№ 24
гр. гр. Добрич, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на деветнадесети
януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Диана Г. Дякова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Нели Ил. Бъчварова
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20213200500736 по описа за 2021 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на М. ИВ. Т. от гр.Д., чрез упълномощения адвокат, срещу решение
№260253/19.03.2021г. по гр.д.№1705/2019г. на Добричкия районен съд в
частите, в които е признато за установено, че въззивницата дължи на
„Теленор България“ЕАД - гр.С. следните суми, предмет на заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д.№5151/2018г. на ДРС, а именно - сумата 11.40
лева - по договор за мобилни услуги № ***/29.04.2011г. и допълнително
споразумение №***/01.06.2016г. за отчетен период 01.05.2016г. -
31.05.2016г., както и - сумата от 279.86 лева - лизингови вноски по договор
за лизинг по допълнително споразумение №*********/01.07.2015г.
Решението се обжалва като неправилно, постановено при допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила и в
противоречие с материалния закон. Възразява се, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по въведеното от въззивницата, ответник по
предявения иск, възражение за прихващане и възражение за изтекла
погасителна давност. Посочено е още, че не са взети предвид възраженията на
1
страната срещу представените от ищеца по делото фактури, както и
поддържаното от нея, че няма задълженията по тях, тъй като не е извършвала
действия, довели до прекратяване на договорните отношения между страните.
М. ИВ. Т., чрез адвоката си, обжалва и определение
№263240/08.06.2021г. по същото дело, с което е оставена без уважение
молбата й за изменение на решението в частта за разноските. Оплакванията са
за липса на яснота относно метода за разпределяне отговорността за
разноските на двете насрещни страни, както и за неприсъждане на тази страна
на припадащата й се част от платеното от нея адвокатско възнаграждение.
Постъпила е и частна жалба от „Теленор България”ЕАД, чрез адвоката
му, срещу определение №260903/27.04.2021г., с което е оставена без
уважение молбата на тази страна за изменение на решението в частта за
разноските. Изложени са доводи, за неправилно определяне в по-голям
размер на следващата се на другата страна част от разноските, платени от нея
за графическа експертиза.
Всички жалби са редовни, подадени в срок и допустими.
В писмени отговори всяка страна оспорва жалбата на другата като
неоснователна и настоява за оставянето й без уважение.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира за установено следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Теленор
България“ЕАД срещу М. ИВ. Т. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване
съществуването на вземанията на ищеца от ответницата, за които по ч.гр.д.
№5151/2018г. на ДРС е издадена заповед №15/10.01.2019г. за изпълнение на
парични задължения, от които по договор за мобилни услуги
№***/29.04.2011г. и допълнително споразумение от 01.07.2015г. –
задължение в размер на 33.02 лева за такси и услуги за периода 01.05.2016г. –
31.05.2016г. по фактура №***/01.06.2016г. и задължение в размер на 227.37
лева за неустойка за предсрочно прекратяване на договора, а по договор от
01.07.2015г. за лизинг на мобилно устройство – задължение в размер на
279.86 лева за лизингови вноски.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителната част
по иска по чл.422 ал.1 от ГПК за вземането за неустойка в размер на 227.37
лева за предсрочно прекратяване на договора, както и стойността по
2
посочената фактура в частта над 11.40 лева до пълния претендиран от ищеца
размер от 33.02 лева.
Установено е по делото, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение, произтичащо от договор №***/29.04.2011г. и
допълнително споразумение към него от 01.07.2015г. По силата на това
правоотношение ищецът предоставял мобилни услуги за ползването от
ответницата – абонат на посочения в договора мобилен номер, за което
ответницата била длъжна да заплаща на ищеца месечна абонаментна такса и
стойността на предоставените услуги. Договорът е със срок до 01.07.2017г.,
но е прекратен предсрочно на 07.06.2016г., когато номерът, на който ищецът
предоставял за ответницата мобилни услуги, бил пренесен към друг мобилен
оператор. Със заключение на вещо лице е установено и във въззивното
производство не е спорно, че преносът на мобилния номер е осъществен въз
основа заявление, депозирано при приемащия оператор от името на
ответницата, но подписано от друго лице, което не било нейн законен или
упълномощен представител. Преди прекратяването на договора ищецът е
издал фактура №***/01.06.2016г. на стойност 33.02 лева за абонаментна такса
и предоставени на ответницата мобилни услуги за периода 01.05.2016г. –
31.05.2016г. След прекратяване на договора за мобилни услуги е издадено
кредитно известие №**********/01.07.2016г. за абонаментна такса -21.62
лева, от което и от заключението на счетоводната експертиза следва, че
задължението по фактурата от 01.06.2016г. е само за стойността на
предоставените на ответницата в периода 01.05.2016г. – 31.05.2016г. мобилни
услуги в размер на 11.40 лева
Наред с договора за предоставяне на мобилни услуги между страните е
сключен и договор от 01.07.2015г. за лизинг. С него ищецът предоставил на
ответницата за временно възмездно ползване мобилно устройство /конкретно
индивидуализирано/, за което ответницата се задължила да заплаща на ищеца
месечни лизингови вноски по обективиран в договора погасителен план. От
заключението на счетоводната експертиза се установява, че по този договор
ответницата не е платила на ищеца лизингови вноски за мобилното
устройство общо в размер на 279.86 лева, като най-старата неплатена вноска е
тази с падеж 01.07.2016г.
При тези данни правилно е приетото от първоинстанционния съд, че
3
ответницата има към ищеца двете задължения, за които е спорът пред
въззивната инстанция.
Задължението по фактурата с №***/01.06.2016г. в размера от 11.40 лева е
за заплащане на стойността на мобилните услуги, които ищецът е
предоставил на ответницата през м.май 2016г. – тогава договорът за мобилни
услуги не е бил прекратен, ищецът е изпълнил задълженията си по него и има
право на договорената насрещна престация от ответницата. Последвалото
прекратяване на договора действа занапред и по никакъв начин не се отразява
на задължението на ответницата да заплати на ищеца стойността на
мобилните услуги, които той й е предоставил по-рано. Това е така независило
дали някоя от страните по договора е виновна за предсрочното му
прекратяване – то е относимо към евентуалната отговорност за вредите на
изправната страна от предсрочното прекратяване, но не и към отговорността
на ответницата да изпълни задължението, възникнало преди прекратяването
на договора.
Задължението в размер на 279.86 лева за плащане на лизингови вноски
произтича от договора за лизинг на мобилно устройство. Този договор не е
прекратен, ответницата е ползвала устройството и задължението й да плати
лизинговите вноски няма връзка с другия договор за предоставяне на
мобилни услуги и с неговото прекратяване.
Нито едно от двете задължения, не е погасено по давност, както
неоснователно се поддържа от ответницата. Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД
давността тече от деня, в който задължението е изискуемо. В случая
задължението за стойността на мобилните услуги по фактурата от
01.06.2016г. е с падеж 16.07.2016г., а падежът на най-старото задължение за
лизингова вноска е 01.07.2016г. Считано от тези дати, до 17.12.2018г., когато
по правилото на чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен, не е изминал
достатъчен период от време за тяхното погасяване по давност.
Задълженията не са погасени и чрез прихващане с насрещно вземане на
ответницата в размер на 540.25 лева за обезщетение за вреди, които тя е
претърпяла следствие виновно предсрочно прекратяване от ответника на
договора за предоставяне на мобилни услуги. Несъмнено е, с оглед
изложеното по-горе, че ответницата не е отговорна за предсрочното
прекратяване на договора, което обаче не означава, че отговорен за това е
4
ищецът. Така, както е уредена /Функционални спецификации за
осъществяване на преносимост на национално значими номера при промяна
на доставчика на обществена мобилна услуга, утвърдени от Комисията за
регулиране на съобщенията/ и осъществена в случая, процедурата за пренос
на мобилен номер не предвижда възможност и изискване даряващият
мобилен оператор да контролира легитимацията на лицето, което заявява
пренос на мобилния номер пред приемащия мобилен оператор. Ето защо,
ищецът – даряващ мобилен оператор не носи отговорност за преноса на
мобилния номер на ответницата при другия мобилен оператор, без тя да го е
заявявала и не носи вина за предсрочното прекратяване на договора за
мобилни услуги помежду им. Поради това, дори и ответницата да е
претърпяла вреди от предсрочното прекратяване на договора помежду им,
ищецът не дължи да я обезщети. Отделно, че ответницата не е доказала да е
претърпяла каквито и да било вреди от предсрочното прекратяване.
От изложеното следва, че първоинстанционното решение следва да се
потвърди в обжалваната част по спора по чл.422 ал.1 от ГПК.
Относно разноските – в първоинстанционното производство предмет на
разглеждане са били три кумулативно съединени иска за установяване
съществуването на три парични вземания на ищеца от ответницата. При
съобразяване на това и в съответствие с чл.78 ал.1 и 3 от ГПК всяка страна
има право да получи, както следва: в пълен размер – разноските за иска,
резултатът по който е изцяло изгоден за нея и съразмерно – разноските,
сторени по повод всички искове.
Спорът за присъдените от първоинстанционния съд разноски сега се
свежда до разноските на ответницата за вещо лице за графическата
експертиза и за адвокатско възнаграждение за заповедното производство,
както и за адвокатското възнаграждение на ищеца в първата инстанция.
За вещото лице, извършило графическата експертиза, ответницата е
сторила разноски от 200 лева, от които с първоинстанционното решение са й
присъдени 150 лева. По реда на чл.248 от ГПК и двете страни са поискали
изменение – ищецът съразмерно намаляване на 92.17 лева, ответницата
увеличаване до пълния размер на разхода от 200 лева.
Графическата експертизата е изцяло свързана с иска за неустойка за
предсрочно прекратяване по вина на ответницата на договора за мобилни
5
услуги. Този иск е отхвърлен и ответницата има право да получи от ищеца
пълния размер от 200 лева на разноските, сторени за този иск.
Следователно определение №260093/27.04.2021г., с което е отхвърлена
молбата на ищеца за изменение на решението чрез съразмерно намаляване на
присъдените на ответницата разноски, е правилно и следва да се потвърди.
Неправилно е и следва се отмени определение №263240/08.06.2021г., с
което е отхвърлена молбата на ответницата за изменение на решението в
частта на присъдените в нейна полза разноски. Съответно на посоченото по-
горе, решението следва да се измени в тази част, като на ответницата се
присъдят още 50 лева – разноски за вещо лице, извършило графическата
експертиза. Така също, на ответницата следва да се присъди и сумата 138.26
лева – съразмерна част от адвокатското възнаграждение, което е платила в
заповедното производство. Поддържаното от ищеца и възприето от
първоинстанционния съд, че на длъжника не се следват разноски за
заповедното производство, не може да бъде споделено. Ответницата -
длъжник е извършила процесуалното действие подаване на възражение по
чл.414 от ГПК чрез упълномощен адвокат и по общото правило на чл.78 ал.3
от ГПК й се следва адвокатското възнаграждение за заповедното
производство, съразмерно на изгодния за нея резултат от иска по чл.422 от
ГПК, предявен по повод възражението й срещу заповедта за изпълнение.
Правилно е и следва да се потвърди определение №263240/08.06.2021г. с
което е отхвърлена молбата на ответницата за изменение на решението в
частта на присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение за първата
инстанция. Доводът на ответницата е, че наличните данни за плащането на
възнаграждението били противоречиви и не било ясно дали такова наистина е
платено. Това е неоснователно, защото в договора за правна помощ между
ищеца и адвоката му е договорено възнаграждение от 360 лева, липсва
уговорка за авансово плащане /съответната графа не е попълнена/, и е
отбелязано плащане в брой на пълния договорен размер на възнаграждението.
Как се съотнася датата на договора и удостовереното в него плащане с датата
на издадената от адвоката фактура, както и съответствието на фактурата с
изискванията на ЗДДС и ЗА са въпроси извън настоящия спор, за който е от
значение единствено доказаният факт на извършено от ищеца плащане на
договореното възнаграждение на адвоката му.
6
В заключение, относно разноските за въззивното производство – и двете
страни са получили адвокатска помощ, но нито едната не е представила
доказателства за платено възнаграждение на адвоката за настоящата
инстанция.
Разноските на ищеца се свеждат до платената от него държавна такса от
15 лева по частната му жалба; с оглед резултата по жалбата, сумата не
подлежи на присъждане.
За ответницата разноските се свеждат до платените от нея държавни
такси за въззивната жалба и за частната жалба. Частично изгоден за нея е
резултатът по частната й жалба, с оглед на което следва да й се присъди част
от 7.50 лева от разхода й за държавна такса по нея.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260253/19.03.2021г. по гр.д.№1705/2019г.
на Добричкия районен съд в обжалваните части, в които са уважени
предявените от „Теленор България“ЕАД срещу М. ИВ. Т. искове по чл.422
ал.1 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение №260903/27.04.2021г. по гр.д.
№1705/2019г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлена молбата на
„Теленор България“ЕАД за изменение на решение №260253/19.03.2021г. по
делото в частта на присъдените на М. ИВ. Т. разноски за вещо лице.
ОТМЕНЯ определение №263240/08.06.2021г. по гр.д.№1705/2019г. на
Добричкия районен съд, с което е отхвърлена молбата на М. ИВ. Т. в частта за
изменение на решение №260253/19.03.2021г. по делото в частта на
присъдените в нейна полза разноски, като
ИЗМЕНЯ решение №260253/19.03.2021г. по гр.д.№1705/2019г. на
Добричкия районен съд в частта на присъдените на М. ИВ. Т. разноски, като
ОСЪЖДА „Теленор България“ЕАД от гр.С., район „М.ж.М*б.п.* да
заплати на М. ИВ. Т. с ЕГН ********** от Д.**, разликата над 150 лева до
размера от 200 лева – разноски за вещо лице в първоинстанционното
производство и сумата 138.26 лева – съразмерна част от адвокатското
възнаграждение, платено за заповедното производство.
7
ПОТВЪРЖДАВА определение №263240/08.06.2021г. по гр.д.
№1705/2019г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлена молбата на М.
ИВ. Т. в частта за изменение на решение №260253/19.03.2021г. по делото в
частта на присъдените в полза на „Теленор България“ЕАД разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Теленор България“ЕАД от гр.С., район „М.ж.М*б.п.* да
заплати на М. ИВ. Т. с ЕГН ********** от Д.**, сумата 7.50 лева –
съразмерна част от държавната такса за частната жалба.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8