РЕШЕНИЕ
№ 458
гр. Горна Оряховица, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимира Ив. Николова-Петрова
при участието на секретаря Милена Гр. Д.а
като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-Петрова Гражданско
дело № 20244120102453 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.
Ищецът Р. Д. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.О. ул...№..., чрез пълномощник – адв. П.
С. П. от САК, твърди в исковата си молба, че на 26.10.2023г. между ищеца и „Ти Би Ай
Банк" ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № 720031276493, по силата на който
е усвоена главница в размер на 300 лв., при лихвен процент в размер на 47.82 % и годишен
процент на разходите в размер на 58.57 %. Сочи, че съгласно чл.7.1 от договора,
кредитополучателят е задължен да заплати застрахователна премия в размер на 730.80 лв.,
като в резултат на това за усвоена сума в размер на 300 лв. задълженията по кредита
набъбват до 2726.84 лв. Твърди, че предвид извършеното предсрочно погасяване по
договора на 31.10.2024г., за изтегления кредит от 300 лв. и за ползването му от около 12
месеца, кредитополучателят е заплатил на кредитора сума в общ размер на 910.05 лв., както
следва: на 29.01.2024г. – 45 лв., на 17.04.2024г. – 38 лв., на 22.04.2024г. – 55 лв., на
03.05.2024г. – 43,44 лв., на 08.10.2024г. – 100 лв., на 10.09.2024г. – 50 лв., на 10.09.2024г. –
98,90 лв., на 09.10.2024г. – 24,57 лв., на 31.10.2024г. – 455,24 лв.
Пояснява, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител и на кредитор
съгласно чл.9,ал.3 и ал. 4 от ЗПК, а сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит и за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за
1
потребителския кредит. Твърди, че посоченият договор е недействителен на основание
чл.10,ал.1 от ЗПК, чл.11,ал.1,т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, чл.21,ал.1 от ЗПК,
чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД, както и чл.146,ал.1 от ЗЗП. Посочва, че процесният договор за
кредит е сключен в нарушение на правилата на чл.10,ал.1 от ЗПК; договорът е сключен в
разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на
страните, както и не отговаря на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Твърди, че
договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител" по смисъла на
чл.10,ал.1 от ЗПК; в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи; в
договора е вписано от страна на кредитора потвърждение на потребителя, но такова
направено такова от потребителя в действителност липсва. Счита, че това обстоятелство
води нищожността на целия договор на основание чл.10,ал.1 във вр. чл.22 от ЗПК.
Твърди, че уговорката за заплащане на застрахователна премия, посочена в чл.7.1. от
договора е нищожна на основание чл.21,ал.1 вр. чл.19,ал.4 от ЗПК, чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД
и чл.146,ал.1 от ЗЗП, а сочените пороци влекат след себе си и недействителността на целия
договор. Пояснява, че в процесния договор за потребителски кредит потребителят е усвоил
сума в размер на 300 лв. Сочи, че съгласно чл.7.1 и чл.11.2 от договора, застрахователната
премия е включена в главницата по кредита, като по посочения начин въпреки че
потребителят заявява кредит в размер на 300 лв. и действително усвоява тази сума, същият
следва да върне главница в размер на 1030.80 лв. и да заплаща лихва върху последната сума.
Заявява, че по този начин се заобикаля изискването на чл.19,ал.4 от ЗПК, размерът на
сочената застраховка не е причислен към главницата по кредита, тъй като тогава
действителният размер на ГПР по кредита би надвишил значително предвидения лимит в
чл.19,ал.4 от ЗПК. Посочва, че по този начин кредиторът е заблудил потребителя, че сключва
договор при 47.82 %, докато реалният размер на ГПР би надвишил 200 %. Счита, че
приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/Е0 на ЕП и
Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Сочи, че
гореописаните такси безспорно попадат в изискванията на директивата - те са предвидими
общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. Счита, че по тези съображения тези клаузи изискват размерът им
да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР, поради което неправилното
изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Сочи,
че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като
съществено условие на договора. Заявява, че посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика" по смисъла на чл.68д,ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на
правото на ЕС. Цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ. Заявява, че
посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19,ал.4 от
2
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Позовава се на Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.,
Решение № ЗЗ от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г., Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г., както и Решение от 21.03.2024 по
дело C-714/22 на СЕС по тълкуване на член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48. Сочи, че в тази връзка и неправилното посочване на ГПР води до нищожност на
договора в цялост.
