Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……../….03.2021г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти декември през 2020 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНЯ
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : С. НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретарАлина
Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 15395 по
описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение І-45-13441 от 23.08.2016
г., постановено по гр.д. № 44289/2013 г. на СРС, 45
състав, поправено с решение по чл.247 от ГПК, са отхвърлени предявените от П.З.А., З.З.Г., и Б.З.Н., против „Д.д.“
ООД, искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 2100 лв., представляваща
обезщетение за ползване от ответника без основание на собствения на ищците
недвижим имот, представляващ 18/336 идеални части от магазин, находящ се в гр.
София, район „Средец“, ул. „******, партер, с площ от 20 кв.м., заедно с една
стая с площ от 12 кв.м., и заедно с две антрета между магазина и стаята, както
и заедно с клозет, както и зимнично помещение, находящо се зад магазина с площ
от 20 кв.м., за периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2013 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 24.10.2013 г. до окончателното й изплащане. С решението са осъдени ищците да заплатят на ответника сумата от 1000 лв. разноски по делото.
Решението е обжалвано от ищците чрез пълномощник адв.З. Г., с искане за отмяната
му и уважаване на исковете. С въззивната жалба са изложени оплаквания относно
неправилността на решението, поради необсъждане на всички събранит по делото
доказателства и погрешното им интерпретиране, несъобразяване с признание на ответника
с отговора на исковата молба, че ползва имота по договор за наем с други лица
от 11.03.2013 г., несъобразяване със събраните доказателсва, сочещи, че третите
лица са отдали на ответвника имота под наем но само за притежаваните от третите
лица ид.ч. от собствеността, но не и за тези ид.ч., които притежават настоящите
ищци. Пред въззивния съд ищците са заявили, че исковата сума от 2100 лв. им се дължи солидарно/без
посочване на обстгоятелства от които произтича такава солидарност/ евентуално
разделно, по 700 лв. на всеки едни от ищците.
Въззиваемата страна –
ответник „Д.д.“ ООД не е подала писмен отговор по жалбата в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК. С допълнителна молба в производство по чл.129 от ГПК, чрез пълномощник адв.п.Х.,
ответникът моли въззивния съд да
прекрати производството по исковата молба
и да върне същата поради неостраняване пред
възиниия съд на констатирана нередовност на същата поради непосочване от какво
произтича собидарността на вземането на ищците, претендира
разноски за въззивната инстанция по списък по чл.80 от ГПК.
Постановеното от
първоинстанционния съд определение по чл.248 от ГПК от 18.09.2018 г. не е
обжалвано и е влязло в сила, не е
предмет на въззивна проверка.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, съгласно чл.269
от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
Не е налице основание
за връщане на сиковата молба, доколкото нередовността на същата е била
отстранена с молба на ищците до въззивния съд от 20.12.2019 г. , с която са
посочили касква сума всеки от ищците претендира от ответника при режим на
разделност- по 700 лв. всеки/ или
поравно от сумата 2100лв./ , ако се приеме от съда, че няма солидарност
между ищците на вземането им. С това нередовността се счита ностранена, маканр
и ищците да се не са изложили обстоятелства, от които считат, че произтича
активната им солидарност на вземането. В този смисъл и съдебната практика по
правилното прилагане на процесуалния закон/ ср. например решение № 209 от
17.01.2017 г. по гр. д. № 997/2016 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 163
от 07.02.2013 г. по т. д. № 642/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр. д. №
1025/2010 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/ сочеща, че дори и да не са посочени
обстоятелства за солидарност/ или такава да не произтича от закон или договор
между страните, съдът е длъжен да разгледа исковата претенция при условие на
разделност на сумата между кредиторите/или между длъжниците, стига да е посочен
търсения размер за всеки от щиците/ или срещу всеки от ответниците.размерън а
търсената сума от всеки от ищците е посочев с молбата от 20.12.2019 г., с което
нередовността на исовата молба е отстранена.,
При произнасянето си по
правилността на решението, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Ищците твърдят, че са ссъобственици
на недвижим имот, а именно че притежават общо 18/336 идеални части от магазин,
находящ се в гр. София, район „Средец“, ул. „******, партер, с площ от 20
кв.м., заедно с една стая с площ от 12 кв.м., и заедно с две антрета между
магазина и стаята, както и заедно с клозет, както и зимнично помещение,
находящо се зад магазина с площ от 20 кв.м., по наследство по силата на
нотариален акт № 62 от 16.03.2004 г. на нотариус А.Д., с per. № 404, действащ в
района на СРС. Твърдят, че от месец март 2013 г. ответното дружество ползвало
посочения търговския обект при липса на
договор за наем с ищците като съсобственици на 18/336 идеални части от имота,
като опитите на ищците да уредят доброволно отношенията си с ответното
дружество, останали без резултат. Сочат, че след получаване на поканата от ищците,
управителят на ответното дружество се
свързал с ищците и при осъществена среща заявил, че няма да заплати
претендираните от ищците суми. Изложени са твърдения, че ответникът ползва
собствения на ищеца недвижим имот без основание, като се е обогатил за сметка на ищците. Обезщетението,
което ищците претендират, било на базата на пазарните наеми в района, където се
намира имотът, в размер на общо 2100 лв. за периода 01.03.2013 г.-30.09.2013
г., или по 700 лв. на всеки един от тримата ищци.
