РЕШЕНИЕ
№ ……….
гр. София, 23.10.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ПЪРВО ГРАЖДАНСКO ОТДЕЛЕНИЕ, І-15 състав, в публично съдебно заседание на
дванадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛЯ ВЪЛКОВА
При
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 17135 по описа на съда за 2014г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Б.Д.“ ЕАД твърди
в исковата молба, че на 15.12.2005г. е сключил Договор за кредит за покупка на
недвижим имот с ответника, по силата на който, му е предоставила сума в размер
на 70 000 лв. за срок от 240 месеца, при лихва и при други условия,
съгласно клаузите на договора. За обезпечаване вземането на банката е учредена
ипотека в полза на банката върху недвижим имот, описан в исковата молба. Поради
нередовно погасяване на задълженията към банката, кредитът е преструктуриран на
03.02.2010г. с подписване на допълнително споразумение, по силата на което, е
договорен гратисен период за главницата по кредита.
При настъпило ново просрочие, остатъкът от вземането
е преструктуриран, като на 13.02.2014г. е променен крайният срок за издължаване
на кредита, както и лихвеният процент. Съгласно клауза от Общите условия към
последното допълнително споразумение, приложими към договора за кредит, в
случай, че кредитополучателят ползва повече от един кредит, при предсрочна
изискуемост на един от тях поради сериозно влошаване на финансовото състояние
на кредитополучателя, кредиторът има прави да превърне в предсрочно изискуеми и
другите кредити, ползвани от кредитополучателя, независимо от тяхната
редовност. Ответникът по иска бил съкредитополучател
по друг договор за ипотечен кредит от 2006г., по който, било налице нередовно
обслужване, като плащанията по него са преустановени през януари 2014г., поради
което, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. С това, според
ответника, за него възниквало право да обяви за предсрочно изискуем процесния кредит, което свое право упражнявал с исковата
молба. Заявява, че кредитът е става предсрочно изискуем с получаване на
исковата молба от ответника. С оглед на това, моли ответникът да бъде осъден да
заплати на банката дължимите към датата на получаване на исковата молба суми в
размер, както следва: 58 890,47 лв. – главница, 219,09 лв. – договорна
лихва за периода 12.10.2014г. – 30.10.2014г. и 454,52 лв. – заемни такси, ведно
със законна лихва върху главницата, считано от датата на получаване на исковата
молба. Претендира разноски.
Ответникът С.Т.Г. оспорва
основателността на исковете. Оспорва настъпването на предсрочна изискуемост на
кредита. Твърди, че изложените в исковата молба обстоятелства не обосновават
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, както и, че кредитът не става
предсрочно изискуем с получаване на исковата молба, поради това, че не са
настъпили предпоставките на чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ, а също и защото банката не
му е дала достатъчен срок за изпълнение. Представените от ищеца общи условия
нямали действие за процесния договор за кредит. Дори
и да се приеме, че имали действие, не били настъпили предвидените в чл. 21, ал.
3 от тях обстоятелства. Релевира възражение за
нищожност на посочената клауза от Общите условия, поради противоречие с чл. 60,
ал. 2 ЗКИ, както и на чл. 13 от допълнителното споразумение от 13.02.2014г. към
договора. Твърди, че посочените текстове са нищожни и поради това, че са
неравноправни съгл. чл. 143 ЗЗП. Поддържа, че е изправна страна по процесния договор за кредит и, че включително и след
момента на подаване на исковата молба е правил погашения по кредита.
В допълнителната искова
молба ищецът поддържа искането си, като оспорва възраженията на ответника.
Излага, че е установено влошено финансово състояние на длъжника, поради което,
на осн. чл. 71 ЗЗД, във вр.
с чл. 432, ал. 1, т. 4 от ТЗ и чл. 21.3 от ОУ на договора за кредит, за банката
е налице право да обяви задължението за предсрочно изискуемо, което тя прави в
исковата молба. Независимо от това, банката е изпратила уведомление – покана до
длъжника на посочения от него в последното подписано допълнително споразумение
адрес, но обратната разписка се върнала с отбелязване, че на адреса няма никой.
Поддържа също и, че длъжникът е получил исковата молба, която има самостоятелно
значение на покана за доброволно изпълнение, но не е предложил такова. По
твърденията за нищожност на договорните клаузи, посочени в отговора на исковата
молба, изразява становище за тяхната неоснователност, като поддържа, че същите
изцяло кореспондират с действащото законодателство и по-конкретно –
разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, на които банката би могла да се
позове, дори да не е била уговорена разпоредбата на чл. 21.3 от ОУ. Претендира
разноски по делото.
В допълнителния отговор
ответникът поддържа възраженията си, оспорва настъпването на предсрочна изискуемост
на вземането, оспорва да е подписвал представената с молба от ищеца от
04.03.2015г. страница от Общите условия на банката.
