Р
Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 13.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-Г въззивен
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
САВА ШИШЕНКОВ
при секретаря Антоанета Методиева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.д.
№ 1374 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от 09.09.2016 г., постановено по гр.дело № 19
300/2015 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, ответникът „У.Б.“ АД е осъден на
основание чл 55, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищците Р.С.П.
и В.П.П. сумата от 3 885 лв., представляваща
недължимо платена сума за такса за управление на 13.10.2009 г. – 630 лв., на
17.09.2010 г. – 630 лв. по Договор № 64/10.10.2008 г.
и на 30.10.2009 г. в размер на 2 625 лв. по Договор № 70/30.10.2008 г.,
като в останалата част до пълния предявен размер от 12 601,21 лв. искът е
отхвърлен. Ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото в размер
на 489,81 лв., а на свой ред ищците са осъдени да заплатят на ответника
разноски в размер на 2 075,09 лв. Срещу решението са подадени в законоустановения срок въззивна
жалба от ищците Р.С.П. и В.П.П. и въззивна
жалба от ответника „У.Б.“ АД.
Ищците обжалват решението в частта, с която е отхвърлен като неоснователен иска
за сумата над 3 885 лв. до пълния предявен размер от 12 601,21 лв.,
както и в частта, в която в тяхна тежест са възложени разноски в размер на
2 075,09 лв. В жалбата се твърди, че неправилно не е взето предвид, че
едва с анекс № 6/30.01.2012 г. кредитът е преобразуван в стандартен оборотен
кредит и е посочен погасителен план, което дава основание на банката едва от
м.02.2012 г. да иска и разпределя суми за погасяване на главницата. Въз основа
на това се твърди, че за периода 02.2013 г. – 06.2014 г. въззиваемият
е събрал и разпределил неоснователно сумата в размер на 112,58 лв. Поддържа се,
че СРС не мотивирал отхвърлянето на претенцията в частта за сумата от
1 260 лв., която представлява, въпреки т. 5 вр.
т.11.3 от Договора за банков кредит – овърдрафт № 64/10.10.2008
г., недължимо събрана такса, обозначена в цитирания договор като „еднократна“. В
светлината на това възражение е останало недоказано твърдението, че две от
вноските са върнати по сметка на ЕТ „В.– В.П.“. Позовавайки
се на т.9.2.1 от Общите условия към които препраща Договор № 70/30.10.2008 г. се поддържа, че неправилно СРС не е определил като недължими таксите за
управление на кредита, събрани в пет вноски до подписването на Анекс №
5/19.10.2011 г., на обща стойност от 5 925 лв. Поддържа се, че неправилно
СРС не е приел за недължима и сумата от 185,35 лв., дължима за периода декември
2011 г. – февруари 2012 г. като разлика между договорената лихва и увеличената
такава. Сочи се, че процесното решение не е възприело
заключението на вещото лице в частта му, в която е констатирало разминаване между
събраните суми и направените погасявания.
С оглед на изложеното жалбоподателят моли съда да отмени решението на СРС в
обжалваната част и вместо него да постанови такова, което уважава претенцията в
отхвърлената част. Претендира разноски.
Ответникът „У.Б.“ АД жалбоподател по настоящото дело счита жалбата за
неоснователна, а решението в отхвърлителната част за
правилно и законосъобразно. Обжалва решението в частта, с която е уважен иска с
правно основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 3 885 лв., както и присъдените в
негова тежест разноски в размер на 489,81 лв. В жалбата се сочи, че исковата
молба е нередовна. Твърди се непълнота на доклада по делото. Поддържа се, че с подписания
анекс № 1 от 29.10.2009 г. и по специално с пар. 5 е
договорено наново да се отпусне сума при условията на револвиращ
кредит за срок от една година, като е поето задължението да се плати еднократна
комисионна в размер 1,05% от сумата. Сочи се, че с всеки от анексите се отпуска
нов кредит, което оправдава начисляването на комисионната от по 630 лв. за 2009
г. и 2010 г. Въз основа на изложеното моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Софийски градски
съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи по реда на въззивното производство, и
при така очертания от жалбите предмет, приема следното:
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Въведеното от въззивника
„У.Б.“ АД твърдение за нередовност на исковата молба, с което по същество се
твърди недопустимост на първоинстанционното
производството, е неоснователно. Подадената на 29.09.2014 г. пред РС Велико
Търново искова молба отговаря на всички изисквания, разписани в разпоредбата на
чл.127 ГПК. Конкретно са посочени претендираните
суми, разбити по пера, както и фактическите обстоятелства по плащането им. Не
на последно място искането, отправено до съда съответства на обстоятелствената
част на молбата. Поради това въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.
2 ГПК.
Въззивният
съд намира, че решението на СРС е правилно, поради което препраща към мотивите
му, но съобразно въведените от страните в жалбите доводи излага следните и съображения:
На първо място между
страните няма спор, че на 10.10.2008 г. са сключили
договор за банков кредит – овърдрафт №64 с размер на кредита от 60 000
лв., с последвали към него 6 анекса, както и че на 30.10.2008 г. са сключили
договор за банков револвиращ кредит за оборотни
средства - № 70, с размер на кредита – 250 000 лв., също с подписани към
него 6 анекса. Безспорно е обстоятелството, че на 20.01.2012 г. е внесена по
сметка на ответника сумата от 4 315 лв., представляваща вноска по кредит
на ЕТ „В.- В.П.“, както и че на 20.02.2012 г. е
внесена по същата сметка и на същото основание сумата от 4 150 лв. Страните
спорят за две групи обстоятелства: 1/ дали сумата от 9 745 лв.
представлява неоснователно събрани такси по двата договора, както и дали сумата
от 1 077,39 лв. представлява неоснователно събрана сума, без същата да е
отразена като погасителна вноска по двата кредита. В реда на това изложение
доводите, че за периода 02.2013 г. – 06.2014 г. „У.Б.“ АД е събрало и
разпределило неоснователно сумата в размер на 112,58 лв. попада под забраната
на чл. 266 ГПК, тъй като той не е бил предмет на спора пред първоинстанционния
съд. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че правното основание, от
което ищците черпят това възражение – Анекс № 6 е представен по делото без нито
един подпис на предполагаемите съдоговорители.
Съгласно т. 5.1 от Договор за банков
кредит – овърдрафт, сключен на 10.10.2008 г.
кредитополучателят дължи еднократна комисионна за управление върху кредитната
сума в размер на 630 лв., представляваща 1,05 % от отпуснатия кредит, която е
била събрана на 13.10.2008 г. Същата сума е събрана година по-късно, когато все
още е действал този договор и три дни преди да бъде подписан на 16.10.2009 г.
анекс № 1. Анексите
представляват самостоятелни съглашения между страните в правоотношението,
с които се изменят само някои от
елементите му, но с тях то
нито се поражда, нито се прекратява, поради което не
представляват самостоятелни нови кредитни договори. Тази им правна природа обуславя неоснователност на защитния довод на
ответника, че самостоятелният им характер оправдава начисляването на таксата,
отбелязана като „еднократна“. Въпреки това от заключението на вещото лице по първоначалната експертиза –
т. 3 е видно, че по Договор за банков кредит № 64/10.10.2008
г. освен горните суми са събрани: на 19.11.2009 г. - 630 лв., представляваща
такса за управление; на 17.09.2010 г. - 630 лв. – такса за управление; на
20.10.2011 г. такса за управление в размер на 630 лв. и на 20.01.2012 г. такса
за управление в размер на 630 лв. Според заключението на вещото лице две от
сумите – тези платени на 19.11.2009 г. и на 20.10.2011 г. на обща стойност от
1 260 лв. са сторнирани и възстановени на ищеца
ЕТ „В.– В.П.“ по негова сметка, поради което и
възражението му за липса на възстановяване се явява неоснователно. В останалата
си част първоинстанционният съд правилно е преценил,
че сумите са неоснователно събрани. Видно от пар. 5
на Анекс № 3 за комисионните е приложим не само основният договор, но и Общите
условия на банката. Същата договореност се открива и в последващите
анекси. При предявен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е
дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че
полученото от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че
съществува правно призната причина за разместването на благата, което му дава
право да задържи полученото (в този смисъл са и Решение № 556 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 139 от 25.01.2012 г. на ВКС по т.д. № 678/2010 г., II т.о. и Решение № 189 от 04.02.2014 г. на ВКС по т.д. № 141/2012 г., I т.о., ТК). В контекста на посочената практика доводът, че СРС е
изготвил непълен доклад се явява неоснователен. Още повече, че в о.с.з. от
09.11.2015 г. ответникът не е поискал допълването му или изменението му. След
като по делото не са представени Общите условия, обстоятелството, че сумите са
удържани на правно основание, остава недоказано.
Не така обаче стои преценката относно част от дължимите такси
по договор за банков револвиращ кредит, сключен между
страните на 30.10.2008 г., по които ответникът е предоставил кредит в размер на
250 000 лв. Съгласно т.5.1 от договора кредитополучателят следва да
заплати еднократна комисионна в размер 1,05 %, като същата е събрана на
04.11.2008 г. и е в размер на 2 625 лв. Това обстоятелство е безспорно
между страните и се потвърждава от заключението на вещото лице. На 30.10.2009
г. е събрана такса в същия размер, като по това време е действал подписания на
29 октомври 2009 г. анекс № 1, в чиито пар. 5 е
предвидено комисионните да се уреждат съобразно общите условия. Тъй като това
препращане е направено към документ, който не е представен по делото, то няма
как да бъде извършена преценка за нейната дължимост.
Съгласно заключението на експертизата през 2010 г. е събрана на три части (два
пъти по 1 400 лв. и веднъж 500 лв.) такса за управление в общ размер от
3 300 лв. Събирането й на части е с оглед удобство на длъжника, а не
защото в рамките на тази една година тя е била дължима три пъти. От друга
страна правното основание за събирането й е бил подписания на 17.09.2010 г.
Анекс № 3, в чиято точка 5.1 е предвидено събирането на еднократна комисионна в
размер на 1,50%, намалена с 450 лв. Също на правно основание е и събраната през
2011 г. такса за управление в размер на 3 150 лв., видно от т.5.1 от Анекс
№ 5/19.10.2011 г. Поради това в тази си част решението на СРС също се явява
правилно и обосновано.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд по отношение на
предявения иск, жалбите на ищеца и ответника следва да бъде оставени без
уважение като неоснователни, а обжалваното с тях решение на СРС – потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на
разноски за въззивното производството. Така мотивиран
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14109 от 09.09.2016 г. по гр. дело № 19300/2015
г. на Софийския районен съд, 26 състав, в обжалваните му части.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС, при условията на чл.280,
ал.1 ГПК, в тридесетдневен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.