Решение по дело №2823/2019 на Окръжен съд - Пловдив

                                              Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 240

                                      21.02.2020г., гр. Пловдив

 

                                      В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А               

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ  състав,  в открито съдебно заседание на двадесет  и  осми  януари  две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА  МИХОВА

                                    ЧЛЕНОВЕ: БОРИС  ИЛИЕВ
                                                                          ХРИСТО  ИВАНОВ

 

при участието на секретаря  Ангелина  Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно гражданско дело №2823/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

          Производството е по реда на чл. 258  и  сл.  от ГПК.

  Делото  е образувано  по  въззивна  жалба  на  Н.  Н.  Г. ***,  ЕГН  **********,  чрез пълномощника  му  по делото  адв. В.  Ц.,    против  Решение №539 от 19.12.2018г.,  постановено по гр.д. №2055/2015г., по описа на Районен съд-  Асеновград,    в  частта  му,  с  която  е  бил  осъден  да  заплати  на  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  сумата  от  2873,75  лв.,  представляващи  ¼  от  стойността  на  извършените  ремонти  на делбения  имот-  самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3,  изразяващи се  в  смяна на  съществуващата  дограма  на  прозорците  и осъществяване  на  цялостен  ремонт  в  банята,  тоалетната,  коридор,  спалня  и  детска  стая,  ведно  със  законната  лихва върху  сумата  от  08.05.2018г.,  както  и  в частта  му,  с  която  е  била отхвърлена  претенцията  му  по  сметки  с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС  против  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  за  сумата  от  2285,75  лв., представляващи  обезщетение  за лишаването му от ползването  на самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3  за  периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.  в  размер  на  ¼  от  пазарния  наем  на  имота.  В  жалбата  се  излагат доводи  за неправилност  на  решението  в  обжалваните  му  части, като  се  иска  отмяната  му  и  постановяване  на ново  решение  за  отхвърляне  на  претенцията  за подобрения  срещу  жалбоподателя  като  погасена  по давност  и за уважаване  на  претенцията  му  за  заплащане  на  обезщетение  за  ползването на имота  по  чл.31, ал.2  от  ЗС.

Ответната  страна  по  въззивната  жалба-  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  в писмен  отговор  чрез  пълномощника  си по  делото  адв. Н.  Т.,  оспорва  същата  и   иска  оставянето  й  без  уважение.                                                                     

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното  решение  съобразно  правомощията  си  по  чл.269  от  ГПК,  прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната  жалба  е подадена  в срок, от страна,  която  има  право  да  обжалва  и  срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

В  обжалваната  част  на  решението  първоинстанционният  съд  е  бил  сезиран  с  предявени  във  фазата  на  извършване на  съдебна делба  претенция  по  сметки  с  правно  основание   чл.72, ал.1  от ЗС  на П.  Н.  Б.  против  Н.  Н.  Г.  за  заплащане  на  припадащата  му се  ¼  идеална  част  от  направените  подобрения  н  съсобствения  самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3,  както  и  с  претенция  по сметки  с  правно  основание  чл.31, ал.2  от  ЗС  на  Н.  Н.  Г.  против  П.  Н.  Б.  за заплащане  на  обезщетение  за лишаването му от ползването  на самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3  за  периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.  в  размер  на  ¼  от  пазарния  наем  на  имота.  С  обжалваното  решение  съдът  е  приел,  че  претенцията  на  П.  Н.  Б.  срещу  Н.  Н.  Г.  е  основателна  до  размера  от  2873,75  лв.,  последният  не  е  направил  в срок възражение  за  погасяването  й  по давност,  а  и  подобно  възражение  би  било  неоснователно, тъй  като  давността  е  започнала  да  тече  на  12.03.2013г.,  когато  е  прекъснато  владението на  П.  Н.  Б. върху  имота  с  предявяването на  иск  срещу  нея,  и  не  е  изтекла  към  датата  на депозиране  на  претенцията.  По  отношение  на  претенцията  на  Н.  Н.  Г.  съдът  е  приел, че същата  е  неоснователна  за периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.,  тъй  като  ищецът  не  е  ангажирал  доказателства  за  отправено  до  ответницата  по  претенцията  писмено  искане  за  заплащане  на  обезщетение  съгласно  разпоредбата на  чл.31, ал.2  от  ЗС.

