РЕШЕНИЕ
N
гр.София 25.11.2021 г.
Софийски градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 17.05.2021 г. в състав:
Председател: М.Г.
Членове: Димитър Ковачев
Мл. с-я Мирослав Стоянов
При секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр.
дело N. 7537 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл.
от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Р.(Б.)“ ЕАД
срещу Решение 74656/22.04.2020 г. по гр.д. 49760/2018г. на СРС, 25 с-в, с което
са изцяло отхвърлени, предявените от банката срещу В.Н.И. и Е.В.Т. искове по
чл. 422 ГПК и евентуално съединените осъдителни искове (за същите вземания
които са предмет на иска по чл. 422 ГПК) за дължими солидарно суми по Договор
за банков кредит от 04.02.2008г., изменен с Анекси от 19.10.2009г. и
17.02.2011г.
В жалбата са изложени подробни
оплаквания срещу изводите на СРС, че клаузите от договора, отнасящи се до
определянето на възнаградителната лихва са
неравноправни. Релевира прилагане от СРС на
материален закон, който не е приложим за случая-ЗПК от 2010г, който е приет
през 2010г, а договора е от 2008г. и действащият ЗПК не бил приложим за
договора, както и чл. 143 от ЗЗП, който бил от 2015г. Счита, че приложим е
отменения закон за потребителския кредит от 2006г.; потребителя
бил достатъчно информиран за последиците от сключване на договор с променлива
лихва, което се извеждало от това, че договора бил за рефинансиране на друг
кредит, а това означавало, че лицето е избрало банката заради по-благоприятни
условия. Престацията не била неравноправна, защото не
била наложена по начин потребителя да не може да се запознае с нея. Плаваща
лихва била допустима принципно поради инфлационните процеси, които били непредвидими.
Клаузите, които били ясно и разбираемо уговорени били изключени от
потребителска защита по Директива 93/13/ ЕИО.
Позовава се на процесуално
нарушение на СРС- не била поставена задача на вещото лице да посочи дали
променливия компонент на лихвата („стойност на банков ресурс“ СБР) е правилно
определян от банката в съответствие с критериите по договора и анекса, а съдът
направо приел, че е неясен и така поставил ищеца в процесуална изненада. Всички
компоненти на СБР били извън контрола на банката и това изключвало клаузата да
е неравноправна. За банката според приложимия предходен ЗПК (от 2006г.) не е
имало задължение да предоставя методика за определяне на променливия компонент,
а новия закон по изрична разпоредба на §5 от неговите ДР не се прилагал за
сключени преди приемането му договори.
Клаузата за лихва била част от
основния предмет на договора и според практиката на съда на ЕС не подлежала на
преценка за неравноправност.
СРС посочил, че следва да се
прилага първоначалния лихвен процент от 7,70 %, но не го поставил като задача
на вещото лице, а отхвърлил всички искове с мотиви за неравноправност и без да
приложи чл. 162 ГПК, което оплакване е за противоречиви мотиви и за необоснованост
на решението.
Оспорва изводите за липса на
предсрочна изискуемост. Счита, че банката е положила необходимите усилия за
уведомяване на потребителя за волята ѝ да обяви кредита за предсрочно
изискуем. За връчването на уведомлението не се прилагал чл. 47 ГПК, защото са
налице частни правоотношения. Неуведомяването се дължало на факта, че
потребителя бездействал- не потърсил пощенската пратка (обратната разписка от
пощата е с отбелязване „непотърсено“).
Съдът не бил обсъдил представено
писмо от български пощи, което било официален документ от лицензиран пощенски
оператор.
Решението не било съобразено и с
ТР 8/2017г. на ОСГТК на ВКС- СРС не присъдил вноските с настъпил падеж до
приключване на съдебното дирене пред себе си, а за остатъка да уважи
евентуалните осъдителни искове в хипотеза на обявяване на предсрочна
изискуемост с връчване на исковата молба.
Съдът не посочил в диспозитива си на какво основание отхвърля исковете-поради
липса на облигационно отношение или липса на предсрочна изискуемост или
погасяване на задължението. Не бил обявил в диспозитива
клаузите за неравноправни.
Посочва нови факти след
приключване на делото пред СРС-плащания от длъжниците
след 12.09.2019г. (датата на последната СЧЕ
пред СРС) и съответно нов размер на дължимите суми към 17.06.2020г.