Твърди, че текстовете на договора, предвиждащи заплащането на застраховка, са
нищожни и на основание чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД. Заявява, че в настоящия случай, поради
накърняване на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД се
достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договореното
съглашение до злепоставяне на интересите на кредитополучателя, с цел извличане на
собствена облага на кредитора. Сочи, че в случая уговорената стойност на процесната
застраховка, а именно 730.80 лв., надвишава повече от 2 пъти чистата стойност на
отпуснатия заем (300 лв.). Ето защо приема, че с уговарянето на сочената застраховка
длъжникът не извлича полза или изгода, тоест не получава услуга, а само бъдещ сигурен
пасив и потенциална свръх задлъжнялост, което обезсмисля единствения му мотив да
сключи процесния договор за потребителски кредит - да си набави средства в спешен
порядък за задоволяване на текущи нужди. Счита, че не е налице никаква разумна и
съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената застраховка /730.80 лв./
и кореспондиращата им насрещна престация /усвояване на главница в размер на 300 лв./,
тоест налице е очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните
страни по облигационното правоотношение. Сочи, че неравностойността в насрещните
престации на страните, уговорили тази застраховка, е такава, че практически е сведена до
липса на престация от страна на кредитодателя, при което правно положение съдебната
практика е категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с добрите
нрави.
Твърди, че клаузите от договора, предвиждащи заплащането на застраховка и включване
на застрахователната премия в главницата по кредита, нарушават изискванията на
чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП и чл.147,ал.1 от ЗЗП; посочените клаузи по договора противоречат на
добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава последния. Счита, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен
начин съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП. Счита, че неправилно и в противоречие с изискването за
добросъвестност, като част от главницата, върху която са изчислени приложимия годишен
лихвен процент и годишния процент на разходите, е включена сума за застраховка. Заявява,
че застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за такава услуга е
задължително условие за получаване на кредита, са елемент от общия разход по кредита за
3
потребител, изрично посочен в § 1,т.1 ДР към ЗПК. Твърди, че тази разпоредба определя
застрахователните премии като разход за допълнителна услуга, свързана с договора за
кредит, а не като елемент от главницата по същия. Счита, че причисляването на разход по
кредита ката елемент от главницата води до необосновано оскъпяване на същия, тъй като
увеличава основата, към която се прилага договорения лихвен процент. Счита, че в случая
дори да се приеме, че съгласно чл.19 от договора за кредит застрахователната премия не е
задължително условие за сключването на договора, то тя е такова за получаването на
кредита. Предвид изложеното, счита, че потребителят не можа да прецени икономическите
последици от сключването на договора по смисъла на чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП.
