ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
08.01.2020 г.,
гр. София,
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на осми януари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
въззивно частно гражданско дело № 942 по
описа на съда за 2019 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба н.
„А.з.к.н.п.з.“ ЕООД срещу разпореждане № 795 от 18.11.2019 г. по ч.гр.д. № 797 по
описа за 2019 г. на Районен съд –
Сливница, трети състав, с което е отхвърлено заявление на жалбоподателя
с вх. № 3772/13.11.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Б.Г.П. за сумата от 107,80 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение по договор за паричен заем №5469333 от 17.09.2018 г., сумата от 145 лева, представляваща разходи за
извънсъдебно събиране на вземанията по договора за паричен заем, както и сумата
от 107,80 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи.
В жалбата се твърди, че разпореждането
на първоинстанционния съд е неправилно и необосновано. Излагат се аргументи, че
първоинстанционният съд е превишил правомощията си като служебно се е
произнесъл относно неравноправността на процесните клаузи от договора за
паричен заем. Счита се, че
съдът е ограничил постигането на основните цели на заповедното производство и е
възпрепятствал възможността на кредитора да претендира ликвидно и изискуемо
вземане в цялост и впоследствие да се прецени дали това вземане е спорно или
не. Изложени са доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
принципите за диспозитивното и служебното начало /чл. 6 и чл. 7 от ГПК/, както
и на принципите за равенството на страните в процеса и установяването на
истината /чл. 9 и чл. 10 от ГПК/. Жалбоподателя счита, че нищожността на
договорни клаузи поради неравноправния им за потребителя характер, не попада
под хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, според която заповед за
изпълнение не се издава когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави. Твърди, че в настоящия случай не е налица хипотеза на
неравноправни клаузи в потребителски договор. Счита, че процесното вземане за
неустойка е валидно възникнало и не противоречи на присъщите за неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Посочва, че сумата за
разходи за извънсъдебно събиране на вземането е дължима, тъй като страните са
постигнали съгласие в договора за включване на подобна клауза. Счита, че в
закона е предвидена възможност заемодателят по договора за потребителски кредит
да начислява разходи за събиране на вземането, които са резултат от виновното
неизпълнение на задълженията на заемополучателя. Същите съображения са изложени
и по отношение на таксата за експресно разглеждане на документите, която
заемодателят начислява на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК – такси за
допълнителни услуги по договора за кредит. По изложените аргументи се иска
отмяна на обжалваното разпореждане.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и редовност
на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в
законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това
лице, поради което е допустима. При служебната проверка за редовност на
частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2
от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1,
изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
разпореждането, а по допустимостта – в обжалваната му част. Според чл. 278, ал.
2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът сам решава въпроса по
жалбата.
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД з. издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Б.Г.П.
за сумата 300 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
5469333 от 17.09.2018 г., сключен с „В.к.“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на заявителя по силата на Приложение № 1 от 02.05.2019 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г., ведно със
законната лихва от подаването на заявлението до окончателното плащане; сумата
от 36 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2018 г. до
01.04.2019 г.; сумата от 16,85 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 02.10.2018 г. до 05.11.2019 г.; сумата от 107,80 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, сумата
от 145 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането; сумата от 107,80 лева, представляваща такса за експресно разглеждане
на документи, както и разноски в размер на 225 лева.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2
от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави.
Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със закона и с добрите
нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат
вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите нрави. При
установяване на нищожност на договора или на отделна негова клауза поради
противоречието им със закона или добрите нрави, съдът отхвърля заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК.
Сключеният между „В. к.“ ООД и Б.Г.П.
договор за заем, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този закон.
Настоящият съдебен състав намира, че претендираната от заявителя неустойка в
размер на 107,80 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, представлява неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение
/доколкото основното задължение по договора за заем е връщането на заетите
пари/, което не е свързано пряко с претърпени вреди. Тя обезпечава едни
евентуални вреди от непредставянето на обезпечение. Освен това вземайки предвид
размера на отпуснатия кредит – 300 лева и размера на неустойката – 107,80 лева,
настоящият състав счита, че тази неустойка излиза извън присъщите си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели само и единствено да постигане неоснователното
обогатяване на търговеца. Подобна клауза е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Задължение произтичащо от такава неустойка е недължимо, както
правилно е приел и първоинстанционният съд.
На следващо място следва да се
има предвид, че с въвеждането на подобна неустойка се постига и заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. В случая се въвежда още едно обезщетение за кредитора за
неизпълнението на едно акцесорно задължение, от което на практика не настъпват
вреди и от своя страна би довело до обогатяване на кредитора за сметка на
задълженото лице. Ето защо процесната неустоечна клауза е нищожна и като
заобикаляща закона.
Отделно от това, в чл. 16, ал.
1 от ЗПК е регламентирано задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. Това задължение цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В случая, процесната клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване в срок от 3 дни след
подписването на договора, на двама поръчители, отговарящи на определени условия,
е в пряко противоречие с целта на закона. Тази клауза прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да
провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху самия длъжник. Също
така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът
е отпуснат, а ако не го направи задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост. Това също е аргумент за
противоречието на процесната клауза на добрите нрави, което от своя страна още
веднъж потвърждава извода за нейната нищожност.
Неоснователно е възражението,
че неправилно първоинстанционният съд е обсъдил неравноправният характер на
договорната клауза за неустойка. В своите мотиви заповедният съд по никакъв
начин не е аргументирал отхвърлянето на заявлението за сумата от 107,80 лева с
това, че процесната клауза е неравноправна и от там нищожна.
Първоинстанционният съд е обсъдил единствено, че тази клауза противоречи на
добрите нрави, който извод е напълно правилен и като следствие на това е приел,
че клаузата е нищожна.
По отношение на възражението на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд е нарушил принципите на служебното и
диспозитивното начало, регламентирани в чл. 6 и чл. 7 от ГПК, настоящият съдебен
състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без
въведено възражение от страната да констатира противоречието на договорни
клаузи със закона или добрите нрави, каквото задължение му е вменено с
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и,
че съгласно практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази
неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05,
С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11,
С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без да
може да повлияе на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да
констатира и противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със
закона или добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното
начало.
На следващо място настоящият
съдебен състав намира за недължими и сумата от 145 лева, представляваща разходи
за извънсъдебно събиране на вземането и сумата от 107,80 лева, представляваща
такса за експресно разглеждане на документите. Заявителят не е посочил
конкретно в какво се изразяват дейностите спрямо конкретния длъжник, за които
се дължат посочените разходи за извънсъдебно събиране на вземането, а само
примерно е изброил няколко вида дейности – изпращане на кратки съобщения,
провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и ангажирането на
служител. В този смисъл следва да се има предвид, че според чл. 10а от ЗПК
кредиторът може да събира такси (т.е. възнаграждение) за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да са свързани с
управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно определени в
договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно действие.
Общата формулировка, посочена от заявителя, според която сумата от 145 лева
представлява разходи за извънсъдебно събиране на кредита, които не са
конкретизирани, нито е конкретизирано за какви действия са дължими, а само са
примерно изброени, води до извод, че посочената сума или е уговорена такса по
договора за кредит извън случаите по чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, или услугите по
извънсъдебно събиране на кредита всъщност са свързани със самото администриране
на кредита, а според чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не може да се изисква плащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита. Същите съображения се отнасят и за таксата за експресно разглеждане на
документите, която по своето същество е свързана с процедурата по усвояване на
кредита, тъй като за да бъде отпуснат кредита кредитодателят следва да разгледа
заявлението и да провери платежоспособността на длъжника /каквото задължение
има съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗПК/. Поради това следва да се приеме, че посочените
суми са уговорени извън разрешените хипотези на чл. 10а от ЗПК и следователно тези
уговорки са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като
противоречащи на повелителни норми на закона, съответно и сумите от 145 лева и
107,80 лева не се дължат. В случая става въпрос за нищожност на уговорки в
договора за заем поради противоречие със закона, предоставящ защита на
потребителите /ЗПК/, като съдът следва да съобрази тази нищожност в заповедното
производство, тъй като както беше изяснено според чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК
заповед за изпълнение не се издава, ако претенцията на заявителя, противоречи
на закона. Отделно от това с въвеждането на подобен тип такси и разходи отново
се постига заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Към главницата по
кредита се добавят допълнителни суми, които го оскъпяват за сметка на
потребителя. Това е още един аргумент за недължимостта на посочените суми –
разходи за извънсъдебно събиране на вземането и такса за експресно разглеждане
на документи.
По изложените съображения
частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане правилно и
следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
№ 795 от 18.11.2019 г. по ч.гр.д. № 797 по описа за 2019 г. на Районен съд
– Сливница, трети състав.
Определението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.