Иска се цялостна отмяна и
уважаване на исковете по чл. 422 ГПК, евентуално присъждане на падежиралите включително във въззивна
инстанция вноски, а остатъка да се присъди по осъдителните искове.
Претендира разноски за двете
инстанции.
Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се оспорва изцяло. Въззиваемите считат решението за правилно и обосновано.
Оспорват да дължат сумите посочени във въззивната
жалба. Не било изяснено сумите посочени във въззивната
жалба за какви периоди се отнасят.
СГС
след преценка на доводите и възраженията на страните с оглед на събраните по
делото доказателства намира обжалваното решение за валидно, но частично
недопустимо, като в допустимата си част решението е правилно.
Съображенията затова са следните.
Решението в частта за отхвърляне
на предявените като евентуални осъдителни искове е недопустимо. Тези искове са
за същите суми и със същото основание, като тези предмет на иска по чл. 422 ГПК. Разликата е само във вида на търсената защита, като не е налице различно
основание по смисъла на т. 11б от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се
позовал ищецът с твърдение, че предсрочната изискуемост настъпва с исковата
молба и съставлява ново основание на исковете за процесните
суми.
Съгласно т. 1 на ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната
изискуемост не води до различно основание на вземанията по договор за банков
кредит. Основанието е именно самият договор. При това положение е налице
недопустимо съединяване на искове. Отделно трайна е практиката на съдилищата,
че докато е висящ процес по установителен иск по чл.
422 ГПК за определени вземания, не е допустим (освен на друго основание) осъдителен
иск за тези вземания (Определение № 200 от 1.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1614/2021 г., IV
г. о., ГК Определение № 501 от 16.12.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2275/2020 г.,
II т. о., ТК-постановени по чл. 274, ал. 3 ГПК и Решение
135/26.09.2018г. по т.д. 230/2017г. на II Т.О. на ВКС).
Ето защо като се е произнесъл по
осъдителните искове СРС е постановил частично недопустимо решение, което ще
следва да се обезсили, а производството по евентуалните искове прекрати.
За пълнота следва да се добави,
че с оглед настъпилия преди приключване на устни състезания пред въззивния съд краен срок на договора, то СГС с оглед
постановките на цитираното ТР на ВКС от 2019г. дължи произнасяне по цялото
заявено вземане-тоест практически е без значение за исковете по чл. 422 ГПК дали
има или не надлежно обявена предсрочна изискуемост преди заявлението, а оттам
липсва и интерес от осъдителните искове.
Решението по исковете по чл. 422 ГПК е допустимо и правилно по краен резултат макар и по частично различни
мотиви.
Няма спор между страните, че е
подписан процесния договор и кредита е усвоен, както
и за подписване на двата анекса. Спорът е за действителността на някои от
договорните клаузи, имащи значение за размера на лихвите, а оттам и за отговора
на въпроса дали има забавени плащания, дали е платена главницата и лихвите и
дали има основание за начисляване на наказателни лихви и за обявяване на
предсрочна изискуемост.
С исковата молба е твърдяно
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и се иска установяване на дължимост на главница, наказателни лихви и възнаградителни такива.
С отговора на исковата молба са
заявени възражения за нищожност на клаузите, уреждащи възнаградителната
и наказателната лихва, твърдяло се изпълнение в срок на погасителните вноски.
За да отхвърли предявените искове
изцяло СРС е приел, че чл. 4 от договора (уреждащ лихвата) е неясна разпоредба
и не може да се установи уговорен между страните начин за определяне на възнаградителната лихва. Приел е чл. 4.1; 4.3; чл. 4.5 и
чл. 9.1 от договора за неравноправни и следователно недействителни. Направил е
извод, че би следвало да се прилага първоначалния процент на лихвата, но по
делото не било установено дали при този лихвен процент ще има непогасени
вноски, за да ги присъди към приключване на съдебното дирене.
Според настоящият състав на СГС
част от изводите на СРС са неправилни. Отделно в нарушение на задължението си
служебно да назначи експертиза е приел, че не е доказано при първоначално
договорената лихва какъв е размера на вноските и дали има непогасени такива. По
този въпрос е следвало служебно да допусне допълнителна експертиза, като укаже
и начина на извършване на изчисленията, което е направено във въззивното производство.
Според СГС изводът за неяснота на
клаузата на чл. 4 от договора за кредит е направен при превратно тълкуване на първите
две изречения на тази клауза. Първото посочва, че кредитополучателят заплаща на
банката годишна лихва в размер на 7,70 %. Второто изречение посочва, че:
„Лихвата представлява СБР за лева (стойност на банковия ресурс, определен от
банката) + 1,45 (….) пункта надбавка годишно“. Второто изречение е пояснително,
като изяснява част от съдържанието на първото, а именно кои са двата основни
компонента на дължимата лихва, посочена като размер в първото изречение.
Клаузата е напълно ясна и не подлежи на съмнение, че лихвата не е фиксирана, а
е променлива, като може да се променя единият от нейните компоненти СБР. Не е
налице приетото от СРС противоречиво определяне на лихвата. Посочването на
конкретен размер на лихва към деня на сключване на договор за банков кредит не
представлява фиксирана лихва при положение, че в договора няма клауза, която да
посочва, че лихвата не може да се променя, а напротив има клаузи уреждащи
промяна - друг е въпросът доколко те са действителни.
Правилно СРС е приел за
неравноправни и съответно недействителни клаузите на чл. 4.1; чл. 4.5 и чл.
9.1. от Договора. Относно чл. 4.3 възражението за неравноправност е ирелевантно за изхода на делото доколкото в делото няма
правени твърдения, че кредитополучателя И. не е получавал трудовото си
възнаграждение по сметка в банката и поради това е бил променян лихвения
процент.
Чл. 4.1. от договора урежда
възможност банката едностранно да променя лихвения процент при промяна на
пазарните условия. Не е ясно кои са пазарните условия. При тълкуване във връзка
с чл. 4 (пояснението на СБР с дребен шрифт) може да се направи извод, че става
въпрос за посочените в чл. 4 подкомпоненти на СБР. Няма обаче яснота, нито за
относителната тежест на всеки от тях при формиране на СБР, нито по въпроса
какво трябва да е количественото измерение на промяната, за да е допустимо
изменение на лихвата и какво по размер изменение, не са посочени и какви са
стойностите на тези подкомпоненти към деня на договора. В практиката на ВКС / Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г.
на ВКС, III г.о., Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г.на ВКС, II
т.о., Решение № 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, I т.о., Решение №
165/02.12.2016г.по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, I т.о. и др./ съобразена и с
практиката на СЕС по преюдициални запитвания по
тълкуването на Директива 93/13 е прието, че е необходимо методът за индексиране
и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да
е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени
едностранно цената. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва
да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти и не може клаузата да съдържа само изброяване на обективните фактори
за възникване на правото на изменение, за да може потребителят да направи
прогноза или самостоятелни изчисления, т.е. да предвиди икономическите
последици от сключването на договора.
Горното напълно важи
и за клаузите на чл. 3, чл. 3.1., чл. 3.2 от Анекс 1 /19.10.2009г. и Анекс 2 към договора,
които внасят и допълнителна неяснота по компонентите влияещи на СБР. Например
изобщо не ясно какво представлява „падежна структура на активите и пасивите“, в
какво се изразява влиянието на промените в нея на разходите по управлението
ѝ. Не са посочени отново относителните тегла на всеки от посочените
компоненти на СБР при неговото формиране и съответно промяна.
Неравноправни са и
клаузите в договора, уреждащи заплащане на наказателна лихва при забава. Чл. 4.5 и чл. 9.1 предвиждат
такава да се начислява не върху сумата, която е забавена, а върху цялата
остатъчна главница, което е в разрез с добрите нрави, защото позволява неоснователно
обогатяване на кредитора и драстично увеличаване на дължимите суми дори при
забава само на една вноска. По същество подобна клауза дава право на
обезщетение за забава върху вноски, на които не е настъпил падежа и не са
изискуеми при това без да обявява предсрочна изискуемост, като така може да
събира и възнаградителна и наказателна лихва, а при
обявена предсрочна изискуемост възнаградителна лихва
не би се дължала. Това води до значително неравновесие в правата и задълженията
на страните и правилно са приети клаузите за неравноправни и съответно нищожни.
Тук е мястото да се отбележи, че
ЗЗП е в сила още от 2006г. и твърдението в жалбата, че бил действащ от 2015г. е
невярно. Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори е
действащо за Б. право от 2007г. когато Р.Б. влиза в Европейския съюз, и е
транспонирана именно със ЗЗП през 2007г. - преди сключване на договора за
кредит, така че СРС не допуснал прилагане на неприложим материален закон.
Директивите, като неразделна част от вторичното европейско право, обвързват
всяка държава членка само по отношение на резултата, който следва да бъде
постигнат (т.е. те са целеви актове) и за да породят действие във вътрешния
правов ред на присъединила се към ЕС държава е необходимо транспонирането им в
националното й законодателство. След като е безспорно, че директивите, отнасящи
се до правата на потребителите са надлежно транспонирани в българското
законодателство, те не само имат пряко действие, но и създадената преди този
момент практика на Съда на ЕС по приложението им е съответно относима към защитата на потребителите в Б., осъществявана
на плоскостта на влезлия в сила още на 10 юни 2006 г. специален закон /ЗЗП/. Изрично в този смисъл е Решение № 4/ 03.02.2020 г на ВКС
по т. д. № 2160 по описа за 2018г.
От друга страна СРС не се е
позовавал на действащият закон за потребителския кредит, каквото оплакване има
в жалбата, при което е ирелевантен въпроса кога са
въведени в ЗПК изисквания за публикуване на методология за определяне на
лихвения процент. Изискването договорът да съдържа метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния
характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се
променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя произтича
от чл. 58, ал. 1 от закона за кредитните институции от 2007г. (Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г.на ВКС, II
т.о.), който е приложим и към конкретния договор.
По делото е установено от писмени
доказателства и от изслушаните пред
първа и въззивната инстанции счетоводни експертизи какви
суми са внасяни за погасяване на кредита и че погасяването продължава
включително и във въззивна инстанция доброволно (заповедното
дело е по чл. 410 ГПК и няма ИЛ и изпълнително дело).
Произтичащата от чл.
146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор
за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно
лихвата по кредита при промяна на СБР, без постигане на изрична уговорка с
кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за
изменяне на размера на СБР, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не обуславя нищожност и на уговорката в
същата или друга клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в
размер, формиран като сбор от СБР с точно определен към датата на сключване на
договора размер в проценти и посочената договорна надбавка. В посочения смисъл
е константната практика на ВКС, обективирана в
решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на
ВКС, ТК, II т. о.; решение 170 от 16.03.2021г. по т. д. 1901/2019г. на ВКС.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на
СБР в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни
клаузи. Изпълнено е и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като договорът за
кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите, приети по горе като
неравноправни. Следователно в хипотезата на неравноправност на посочените
договорни клаузи приложимата договорна възнаградителна
лихва е в първоначално уговорения размер съответно в договорените с анексите
конкретни размери.
Неоснователни са
възраженията на банката, относно възможностите на И. да разбере последиците от
договорите и анексите. Обстоятелството, че е бил управител на търговски
дружества не води до извод, че притежава необходимите познания в банковата
сфера на дейност, за да се приеме, че има познания над средния потребител.
Неоснователни са
оплакванията на банката за съдържанието на диспозитива
на решението на СРС. По възражения за нищожност съдът не се произнася в диспозитива, а взема отношение в мотивите си. Диспозитив по възражения на ответника се постановява в
определени случаи, но не и по възражения за нищожност на договорни клаузи при
липса на насрещен иск.
Предвид преждеизложеното относно неравноправните клаузи за
изменението на лихвата СГС намира, че отношенията между страните следва да се
уредят при прилагане на конкретно „първоначално“ договорените с Договора и
двата анекса лихвени проценти на възнаградителната
лихва. В договора и анексите според СГС има достатъчно конкретно посочване на възнаградителната лихва към деня на подписване. В договора
е посочен процент 7,70, а в двата Анекса е посочен конкретен размер на СБР- 8%
към Анекс 1 и 7,50 % към Анекс 2 и добавката
1,45 (сбора от които дава лихвата към деня на всеки анекс).
Следва
да се посочи, че са нищожни поради противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД клаузите на
чл.
2 от Анекс 1 от 19.10.2009г. и чл. 2 от Анекс 2 от 17.02.2011г. Те предвиждат
олихвяване (посредством включване към главницата и последващо
начисляване на лихви) на изтекли според банката и неплатени лихви, а съгласно
трайната практика на ВКС подобни уговорки съставляват анатоцизъм
допустим само между търговци. Решение
№66/29.07.2019г. по т.д. №1504/2018г. на ВКС, ТК, IІ т.о.; Решение по
т.д.№739/2019г. на ВКС, I т.о.