След указания на съда в
първото съдебно заседание ищецът да посочи номера на гражданското дело,
образувано във връзка с вземанията му по кредит от 27.11.2006г., за който
ищецът твърди, че е обявен за предсрочно изискуем, което е послужило като
основание за обявяване предсрочната изискуемост и на процесния
кредит, с молба ищецът уточнява, че ответникът по настоящия иск е съдлъжник по договор за ипотечен кредит от 27.11.2006г., по
който е налице нередовно обслужване за задълженията, като плащанията по него са
преустановени към месец януари 2014г. С оглед на това, банката е предявила
вземанията си по договора срещу двамата длъжници,
единият от които е ответника по настоящия иск (С.Т.Г.), като е депозирана
искова молба, във връзка с която e образувано гр.д. №16024/2014г. на СГС, ГО,
1-14 състав. С определение производството по делото е разделено в пет отделни
производства, по всеки отделно предявен иск. Исковата молба срещу ответника С.Т.Г.
във връзка с неизпълнение на задълженията по договора за ипотечен кредит от
27.11.2006г. е отделена в новообразувано гр.д. №165/2016г. по описа на СГС, ГО,
1-14 състав. Настоящото дело е било спряно на осн.
чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК по съгласие на страните с определение от 14.10.2016г.
като на 18.11.2016г. ищецът е подал молба за възобновяване на производството.
По делото е приложено
Решение № 5232 от 13.07.2017г. по гр.д. №165/2016г. на СГС, ГО, 1-14 състав, с
което приключва производството по делото, Решение № 1119 от 08.05.2017г. по
гр.д. №5409/2017г. на САС, ГО, 8 състав, с което потвърждава Решение № 5232 от
13.07.2017г. по гр.д. №165/2016г. на СГС и Определение № 143 от 26.03.2019г. по
т.д. № 2455/2018г. на ВКС, ТК, с което не е допуснато до касационно обжалване
решението на САС.
Съдът, след като обсъди основанията, изложени в
исковата и допълнителната искова молба, становищата на страните и събраните по
делото доказателства, на основание чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 432 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът носи тежестта да
установи валидното възникване и съществуване на процесните
парични вземания от твърдения правопораждащ
юридически факт – договор за банков кредит, неговия размер и настъпването на
изискуемостта и падежа на целия дълг по кредита. Ответникът носи тежестта да
установи възраженията си.
По делото е безспорно
установено, а и това се установява от приложените доказателства, че на
основание договор за кредит за покупка на недвижим имот от 15.12.2005г. банката
е предоставила на ответника сума в размер на 70 000лв. за покупка на
недвижим имот - апартамент, индивидуализиран в договора за кредит. Съгласно
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза предоставената
от кредитополучателя сума от 70 000 лв. е преведена по кредитна сметка на
кредитополучателя, който я е превел на продавача на апартамента, за
закупуването на който е представена сумата по кредита. Безспорно и че са
сключени две допълнителни споразумения към договора за кредит от 03.02.2010г. и
от 13.02.2014г., с които страните потвърждават че банката е предоставила на
кредитополучателя договорената сума от 70 000 лв. на основание сключения
договор за жилищен кредит от 15.12.2005г. и страните се съгласяват за
остатъчния дълг по кредита. В тази връзка, съдът приема за установено, че
кредиторът по процесния договор за кредит е изпълнил
задължението си по договора за кредит да предостави договорената сума на
кредитополучателят, чрез превод по банкова сметка, ***.
Съгласно договора за
кредит сумата по кредита е предоставена първоначално за срок от 240 месеца (чл.
2 от договора) като за първата година кредитополучателят не плаща лихва за
предоставения кредит (чл. 7.1.), а след този период – дължи преференциална
лихва в размер, определен от банката в „Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по жилищен кредит“ – Приложение № 1 на договора и в случай, че отговаря
на тях. Промяната на лихвата от банката е задължителна за страните (чл. 7.2. от
договора). Съгласно т. 3 от приложението при изпълнение на условието по
разплащателната сметка на кредитополучателя да постъпват сумите от месечно
възнаграждение на база на което е разрешен кредита, но не по-малко от вноската
по кредита, увеличена със средствата за издръжка на член от семейството,
преференциалният лихвен процент е променлив лихвен процент от 8,30%. Съгласно
приложения към договора погасителен план за първата година, кредитополучателят
следва да заплаща 12 вноски за главница по 291,67 лв. всяка и 0% възнаградителна лихва. Погасителният план след първата
година към договора за кредит е изготвен при преференциалния процент на възнаградителна лихва от 8,30%, съгласно който, за
издължаване на кредита следва да се погасят 228 месечни вноски по 580,55 лв.