При  извършената  служебна проверка  на  обжалваното  решение  съобразно  правомощията  си  по  чл.269,  изр.  първо от  ГПК  съдът  намери,  че  същото  е  валидно  и  допустимо. Предвид  горното  и  съгласно  разпоредбата  на  чл.269, изр.2  от  ГПК  следва  да  бъде проверена  правилността  на  решението  по  изложените  във въззивната  жалба  доводи,  както   и  при служебна проверка  за  допуснати  при постановяването  му  нарушения  на императивни  материалноправни  норми,  като  въззивната  инстанция  се  произнесе  по  съществуващия  между  страните  правен  спор. 

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че  съгласно  задължителните  указания, дадени  в  т.1  на  Тълкувателно  решение  №1/2013г.  на  ОСГТК  на  ВКС   въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

От  фактическа страна  по  делото  няма спор  между страните,  че   между  тях е  била  допусната  съдебна  делба  на самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3,  находящ  се  в  гр. Асеновград,  ул.  „***, при квоти-  ½  идеална  част-  за  П.  Н.  Б.  и    ¼  идеална  част- за  Н.  Н.  Г..

С въззивната  жалба  на  Н.  Н.  Г. не  се  оспорва  обстоятелството,  че  П.  Н.  Б.  е  извършила  претендираните  подобрения  в  апартамента,  нито  стойността  им,  а  се  излагат доводи,  че  претенцията  й  е  погасена  по давност и  че първоинстанционният  съд  неправилно  не  е  уважил  направеното  от  него  възражение  в този  смисъл.  Тези доводи  са  неоснователни.  От  представените  по  делото  писмени доказателства  /фактури, складови  и  стокови  разписки,  договор/поръчка  за изработка  на  дограма/ за  направените  разходи  за  ремонта  на  процесния  апартамент  се  установява,  че  подобренията  в  него  са  извършени  в периода  2011-2012г.  В  този  период  П.  Н.  Б.  се  е  легитимирала  с  нотариален  акт  за  покупко- продажба  като  едноличен собственик  на  имота  и  е  упражнявала  владение  върху същия,  поради което  и  доколкото  няма данни  тя  да  е  знаела, че  праводателят  й  не  е  собственик  и  по силата  на  разпоредбата  на  чл.70, ал.2  от  ЗС,  съгласно  която  добросъвестността  се предполага  до  доказване  на противното,  следва  да  се приеме,  че  тя е  имала  качеството  на добросъвестен владелец на  същия.  Съгласно  задължителните  указания,  дадени  в  Постановление  №6  от  27.12.1974г. на  Пленума  на  Върховния  съд  погасителната  давност  за  вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота. В настоящия  случай  владението  на  П.  Н.  Б.  върху  имота  е  било  смутено    и  правата  й  на изключителен собственик  са  оспорени  на  12.03.2013г.  с  предявяването  срещу  нея  на установителен   иск  за собственост  от  Н.  Н.  Г.,  от  когато следва  да  се  приеме,  че  е  започнала  да  тече  погасителната  давност  за направените  от  нея  подобрения  в  имота, която  съгласно  общата  разпоредба  на  чл.110  от  ЗЗД  е  пет  години.  Претенцията  й за същите е  депозирана  в  съда  на  24.03.2016г.  с подаването  на  отговор  на  исковата  молба  по  предявения  срещу нея  иск  от  Н.Н.  Г. за делба  на  имота,  в  който  се  съдържа  надлежно  искане за  осъждане  на ищеца  да  й  заплати  сумата  от 2897,93  лв.,  представляващи  ¼  от  стойността  на  направените  подобрения в имота. Предвид горното  претенцията  й  не  е  погасена  по давност  и доколкото  е  доказана по основание  и  размер  правилно  е  била  уважена  от  първоинстанционния  съд. Ето  защо  в посочената му  част  обжалваното  решение следва  да  бъде  потвърдено. 

В частта  й  срещу  отхвърлянето  на  иска  на  Н.  Н.  Г.  срещу  П.  Н.Б.  за  заплащане  на обезщетение  за  лишаването  му  от ползване  на имота  за периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.  с въззивната  жалба  се излагат  доводи,  че  ищецът  е  направил  искане  за  постановяване  на привременни  мерки за  ползването  на имота  още  с  исковата  молба,  както  и  в  проведеното  на 27.04.2016г. съдебно  заседание,  в което  пълномощникът  му  адв. В.  Ц.  е  заявила,  че поддържа  искането  за постановяване  на  привременни  мерки.  Тези  доводи  са  неоснователни.    Съгласно  разпоредбата  на  чл.31, ал.2  от  ЗС  когато  общата вещ  се  използува  лично само  то някои  от  съсобствениците,  те  дължат  обезщетение  на останалите  за  ползата,  от  която са  лишени,  от деня  на писменото  поискване. В случая в подадената  от  Н.  Н.  Г.  искова  молба,  с  която  е  предявен  искът  за делба  на  имота,  не  се  съдържа  искане  до  П.  Н.  Б.  за  заплащане  на  обезщетение  за  лишаването  му от  ползване  на  имота, нито  искане  за  постановяване  на привременни мерки за ползването  му. В  съдебното  заседание  пред  първоинстанционния  съд    на  27.04.2016г.  пълномощникът  на  ищеца  адв. В.  Ц.  е направила  изявление за „постановяване  привременни  мерки  относно  ползването  на  имота“,  тъй  като  „другите  съсобственици  не  осигуряват  достъп  до  жилището  и  го  отдават  под  наем“.   Според  настоящия  състав  на  съда така  направеното  изявление  на  пълномощника  на  страната  не  представлява  писмено поискване  по смисъла  на  чл.31, ал.2  от  ЗС  до  другия  съсобственик  за  заплащане  на  обезщетение.  Същото  е  адресирано  до  съда, а  не  до страната,  направено  е  в нейно  отсъствие,  и  не  съдържа  искане  за заплащане  на  обезщетение, а  за  постановяване  на  мерки  за  „ползването“  на имота  до  приключване  на делбеното  производство.  Предвид  горното  правилно  първоинстанционният  съд  е  приел,  че липсва  писмено  поискване  от Н.  Н.  Г.  до  П.  Н.  Б.  за  заплащане на  обезщетение  и  е  отхвърлил  претенцията  му  за  периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.  Ето защо  в  посочената  му част  обжалваното  решение  е  правилно и  следва  да  бъде  потвърдено.

 С  неоснователността  на въззивната  жалба  жалбоподателят  следва  да  бъде  осъден да заплати  на  въззиваемата  страна  направените  по  делото  разноски  за  адвокатско  възнаграждение  в размер  на  1200  лв. 

           По  изложените  съображения съдът

 

                                                        Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА  Решение №539 от 19.12.2018г.,  постановено по гр.д. №2055/2015г., по описа на Районен съд-  Асеновград,    в  частта  му,  с  която  Н.  Н.  Г.,  ЕГН  **********, е  бил  осъден  да  заплати  на  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  сумата  от  2873,75  лв.,  представляващи  ¼  от  стойността  на  извършените  ремонти  на делбения  имот-  самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3,  находящ  се  в  гр. Асеновград,  ул.  ***, изразяващи се  в  смяна на  съществуващата  дограма  на  прозорците  и осъществяване  на  цялостен  ремонт  в  банята,  тоалетната,  коридор,  спалня  и  детска  стая,  ведно  със  законната  лихва върху  сумата  от  08.05.2018г.,  както  и  в частта  му,  с  която  е  била отхвърлена  претенцията  му  по  сметки  с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС  против  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  за  сумата  от  2285,75  лв., представляващи  обезщетение  за лишаването му от ползването  на самостоятелен  обект  с  идентификатор  00702.519.31.1.3  за  периода  16.12.2015г.-08.05.2018г.  в  размер  на  ¼  от  пазарния  наем  на  имота.  

ОСЪЖДА  Н.  Н.  Г. ***,  ЕГН  **********,  да заплати  на  П.  Н.  Б.,  ЕГН  **********,  сумата  от  1200  лв.-  разноски  по  делото.

Решението е окончателно  и  не  подлежи на обжалване.

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:     

     

              

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.  

 

                            

                                                                                       

                                                                                        2.