От
изслушаните пред първа инстанция допълнителни заключения на СЧЕ във връзка с
възраженията на ответниците се установява, че банката
е отнасяла внесени от ответниците суми, не по процесния кредит, а по твърдени от банката други кредитни
договори, първоначално представляващи договори за кредитни карти, а
впоследствие трансформирани като „обикновени“ потребителски кредити с
погасителен план. Ответниците са оспорили тези
действия на банката пред СРС.
От
представените доказателства (анекси към договори за кредитни карти) се
установява, че действително е имало такива кредитни договори. Не се установява
обаче по тях да са допускани забавяния в погасяването им. Няма също клауза в процесният договор за кредит, която да позволява на банката
да отнася платени по него вноски към другите договори.
Отделно
е неоснователен доводът на банката, че погасявала най-старите задължения.
Съгласно ЗЗД най-старите задължения се погасяват само когато са еднакво
обременителни с други, а случаят не е такъв доколкото от представените от
банката Анекси към договорите за кредитни карти се вижда, че вноските по
уговорените с тях погасителни планове са далеч по-малки от тези по процесния договор за кредит, както и общите размери на
главниците. Ето защо е следвало да се погасяват най-обременителните задължения
дори да приемем, че е имало неизпълнение по другите два договора. Ето защо е
основателно и поддържаното във въззивното дело от ответниците възражение за неправомерно отклоняване на суми
от банката от процесния кредит.
Констатира
се и че след започване на съдебните производства банката е отклонявала плащания
и с тях е погасявала съдебни разноски, което при спорния характер на нейните
вземания е недопустимо докато не приключат съдебните процедури с окончателен
акт.
Приетата във въззивното дело СЧЕ е направила изчисления относно
размерите на вноските при прилагане на конкретните проценти според договора и
анексите без оглед на измененията в лихвата след сключването им и без отнасяне
на платени суми към другите договори и без капитализации
на лихви към главницата.
СГС кредитира
експертизата като компетентно и обективно дадена и с оглед на липсата на
оспорване от страните.
От заключението на
вещото лице (таблица 2 на л. 77-78 от делото) се установява, че при прилагане
на първоначалния лихвен процент плащанията по кредита покриват дължимите вноски
изчислени от вещото лице и няма забава до Анекс 1. Същото е заключението и по
отношение на периода между двата анекса.
След анекс 2 и при
прилагане на уговорения с него процент и с оглед постъпилите плащания вещото
лице е установило, че до крайния срок на договора (15.02.2021г.) няма забава в плащанията (стр. 28 от СЧЕ-л.
96 от делото) и кредита е погасен.
Предвид
гореизложеното се налага извод, че не са били налице обективни предпоставки за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем и е без значение дали и как е била
обявена предсрочна изискуемост.
Предвид изложеното
решението по установителните искове е правилно и
следва да се потвърди.
По разноските: при
този изход на делото право на разноски за въззивната
инстанция имат само въззиваемите - ответници. Същите доказват разноски за адвокатски хонорар в
размер на 450,00 лева за всеки от тях.
Водим от горното СГС, II „А“ с-в
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение 74656/22.04.2020г. по гр.д.
49760/2018г. на СРС, 25 с-в, В ЧАСТТА с
която са отхвърлени, предявените от „Р.(Б.)“ЕАД срещу В.Н.И.
и Е.В.Т., като евентуални в условия на
солидарност осъдителни искове за сумите 12558,65 лева – просрочена
главница, 165,02 лева- лихва за периода 15.09.2017г.-01.11.2017г. и 650,00 лева
наказателна лихва за периода 15.09.2017г.- 19.04.2018г. дължими по Договор за
банков кредит от 04.02.2008г., изменен с Анекси от 19.10.2009г. и 17.02.2011г. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПРЕКРАТЯВА производството
по евентуалните осъдителни претенции като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА „Р.(Б.)“ЕАД
с ЕИК ******ДА ЗАПЛАТИ на В.Н.И. с ЕГН ********** сумата 450,00 лева разноски
за адвокат във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Р.(Б.)“ЕАД
с ЕИК ******ДА ЗАПЛАТИ на Е.В.Т. с ЕГН ********** сумата 450,00 лева разноски
за адвокат във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: 1. 2.