Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.09.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 9213 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 123603 от 23.05.2019 г., постановено по гр. дело № 4040/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 53-ти състав, е отхвърлил предявените от А.М.А. срещу „А.И Д.“ ООД
искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за сумата от 2691,00 лева,
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от 21.06.2016 г.
до 07.12.2016 г. и сумата от 3565,00 лева, представляваща незаплатено трудово
възнаграждение за периода от 19.04.2017 г. до 03.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното плащане на вземането; чл. 215, ал. 1 от КТ за сумата от 821,45
лева, представляваща обезщетение за командировка в чужбина, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
плащане на вземането; чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата от 460,00 лева,
представляваща обезщетение за срока на предизвестието, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното плащане на вземането. С оглед изхода на спора, ищецът е осъден да
заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 865 лева – разноски
по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от А.М.А. чрез адв. П.П., в която обжалва решението като неправилно
и необосновано, като излага подробни доводи, че първоинстанционният съд необосновано
е приел, че описаните в счетоводната експертиза суми са платени на посочените в
решението основания без да съобрази посочените в платежните нареждания
основания за плащане и липсата на съвпадение между падежите на задълженията и
извършваните плащания. Твърди, че ответникът не доказал плащане на задълженията
с представените по делото копия на платежни ведомости. Излага, че действително
вещото лице е установило, че на ищеца са заплатени повече от дължимите по
Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина суми, но от
показанията на разпитания свидетел Г.се установява, че уговорката между
страните е била да се заплащат командировъчни пари в по-голям от нормативно
установения размер, като развива доводи, че наличието на недължимо платени суми
не е пречка за уважаване на иска за реално изпълнение срещу ответника, който от
своя страна може да реализира вземането си в отделно производство по реда на неоснователното
обогатяване. По иска с правно основание чл. 215 от КТ сочи, че плащанията
предхождат периода за който сумите се дължат, което не е било съобразено от
първата инстанция. Оспорва датата и основанието на прекратяване на трудовото
правоотношение, като твърди, че от представените по делото доказателства се
установява, че договорът е прекратен от работника на основание чл. 327, ал. 1,
т. 2 от КТ, а не чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, поради
което се дължи и обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ. С оглед основателността
на главните искове, счита че основателен се явява и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените
искове да бъдат уважени. Не претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна „А.И Д.“ ООД чрез адв. М.А., в който оспорва
въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и решението да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно по подробно изложени в отговора
доводи. Сочи, че от представените по делото доказателства се установява, че
след 02.10.2017 г. ищецът е започнал работа при друг работодател. Не претендира
разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че същите са били валидно обвързани от трудов договор от 21.06.2016
г., по силата на който ищецът е работил при ответното дружество на длъжност
„шофьор“ при осем часов работен ден с неопределено работно време и с договорено
основно месечно възнаграждение в размер на 420 лева, като от отбелязването на
трудовия договор се установява, че работникът е постъпил на работа на
21.06.2016 г.
Между страните не е спорно и се установява от
представената от ищеца справка от НАП за актуално състояние на всички трудови
договори към 05.10.2017 г., неоспорена от ответника, че трудовият договор от 21.06.2016
г. е прекратен на 07.12.2016 г., като не е спорно, че до този момент
работникът е полагал труд по него.
От представената от ищеца справка от НАП за актуално
състояние на всички трудови договори към 05.10.2017 г., се установява, че А.М.А.
е сключил срочен трудов договор с „Е.“ ООД, считано от 28.12.2016 г., за
срок до 30.06.2017 г., прекратен на 19.04.2017 г.
Между страните не е спорно и се установява, от
представените по делото документ, че страните са били обвързани и от трудов
договор от 19.04.2017 г., по силата на който ищецът е работил при
ответното дружество на длъжност „шофьор“ при осем часов работен ден, с
неопределено работно време, при договорено основно месечно възнаграждение в
размер на 460 лева, като от отбелязването на трудовия договор се установява, че
работникът е постъпил на работа на 19.04.2017 г.
По делото се установява, че на 05.10.2017 г.
ищецът е подал до ИА „Главна инспекция по труда“ жалба с вх. № 17290040, в
която излага оплаквания във връзка с нарушения на трудовото законодателство от
страна на „А.и Д.“ ООД.
От представеното по делото уведомление – покана от А.М.А.
до „А.и Д.“ ООД се установява, че работникът е изпратил до работодателя
изявление за прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало по трудовия
договор от 19.04.2017 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ без предизвестие,
като е изложил фактически твърдения, че не му е изплащано трудовото
възнаграждение за периода от постъпване на работа – 19.04.2017 г. до момента на
поканата. В уведомлението е предоставен 10-дневен срок за плащане на дължимите
суми. От представените по делото разписки за предаване на пощенската пратка се
установява, че същата е предадена в пощенска станция на 09.10.2017 г.,
но не се установява същата да е била доставен до нейния адресат.
От представеното по делото писмо с изх. № 17264419
от 20.11.2017 г. от ИА „Главна инспекция по труда“ в отговор на жалба с вх. №
17290040, се установява, че към дата на извършване на проверката в трудовото
досие на ищеца не са налице данни за прекратяване на трудовото правоотношение
на ищеца, произтичащо от трудовия договор от 19.04.2017 г., а от справките за
ведомостите за заплата е установено, че трудовото възнаграждение на ищеца за
периода от месец 04.2017 г. до месец 09.2017 г. вкл. е начислено и платено – от
месец април 2017 г. до месец август 2017 г. - срещу подпис в платежната
ведомост, а за месец септември 2017 г. – възнаграждението е платено по банков
път.
От представената по делото нотариална покана с рег.
№ 9884 от 10.10.2017 г. на нотариус М.И.с район на действие РС-София с рег. №
260 на НК, от „А.и Д.“ ООД връчена на работника А.М.А. на 22.11.2017 г.,
се установява, че работодателят е отправил изявление до работника, че поради
неявяване на последния на работа считано от 02.10.2017 г. до момента, в срок от
три дни от получаване на поканата работникът следва да даде писмени обяснения
относно причините за неявяването си на работа.
От представената по делото нотариална покана с рег.
№ 11700 от 22.11.2017 г. на нотариус М.И.с район на действие РС-София с рег. №
260 на НК, от А.М.А., връчена на работодателя „А.и Д.“ ООД на 03.01.2018 г.,
се установява, че работникът е получил на 22.11.2017 г. покана за даване на
писмени обяснения във връзка с дисциплинарни нарушения, в отговор на която е
отправил изявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
327, ал.1, т. 2 от КТ, поради неплащане на трудовите възнаграждения, като към
поканата е приложил и писмото уведомление.
С нотариална покана с рег. № 12089 от 30.11.2017 г.
на нотариус М.И.с район на действие РС-София с рег. № 260 на НК, работодателят
„А.и Д.“ ООД е уведомил работника А.М.А., че със заповед № 3 от 30.11.2017 г., приложена
към поканата, му налага дисциплинарно наказание „уволнение“. Нотариалната
покана е оформена на 22.01.2018 г. от нотариуса като връчена на 05.01.2018
г., по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, със залепване на уведомление, след три
посещения на адрес на получателя на 30.11.2017 г. вечерта, 16.12.2017 г. след обяд
и на 05.01.2018 г. сутринта.
От приложена по делото справка от ТД на НАП София,
се установява, че от 02.10.2017 г. до 13.08.2018 г., ищецът е имал
сключени трудови договори и е работил по трудово правоотношение от 10.10.2017
г. до 12.03.2018 г. при ЕТ „Л.-Л.Д.“, от 13.03.2018 г. до 29.03.2018 г. при „Б.Л.“
ЕООД - гр. Бургас и от 02.04.2018 г. до датата на изготвяне на справката - при
„К.С.-**“ ЕООД.
От заключението на вещото лице Б., по приетата по
делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, на която съдът
дава вяра като компетентно изготвена и безпристрастна, се установява, че
съгласно ведомостите за начислени работни заплати през процесния период от
21.06.2016 г. до 07.12.2016 г. и от 19.04.2017 г. до 03.01.2018 г. на ищеца са
начислени брутни трудови възнаграждения в размер на 4837,17 лева. От
представените ведомости за работни заплати се установява, че трудовите
възнаграждения за месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г. и от месец
април 2017 г. до месец август 2017 г. са платени. С платежно нареждане от
31.10.2017 г. е платено възнаграждението от 358,41 лева, съответни на нетното
възнаграждение за месец септември 2017 г. В платежните нареждания от 26.05.2017
г. и 20.07.2017 г. за 250 лева е посочено основание „заплата“. Според вещото
лице, платените суми са в размер на 2485,84 лева, а неизплатените
възнаграждения са в размер на 266,39 лева. От заключението се установява, че
през периода са направени преводи с основание „командировка заплата“, които
възлизат на 5340 лева и погасяват изцяло сумите на дължимите трудови
възнаграждения.
В периода от 21.09.2017 г. до 02.10.2017 г. се
установява, че ищецът е бил в командировка от 22.09.2017 г. до 30.09.2017 г. за
9 дни, като полагащото се обезщетение съгласно Приложение № 3 към чл. 31, ал. 1
от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина е в размер на
243 евро или 475,27 лева, което е изцяло изплатено.
Поради липса на разпечатки от дигиталната карта на
товарния автомобил, управляван от ищеца през процесния период, вещото лице е
приело, че през всички дни от товаренето до разтоварването, ищецът е имал
престой в чужбина, поради което дневните пари за командировка в чужбина са в
размер на 6615 евро, като преведените за този период суми за дневни пари и
разходи са в размер на 32206,83 лева, като общо полагащите се на ищеца суми за
възнаграждения, дневни пари и командировки и разходи за периода са в размер на 35959,06
лева, а ответникът му е заплатил 42360,84 лева – с 6401,78 лева
повече.
От показанията на разпитания по делото свидетел Д.К.Г.,
преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелят е бил работник на
ответното дружество) се установява, че свидетелят е полагал труд при ответника
като международен шофьор преди повече от 10 години, когато не е подписвал
ведомости за заплати, а плащането на сумите за командировъчни и разходи се е
извършвало в брой.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че изводите на първоинстанционния
съд са обосновани и почиват на вярна и точна интерпретация на фактите, при
правилно приложен материален закон, поради което обжалваното решение е правилно
по следните съображения:
Съгласно чл. 124 от КТ
работникът или служителят по трудовото правоотношение е длъжен да изпълнява
работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а
работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на
работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Положеният труд по
трудово правоотношение е възмезден като правилото на чл. 242 КТ е императивно,
поради което уговарянето на безвъзмездно престиране на труд е недействително на
основание чл. 74, ал. 1 вр. 242 КТ. Поради двустранният и синалагматичен
характер на трудовото правоотношение, задълженията на едната страна,
кореспондират с правата на другата и обратно.
Според чл. 128, т. 2 КТ
работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Работодателят дължи трудово възнаграждение, ако работникът е престирал
дължимия труд. Трудово възнаграждение се дължи и когато работникът се е явил на
работа, но не по негова вина не е имал възможност да полага труд, напр. при
престой или производствена необходимост. В настоящия случай липсват твърдения
от страните за наличие на някое от посочените изключения, а спорен по делото е
въпросът, на какво основание е прекратено трудовото правоотношение, възникнало
между страните от трудовия договор от 19.04.2017 г., респективно дължат ли се и
какви суми на ищеца в тази връзка. Между страните не е спорно, а по делото се установява,
че ищецът е полагал труд при работодателя по трудовия договор от 21.06.2016 г.
за периода от 21.06.2016 г. до 07.12.2016 г., а по трудовия договор от
19.04.2017 г., за периода от 19.04.2017 г. до 02.10.2017 г., когато, както се
установява и от представата нотариална покана от ищеца към ответното дружество,
същият е преустановил фактически полагането на труд при ответника считано от
02.10.2017 г.
От приетата по делото и неоспорена от страните ССчЕ
се установява, че съгласно ведомостите за начислени работни заплати през
процесния период от 21.06.2016 г. до 07.12.2016 г. и от 19.04.2017 г. до
03.01.2018 г. на ищеца са начислени брутни трудови възнаграждения в размер на
4837,17 лева. От представените ведомости за работни заплати се установява, че
трудовите възнаграждения за месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г. и
от месец април 2017 г. до месец август 2017 г. са платени, а с платежно
нареждане от 31.10.2017 г. е платено възнаграждението от 358,41 лева, за месец
септември 2017 г.
Според чл. 270, ал. 3 от КТ трудовото възнаграждение
се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или
по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено
искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на
влог в посочената от него банка, което подлежи на доказване със съответните
документи. Изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с
подписа на работника във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане
на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта
не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или
посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и
когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков
превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или
разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия
плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане
като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено
основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое
задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание
за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в
различен ред по арг. от чл. 76 от ЗЗД. Изброяването в чл. 270, ал. 3 от КТ на
доказателствата, с които се доказва плащането на трудово възнаграждение е примерно
и не изключва възможността плащането да бъде доказано с всички, допустими доказателствени
средства (Така Решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г. на IV
ГО на ВКС).
Ето защо, с оглед изложената правна рамка, правилно
първоинстанционният съд е приел, че заплащането на трудовите възнаграждения се
установява от представените подписани от ищеца ведомости за работна заплата,
автентичността на които не е оспорена, а заплащане на възнаграждението за месец
септември 2017 г. – от представените банкови документи. Доколкото по делото се
установява, че след 02.10.2017 г. работникът не е работил при ответника,
плащане на трудово възнаграждение не му се дължи. В този смисъл неоснователен
се явява доводът във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е
основал решението си въз основа на представените и приети по делото копия от
ведомости за работни заплати, тъй като оспорване по реда на чл. 190 от ГПК по
делото не е заявено както в открито съдебно заседание, проведено на 14.11.2018
г., така и в това, проведено на 27.02.2019 г. Действително в съдебно заседание
пред първоинстанционния съд, процесуалният представител на ответното дружество
е заявил, че не твърди, че са извършвани плащания в брой, а всички дължими суми
са платени по банкова сметка, ***кт по чл. 175 от ГПК се преценява от съда с
оглед всички доказателства по делото, непоследователните твърдения и правни
доводи, изложени от страните или техните процесуални представители в съдебно
заседание, не представляват признание на неизгодни за страната факти и не
освобождават насрещната страна от доказване на фактите, от които черпи права.
За да възникне правото на работника да прекрати
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – едностранно
без предизвестие, следва да са налице основания за това, а именно работодателят да забави изплащането на
трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ, или по общественото
осигуряване. Когато работникът или служителят упражни добросъвестно това свое
потестативно право, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на
изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение дали
работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото
не са налице съответните предпоставки на чл. 327 КТ. Трудовият договор е
прекратен, а работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя.
Трудовото правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото
си по чл. 327 КТ - например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание
за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление
(така Решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр.дело № 1289/2014 г. на IV ГО на
ВКС).
В конкретния случай по
делото се установява, че преди изпращането на нотариалната покана от 22.11.2017
г., с рег. № 11700, том 10, акт 80, на нотариус М.И., връчена на работодателя
на 03.01.2018 г., с която трудовото правоотношение, произтичащо от трудовия
договор от 19.04.2017 г., е прекратено от работника на основание чл. 327, ал.
1, т. 2 от КТ, работодателят от своя страна е връчил на работника на 22.11.2017
г. нотариална покана от 10.10.2017 г., с рег. № 9884, том 9, акт 1, на нотариус
М.И., за даване на писмени обяснения за неявяване на работа след 02.10.2017 г.
В отговора на исковата молба ответникът-работодател е изложил фактически
твърдения, че след получаване на поканата за даване на обяснения, ищецът е
отправил изявление за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ,
като същевременно твърденията на работника, че съпругата на представител на
работодателя не е го е допуснала до работа, не е се доказват. Ето защо, с оглед
установената фактическа обстановка, след като ищецът е упражнил правото си да
прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано
от 03.01.2018 г. с цел да избегне налагането на дисциплинарно наказание за
неявяването си на работа след 02.10.2017 г., то следва да се приеме, че
трудовият договор не е бил прекратен към момента на дисциплинарното уволнение,
наложено от работодателя с връчване на 05.01.2018 г. на заповед № 3 от
30.11.2017 г. с нотариална покана по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Действието
на тази заповед при наличие на формално оформено връчване на същата, съдът
следва да зачете при липса на оспорване на законосъобразността на наложеното
дисциплинарно наказание „уволнение“ по реда и в сроковете по чл. 358, ал. 1, т.
2 във вр. с чл. 357 от КТ. С оглед изложеното, както правилно е приел и
първоинстанционният съд, при прекратяване на трудовото правоотношение на
основание, различно от посочените в чл. 221, ал. 1 от КТ, обезщетение в размер
на едно брутно трудово възнаграждение, тъй като правоотношението между страните
е било безсрочно, съответно не е уговорен различен срок на предизвестието от
посочените в чл. 326, ал. 2 от КТ, не се дължи.
Съгласно чл. 215, ал. 1
от КТ, при командироване по чл. 121, ал. 1 от КТ работникът или служителят има
право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и
квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. За да
възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари
ищецът следва да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение,
компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на
неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което
той изпълнява длъжността и командированият работник фактически, ефективно да е
извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя. В
конкретния случай между страните не е спорно, че ищецът е изпълнявал длъжност
„шофьор“, както и че през процесния период е бил командирован. Спорен по делото
е въпросът дали всички дължими суми за командировъчни пари са били заплатени. С
оглед изложеното, при липса доводи във въззивната жалба досежно реда и начина
на изчисления на дължимите командировъчни пари, както и доказателства, че
страните са постигнали уговорка, според която размерът на командировъчните,
който ще се изплаща от работодателят, е по-голям от нормативно определения,
настоящият състав на съда приема, че доколкото от заключението на счетоводната
експертиза се установява, че полагащото
се обезщетение съгласно приложеното от вещото лице Приложение № 3 към чл. 31,
ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина за
периода от 22.09.2017 г. до 30.09.2017 г. за 9 дни, в размер на 243 евро или
475,27 лева, е изцяло изплатено на ищеца, правилно претенцията за сумата от
821,45 лева за командировъчни пари е била отхвърлена. Действително нормите на
подзаконовите нормативни актове, определящи размера на командировъчните пари, в
това число и чл. 31, ал. 6 от Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина, са норми с императивно установен минимум и
работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника като определи
по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията
на Наредбата, но по делото не се установява с допустими доказателствени
средства такава уговорка между страните да е била налице. Първо - като
несъществено съдържание на трудовия договор, подобна уговорка следва да е
обективирана писмено на осн. чл. 62, ал. 1 от КТ и второ - в показанията на разпитания
по делото свидетел Герговски, липсва каквато и да било конкретика относно съществуването
на уговорка за заплащане на командировъчни пари над нормативно установения
минимум за релевантния период.
При липса на валидно възникнал главен дълг,
акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД правилно е била отхвърлена.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Претенции за присъждане
на разноски в настоящото производство не са заявени, поради което съдът не
дължи произнасяне по въпроса.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 123603 от 23.05.2019 г., постановено по
гр. дело № 4040/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 53-ти
състав.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.