Посочва, че процесният договор за кредит е недействителен и поради нарушаване на
изискванията на чл.11,ал.1,т.7,т.9,т.10 и 11 от ЗПК, тъй като в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема
и на ГПР. Заявява, че по отношение на лихвения процент, в чл.9.2 от договора е посочена
уговорената между страните възнаградителна лихва - 47.82 % ГЛП, който се изчислява
ежемесечно по метода на простата лихва "върху остатъчния размер на главницата по
кредита". Твърди, че от съдържанието на договора не става ясно дали посоченият лихвен
процент е фиксиран или референтен; не става ясно и каква сума ще бъде считана за
"главница" при ежемесечното изчисляване на лихвата, доколкото в чл.7 от договора,
озаглавен "Общ размер на кредита и условията за усвояването му", са посочени различни
суми, наречени "размер на кредита" - чиста сума на кредита, застраховки, общ размер на
кредита и еднократна такса за оценка на риска. Пояснява, че в договора е посочен размер на
кредита е 300 лв. и общ размер на кредита - 1030.80 лв., включващ и застрахователните
премии по застраховката, като липсва яснота коя от двете суми, сочени като "размер на
кредита", се има предвид при определяне на остатъчния размер на главницата, служещ за
изчисляване на лихвата. Твърди, че наред с това липсва уговорка относно това какъв е
лихвеният процент, приложим по отношение на посочената "застрахователна премия",
заплатена чрез "финансиране от кредитора" по реда на чл.6 от искане-декларация за
потребителски кредит. Сочи отново, че в нарушение на чл.11,ал.1,т.7 и т.10 от ЗПК, в
сключения договор застрахователната премия е включена като „общ размер на кредита",
вместо към като "общ разход по кредита за потребителя", в който попада съгласно
установената дефиниция в §1, т.1 от ДР на ЗПК. Пояснява, че в нито един момент ищецът не
е имал достъп до сумата 730.80 лв., включена в общия размер на главницата по заема. Счита,
че поради липсата на конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР, е налице
неяснота относно включените в него компоненти, препятства се възможността на
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за
връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем за потребителя начин (чл.10,ал.1 от ЗПК). Твърди, че в
настоящия случай не се доказва наличието на изготвен погасителен план към процесния
договор за кредит, съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо -
допълнителните разходи.
4
Счита, че договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, тъй като клаузата
за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Сочи, че в настоящия случай в
договора е предвидена лихва в размер на 47.82 % годишно, който размер надхвърля повече
от три пъти законната, а това представлява нарушение на добрите нрави като критерии за
норми на поведение, установени в обществото. Сочи, че практиката на ВКС по отношение
на нищожността на възнаградителната лихва е приложима и от отношение на договорите за
потребителски кредит, въпреки нормата на чл.19,ал.4 от ЗПК, предвиждаща лимит на
размера на ГПР. Заявява, че процесната клауза за възнаградителна лихва по договора
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка
счита, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност
и на целия договор /per argumentum чл.11,ал.1,т.9 във вр. чл.22 от ЗПК/.
Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл.26,ал.4 от ЗЗД по
отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят ГПР и ГЛП, тъй като
същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би
била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл.19,ал.4 от ЗПК. Твърди, че в случая
не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор
относно определянето на процента ГПР, както и размера на ГЛП да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона, или че договорът за паричен заем би бил сключен, и
ако в него не е включена клаузата за ГПР, или за ГЛП, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено
като изрично изискване в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. Позовава се на Решение по дело C-453/10,
Perenicova and Perenic, точка 35 и C-397/11, ERIKA JOROS, точка 47.
Предвид изложените съображения, счита, че клаузите на договора, уговарящи ГЛП и ГПР,
както и погасителния план към договора, са нищожни, което от своя страна влече
цялостната нищожност на самия договор на основание чл.22 от ЗПК, като неотговарящ на
изискванията на чл.11,ал.1,т.9,т.10, т.11 и т.12 от ЗПК, както и чл.21,ал.1 и чл.19,ал.4 на ЗПК.
Счита, че процесният договор е недействителен на основание чл.10,ал.1 от ЗПК,
чл.11,ал.1,т.7, т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, чл.21,ал.1 от ЗПК, чл.26,ал.1,
предл.3 от ЗЗД, както и чл.146,ал.1 от ЗЗП, а съгласно чл.2 от ЗПК, когато не е спазено
изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е
размерът на годишния процент на разходите, целият договор за потребителски кредит е
недействителен.
Сочи, че съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В тази връзка счита, че е налице правен интерес от
предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл.23
от ЗПК във вр. чл.22 от ЗПК във вр. чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за сумата от 610.05 лв.,
5
представляваща разликата между заплатената по кредита сума в размер на 910.05 лв. и
усвоената главница в размер на 300 лв.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди, на основание чл.55,ал.1,предл.1 от
ЗЗД във вр. чл.21,ал.1 от ЗПК, чл.26,ал.1 от ЗЗД и чл.146,ал.1 от ЗЗП, ответника „ТИ БИ АЙ
БАНК" ЕАД с ЕИК *********, да заплати на Р. Д. П. сума в размер на 610.05 лв.,
представляваща недължимо платени суми във връзка с договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова
молба до датата на окончателното й заплащане. Моли съда да осъди ответника да заплати
направените разноски в настоящото производство, ведно с адвокатско възнаграждение.
Моли съда при евентуално уважаване на исковата претенция присъдените суми да бъдат
преведени по следната специална банкова сметка: "Обединена Българска Банка" АД, IBAN:
BG..., титуляр: адв. П. С. П. - клиентска сметка на основание чл.39 от ЗА.
В съдебно заседание, ищецът Р. Д. П., редовно призован, не се явява, не се представлява.
Депозира писмена молба чрез пълномощника си - адвокат П. П. от САК, с която моли съда
да разгледа делото в негово отсъствие. Поддържа предявения иск. Извършва изменение на
размера на предявения иск, като увеличава същия от 610,05 лв. на 1182,80 лв., допуснато от
съда с протоколно определение от 15.04.2025г. Излага съображения. Моли съда, предвид
извършеното от ответника признание на иска, да постанови решение по реда на чл.237,ал.2
от ГПК, с което да уважи предявения иск поради признанието му. Претендира присъждане на
разноските по делото и на адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА.
Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1421, район „Лозенец“, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52-54,
представлявано от изпълнителните директори Н.Г.С., А.Ч. Д., В.А.Г. и Л.Т., чрез
пълномощник – юрисконсулт Д. Р., депозира писмен отговор.
Счита иска за допустим и основателен. Моли съда да вземе предвид, че процесният
договор е сключен от разстояние при условията на ЗПФУР, като инициативата за сключване
на договора е била на ищеца. Твърди, че договорът е сключен през мобилното приложение
на Банката, като ищецът сам е избрал размера на кредита, срока за погасяване и
допълнителната услуга - застраховка. Сочи, че само по себе си вземането на допълнителната
услуга не е условие да се получи кредита, като това е ясно записано в договора за кредит
(чл.19), а също така самият електронен процес по сключването на договора позволява
свободното включване и изключване на тази допълнителна услуга. Заявява, че веднъж
избрана, цената на допълнителната услуга се определя от срока на кредита и от размера на
кредита. Посочва, че в конкретния случай избраният от ищеца срок за погасяване на кредит
в размер на 300 лева е ненормално дълъг - 60 месеца (5 години), а това е довело до
несъразмерно голямата цена на застраховката спрямо ползвания кредит.
Моли съда да вземе предвид, че в изпратения му пакет от документи липсват последните
страници на иска и не може да се запознае с петитума и евентуални доказателствени искания
на ищеца. Като относимо към спора моли съда да вземе предвид, че към настоящия момент
процесния договор за кредит е предсрочно погасен, като извършените плащания са на обща
6
стойност 1 482.80 лв., както е описано в отговора на исковата молба.
Предвид изложеното, признава иска на ищеца за възстановяване на платените от него
суми, надхвърлящи 300 лева, за основателен. Не възразява съдът да се произнесе с решение
по признание на иска, като съобразно това моли съда да определи и размер на адвокатско
възнаграждение под нормативно установения минимален размер за адвокатски хонорар
предвид липсата на правна сложност на делото.
В съдебно заседание, ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1421, район „Лозенец“, ул. „Д. Хаджикоцев”
№ 52-54, редовно призован, не се представлява.
При тези обстоятелства, предвид признанието на иска, извършено от ответника с
писмения отговор на исковата молба, и искането, предявено от ищеца с молба вх. №
5212/09.04.2025г., чрез пълномощника му – адв. П. П. от САК, за постановяване на решение
при признание на иска, съдът счита, че са налице предпоставките на чл.237,ал.1 от ГПК в
процесния случай. Съобразно правилото, установено в чл.237,ал.2 от ГПК, съдът в
настоящото съдебно решение не излага мотиви съгласно чл.236,ал.2 от ГПК, като указва, че
решението се основава на признанието на иска от ответника. Заедно с това, съдът намира, че
признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави и ответникът може да се
разпорежда с него.
Предвид изложеното по-горе и признанието на иска, извършено от ответника с писмения
отговор на исковата молба, съдът следва да постанови решение при признание на иска, като
уважи изцяло предявения иск с правно основание чл.55,ал.1 от ЗЗД срещу него. Предявеният
иск следва да бъде уважен, като ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД с ЕИК ********* бъде
осъден да заплати на Р. Д. П. сума в размер на 1182,80 лв., представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит № 720031276493/26.10.2023г., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
– 04.11.2024г. до датата на окончателното й изплащане.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, основателна се явява и
претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото съдебни разноски за платена
държавна такса в размер на 52 лв., които следва да се възложат в тежест на ответника
изцяло, съразмерно на уважената част от иска. Наред с изложеното, съдът намира за
основателна претенцията на адвокат П. П. от САК, като процесуален представител на
ищеца, за присъждане в негова полза на дължимото адвокатско възнаграждение съобразно
чл.38 от Закона за адвокатурата и Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Налице са предпоставките, визирани в чл.78,ал.1 от ГПК, в процесния
случай, а наред с това ищецът Р. П. е упълномощил редовно адвокат П. П. от САК да го
представлява по настоящото дело и последният е реализирал надлежно и в пълен обем
процесуалното представителство в съдебното производство. Видно от приложеното по
делото адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 06.02.2024г., в
същите е удостоверено, че упълномощаването е по реда на чл.38,ал.1,т.2 от ЗА /безплатна
7
адвокатска помощ на материално затруднени лица/. Съгласно чл.38,ал.2 от ЗА, в случаите по
ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, и съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36,ал.2
и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника да
заплати на адвокат П. П. от САК адвокатско възнаграждение за процесуалното
представителство и защита на ищеца по предявения иск по чл.55,ал.1 от ЗЗД, определено на
основание чл.38,ал.2 във вр. ал.1,т.2 във вр. чл.36,ал.2 от ЗА и чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1
от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа в минималния размер от 418,28 лв.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1421, район „Лозенец“, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52-54, ДА
ЗАПЛАТИ на Р. Д. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.О. ул...№..., с пълномощник – адв. П.
С. П. от САК, по банкова сметка в „Обединена Българска Банка" АД, с IBAN: BG, с титуляр:
адв. П. С. П. от САК - клиентска сметка на основание чл.39 от ЗА, СУМА в размер на
1182,80 лв. /хиляда сто осемдесет и два лева и осемдесет стотинки/, представляваща
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 720031276493 от
26.10.2023 г., сключен между ,,Ти Би Ай Банк" ЕАД с ЕИК ********* и Р. Д. П., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
– 04.11.2024г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1421, район „Лозенец“, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52-54, ДА
ЗАПЛАТИ на Р. Д. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.О. ул...№..., с пълномощник – адв. П.
С. П. от САК, по банкова сметка в „Обединена Българска Банка" АД, с IBAN:
BG45UBBS81551014243060, с титуляр: адв. П. С. П. от САК - клиентска сметка на
основание чл.39 от ЗА, СУМА в размер на 52,00 лв. /петдесет и два лева/, представляваща
направените по делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1421, район „Лозенец“, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52-54, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат П. С. П. от Софийска Адвокатска колегия, с личен номер
**********, с код по Булстат *********, по банкова сметка в „Обединена Българска Банка"
АД, с IBAN: BG, с титуляр: адв. П. С. П. от САК - клиентска сметка на основание чл.39 от
ЗА, СУМАТА от 418,28 лв. /четиристотин и осемнадесет лева и двадесет и осем
стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38,ал.2
във вр. ал.1,т.2 във вр. чл.36,ал.2 от Закона за адвокатурата и чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Решението е постановено при признание на иска от ответника „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД с
8
ЕИК *********.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновски Окръжен съд, в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК, на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Районен съд – Горна Оряховица: _______________________
9