№ 7559
гр. София, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20211110155077 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„ФИРМА” ЕАД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: АДРЕС, представлявано
от С. И. А. срещу АЛ. ХР. К., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС, с която е предявен
установителен иск с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 124 от ГПК и съобразно
разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 535 ТЗ с искане съдът да се произнесе с
решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 696,39
лева – вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., предявен за плащане на 23.04.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.05.2021 г. до окончателното
изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 30 198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав.
Ищецът твърди, че в негова полза бил издаден запис на заповед от 20.07.2020 г. за
сумата 740,39 лева, издаден от ответника АЛ. ХР. К.. Твърди, че задължението за заплащане
на сумата 696,39 лева не било изпълнено, поради което депозирал заявление за издаване на
заповед за неизпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Въз основа на
подаденото заявление по чл. 417 ГПК в негова полза срещу ответника била издадена
заповед за незабавно изпълнение за сумата 696,39 лева и изпълнителен лист, срещу която
ответникът възразил. Поради това ищецът предявил настоящия иск за признаване за
установено, че АЛ. ХР. К. му дължи сумата в размер на 696,39 лева, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК /28.05.2021г./ до
окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски.
След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба е постъпил отговор от
ответника. Със същия оспорва предявеният иск с твърдението, че процесният запис на
заповед обезпечавал изпълнението на друга сделка- договор за заем. Поддържа, че
договорът бил нищожен, сключен в противоречие добрите нрави и при неспазване на
нормите на ЗПК. Оспорва начисленият лихвен процент по него с твърдението, че бил
неправомерно завишен и в противоречие с добрите нрави. Цитира практика на ВКС.
Поддържа, че с накърняване на принципа на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3- то от ЗЗД
1
се достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Поддържа още
недействителността на договора за потребителски кредит. Моли съда да отхвърли като
неоснователна исковата претенция. Претендира разноски съгласно представен списък.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 30 198/2021 год. по описа на СРС се установява, че същото е
образувано на 28.05.2021 г., въз основа на депозирано от ищеца срещу ответника заявление
на основание чл.417 от ГПК. Издадени са заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист за сумата от 696,39 лева – вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., с падеж на
23.04.2021 г. и предявен за плащане на 23.04.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 28.05.2021 г. до окончателното изплащане на задължението и 325 лв.
разноски по делото.
Срещу издадената заповед е постъпило възражение от длъжника А.К., съответно, в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК заявителят е предявил иск за установяване на вземането, въз
основа на който е образувано настоящото производство.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, при предявен иск с
правно основание чл. 535 ТЗ в тежест на ищеца е да докаже факта, от който произтича
процесното вземане, а именно – наличието на запис на заповед с изискуемите по чл. 535 ТЗ
реквизити.
Ответникът, че следва да докаже възраженията си срещу вземането, които възражения
могат да бъдат както абсолютни (срещу формата или съдържанието на записа на заповед),
така и лични, основани на отношенията му с кредитора (в т. ч. и връзката на записа на
заповед с твърдяното каузално правоотношение, респ. за невъзникване, респ. за погасяване
на задължението).
В настоящия случай ищцовото дружество основава вземането си срещу ответника на
основание менителничен ефект - процесния запис на заповед, издаден на 20.07.2020 г. и
предявен за плащане на 23.04.2021 г. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна
сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати определена сума
пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа. Съдът приема, че основанието за издаване
на запис на заповед не е елемент от съдържанието на волеизявлението за плащане.
Документ, който съдържа посочените в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити
представлява запис на заповед и е годен да породи задължението по него. И обратно -
съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не
съдържа всички реквизити изрично посочени в чл. 535 от ТЗ. Допустимите изключения от
правилото на чл. 536, ал. 1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал. 2-4 на същата
законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск /по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК/ и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 от ГПК основание за възникване на вземането му /менителнично задължение по
процесния запис на заповед/, съдът е длъжен служебно да прецени наличието на всички
задължителни съгласно закона реквизити на процесния запис на заповед. Съдът приема, че
процесния запис на заповед, на който ищецът основава вземането си е редовен от външна
страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане.
Представеният по делото запис на заповед за сумата от 740,39 лева, издаден от
ответника А.К. съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни
реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. В
приложената в оригинал ценна книга е посочен и падеж: "на предявяване", т.е. издателят на
записа на заповед е определил падежа на същия съгласно разпоредбата на чл. 486, т. 1 ТЗ.
2
На следващо място, съгласно задължителните разяснения дадени в т. 17 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК /сега т. 10/ е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото по иска по
чл. 422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за
изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът -
кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуване на
редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При
въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането.
Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по общото правило на
чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и
връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод
или във връзка, с които е издаден менителничният ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в
мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното правоотношение,
независимо коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция
запис на заповед.
В настоящия случай, ответникът е релевирал възражения по отношение наличието на
договор за кредит, сключен между страните, чието изпълнение се обезпечава със записa на
заповед. В открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца потвърждава,
че процесният запис на заповед е издаден във връзка с изпълнението, съответно
неизпълнението на представения от ответника договор за заем № 33058 от 20.07.2020 г.,
поради което това обстоятелство е обявено за безспорно по делото. Същото е видно и при
съпоставката на двата документа, доколкото са издадени между едни и същи страни, на една
дата и при идентичен размер на дължимите суми.
От представения по делото договор за заем № 33058 от 20.07.2020 г. се установява, че
между АЛ. ХР. К., в качеството на заемател и „ФИРМА“ ЕООД, в качеството на заемодател
е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което ответникът
предоставил за ползване на ищеца сумата от 204,52 евро или тяхната левова равностойност
съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева за срок от 26 месеца, платими на
13 броя двуседмични погасителни вноски, всяка по 17,48 евро или 34,18 лева. По делото е
представена и приета без възражение от страните разписка № 33058 за получени суми в
брой, съгласно която на 20.07.2020 г. А.К. е декларирал, че в качеството си на заемател по
договор за паричен заем 33058/20.07.2020 г. е получил лично и в брой сумата от 400 лева,
представляваща главница по посочения договор.
Предвид изложеното съдът намира, че по делото безспорно се установява валидно
възникнало каузално правоотношение между страните, обезпечено с процесния запис на
заповед, поради което, съобразно чл. 5 ГПК, чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва служебно да
извърши преценка за наличие на неравноправни клаузи, респективно за противоречие на
уговореното между страните с императивни материалноправни норми, както и да обсъди
възраженията на ответника в тази насока.
На първо място сключеният договор за кредит на 20.07.2020 г. не страда от пороците,
визирани в чл.10 и чл.11 от ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, на хартиен
3
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, който е достатъчно ясен и с големина позволяваща прочитането без
затруднения на съдържанието на договора. Налице са и всички изискуеми реквизити на
договора, предвидени в чл.11 от ЗПК, вкл. и изготвен и предоставен на кредитополучателя
погасителен план с отразени двуседмични вноски.
Уговорената между страните в чл. 3, ал. 7 от процесното съглашение възнаградителна
лихва също не е нищожна на посочените от ищеца основания. Съгласно посочената клауза
от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 39,96 % на годишна база и
ГПР – 41.18 %. Съдът намира, че така договорените размери на договорната лихва и ГПР не
са прекомерни и не противоречат на добрите нрави и на закона. Уговорения размер на
договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
императивен максимален, поради което уговорената в процесното съглашение договорна
лихва е в съответствие с изискванията на закона.
Не така обаче стои въпроса относно неустойката по чл. 12, ал.4 от договора.
Неустоечната клауза предвижда задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на обезпечение на задълженията му по договора – трето лице
/поръчител, солидарен длъжник/, което следва да отговаря на кумулативно посочените в чл.
12, ал. 3 условия. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат
заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се
престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин
на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат,
като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост на
длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи
на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи
служебно, като валидността се преценява към момента на сключване на съответния
договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. Отделно по този начин се заобикаля закона,
тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи
само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно
обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка. С оглед на това и не може да се обезпечи
изпълнението на нищожна клауза с издадения от ответника запис на заповед.
Ето защо, по изложените по-горе съображения и при липсата на представени от страна
на ответника доказателства за погасяване на задължението му по процесния договор за заем,
изпълнението на което се обезпечава с издадения на 20.07.2020 г. запис на заповед, съдът
намира, че искът се явява основателен и доказан до размера от 444,34 лв., представляваща
4
сбора на уговорените 13 броя вноски за главница и възнаградителна лихва по кредита, всяка
в размер на 34,18 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 696,39 лв. той следва
да се отхвърли.
По отговорността за разноски:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода на делото право на разноски имат и
двете страни. Съдът следва да се произнесе и относно разноските в заповедното
производство.
Съобразно изхода от спора, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъди сумата от 207,37 лв., представляваща разноски в заповедното производство, както и
207,37 лв. – разноски по настоящото исково производство.
Предвид обстоятелството, че пълномощникът на ищеца – адв. Н.И. е оказал на
последния безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА (видно от
представения по делото Договор за правна помощ и съдействие), съдът намира, че в случая
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗА, като ищецът следва да
бъде осъден да заплати на представителя на ответника, адвокатски хонорар съобразно
отхвърлената част от исковете в размер на 130,30 лева за оказана правна помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 422, във
връзка с чл. 124 от ГПК, във вр. чл. 535 ТЗ, че АЛ. ХР. К., ЕГН **********, с адрес АДРЕС,
дължи на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление АДРЕС,
сумата от 444,34 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 20.07.2020 г., предявен
за плащане на 23.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.05.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 30 198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за главница за разликата над сумата от 444,34 лв. до пълния
предявен размер от 696,39 лв.
ОСЪЖДА АЛ. ХР. К., ЕГН **********, с адрес АДРЕС, да заплати на „ФИРМА“
ЕООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление АДРЕС на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 207,37 лв., представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 30
198/2021 г. по описа на СРС, 154 състав, както и сумата от 207,37 лв., представляваща
разноски по настоящото исково производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК .........., със седалище
и адрес на управление АДРЕС да заплати на адв. Н.И. И., САК, ЕГН ********** сумата в
размер на 130,30 лв. за процесуално представителство на ответника А.К..
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5