всяка. Падежната дата на месечните вноски за първата и следващите години е
първоначално уговорена на 16-то число (чл. 6 от договора). Кредитът се
издължава с равни месечни погасителни вноски, включващи дължимите месечни
плащания за лихва и за главница, отразени в индивидуален погасителен план,
който е неразделна част от договора за кредит (чл. 8.1. от договора). Дължимите
месечни вноски се събират служебно на падежната дата от кредитора от авоара по
разплащателна сметка, посочена в договора (чл. 8.2. от договора). Съгласно чл.
19.1. от договора при забава в плащанията повече от седем дни от падежната дата
остатъкът от кредита се олихвява с прилагания лихвен процент по чл. 7.1.,
увеличен с наказателна надбавка от 3 (три) % пункта. В чл. 20.1 са предвидени
условията, при които кредиторът може да обяви кредита за предсрочно изискуем, а
именно: а) при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или
главница; б) когато по искане на друг кредитор ипотекиран имот бъде обявен за
продан; в) кредитополучателят предостави невярна информация на кредитора преди
разрешаването и по време на обслужване на кредита; г) при нецелево използване
на средства от кредита; д) кредитополучателят не изпълнява задължението си за
застраховане, подновяване на имуществена застраховка на обезпечението и плащане
на застрахователни премии; е) кредитополучателят не изпълнява задължението си
за осигуряване на достъп и оказване на съдействие на кредитора при извършване
на проверки; ж) при всяко друго неизпълнение на от страна на кредитополучателя
на клаузите по договора и в други случаи, предвидени в закона. В чл. 22.1., б.
а)-в)от договора е предвидено, че кредитополучателят дължи а) такса за
управление на кредита, която всяка година на падежната дата се събира от авоара
по разплащателната сметка, по която се обслужва кредита. При недостатъчен авоар
таксата се капитализира към дълга; б) такса при предсрочно погасяване, която
при недостатъчен авоар по разплащателната сметка се капитализира към дълга; в)
други обявени от кредитора такси и комисионни, както и всички други разходи по
обслужването на задължението и принудителното събиране на вземането. Когато
кредитополучателя не внесе същите, с размера им се увеличава дълга. В чл. 29 от
договора е предвидено, че неупоменатите в договора условия важат разпоредбите
на ЗБ (отм. понастоящем), наредбите
за прилагането му и други относими нормативни актове.
Съгласно чл. 22.2 от договора за кредит кредиторът прилага такси и комисионни,
съгласно действащата към датата на събиране на съответното плащане Тарифа на
банката за таксите и комисионните.
С допълнително
споразумение от 03.02.2010г. към договора за кредит страните се съгласяват, че
към датата на споразумението остатъкът от дълга е в размер на 63 152,34
лв., от които главница – в размер на 62 399,74 лв. и лихва – в размер на
752,66 лв. (б. Б, чл. 1 от допълнителното споразумение); лихвата по кредита е в
размер общо на 9,30% (чл. 2 от допълнителното споразумение). В чл. 5.1. е
договорен гратисен период за издължаване на
главницата по кредита от 6 месеца без да се променя крайния срок за издължаване
на кредита като в този период кредитополучателя заплаща част от месечната лихва
по погасителен план в размер на 241,80 лв. (чл. 5.2. от допълнителното
споразумение). Съгласно чл. 5.3 непогасената част от начислената лихва се
капитализира към остатъка от главницата по кредита на първия работен ден,
следващ последната падежна дата от гратисния период
по чл. 5.1. и се изплаща на равни месечни вноски. Съгласно чл. 5.5, в случай,
че след изтичане на гратисния период кредитът стане
предсрочно изискуем поради настъпване на някое от обстоятелствата, предвидени в
ОУ, неразделна част от допълнителното споразумение, отпада капитализацията по
чл. 5.3., считано от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните суми
се считат за дължима лихва. С чл. 7.1. от допълнителното споразумение е приет
нов погасителен план към договора за кредит, съдържащ информация за дължимите
месечни вноски и компонентите на всяка вноска (дължима част от главница, лихва,
такса). В чл. 13 изрично е предвидено, че длъжникът е запознат с Тарифата към
датата на споразумението и с дължимите такси за учредяване, вписване и
заличаване на обезпечения съгласно действащите нормативни актове, приложена към
споразумението. Съгласно чл. 14 всички останали клаузи от договора за кредит
остават непроменени.