Ответникът „Д.д.“ ООД оспорва
исковете в срока по чл.131 от ГПК чрез процесуалния си представител адв.П.Х., с
възраженията, че полза имота по силата на наемен договор със собственици, на
които заплаща наемна цена, а ищците имали друг път на защита, а не с иск по
чл.59 от ЗЗД. Възразява да е получавал покана от ищците за уреждане отношенията
си с ищците. Моли съда да отхвърли исковите претенции, претендира направените
по делото разноски.
Направеното от въззивниците-ищци
искане по реда на чл.267, ал.1 от ГПК въззивният съд да допусне до разпит
управителя на ответното дружество по реда на чл.176 от ГПК по върпоси
полеучавал ли е приетата по делото покана за уреждане отношенията с ищците и
къде и кога се е сътояла среща за това, е неотносимо към предмета на спора,
който предмет се очертава от фактите, отнасящи се до ползването на имота от
ответното дружество, наличие или липса
на правно основание за това ползване, правото на ищците да бъдат
обезщетени за лишававнето им от пол притежавани от тях ид.ч. от съсобствеността
на имота, поради което няма основание въззиният съд да го уважи по реда на
чл.266, алр.3 от ГПК.
По правилността на
първоинстанционното решение, въззивният
съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, и е приел, че всеки ищците е собственик на 6/336 идеални
части от процесния недвижим имот, но не
са успели да докажат по безспорен начин
твърденията си, че ответното дружество ползва собствения им недвижим имот в
периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2013 г. , евентуално, че дори това ползване да беше установено, то при
наличие на договор за наем на недвижим имот между отвтеното дружество с лица, за които не се събраха доказателства,
че са съсобственици на имота, би било налице основание за претендиране на
обезщетение по реда на чл. 31, ла. 2 от ЗС от съсобствениците, които са
ползвали общата вещ, а не по реда на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, доколкото съобразно
чл. 59, ал. 2 от ЗЗД правото да се предяви иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
възниквало, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити, и
исковете за главница са неоснователни съответно и акцесорното
искане за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от подаване
на исковата молба до окончателното
плащане на задължението.
Изложените в
обжалваното решение фактически и правни изводи въззивният съд споделя частично- само в частта, в което е прието, че
ищците са съсобственици на по 6/336 идеални части от процесния недвижим имот, и че за ищците има друг път на
защита, и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тези мотиви.
Не се споделя извода,
че по делото не било доказано отвтетното другжество да ползва имота през целия
исков период.
По повод оплакванията
с въззината жалба въззиният съд допълва следното:
С отговора на
исковата молба по чл.131 от ГПК, отвтеното дружество е възразило, че то има
сключен договор за наем на имота с трети лица, които не са страни по делото, по
силата на който заплаща на тези трели лица наемна цена в срок, при което намира
иска по чл.59 от ЗЗД за неоснователен.
Ищците удостоверяват
притежаваното от всеки един от тях право на собственост върху 6/336 идеални
части от процесния недвижим имот, с нотариален акт № 16, том I, per. № 984, дело №
15/2014 г. на нотариус А.Д., с per. № 404, действащ в района на СРС, като
същият нотарилане акт легитимира и трети лица А.Е.М., О.Е.Д., Н.Е.Ц., А.Е.М.и Д.Н.Б.,
като съсобстевници също на по 6/336 идеални части от същия имот.
Приетото по делото
доказателствено копие от договор за наем от 11.03.2013 г., неосопрен по делото,
установява, че между В.М.Г., Р.М.Н., В.Г.Н., последната действаща
като пълномощник на В. П. и К. П., Й. С. Б., Я. Л.П., Р. А. С. и Ю. А. Т.,
последните две като наследници на Е. Л. П., Д. Т. Н. и И. Ц. Н., в качеството
им на наемодатели, от една страна и от друга страна - „Д.д.“ ООД, в качеството
му на наемател, е бил сключен договор за наем по отношение на недвижим имот,
представляващ магазин, находящ се в гр. София, ул. „******, партер, с обща
застроена площ от 52 кв.м., състоящ се от магазинно помещение, склад, офис,
коридор и тоалетна, при договорена наемна цена, и срок на договора от 60 месеца
считано от 11.03.2013 г. С анекс от
01.09.2013 г. към договора за наем страните са променили размера на
договорената наемна цена. В договора за наем е посочено, че наемодателите са
събоственици на отдадения под наем имот, и конкретно са посочени какви дялове
от съсобствеността притежават.
От заключението на вещото
лице по назначената съдебно-техническа експертиза, което съдът възприема като
обективно и безпристрастно се установява, че стойността на пазарния наем за
процесния недвижим имот - магазин за периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2013 г. е в размер на 78,39 лв. месечно за един
квадратен метър. Наемът за 18/336 идеални части за 1 кв.м. е 4,20 лв., а
месечния наем за 18/336 идеални части от магазина е 218,37 лв. За 18/336
идеални части от магазина за периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2013 г. вещото
лице определя дължимия наем на 1 528,59 лв. Стойността на пазарния наем за
периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2013 г. за 18/336 идеални части от магазина
вещото лице определя на 5241 лв. Установява се още от направеното допълнение то
вещото лице при изслушването му пред СРС, че имотът е развит в дълбочина, като
входът за имота е само от ул. „Граф Игнатиев“, обектът е с гише, от което се
извършват продажбите от самата улица „Граф Игнатиев“, а квадратурата на
магазина по документи е 52 кв.м., които се формирали от магазин с площ от 20
кв.м., задна стая зад магазина с площ от 12 кв.м. и зимнично помещение под
магазина с площ от 20 кв.м.
От разпита на
свидетеля Г., чиито показания съдът преценява по реда на чл. 172 от ГПК, се
установява, че същият е съпруг на ищцата З.Г., като съпругата му има имот по
наследство от нейна братовчедка. Помещението се е отдавало под наем преди да
почине братовчедката на съпругата му. Сочи, че всеки собственик сключва отделно
договор с наемателя. През месец март свидетелят отишъл със съпругата до имота,
за да договорят наема с една фирма, но им отказали. При срещата се е провел
разговор, при който лицата, които са били в имота, са предложили наемна цена в
размер на 30-40 лв. за 1 кв.м. Последната среща се състояла през месец септември
2013 г.
От така установените
факти с горепосочените доказателства, следва извод, че целия имот е бил отдаден
под наем на ответното дружество по силата на наемния договор от 11.03.2013 г. с
трети, неучастващи по делото, физически лица, при което за ответното дружество
е налице правно основание да ползва имота по силата на този договор за наем.
Без значение в случая е факта, дали тези трети лица-наемодатели по договора за
наем от 11.03.2013 г. притежават 100% от правото на собственост върху имота, или
по-малка квота, защото с договроа, съгласно съдържанието му в чл.1.1-Предмет на
договора, са отдали на ответното дружество целия описан недвижим имот, а не
само идеални части от него. При наличие на наемен договор с трети лица, който
наемен договор няма данни да е бил прекратен преди 30.09.2013 г., ответното
дружество има правно основание да ползва имота, отдаден под наем, и не дължи на
други лица обезщетение за това, че тези други лица- в случая ищците, не могат
да ползват същия имот според правата си, доколкото обедняването на ищците и
обогатяването на ответника, не
произтичат от едни и същи факти (ср.
в тази насока решение №
79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 398 от 06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013 г.,
Г. К., ІV г. о. на ВКС ). Самите ищци признават, че трети лица-наемодателите по договора за наем от 11.03.2013 г., също са
съсобственици на процесния имот, при което претенцията им за лишаването от
ползването на имота, респ. претенцията им за обезщетение за неоснователно
обогатяване, следва да се насочи към тези трети лица, което са отдали под наем
целия имот на настоящия ответник. Не
води до различен извод преценката на представените от щиците с отговора им на
частната жалба на отвтеника срещу отказа да се конституират тези трели
лица-наемодатели като помагачи на
отвтеника, писмени доказателства, защото те установяват, че в предходни периоди
преди 2013 г., само ид.части от процесния
имот са били отдавани от ищците, задено с други лица/различни от наемодателите
по наемния договро от 11.03.2013 г./ на друг наемател, при което тези
доказателства не установяват твърдението на ищците, че в предходни периоди
те-ищците, и наемодателите по намения договор от 11.03.2013 г., са отдавали
процесния имот с отделни намени договори съобразно притежаваните то всеки
ид.части от съсобствеността. От събраните по делото доказателства не може да се
установи какви са действително притежаваните от наемодателите по наемния
договор от 11.03.2013 г. и от другите наемодатели по договора за наем от
14.07.2009 г. ид.ч. от съсобстевността н апроцесния недвижим имот. Независимо
от това, обаче, доколкото законът не пречи на лице, което не притежава, или не
притежава изцяло правото на собственост,
да отдаде под наем недвижим имот, то договорът
за наем от 11.03.2013 г. между ответника и трети лица-наемодатели, е валиден и
представлява правно основание ответника да ползва процесиня имот по силата на
него, считано от 11.03.2013 г. до 30.09.2013 г., което ползване и не се оспорва
от него. За периода от 01.03.2013 г. до 10.03.2013 г. няма доказателства по
делото ответното дружество да е ползвало имота, няма и признание от ответното
дреугжество за ползване за този период преди сключване на договора за наем от
11.03.2013 г. Дали ищците са канили
ответното дружество да уреди отношенията си с тях след 11.03.2013 г. е без
значение в случая, доколкото за ответното дружество е налице правно основание
да ползва имота по наемен договор от
11.03.2013г. с трети лица от 11.03.2013
г. до 30.09.2013 г.
Изложеното сочи, че
за ответника е налице правно основание
за ползването на целия процесен имот, и не дължи на ищците обезщетение за
неоснователно обогатяване за това ползване, а за защита правата си както
съсобственици на по 6/336 идеални части от процесния недвижим имот, всеки от
ищците има друг път на защита за ползата, от която са лишени- да ползват имота
съобразно правата си или да бъдат обезщетени за такава незъвможност , и то
спрямо лицата, което са се обогатили за сметка на ищците, като настоящият
ответник не се явява такова обогатило се лице за сметка на ответниците. Въззивният съд приема, че rщците не са доказали в процеса наличие
на предпоставките от фактическия състав на чл.59 от ЗЗД, и първоинстанционното
решение се явява правилно и следва да се потвърди, макар и по частично различни
мотиви.
При този изход на спора,
направените от въззивниците-ищци разноски остават в тяхна тежест.
Ответната страна е
представила списък на разноските по чл.80 от ГПК за възстановяване на
заплатеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., както и договор за правна
защита и съдействие с адв.П.Х. за възивната инстанция. Възражението на ищците
за прекоремност по чл.78, ал.5 от ГПК въззивният съд намира за
основателно, и намалява същото от 500
лв. на минималния размер от 377,01 лв. по прилогжимата към датата на договора
разпоредба на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, поради преценката и за липсата на фактическа
иправна слогност на сопра пред въззивния съд.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение І-45-13441
от 23.08.2016 г., постановено по гр.д. № 44289/2013 г. на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА П.З.А., с
ЕГН **********,***, З.З. Г., с ЕГН **********,***, и Б.З.Н., с ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТЯТ на Д.д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал.5 от ГПК, всеки по 125,67 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.