца-кредитор
задължения по същия договор. Същевременно тази клаузата е в разрез и с принципа
за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, от който
произтича изискването за кредитора и да уведоми длъжника за предсрочната
изискуемост (аргумент и от чл. 71 ЗЗД). А предвиденото в чл.
12, ал. 2 от общите условия на договора за лизинг автоматично настъпване на
тази изискуемост, дори и в случай на незначителна забава на дължими по договора
за мобилни услуги плащания, без необходимост от уведомяване на ответницата –
длъжник за това, нарушава изискването за равновесие в отношенията длъжник –
кредитор, и я поставя в значително по-неблагоприятно положение, включително
като се имат предвид неблагоприятните за нея последици от предсрочната
изискуемост на лизинговите вноски с ненастъпил падеж. По такива съображения ВКС
приема, че такива клаузи в договорите за потребителски кредит са неравноправни (така
и Р 109-2019-II т.о.). Това разрешение
следва да намери аналогично приложение и в случая, доколкото и ответницата има
качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП по сключения с
ищеца при общи условия процесен договор за лизинг. Ето защо съдът намери, че
клаузата на чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите му условия, е неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗПП (в този смисъл Р 109-2019-II
т.о.). А тъй като не е уговорена индивидуално, а в тези общи
условия, тя е и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП (чл.
146, ал. 2 ЗЗП). Поради това предсрочно начислените от ищеца на
ответницата за плащане във фактура № **********/01.07.2017 г. лизингови вноски
в общ размер от 75.46 лева, не може да е възникнало и да съществува въз основа
на тази нищожна клауза на чл. 12, ал. 2 от общите условия на договора за лизинг.
Срокът на
действие на същия договор обаче, докогато ответницата е следвало да плати на ищеца и тези начислени й
предсрочно от същия в тази фактура от 01.07.2017 г. лизингови вноски от общо 75.46
лева по същия договор, е изтекъл на 22.07.2018 г., преди предявяване в съда на
30.09.2019 г. на заявлението му за издаване на заповедта и за тяхното
изпълнение по чл. 410 ГПК, и на процесния иск за съществуване на вземането за
същите вноски, съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това следва да
се приеме в случая, че на същата дата 22.07.2018 г. е станало изискуемо и
паричното й задължение да му плати тези неплатени му от нея до този момент по
този им договор месечни лизингови вноски в общ размер от 75.46 лева, които
ищецът неправилно, въз основа на нищожната клауза на чл. 12, ал. 2 от ОУ на
договора, й е начислил предсрочно преди това за плащане във фактурата от
01.07.2017 г., защото именно в рамките на този срок на действието на този им договор
е уговорено в клаузите му, както предоставянето от ищеца на ползването на лизинговата
вещ, така и плащането от ответницата и на тези вноски за ползването й на лизинг.
Поради това, както с изтичането на срока на действието на този договор е
прекратено занапред действието му и поради това ответницата дължи връщането на тази
лизингова вещ, след като няма данни по делото да се е възползвала от правото да
придобие собствеността й по чл. 1, ал. 2 от договора, така същата дължи и
неплатените на ищеца за ползването й до този момент на действието на този им договор
лизингови вноски, а именно такива са и начислените й, макар и предсрочно от
ищеца, в процесната фактура от 01.07.2017 г., лизингови вноски от общо 75.46
лева. Поради това и в останалата му част искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК
за съществуване на негово изискуемо вземане за същите неплатени му вноски, със
законната лихва от заявлението до изплащането им, следва да бъде уважен, като
основателен. Други релевантни доказателства, които да навеждат на изводи,
различни от посочените, съдът намери, че няма представени по делото.
При този изход на делото,
само ищецът има право да му бъдат присъдени, както сторените за същото разноски
в общ размер от 475 лева (от които 25 лева
внесена д.т. за производството, 150 лева внесено възнаграждение за особения
представител на ответницата и 300 лева платено адвокатско възнаграждение), така
и сторените от ищеца разноски в заповедното производство в общ размер от 385
лева (от които 25 лева внесена д.т. за същото производство и 360 лева платено
адвокатско възнаграждение), които поради това следва да се възложат в тежест на
ответницата (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото, ответницата няма
право на разноски, а няма и данни да е сторила такива в настоящото и заповедното
производство, поради което такива не й се и присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК и т.
12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.К., с ЕГН **********, с адрес ***. -, че дължи
на Т., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от общо 134.42
лева за главница от неплатени абонаментни такси, ползвани услуги и лизингови
вноски по договор за мобилни услуги от 22.08.2016 г. и договор за лизинг от 22.08.2016
г., и фактури №№ **********/01.04.2017 г., № **********/01.05.2017 г. и №
**********/01.07.2017 г., и законна лихва върху тази главница от 30.09.2019 г.
до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 2678/02.10.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 5000 по
описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Д.А.К. с п.с.,
да заплати на Т. с п.а., сумата от 475 лева за разноски по настоящото дело и
сумата от 385 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 5000 по описа за 2019
г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: