Р Е
Ш Е Н
И Е №282
гр.Кюстендил, 08.11.2019г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на двадесет и шести септември, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
мл.с. КАЛИН ВАСИЛЕВ
при секретаря: М. С.,
като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№287/2019г. по описа на Окръжен
съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивните жалби, както следва:
1/
въззивна жалба с вх.№3822/14.03.2019г., подадена от „Профи Кредит България“
ЕООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.„***“ №*, бл.**,
вх.*, представлявано от управителите С.Н. и И. Г., чрез пълномощника ю.к.К. А.,
против решение №116 от 17.02.2019г. на Районен съд-Дупница, постановено по
гр.д.№101/2018г. по описа на този съд, в
частта, в която е отхвърлен като неоснователен предявения от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу Л.Г.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.422 ал.1
от ГПК за признаване за установено по отношение на Г., че дължи на дружеството
главница по договор за потребителски кредит за горницата над **** лева до
претендирания размер от *** лева;
2/
въззивна жалба с вх.№3359/06.03.2019г., подадена от адв.М.Ч., в качеството й на
особен представител на Л.Г.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***, против решение
№116 от 17.02.2019г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№101/2018г. по
описа на този съд в частта, в която
е признато за установено по предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Л.Г.Г.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.422 ал.1 от ГПК, че Г. дължи на
дружеството сумата от *** лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит и Г. е осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД
деловодни разноски в размер на *** лева.
Във
въззивната жалба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, се прави оплакване
за неправилност на съдебното решение на ДнРС в обжалваната от страната част,
като се сочи, че съдът неправилно е счел, че сумата, надхвърляща *** лева не
представлявала главница. В тази връзка се сочи, че становището на ответницата
за липса на идентичност между вземането по заповедното и по исковото
производство не следва да се споделя, тъй като предметът на иска по чл.422 от ГПК било именно вземането, предявено в заповедното производство, съобразно
правопораждащия го факт, размера и страните, които били идентични. Твърди се,
че в исковата молба единствено била направена конкретизация на отделните
компоненти в рамките на заповедта. Претендира се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на такова, с което да бъде признато за
установено по отношение на Г., че дължи на дружеството и сумата от *** лева.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – Л.Г.Г., чрез особения й представител по чл.47 ал.6 от ГПК – адв.М.Ч. ***,
е подала отговор на същата. В
отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност и законосъобразност на съдебния акт в обжалваната част. Изтъква се,
че позицията на страната като цяло е била за неоснователност на предявения иск
по съображения, излагани в рамките на първоинстанционното производство, като
наред с това се сочи, че: предявеният иск е лишен от фактическо основание,
съответстващо на посоченото правно такова; претендираното задължение
противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като договорът и споразумението
към него съдържали неравноправни клаузи. Претендира потвърждаване на решението
в обжалваната част и присъждане на разноски.
Във въззивната жалба, подадена от адв.М.Ч., в
качеството й на особен представител на Л.Г.Г., се прави оплакване за
необоснованост и неправилност на съдебното решение в уважаващата иска част,
като постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
Твърди се, че липсата на мотиви на обжалвания акт е абсолютно основание за
отмяната му. Прави се оплакване, че при решаване на спора по същество районният
съд не е отчел обстоятелството, че представените от ищеца доказателства не
установявали правнорелевантния факт, че между страните е сключен договор за
паричен заем, като ищецът е предоставил на ответника претендираната сума. От
твърденията в исковата молба не ставало ясно как ищецът е формирал размера на
исковата сума и какви вземания е включил в нея, съответно – не било ясно как
съдът е приел, че ответницата дължи именно *** лева. Въззиваемата сочи, че
първоинстанционния съд, в нарушение на процесуалните правила и на материалния
закон, не е обсъдил въпроса относно твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост
на вземането, като основание на предявения иск. Позовавайки се на
задължителната съдебна практика, жалбоподателката възразява в конкретния случай
ищецът да е изпълнил задължението си да уведоми кредитополучателя за
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, което означавало, че договорът между страните не е бил
прекратен, респ. вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало
на предявеното основание. Уведомяването на кредитополучателя в рамките на
съдебното производство, според въззивницата, не би могло да се вземе предвид
като факт по чл.235 ал.3 от ГПК, а би съставлявало ново основание за
предявяване на осъдителен иск или на ново заявление. Твърди се, че ищецът е бил
кредитор по смисъла на чл.9 ал.4 от ЗПК, при което се явявало нарушено
императивното правило на чл.10 ал.4 от ЗПК. В жалбата се анализират клаузи от
Общите условия (ОУ) на дружеството, като се застъпва разбирането, че за
ползването от потребителя на услуга– отлагане на заплащането на определен брой
погасителни вноски - е била установена процедура, която е следвало да се спази
преди фактически клиентът да има възможността да ползва заплатената вече от
него услуга. Счита се, че предвиденото в ОУ заплащане на предварително
възнаграждение за услугата, която кредиторът може и да не достави в размер на **
лева, представлява неравноправна клауза в договора за потребителски кредит,
накърняваща принципите за добросъвестност и справедливост при договарянето.
Прави се искане в тази връзка съдът да приеме за неравноправни клаузите на
т.15., т.15.1, т.15.2, т.15.3, т.15.4 и т.15.5 от ОУ, явяващи се нищожни на
основание чл.143 във вр. с чл.146 от ЗЗП. Нищожна, според жалбоподателката, е
уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
„Бонус“ в размер на *** лева, като противоречаща на императивни правни норми –
чл.10 ал.2 пр.2 и чл.10а ал.3 и ал.4 от ЗЗП. Прави се и оплакване, че
споразумението и съответната клауза от договора се явявали нищожни и поради
тяхното противоречие с добрите нрави, съгласно чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД –
насрещната престация била до такава степен нееквивалентна на заплатеното, че практически
можела да се счете за липсваща. В подкрепа на тази теза е направена теоретична
обосновка и е посочена съдебна практика в жалбата. Въззивницата счита също
така, че договореният размер на годишния лихвен процент от 41.17 % и годишният
процент на разходите от 49.90 % противоречат на закона и на добрите нрави,
поради което уговорката за лихва е нищожна. Твърди се още, че е налице и
заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се
заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. След като в чл.15 от ОУ било предвидено, че упражняването
на правото за отлагане на вноски, за намаляване на погасителни вноски и за
промяна на падеж не става автоматично с изпълнение на изискванията за това, е
предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта е необходимо да се
подпишат допълнителни споразумения, то не се касаело за услуга, предоставяна по
силата на договора за потребителски кредит, която трябва да е възмездна, а за
нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на
съгласие между страните. По този начин, при липса на реално предоставени услуги
била калкулирана допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Според жалбоподателката, нищожността на клаузите, регламентиращи част от
реквизитите на договора за потребителски кредит
- лихвен процент, ГПК и възнаграждение за допълнителни услуги,
представляващи част от същественото съдържание на договора водели до нищожност
на цялото съглашение – отсъствали хипотезите на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Процесният
договор не отговарял и на изискванията за минимално необходимо съдържание по
чл.11 ал.1 т.9, т.11, т.12, т.15, т.16 и т.20 от ЗПК, поради което същият бил
недействителен и на основание чл.22 от ЗПК. Във въззивната жалба се сочи, че
съдът в заповедното производство е следвало служебно да констатира вероятната
нищожност на основанието, от което се извежда искането и да не издава заповед за
изпълнение (цитира се практика на СЕС във връзка с преюдициални запитвания по
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, както и на ВКС на РБ). Обръща се внимание на
оплакванията, направени пред ДнРС по отношение на представените от ищеца три
броя анекси, които не са били обсъдени от районния съд. Претендира се отмяна на
решението в частта, уважаваща предявения иск и присъждаща разноски, с искане за
постановяване на решение, с което исковата претенция на дружеството да бъде
отхвърлена. Претендират се разноски.
В
депозирания от „Профи Кредит България“ ЕООД отговор на въззивната жалба,
подаден в предвидения от закона срок, се прави искане за потвърждаване на
решението в обжалваната от Г. част, като правилно и законосъобразно,
постановено при съобразяване на фактическите обстоятелства по делото. Счита се,
че съществуването на вземането е било установено по безспорен начин за сумата
от *** лева. Претендират се разноски.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивните
жалби са допустими, доколкото изхождат от страни в първоинстанционното
производство, които имат правен интерес от обжалване, подадени са в срок и са
насочени срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
РС-Дупница
е бил сезиран с предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу Л.Г.Г., с ЕГН **********, за признаване за установено по
отношение на Г. съществуването на вземане на дружеството спрямо нея, за което в
полза на дружеството е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.2185/2017г. по описа на ДнРС, а именно – за сума в размер на *** лева,
представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит с
№**********, сключен между страните на 16.03.2015г.
Идентично
на така заявеното в петитума на исковата молба вземане е било предявено пред
заповедния съд в производството по ч.гр.д.№2185/2017г. по описа на ДнРС.
В
обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че по силата на
сключения между страните договор за потребителски кредит от 16.03.2015г. на Г.
е била предоставена в заем сума в размер на *** лева, с ** лева от която е
рефинансиран друг договор между същите страна, а остатъкът от *** лева е бил
преведен по банкова сметка *** Г. в деня на сключване на договора. Според
ищцовото дружество, страните са се
съгласили връщането на дадената в заем сума да се извърши разсрочено, за период
от 24 месеца , при годишен процент на разходите (ГПР) 49.90 % и годишен лихвен
процент от 41.17 %, при което общо подлежащата на връщане сума по кредита е
следвало да възлиза на *** лева, платима на равни месечни вноски от по ** лева.
Ищецът е посочил още, че на 13.03.2015г. страните са се съгласили
потребителския кредит да бъде отпуснат със закупен пакет от допълнителни услуги
„Бонус“ на стойност ** лева, която сума да бъде изплащана от кредитополучателя
също на равни месечни вноски, всяко от по 93.75 лева, при което общият размер
на задължението на Г. възлизало на *** лева, а размерът на месечната
погасителна вноска – на *** лева. Ищецът е посочил, че на 31.08.2015г., на
29.12.2015г. и на 28.04.2016г. били сключени анекси за отлагане на погасителни
вноски, но независимо от това Г. преустановила плащанията на 30.12.2016г., при
което в съгласие с чл.12.3 от Общите условия към договора за потребителски
кредит, същият се прекратил и цялото вземане станало автоматично предсрочно
изискуемо, а незаплатената и дължима от ответницата сума възлизала на *** лева.
От
приложените към исковата молба документи се установяват: факта на сключване на
договора за потребителски кредит, ведно с ОУ на дружеството, за предоставяне в
заем на сума в размер на *** лева, от които ** лева за рефинансиране;
сключването на 13.032015г. на предхождащо договора споразумение за предоставяне
на Г. на пакет от допълнителни услуги: 1.приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4.
възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, в което не е посочен размер на възнаграждението,
но е отразено, че последното ставало изискуемо с подписване на споразумението;
сключването на посочените анекси, като с последния от тях – от 28.04.2016г., е
договорена крайна дата на погасяване – 12.08.2017г.
От прието
по делото заключение по назначена съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от
вещо лице Н. Ш., е установено, че кредитът е бил усвоен на 16.03.2015г., като
със сумата от *** лева е било извършено рефинансиране по друг договор със сума
в размер на *** лева, а остатъкът от 871.74 лева е бил преведен еднократно по
банкова сметка *** Г. на 16.03.2015г. ответницата е преустановила плащанията по
кредита, като на 12.09.2016г. със забава е била погасена месечната вноска за
месец май 2016г. Общата заплатена от Г. сума възлиза на *** лева, с които,
според вещото лице са погасени: *** лева от главницата до 21.06.2016г.; ** лева
от договорната лихва, начислена за периода от 12.05.2015г. до 21.06.2016г. и ***
лева за заплащане на пакета от допълнителни услуги до 21.06.2016г. Вещото лице
е изчислило, че по договора за заем и по споразумението за допълнителни услуги
незаплатеният остатък се равнява на исковата сума от *** лева (уточнена в
съдебно заседание), от които: *** лева – главница по договора за потребителски
кредит; ** лева – договорена лихва по договора за потребителски кредит за
периода от 21.06.2016г. (датата на падежа на първата непогасена вноска) до
12.08.2017г. (датата на падежа на последната погасителна вноска) и *** лева –
сума за допълнителни услуги по споразумението за допълнителни услуги за периода
от месец юни 2016г. до 12.08.2017г.
РС-Дупница
в обжалваното решение е приел за установено съществуването на вземане на
дружество по договора за потребителски кредит, което – поради спиране на
плащанията от страна на Г. – е станало предсрочно изискуемо на 21.06.2016г.,
при краен срок за погасяване – 12.08.2017г., но отчитайки, че с исковата молба
се претендира само главница, съдът е признал съществуването на вземане само за
главницата, посочена в заключението на вещото лице, а именно – за сумата от ***
лева, като е отхвърлил иска за горницата над нея.
Съобразявайки
гореизложеното, ОС-Кюстендил намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните
части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е
валидно и допустимо.
2. Относно правилността на
решението:
Според
съда, решението е правилно и следва да бъде потвърдено, а двете въззивни жалби
са неоснователни.
Съображенията
на въззивния съд за формиране на горния краен правен извод, са следните:
1/ По
жалбата на „Профи Кредит България“ ЕООД:
Както се
посочи, дружеството обжалва първоинстанционното решение на ДнРС в
отхвърлителната му част. Основният довод на жалбоподателя, обосноваващ
разбирането му за неправилност на атакувания акт е, че в разрез с приетото от
съда, цялата сума, заявена с исковата молба представлявала главница, както и,
че предметът на иска по чл.422 от ГПК бил идентичен с този по заповедното
производство, с оглед правопораждащия вземането факт, размера и страните, като
в исковата молба единствено била направена конкретизация на отделните
компоненти в рамките на заповедта за изпълнение.
Действително,
в случая, както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, така и в заповедта за изпълнение и в петитума на
исковата молба, „Профи Кредит България“ ЕООД е претендирало вземане в размер на
*** лева, представляващо дължима от Г. главница по договор за потребителски
кредит с №********** и в този смисъл, съдът приема, че е налице идентитет между
вземането, заявено по реда на чл.410 от ГПК и това, предявено пред исковия съд
по реда на чл.422 ал.1 от ГПК.
При все
това, при твърдението, че се търси установяване съществуване на вземане за главница
по договор за потребителски кредит, с изричното пояснение, че не се претендира
неустойка (вземането за каквато също може да има главнично естество), няма как
за съда да възникне задължение да изследва уговорките относно възнаградителната
договорна лихва, годишния процент на разходите, още по-малко правата и
задълженията на страните по друг договор, какъвто е представеното от ищеца
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Доводите,
свързани с установяване наличието или липсата на изпълнение по това
споразумение стоят извън предмета на производството. Дори самият ищец твърди,
че се касае за отделна уговорка и макар същата да е намерила отражение в
договора за потребителски кредит, с оглед формиране на крайната цена на всяка
погасителна вноска, несъмнено е, че се касае за отделно споразумение, тъй като
то предхожда сключването на договора за кредит – от друга дата е - и има
различен предмет. Същевременно, видно от самия договор за кредит, закупуването
на пакета от допълнителни услуги не е задължително условие за отпускане на
кредита или за получаването му. На този извод сочи и т.15 от ОУ на дружеството
към договора за потребителски кредит.
Поради
посоченото, правилно районният съд не е изследвал дали са дължими суми,
представляващи възнаградителна лихва по договора или такива, произтичащи от
споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги – несъмнено се
касае за вземания, с различно основание, които не са били предмет на
заповедното производство и не биха могли да са предмет и на исковото, което е
предметно и функционално обвързано от първото.
2/ По
жалбата на особения представител на Л.Г.:
Счита се
от въззивника, че неправилно съдът е уважил частично иска за установяване
съществуването на вземане за главница по договора за потребителски кредит.
Мотивите
на ДнРС, послужили като основание да постанови обжалвания резултат, са
лаконични, но в разрез с поддържаното във въззивната жалба, това обстоятелство
не представлява „абсолютно основание“ за отмяна на решението. Същевременно, от
мотивите на решението става ясно, че съдът е основал извода си на приетото по
делото заключение на вещото лице, според което непогасената част от главницата
по договора за потребителски кредит възлиза на сума в размер на ** лева. Тъй като
въззивният съд е съд по същество, дължи произнасяне по предмета на спора в
пределите на оплакванията в жалбата.
На първо
място, трябва да се отбележи, че възраженията на страната в посока, че по
делото липсвали доказателства за наличието на сключен между страните договор,
по който дружеството да е предоставило на Г. сума в размер на ** лева, от които
– част за рефинансиране на друг заем, а *** лева – изплатени на
кредитополучателя, са несъстоятелни. Наличието на сключен договор за потребителски
кредит №********** се установява от представения от ищеца и приет като
доказателство по делото такъв, който е подписан от страните, без да е бил
повдигнат спор относно автентичността му. Фактът на извършено рефинансиране на
задължението по друг договор с част от предоставената с процесния договор в
заем сума, а именно – с *** лева, е установим от констатацията в тази посока,
съдържаща се в заключението на вещото лице. Установено е и извършването на
банков превод по сметка на Л.Г. на остатъка от сумата в размер на *** лева.
Налага се извод, че договорената да бъде дадена в заем сума от *** лева е
предоставена на кредитополучателя, според уговорките в договора.
На следващо място, във въззивната жалба на особения представител на Г. се
съдържа пространно изложение на доводи в посока за липса на настъпила
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора. Съдът споделя
разбирането, че дадените разрешения от ВКС в т.18 от Тълкувателно решение №4 от
18.06.2013г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК, би следвало да намерят приложение и
по отношение на небанковите кредитни институции, но в конкретния случай същите
нямат съществено отношение към повдигнатия спор, доколкото, макар ищецът да се
е позовал на настъпила предсрочна изискуемост на вземането, към датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.10.2017г., всички вноски по
погасителния план са били падежирали, а крайният срок за плащане на
задължението на Г. към дружеството – 12.08.2017г. – е бил настъпил. Последното
обстоятелство, с оглед задължителната за съдилищата практика, съдържаща се в Тълкувателно решение №8/02.04.2019г. по
тълк.д.№8/2018г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде съобразено, тъй като, както е
прието в ТР, позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
доколкото правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за
кредит. Така, дори да е заявено настъпването на предсрочна изискуемост, която
да не се доказва да е била осъществена, при установяване на настъпила
изискуемост, поради падежиране на всички вноски, не се променя предмета на
иска, а съдът следва да съобрази всички вноски с настъпил падеж.
От заключението на в.л.Н.Ш. се установява, че Л.Г. е заплатила сума в общ
размер на *** лева, с които, според вещото лице са погасени: *** лева от главницата
до 21.06.2016г.; *** лева от договорната лихва, начислена за периода от
12.05.2015г. до 21.06.2016г. и *** лева за заплащане на пакета от допълнителни
услуги до 21.06.2016г. На тази база, вещото лице е определило и размера на
незаплатения остатък от главницата – *** лева.
Посоченият от вещото лице размер на незаплатената по договора за
потребителски кредит главница следва да бъде съобразен от съда и взет предвид
като дължим размер на процесното вземане.
По-горе се изложиха доводи относно предмета на предявения по реда на чл.422
ал.1 от ГПК иск, който не предполага обсъждане на незаявени основания на
вземането, в това число – за договорна възнаградителна лихва и за заплащане на
цена за закупен пакет от допълнителни услуги. В този смисъл, ирелевантни към
настоящото производство са възраженията на ответницата по предявения иск и
въззивник, респ. въззиваем в настоящото производство – Л.Г., чрез особения й
представител, за нищожност на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, като противоречащо на закона и на добрите нрави, както и
за нищожност на договорената в договора за потребителски кредит възнаградителна
лихва, поради противоречието й с добрите нрави. Ответната страна не е заявила
своевременно искания или възражения във връзка със заплатените на посочените
основания суми (като например насрещен иск за връщане на недължимо платени суми
или възражение за прихващане от дължимата главница на недължимо заплатени и
подлежащи на връщане суми), поради което дори да се намерят за недействителни
съответните клаузи от договора и споразумението, това не би могло да рефлектира
върху размера на подлежащата на заплащане главница по договора за потребителски
кредит. Поради посоченото, съдът не намира основание да обсъжда така повдигнатите
въпроси.
Несъстоятелни са доводите в жалбата на тази страна в посока за нищожност на
целия договор за потребителски кредит, поради нищожност на клаузите за лихвен
процент и ГПР. Процесният договор отговаря на изискванията на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно ал.4, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равна на размера на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Следователно, уговорения в
процесния договор ГПР в размер на 49.90 %, в който се включва и
възнаградителната лихва, е в рамките на ограничението по чл.19 ал.4 от ЗПК,
поради което клаузите, касаещи размера на възнаградителната лихва от договора
не са нищожни и ответникът дължи на кредитора уговорения размер на
възнаградителната лихва.
Оплакванията в жалбата, че първостепенният съд не бил обсъдил възраженията
на ответницата във връзка с представените анекси, макар да са правилни, не
могат да обосноват благоприятни за страната изводи, тъй като дори да се приеме,
че анексите не са породили правни последици, това единствено би имало значение
относно срочността на изпълнението по основния договор и крайния падеж.
Поради изложеното, въззивната жалба на особения представител на Л.Г. се
явява неоснователна.
Обжалваното решение на ДнРС следва да се потвърди изцяло.
3. Относно разноските:
Поради потвърждаване на първостепенния резултат не се налага изменение на
решението в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца.
Поради неоснователността на въззивните жалби, сторените разноски от
страните остават така, както са направени.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В
А изцяло решение №116 от 17.02.2019г. на Районен
съд-Дупница, постановено по гр.д.№101/2018г. по описа на този съд, с което е
признато за установено по предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК ****
срещу Л.Г.Г., с ЕГН **********, иск по чл.422 ал.1 от ГПК, че Г. дължи на
дружеството сумата от *** лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит с №**********, като за разликата над *** лева до
претендирания размер от *** лева искът е отхвърлен като неоснователен и Г. е
осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД деловодни разноски в размер
на 295.00 лева.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.