С допълнително споразумение
от 13.02.2014г. към договора за кредит страните се съгласяват, че към датата на
споразумението остатъкът от дълга по договора за кредит е в размер на
60 237,02 лв., от които остатъкът по главницата е в размер на
58 013,32 лв., 1866,19 лв. – дължима редовна лихва, 1,34 лв. – дължима
санкционираща лихва, 356,17 лв. – заемни такси (б. Б от допълнителното
споразумение). В б. Д) е предвидено, че непогасената част от начислените
редовни лихви към датата на подписване на споразумението се капитализира към остатъка
от главницата по кредита. Изрично е предвидено, че споразумението е сключено по
отношение на остатъка от дълга по договора за кредит. С чл. 1 срокът за
издължаване на кредита е променен от 240 месеца на 360 месеца като падежната
дата за окончателното издължаване на кредита е 13.12.2035г. Уговорено е, че
заемните такси в размер на 356,17 лв. са дължими в срок от 24 месеца от датата
на подписване на настоящото споразумение (чл. 1.2.). С чл. 2 е променена
падежната дата за погасителните вноски на 13 число на месеца. Изменен е
лихвеният процент на 7,50 % (чл. 3). С чл. 5 е предвидено, че дължимите месечни
вноски се събират служебно на падежна дата от кредитора от разплащателна сметка
на кредитополучателя, индивидуализирана в споразумението. Сключен е нов погасителен
план за дължимите месечни вноски съгласно промените, направени със
споразумението (чл. 7). Съгласно чл. 13 от допълнителното споразумение Общите
условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица са неразделна
част от споразумението като кредитополучателят ги е получил и приема с
подписването му като при противоречие на клаузите им с тези на договора за
кредит и допълнителното споразумение се прилагат общите условия. Съгласно чл.
15 от допълнителното споразумение всички останали клаузи от договора за кредит
остават непроменени.
Съгласно чл. 20.1. от ОУ
към допълнителното споразумение от 13.02.2014г. при забава на плащането на
месечна вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта
от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка от 3% пункта. Ако кредитополучателят погаси
дължимата вноска до седмия ден след падежната дата, наказателната надбавка не
се прилага.
Съгласно чл. 21.3 от
Общите условия към допълнителното споразумение от 13.02.2014г. в случай, че
кредитополучателят ползва повече от един кредит, отпуснати от кредитира,
кредиторът има право при предсрочна изискуемост на един кредит поради сериозно
влошаване на финансовото състояние на кредитополучателя да превърне в
предсрочно изискуем и другите кредити, ползвани от кредитополучателя независимо
от тяхната редовност. На тази разпоредба се позовава ищецът, за да отправи
волеизявление до ответника за предсрочна изискуемост на кредита, което
волеизявление твърди, че е достигнало до ответника с връчване на ответника на
исковата молба за отговор, което е извършено на 16.01.2015г. По делото е прието
като доказателство уведомление от банката, адресирано до С.Т.Г. на адреса му,
посочен в допълнителното споразумение от 13.02.2014г., с което, поради
допусната забава в погасяване на задълженията на кредитополучателя по договор
за банков кредит, банката е обявила за предсрочно изискуеми кредитите по два
договора, между които е и процесния. Уведомлението е
изпратено чрез куриер и съгласно приложената товарителница (л. 81) не е връчено
на адресата, поради което, волеизявлението в уведомлението не може да се счита
за достигнало до адресата. Ищецът не навежда твърдения кредитополучателят да е
бил в забава на плащанията по процесния договор или
на наличие на други факти и обстоятелства, различни от предвидените в клаузата
на чл. 21.3 от Общите условия, които му дават право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
По делото е изслушано и
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните и
прието от съда, според което по договора за кредит има незаплатени суми за
главница, договорни лихви и заемни такси към дата 16.01.2015г. По делото е
прието като доказателство удостоверение от банката – ищец с изх.
№27-00-01 121/24.01.2015г. за размера на дължимите вноски към 24.01.2015г.
Не са събирани доказателства за размера на дължимите вноски след тази дата.
С оглед естеството на спора, съдът следва
първо да обсъди въпроса дали е настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит, съответно - да разгледа
възраженията за нищожност на ответника относно клаузите на чл. 13 от
допълнителното споразумение от 13.02.2014г. и чл. 21.3 от Общите условия към
същото допълнително споразумение от 13.02.2014г., включително поради
неравноправност на клаузите по см. на чл. 143 ЗЗП.
По
възраженията за неравноправност на клаузите по чл. 143 ЗЗП:
Настоящия състав намира, че процесния договор за кредит е с характер на потребителски
договор на основание § 13, т. 1 ЗЗП, съгласно който потребител е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не се
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи. Същите
съобразно разпоредбата на чл.
146, ал.1 от ЗЗП
В настоящия случай спорните клаузи от
договора, съдът намира да не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал.2 от ЗЗПчл. 143 от ЗЗП, респективно нищожни на осн.чл. 146, ал.1.
Относно
клаузата на чл. 13 на допълнителното споразумение от 13.02.2014г.:
В чл. 13 на допълнителното споразумение от
13.02.2014г. изрично е предвидено, че Общите условия са неразделна част от
същото, както и че кредитополучателят ги е получил и с подписването на
споразумението ги приема; приложени са общите условия, подписани от страните.
Следователно, са изпълнени условията на чл. 298, ал. 2 във вр.
с ал. 1, т. 1 ТЗ, а именно – договор, сключен при общи условия, които, съгласно
волеизявление на кредитополучателя, са му предоставени при сключване на
споразумението, и същият е заявил писмено, че ги приема, поради което, съдът
приема, че Общите условия са обвързващи за длъжника. Обстоятелството, че със
споразумението се изменят или добавят клаузи от договора за кредит, не променя
характера на споразумението като съглашение между страните, с което се урежда
правна връзка между тях (чл. 8 ЗЗД), т.е. споразумението представлява договор между
страните, за който на общо основание са приложими разпоредбите на чл. 298 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 29 от договора за кредит за неупоменатите в
договора условия важат разпоредбите на Закона за банките (понастоящем отменен),
наредбите по прилагането му и други относими
нормативни актове, каквито несъмнено са разпоредбите на ЗЗД и ТЗ. Твърдението
на ответника, че общите условия, приети с допълнителното споразумение са
неприложими, защото нямало първоначална уговорка за приложими общи условия в
договора за кредит, съдът намира за неоснователно. От клаузите на
допълнителното споразумение е видно, че целта на страните не е само да изменят
вече съществуващи клаузи от договора за кредит, но и да въведат допълнителни
такива, каквато допълнителна уговорка е приложение на общите условия. Доводите
на ответника, че клаузата на чл. 15 от допълнителното споразумение следва да се
тълкува в смисъл, че със споразумението само се изменят вече съществуващи
клаузи, но не се въвеждат нови, съдът намира за неоснователни, т.к. това
разбиране на съответства на волята на страните, отразена в споразумението. Възможността за изменение на вече сключен
между страните договор по взаимно съгласие на страните е предвидена изрично в
чл. 20а ЗЗД, поради което е неоснователен довода на ответника, че чл. 29 ЗЗД от
договора за кредит предвиждал за неуредените в договора условия да се прилагат
само нормативни актове между страните, но не и общи условия. В тази връзка,
съдът намира, че клаузата на чл. 13 от допълнителното споразумение на 13.02.2014г.
е валидна и обвързваща между страните, но само в частта, че „Общите условия за
предоставяне на ипотечни кредити на физически лица са неразделна част от
споразумението като кредитополучателят ги е получил и приема с подписването
му“. Клаузата в тази й част не попада в примерното изброяване на чл. 143 ЗЗП,
не накърнява изискването за добросъвестност и не води до неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Частта от клаузата на чл. 13,
според която „при противоречие на клаузите им с тези на договора за кредит и
допълнителното споразумение се прилагат общите условия“ съдът намира, че
противоречи на разпоредбата на чл. 298, ал. 3 ТЗ и поради това е нищожна. Това
е така, защото нормите,
които уреждат общите условия, целят защита на обществени интерес, поради което
имат императивен характер. С оглед на това, правилото на чл. 298, ал. 3 ТЗ има
задължителен характер и не може да се дерогира с
индивидуални уговорки.
Относно
клаузата на чл. 21.3 от Общите условия към допълнителното споразумение от
13.02.2014г.:
Съгласно чл. 21.3 от Общите
условия към допълнителното споразумение в случай, че кредитополучателят ползва
повече от един кредит, отпуснати от кредитира, кредиторът има право при
предсрочна изискуемост на един кредит поради сериозно влошаване на финансовото
състояние на кредитополучателя да превърне в предсрочно изискуем и другите
кредити, ползвани от кредитополучателя независимо от тяхната редовност. На
първо място, във връзка със разрешението по-горе за нищожност на част от клаузата
на чл. 13 от допълнителното споразумение на 13.02.2014г., тази клауза не
противоречи на предвидените условия в чл. 20.1 на договора за кредит, за да
упражни банката правото си да направи кредитът предсрочно изискуем.
Разглежданата клауза на чл. 21.3 от Общите условия не противоречи на
разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, както неоснователно твърди ответника.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предвижда хипотезите, при които банката може
да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК
въз основа на извлечение от счетоводните книги, а именно: кредитът или отделни
вноски не бъдат издължени на договорените дати за плащане или ако кредитът е
обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на една или повече вноски в
срок, както и минимално необходимото съдържание на извлечението. Посочената
разпоредба по никакъв не дерогира други законови
разпоредби, предвиждащи условия за предсрочна изискуемост. Такива са
разпоредбите на чл. 71 ЗЗД, съгласно който изпълнението на срочното задължение
може да бъде искано от кредитора и преди
срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е
намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните
обезпечения или разпоредбата на чл. 432, ал. 1 ТЗ, съгласно която, освен в
предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на
сумата по кредита, когато: 1. той не се ползва за целта, за която е получен; 2.
заемателят представя неверни сведения; 3.
обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок; 4. заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно
влошаване на финансовото си състояние. Посочената разпоредба на чл. 432, ал. 1 ТЗ изрично предвижда, че страните могат да предвидят и други условия за
предсрочна изискуемост на кредита като критерий за законосъобразност на
уговорките са те да отговарят на условията в чл. 9 ЗЗД, а именно: да не
противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Разпоредбата
на чл. 21.3 от ОУ е подобна на тази на чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ, с тази разлика,
че чл. 21.3 на ОУ предвижда като условие да упражняване на правото за
предсрочна изискуемост от страна на банката при повече от един кредит, освен
невръщане на други кредити към банката поради сериозно влошаване на финансовото
състояние на кредитополучателя, но и тези кредити да са направени предсрочно
изискуеми. Т.к. предсрочната изискуемост следва да бъде обявена на длъжника,
съдът намира, че въведеното допълнително условие в чл. 21.3 на ОУ е изцяло в
интерес на кредитополучателя. Тази клауза не попада в примерното изброяване на
чл. 143 ЗЗП, не накърнява изискването за добросъвестност и не води до
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и поради
идентичност на останалите предпоставки с тези, предвидени в законова разпоредба
(чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ), намира за неоснователни твърденията на нищожност на
клаузата по чл. 21.3 на ОУ.
По
спорния въпрос за изпълнение на условията за обявяване предсрочна изискуемост
на договора за кредит:
Неправилно ответниците
се позовават на разрешенията, изложени в т. 18 на ТР № 4/2013 на ОСГТК, относими към иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК. За разлика от иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, осъдителните
искове, каквито се разглеждат в настоящото, не са предпоставени
от заповедно производство, поради едностранния характер на което, в тежест на
кредитора (заявител) е възложена тежестта за установяване настъпването на
релевантните за уважаване на искането му юридически факти, между които е
обявяване на дълга за предсрочно изискуем чрез надлежно уведомяване на длъжника
преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Съгласно трайната съдебна
практика на ВКС при осъдителни искове исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем и с връчването
на препис от исковата молба предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, в
случай, че са налице уговорените в договора за кредит условия за това.
Твърдението на ответниците, че е нарушена
разпоредбата на нормата на чл. 432, ал. 2 ТЗ е неоснователно. Нито в отговора
на исковата молба, за подаването на който, ответниците
са разполагали с достатъчен срок, нито в хода цялото производство ответниците не са заявили готовност за плащане, поради
което банката – ищец не е в неизпълнение на задължението за даване на подходящ
срок за изпълнение, като условие за упражняване на правото й за предсрочно
връщане на сумата. Следователно, на датата, на която на ответника е връчена
исковата молба за отговор – 16.01.2015г. е надлежно достигнало волеизявлението
на банката до ответника за предсрочна изискуемост на процесния
договор за кредит.
Настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита е обусловена от наличието на обективни условия, сочещи
на предсрочна изискуемост, на които се позовава ищеца съгласно чл. 21.3 ОУ,
което обстоятелство (наличието на обективни условия, сочещи на предсрочна
изискуемост) е спорно между страните. За да бъде обявен процесния
кредит за предсрочно изискуем следва да са налице следните условия: че
кредитополучателят ползва повече от един кредит, който е направен предсрочно
изискуемост поради сериозно влошаване на финансовото състояние на
кредитополучателя, откъдето за кредитополучателя възниквало правото му да
направи процесния кредит предсрочно изискуем. По
делото не са сочени доказателства и събирани такива за съществуването на други
кредити между банката и ответника С.Т.Г., освен договора за кредит, за
вземането по който е образувано гр.д. №165/2016г. по описа на СГС. В мотивите
на приложеното решение от 13.07.2017г. по гр.д. №165/2016г. на СГС, влязло в
сила към днешна дата, съдът е приел, че на датата, на която исковата молба е
връчена на ответника – 16.01.2015г. е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. Следователно, налице са две от предпоставките, предвидени в чл. 21.3
на ОУ – че кредитополучателят е ползвал повече от един кредит, отпуснати от
кредитира и предсрочна изискуемост на един от тях - договор за ипотечен кредит
от 27.11.2006г. По гр.д. №16024/2014г. СГС, обаче, не е обсъждан въпроса за
наличието на сериозно влошаване на финансовото състояние на кредитополучателя.
Договорът за кредит по това дело (гр.д. №16024/2014г. СГС) е направен
предсрочно изискуем на осн. разпоредба от приложими
общи условия, предвиждаща забава в плащанията на главницата и/или лихвата над
90 дни. Забавата в плащанията по кредита, обаче, не обуславя автоматично извод
за сериозно влошаване на финансовото състояние на кредитополучателя, за което
състояние на длъжника съдът по гр.д. №16024/2014г. на СГС не е формирал извод.
За установяване на обстоятелството на сериозно влошаване на финансовото
състояние на кредитополучателя следва да се подложи на анализ действителното му
икономическо състояние, като тежестта за установяване съобразно чл. 154 ГПК е
за ищеца. Едва след анализ на събраните доказателства относно наличието на
достатъчно налични парични средства, очаквани приходи, вземания от трети лица,
наличие на друго имущество следва да се извърши оценка на финансовото състояние
на длъжника, което в настоящото производство съдът намира за неустановено. За
преценка дали са застрашени интересите на банката кредитор, какъвто е смисълът
на разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ /за обявяване на предсрочна
изискуемост при редовно погасяване на задълженията по конкретно правоотношение/
се предполага установяване, с оглед конкретното финансово състояние на
длъжника, дали е възможно погасяване на задълженията и към други кредитори, а
не само спрямо процесния. Поради липса на една от
кумулативно предвидените предпоставки в чл. 21.3 ОУ за предсрочна изискуемост
на процесния кредит, съдът установява, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор
за кредит за покупка на недвижим имот от 15.12.2005г.
По
спорния въпрос за размера на претендираните суми:
Предвид извода на съда, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор
за кредит, следва да се установи дали има изискуеми суми по договора за кредит
в рамките на предявените искове (за главница, договорни лихви за периода
12.10.2014г. – 30.10.2014г., заемни такси) и дали е доказан техния размер (по арг. от т. 1.1. на ТР №8/2017г. на ВКС, ОСГТК).
От изслушаното по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните и прието от
съда се установява, че към 16.01.2015г. (датата на получаване на исковата молба
от ответника) размерът на незаплатената главница по процесния
договор за кредит е 58 795,33лв., размерът на незаплатените суми за
договорни лихви е в размер на 769,37лв. за периода: 13.10.2014г. –
15.01.2015г., а за периода 13.10.2014г. – 31.10.2014г. е 219,09лв.; размерът на
неплатените суми за такси за управление с падежи: 16.12.2012г., 16.12.2013г. и
16.12.2014г. и застрахователна вноска с падеж 25.08.2014г., е обща сума от
631,19лв. като размерът само на таксите за управление с падежи: 16.12.2012г.,
16.12.2013г. и 16.12.2014г. е 532,84лв.
Съгласно заключението размерът
на главницата, до която е стигнало вещото лице (58 795,33лв.) е формирана,
както следва: 70 000лв. (усвоена главница) – 14 951,02лв. (погасена
главница) – 200,37лв. (капитализирани такси) + 3545,98лв. (капитализирани
договорни лихви), като от тази формула съдът прави извод, че сумата от
58 795,33лв. за неплатена главница е изчислена при хипотеза за предсрочна
изискуемост на кредита. Предвид изводът, че предсрочна изискуемост на кредита не
е настъпила, съдът не кредитира заключението на вещото лице за дължимия размер
на главницата към 16.01.2015г.
Съгласно удостоверение от
банката – ищец с изх. №27-00-01 121/24.01.2015г., приложено към отговора
на ответника, прието по делото като доказателство, към 24.01.2015г. по кредита няма просрочени и неплатени месечни
погасителни вноски, има дължими за плащане годишни такси за управление за
2012г., 2013г. и 2014г. в общ размер на 532,84 лв. и начислена държавна такса
от 2 382,56 лв. за иска по настоящото производство (л. 72). Т.к. това е
документ, изходящ от банката, съдържащ обстоятелствата, които са неизгодни за
издателя (т.е. от тях произтичат неблагоприятни в спора правни последици),
съдът приема, че доказателствената стойност на
документа има характер на извънсъдебно признание на факт. Освен това,
съдебно-счетоводната експертиза съдържа изводи за дължими суми по договора за
кредит към дата 16.01.2015г., а удостоверението от банката е последващ документ (издаден към дата 24.01.2015г. и
информацията в него е към тази дата видно от съдържанието му) и доказва факт
настъпил след 16.01.2015г. Не са наведени твърдения и събирани доказателства са
просрочени вноски и за техния размер след 24.01.2015г. В тази връзка, съдът
приема, че претенцията за падежирали и дължими
вноски за главница, както и договорни лихви е недоказана, съответно -
неоснователна.
Относно
претенцията за сумата от 454,52 лв. – заемни такси: Видно от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза и удостоверението от банката дължими за плащане годишни такси за
управление за 2012г., 2013г. и 2014г. са в общ размер на 532,84 лв., който
размер покрива по размер претенцията на ишеца за
заемни такси. Настоящият състав приема, че претенцията за заемни такси в размер
на 454,52 лв. е неоснователна по следните съображения:
Видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза ответникът е извършвал плащания, с които са
погасявани капитализирани заемни такси към главница в размер на 200,37лв. и
капитализирани договорни лихви към главница в размер на 3 545,98 лв.
Въпреки, че ответникът не навежда твърдения за нищожност на клаузите относно
капитализиране на лихвите в допълнителните споразумения, съдът съобразява
трайно установената съдебна практика, че следва да следи служебно за нарушение
на императивна материално правна норма, поради което относно клаузите за
капитализиране на лихвите намира за установено следното:
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка. Процесният договор за кредит е сключен на 15.12.2005г., към който момент е била действаща Наредба № 9 от 19.12.2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка /обн. с ДВ, бр.2/07.01.2003г./, в която в чл.16, ал.1 изрично е посочено, че банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен когато с първоначалния договор е предвидена възможност за това. В процесния договор не съществува договорка в подобен смисъл. Към датата на сключване на двете допълнителни споразумения действаща е била Наредба №9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /ДВ, бр.38/11.04.2008г., в сила от 11.04.2008г./, в която въобще липсва възможност за капитализиране на лихвата. С Наредба за отменяне на Наредба № 9 от 2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, издадена от управителя на Българска народна банка /обн., ДВ, бр. 40 от 13.05.2014г./, приета с Решение № 42 от 24 април 2014 г. на Управителния съвет на Българската народна банка горната Наредба №9/2008год. е отменена. Т.е. за периода на извършеното капитализиране липсва нормативна възможност за това. Ето защо настоящия състав приема, че към момента на сключване на допълнителните споразумения към договора за кредит не е съществувал нормативно регламентиран механизъм за изпълнение на законовата делегация на чл.10, ал.3 от ЗЗД, какъвто липсва и към настоящия момент. Налице е действаща материално правна норма, която следва да бъде съобразена. За разлика от търговското право и нормата на чл.294 от ТЗ предвиждаща, че между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго и възможността предвидена в ал. 2, да се начислява лихва върху лихва, ако е уговорена, то в правоотношението възникнало по повод сключен договор за кредит, по който кредитополучател е физическо лице, сочената норма не може да бъде приложена. Въпреки, че банковата сделка, каквато е тази по договор за банков кредит е търговска по смисъла на чл.286, ал.2 от ТЗ, то правилото на чл.294, ал.2 от ТЗ е неприложимо, доколкото се явява специална разпоредба, касаеща отношения между търговци /при кредитополучател-търговец/, в хипотезата на страна по сделката физическо лице е приложима общата гражданско правна норма на чл.10, ал.3 от ЗЗД. Следователно, уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ, какъвто не е процесния случай (в т. см. Решение № 66 от 29.07.2019г. на ВКС, ТК) Олихвяването на просрочено задължение за такси, обаче, включително чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД (в т. см. Решение № 66 от 29.07.2019г. на ВКС, ТК).
Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза
към 16.01.2015г. с плащания по договора за кредит кредитополучателят е извършил
плащания на суми по кредита, които са използвани за погасяване на
капитализирани договорни лихви в размер на 3 545,98 лв. Тези суми са отнесени
за погасяване на суми на осн. нищожна клауза, т.е.
без основание. При преизчисление на дълга като не се
отчитат нищожните клаузи за капитализиране на лихвата, тази сума следва да се
счита налична по сметка на кредитополучателя и да се използва за погасяване на
начислените такси в размер на 454,52 лв.
Във връзка с
гореизложеното, съдът приема, че предявените искове са изцяло неоснователни и
недоказани и следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Относно разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски в производството. В производството ответникът претендира разноски като с представен от него списък на разноските по чл. 80 ГПК са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 2 316,92 лв. (л. 197); ищецът в последното по делото заседание при представяне на списъка е направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение (гръб на л. 202). Представен е договор за правна защита и съдействие от 01.07.2019г., съгласно който за процесуално представителство по настоящото дело е договорено претендираното възнаграждение от 2 316,92 лв., която сума следва да бъде платена „в брой до 01.07.2019г.“ На присъждане подлежат само разноските, които са вече възмездени и само, когато е доказано извършването им, поради което, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение (в т.см. – т. 1 на ТР №6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай, е договорено, че адвокатското възнаграждение се заплаща „в брой“, но е уточнено „до 01.07.2019г.“, което се използва в случаите, когато е уговорено плащане след опреден момент. Въпреки, че договорът е от същата дата, до която е уговорено да се извърши плащането (01.07.2019г.) начинът на уговаряне на адвокатското възнаграждение навежда на извод, че в момента на подписване на договора на дата 01.07.2019г. договореното възнаграждение не е платено. По делото не са представени други документи, например последващо изготвена разписка за получаване на договорената сума. Поради това, съдът намира, че не е доказано заплащане на сумата за адвокатско възнаграждение, поради което, разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат, съответно - не следва и да се обсъждат възраженията за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направени от ищеца.
Водим от гореизложеното,
съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
осъдителните искове, предявени от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу С.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: *** за плащане
на сумите от 58890,49 лв. – главница, ведно със законната лихва за периода от
31.10.2014г. до окончателното плащане, договорна лихва в размер на 219,09 лв.
за периода от 12.10.2014г. до 30.10.2014г., заемни такси в размер на 454,52
лв., които суми са претендирани на основание Договор
за кредит за покупка на недвижим имот от 15.12.2005г.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: