Р Е Ш Е Н И Е № 54
гр.Бургас 22.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в
публично заседание на …. двадесет и шести юни... ……………..…….…….……….
през две хиляди и деветнадесета година в състав :
Председател: Румяна Манкова
Членове: Мария Тончева
Албена Зъбова
при секретаря …Пенка Шивачева….. …………..…………….……..и в присъствието на
прокурора …….……………....…………..……………… , като разгледа докладваното от
съдията………...……………….…Р. Манкова….………………в.гр.д. № 180 по описа
за 2019 год. и за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. Е. М. от гр. С., чрез адв. А. Т., против решение №9 от 30.01.2019 г. по гр.дело № 1064/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен искът ѝ по чл.440 ГПК против Д. А. К. и Л. И. И., двамата от гр. С., за приемане за установено по отношение на Д. К., че Л. И. не е собственик на недвижим имот с идентификатор 58356.506.214, на площ от 370 кв.м., находящ се в гр. П., ул. „Р.“ № **, ведно с построената в него триетажна масивна жилищна сграда с ид. 58356.506.214.1 и застроена площ от 150 кв.м. Иска се отмяна на решението като неправилно и постановяването на друго, с което скът да бъде уважен.
Изложени са съображения за липса на спор по делото, че с влязло в сила решение по гр.дело № 948/2017 г. на БОС, по отношение на Л. И., М. М. е призната за собственик на процесния имот. Не е спорна и наложената върху имота възбрана по изп.д. № 169/2017 г. на ЧСИ Т. Д., с взискател Д. К. и длъжник Л. И., по което дело след публична продан имотът е възложен на К. с влязло в сила постановление за възлагане. Оспорват се изводите на съда, че дори Л. И. да е закупил от нея имота симулативно, то това не би осуетило принудителното изпълнение. Съдът погрешно е споделил тезата на К., че той е придобил имота в изпълнителния процес. Позовава се на съдебна практика, според която публичната продан е деривативно придобивно основание, като спрямо действителния собственик тя е недействителна и не може да му бъде противопоставена. Купувачът по публичната продан придобива имота, само ако длъжникът е бил негов собственик. Въззивникът посочва, че са налице всички изискуеми предпоставки по чл.440 ГПК за уважаване на предявения иск. Моли да бъдат присъдени разноските, направени във въззивното производство.
Отговор на частната жалба e подаден от Д. К., чрез адв. К. Претендира потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа доводите, изложени в предходната инстанция за недопустимост на иска, поради предявения от ищцата положителен установителен иск по гр.дело № 948/2017 г. на БОС само против Л. И., както и поради това, че принудителното изпълнение вече е приключило с влязло в сила постановление за възлагане на имота. Прави искане за обезсилване на обжалваното решение. При условията на евентуалност, сочи доводи за неоснователност на въззивната жалба. Намира цитираната съдебна практика за неотносима към разглеждания спор. Излага тезата, че в случая не се касае за продажба на чужда вещ чрез публична продан, а за непротивопоставимост на взискателя на решение по искова молба, която не е била вписана преди възбраната /чл.453, т. 2 ГПК/.
По делото е постъпила и частна жалба от Д. А. К. против определение № 534 от 21.03.2019 г., постановено по същото дело на Окръжен съд – Бургас, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на основното решение № 9 от 30.01.2019 г. в частта за разноските. Претендира се отмяна на определението като неправилно, поради необоснованост и незаконосъобразност. Направено е искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в пълния му размер от 4840 лв. с ДДС, без уважаване възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Наведени са доводи за несъобразяване на пар. 2а от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, както и начисления ДДС в размер на 640 лв., а така също и неспазване на задължителна съдебна практика в т.3 на ТР №6 от 6.11.2013г. по тълк.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
М. М., чрез пълномощник, е подала отговор на частната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и излага искане същата да бъде оставена без уважение. Заявява, че правилно решаващият съд е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, като е присъдил намален размер за заплатеното от К. адвокатско възнаграждение до предвидения в съответната наредба минимум, поради прекомерност, което съответства на проведеното само едно заседание по делото с участието на страните.
Въззивната жалба и частната жалба са подадени в срок от надлежно легитимирани страни против подлежащи на обжалване съдебни акт, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани.
По същество, след съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:
С обжалваното
решение е отхвърлен искът на М. М. по чл. 440 ГПК за приемане за установено по
отношение на ответника Д. К., че ответникът Л. И. не е собственик на поземлен
имот с идентификатор 58356.506.214 – урбанизирана територия, с площ от 370
кв.м., с адрес: гр. П., ул. „Р.“ № **, ведно с построената в него триетажна масивна жилищна сграда с
идентификатор 58356.506.214.1, със застроена площ от 150 кв.м., като е присъдил
в полза на К. съдебни разноски в размер на 4229,14 лв. Първоинстанционният
съд е приел, че ищцата, като трето лице за изпълнителното производство по изп. д. №160/2017г. по описа на ЧСИ Т. Д., рег. № **1 на КЧСИ, не е доказала
твърдението си, че длъжникът по изпълнителното дело Л. И. е закупил симулативно от нея процесния
имот, тъй като на взискателя Д. К. не може да бъде
противопоставено обратното писмо за симулация, поради липсата на достоверна
дата. Но дори и да беше установена симулация, това не би осуетило
принудителното изпълнение за удовлетворяване на ответника-взискател,
тъй като исковата молба за установяване на привидността е вписана след като взискателят К., като кредитор на приобретателя
по привидното съглашение, е вписал възбрана върху процесния
имот.
Така
постановеното решение, преценено служебно съобразно изискванията на чл. 269 ГПК, настоящата въззивна
инстанция намира за валидно и допустимо. Същото е произнесено от законен състав
на компетентния съд, с изискуемите от закона форма и съдържание, по редовна
искова молба и надлежно развило се исково производство.
Изложените в
отговора на въззивната жалба доводи за недопустимост
на иска са неоснователни. Обстоятелството, че М. М. е предявила положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК против Л. И., по който е постановено влязло в сила на
28.05.2018 г. неприсъствено
решение по гр.д. № 948/2017 г. на Бургаския окръжен съд, с което
искът е уважен, няма сила на присъдено нещо по отношение на неучаствалия в
процеса Д. К. Поради това, не са налице основанията на чл.299, ал.1 и 2 ГПК за непререшаемост на спора, като основание за недопустимост на
разглеждания иск.
Що се отнася
до второто заявено основание за недопустимост – приключило принудително
изпълнение върху имота по процесния иск по чл. 440 ГПК, следва да се отбележи, че
макар да е налице приложено по делото влязло в сила съдебно решение № 1555 от 06.11.2018 г. по в.гр.д. №1549/2018 г. на БОС, с което е потвърдено
постановление от 19.07.2018 г. за
възлагане на процесния имот в полза на обявения за
купувач взискател Д. К., предвид заявеното от
длъжника по изпълнителното дело Л. И. в с.з. на10.01.2019 г., че е депозирал пред БОС жалба по
изпълнителното производство в друга негова част, настоящата инстанция намира,
че не е налице пълна яснота за приключило принудително изпълнение върху имота,
поради което и процесният иск е допустим и следва да
бъде разгледан по същество.
По правилността на решението, съобразно посоченото в жалбата:
Безспорно е
между страните от фактическа страна, че съгласно нотариален акт № 79 от 29.04.2002 г. на нотариус М. В., рег. №
370 на НК, Л. И. е закупил от Н. П. и Д. П. процесния
имот.
На 17.06.2013 г. и на 11.07.2013 г. в Служба по вписванията – гр. Ц. са вписани възбрани върху имота, въз основа на обезпечителни заповеди за обезпечение на бъдещи искове на Д. К. против Л. И. за връщане на дадени суми по два заема. На 27.03.2017 г., на 25.05.2017 г. и на 23.06.2017 г. са вписани възбрани, наложени от ЧСИ Т. И. по изп. д. №160/2017 г., образувано по изпълнителен лист от 22.02.2017 г. и изпълнителен лист от 07.06.2017 г., съответно на основание съдебно решение по в.гр.д. № 1365/2017 г. на Софийския апелативен съд и определение по ч.гр.д. №4913/2016 г. на ВКС, III г.о., за парични вземания на К. против И. за сумата от 230 000 лв. – неплатена главница по договор за заем от 12.11.2010 г., в едно с лихви, както и сумата от 45 816 лв. – договорна лихва, а така също и сумата от 29 964,61 лв. – съдебни разноски за първите две инстанции и 10 926 лв. – разноски пред ВКС.
На 26.06.2017 г. М. М. е завела против Л. И. иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на
ответника, че ищцата е собственик на процесния имот
на основание привидност на сделката по нот. акт № 79 от 29.04.2002 г. – персонална симулация, тъй като длъжникът по горното
изпълнително дело Л. И. действал като подставено лице на М., която платила
цената по продажбата и била действителният собственик на имота, обект на
принудително изпълнение и наложена възбрана по горното изпълнително дело.
Ответникът по образуваното по иска гр.д. №
948/2017 г. на БОС не е
осъществил защита и по делото е постановено неприсъствено решение № 181 от 28.05.2018 г., с което искът е уважен на базата на
обратно писмо, без дата, подписано от страните по сделката, в което И. заявява,
че е действал като подставено лице на М., която платила изцяло цената и била
действителният собственик.
Разглежданият иск по чл. 440 ГПК е предявен на 09.07.2018 г. от М. против К. и И., съответно взискател и длъжника по изп. д. №160/2017г. на ЧСИ Т. Д., след като на длъжника е било изпратено обявление за обявена от 30.06.2017 г. до 31.07.2017 г. публична продан на процесния имот.
При така установените безспорни по делото фактически обстоятелства, настоящата инстанция намира разглеждания иск за неоснователен.
Съгласно чл. 440 ГПК, всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. Искът се предявява срещу взискателя и длъжника. Касае се за специален отрицателен установителен иск.
В случая, въззивницата – ищца се позовава на персонална симулативност на нотариалната сделка за покупко-продажба, легитимираща ответника длъжник като собственик на процесния имот, обект на принудително изпълнение. За доказването на това твърдение е необходимо наличието на начално писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК. Съдържащото се в приложеното гр.д. № 948/2017г. на БОС „обратно писмо“, изходящо от ответника Л. И., купувач по сочената симулативна сделка, е оспорено в настоящото производство, същото е без достоверна дата и не може да бъде противопоставено на ответника-взискател К. Следователно, твърдяната в исковата молба симулация не се установява по разглеждания спор, а оттам и не е отречено правото на собственост в полза на И., придобито по силата на покупко-продажба по нот. акт № 79/2002 г.
Освен това, дори и И. да е бил подставено лице и да е закупил имота при условията на персонална симулация, то това е без значение за изпълнителното производство и не може да се отрази на правата на взискателя да осъществи принудително изпълнение върху процесния имот. Това е така, тъй като исковата молба за разкриване на привидното съглашение е вписана след вписване на възбрана върху имота в полза на взискателя К., поради което и симулацията му е непротивопоставима. В този смисъл е изричният текст на чл. 17, ал. 3 ЗЗД. Посочената във въззивната жалба съдебна практика по т. 4 на в ТР № 3/10.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. №3/2015 г., ОСГТК, е несъотносима към спора, тъй като касае допустимостта на иска по чл. 440 ГПК, с оглед владението върху вещта към момента на запора, възбраната, респективно предаването ѝ, както и с оглед възможността за защита по чл. 435 ГПК.
При изложените съображения, разглежданият иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Като е стигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което е обосновано от доказателствата по делото и приложимия закон. Като такова, същото следва да бъде потвърдено. Настоящата инстанция споделя изцяло изложените в атакувания съдебен акт мотиви, като препраща към тях, съобразно предвиденото в чл. 272 ГПК.
За въззивното производство, съобразно изрично заявеното искане, в полза на въззиваемия К. следва да бъде присъдена сумата от 1600 лв., представляваща съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е направеното в съдебно заседание възражение на противната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските. Посоченият размер на адвокатското възнаграждение е под предвидения минимум в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, поради което и не може да бъде намалено.
По частната жалба:
С определение № 534 от 21.03.2019 г. по първоинстанционното гр.д. №1064/2018 г. на БОС, съдът е отхвърлил молбата на Д. К. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. В основното решение е уважено възражението на ищцовата страна за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 4 840 лв., като на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е присъден по-нисък размер за разноски в тази част - минималния по съответната наредба размер от 4 229,14 лв. За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК окръжният съд е посочил, че в решението са изложени мотиви по отношение на присъдените съдебни разноски и не се налага излагане на други такива. Не е даден отговор на доводите в молбата на К. по приложението на пар. 2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящата инстанция счита обжалваното определение за неправилно. Съгласно пар. 2а от горната наредба, за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. Следователно, размерите на минималните възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС при осъществена адвокатска услуга, в случая - процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото на адвоката възнаграждение включва ДДС. Ако се приеме противното, регистрираните по ЗДДС адвокати се поставят в по-неблагоприятно положение от нерегистрираните, тъй като с изплащането на ДДС ще получат с 20% по-малко по размер адвокатско възнаграждение /вж. опр. №266 от 18.04.2019г. на ВКС по ч.т.д. №1913/2018г., II т.о., ТК./.
При горните съображения и предвид изрично отразения в договора за правна помощ и съдействие /л. 65 от делото/ начислен и платен от К. ДДС в размер на 640 лв. върху договореното адвокатско възнаграждение от 3200 лв., което е под минимума по наредбата, се налага изводът, че платената от Д. К. по договора обща сума от 3840 лв. е в рамките на минимално регламентираната по чл. 7, ал. 2, т. 5, вр. пар.2а от Наредба № 1/2004 г. Присъдените в по-нисък размер разноски с решението на първоинстанционния съд са несъобразени със закона. Поради това, обжалваното определение по чл. 248 ГПК следва бъде отменено и постановено друго, с което решението да бъде изменено, с присъждане в полза на К. на допълнителна сума за разноски пред първата инстанция в размер на 640 лв. /общо 3840 лв./, в едно с присъждане на разноските по частната жалба в размер на 15 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 от 30.01.2019 г., постановено по гр. дело № 1064/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Е. М. от гр. С. да заплати на Д. А. К. от гр. С. сумата от 1600 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение по въззивната жалба.
ОТМЕНЯ определение № 534 от 21.03.2019 г. по гр.д. №1064/2018 г. на Бургаския окръжен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Е. М. от гр. С. да заплати на Д. А. К. от гр. С. допълнително сумата от 640 лв., представляваща съдебни разноски пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 15 лв., съдебни разноски за платена държавна такса по частната жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: