№ 12662
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20241110108307 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Т. И. С. срещу б, уточнена
с молба от 23.02.2024 г., с която са предявени кумулативно съединени конститутивни искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на
уволнението й, извършено със заповед № 4 от 31.01.2024 г. на главния изпълнителен
директор на б, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на
заеманата преди уволнението длъжност – „директор“ на Дирекция „Оперативна дейност“
към Централно управление на б, както и осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер на 31 608 лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 01.02.2024
г. до 01.08.2024 г.
Ищецът Т. И. С. твърди, че с ответника се намирали в трудово правоотношение въз
основа на трудов договор от 21.08.2023 г., по силата на което заемала длъжността
„директор“ на Дирекция „Оперативна дейност“ при Централно управление на б. Сочи, че на
31.01.2024 г. й била връчена заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение на
основание чл. 328, ал. 2 КТ. Счита, че не са налице изискванията на посочената разпоредба,
поради което намира прекратяването на трудовото й правоотношение за незаконосъобразно.
По така изложените доводи предявява разглежданите искове и моли да бъдат уважени.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявените искове. Поддържа, че уволнението е извършено при спазване на
законовите изисквания. В условията на евентуалност в случай, че бъде уважен искът по чл.
344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ прави възражение за прихващане срещу претенцията на
ищеца със свое вземане за връщане на платено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено
предизвестие в размер на 5 168 лева. Оспорва и размера на претендираното обезщетение за
оставане без работа, като поддържа, че в брутното трудово възнаграждение, въз основа на
което се определя и размерът на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ не
следва да се включват ваучери за храна, за което излага подробни съображения. Моли
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
1
от фактическа и правна страна следното:
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото са отделени за
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е съществувало
трудово правоотношение, въз основа на трудов договор, по който ищцата е заемала
длъжността „директор“ на Дирекция „Оперативна дейност“ към Централно управление на б,
което е било прекратено със заповед № 4 от 31.01.2024 г. на главния изпълнителен директор
на б на основание чл. 328, ал. 1 КТ. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема така
посочените обстоятелства за установени.
От представеното по делото допълнително споразумение № 667 от 21.08.2023 г. се
установява, че страните са уговорили изменение на заеманата от ищцата длъжност от
„ръководител отдел“ на отдел „Пощенски услуги“ към дирекция „Пощенски услуги и
логистика“ в Централно управление на б на „директор“ на дирекция „Пощенски услуги и
логистика“ в Централно управление на б. Между страните не се спори, а и от събраните по
делото писмени доказателства – отбелязванията в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, договор № ВД-62/22.12.2022 г. за възлагане на управлението на ЕАД с
държавно участие в капитала, бизнес програма за 2023 г. – 2025 г. заедно с бизнес план за
2023 г. на б и договор за възлагане на управлението и представителството на б от 23.12.2022
г., се установява, че изпълнителният директор издал процесната заповед е сключил договор
за управление на предприятието на 23.12.2023 г.
При така установеното от фактическа страна съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно чл. 328, ал. 2 КТ освен в случаите по ал. 1 служителите от ръководството на
предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 и
поради сключването на договор за управление на предприятието. Уволнението може да бъде
извършено след започване на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9
месеца.
Следователно по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в тежест на ищеца е да
докаже съществувало между страните безсрочно трудово правоотношение, което е
прекратено. В тежест на ответника е да докаже, че уволнението е законосъобразно
извършено, т.е., че е упражнил законосъобразно правото си на уволнение по реда на чл. 328,
ал. 2 КТ, а именно: наличието на сключен договор за управление на дружеството; надлежно
изявление от лицето, упражняващо работодателска власт за прекратяване на трудовото
правоотношение /лицето, на което е възложено управлението/; изявлението да е отправено
до лице, което заема ръководна длъжност съобразно легалното тълкуване дадено в § 1, т. 3
от ДР на КТ и изявлението за прекратяване съответно с/ или без спазване на предизвестието
да е станало в 9-месечен срок от сключване на договора за управление.
Работодателят може да ползва специалния и изключителен ред, въведен с нормата на
чл. 328, ал. 2 КТ, при сключването на всеки нов договор за управление, възлагащ му нов
следващ мандат, по отношение ръководството на предприятието, правно и организационно
обособено като ТД. Несъмнено е, че при този свой нов мандат последният разполага с
предоставена му от законодателя и ограничена само в рамките разумния срок правна
възможност да сформира и нов ръководен екип. Горното разбиране следва от целта и духа
на закона - да се предостави реална възможност на субекта на работодателската власт да
подбере най-необходимите му по негова едновластна преценка служители, с които би бил
във възможност да изпълни възложените му нови стопански задачи. Деветмесечният срок по
чл. 328, ал. 2 КТ е обвързан само от едно условие - сключване на договор за управление.
Когато този факт е налице, срокът започва да тече от датата на сключване на договора.
В разглеждания спор между страните не е спорно, че ищцата е заемала ръководна
длъжност по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, както и относно наличието на сключен
договор за управление на дружеството и надлежно изявление от лицето, упражняващо
работодателска власт за прекратяване на трудовото правоотношение /лицето, на което е
възложено управлението/. Не се установява обаче от събраните по делото доказателства да е
спазен предвиденият в закона 9-месечен срок от сключване на договора за управление. От
събраните по делото писмени доказателства се установява, че такъв е сключен с
изпълнителния директор на дружеството – Филип Алексиев на 23.12.2022 г. Следователно
2
същият е можел законосъобразно да упражни правото за прекратяване на трудовото
правоотношение с ищцата до 23.09.2023 г. Процесното правоотношение обаче е прекратено
едва на 31.01.2024 г.
При тези съображения уволнението на Т. И. С., извършено на основание чл. 328, ал. 2
КТ със Заповед № № 4 от 31.01.2024 г. на главния изпълнителен директор на б се явява
незаконно само на това основание и като такова подлежи на отмяна на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ.
Относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ:
С оглед изхода на спора по главния иск основателен се явява и обусловеният иск по чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност –
„директор“ на Дирекция „Оперативна дейност“ към Централно управление на б при
ответника. В случая не е налице пречка за възстановяване й на работа, тъй като същата е
работила по безсрочно трудово правоотношение, а не по срочно такова, срокът на който да е
изтекъл.
Относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ:
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
следва да са налице следните три предпоставки: 1/ уволнението на работника или служителя
да е признато за незаконно; 2/ да е налице вреда, съизмеряваща се с пропуснатото от
работника или служителя за времето след уволнението, през което е останал без работа, но
за не повече от шест месеца, брутно трудово възнаграждение и 3/ причинна връзка между
незаконното уволнение и оставането на служителя без работа. Ако липсва която и да е от
трите предпоставки, така предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
В конкретния случай уволнението е признато за незаконно и като такова следва да
бъде отменено. Искът по чл. 225, ал. 1 КТ е предявен за период от 6 месеца – от 01.02.2024 г.
до 01.08.2024 г. Съдебното дирене в настоящото производство обаче е приключило на
22.05.2024 г., като ангажираните от ищцата по делото доказателства за оставането й без
работа касаят периода 01.02.2024 г. – 22.05.2024 г. Не е налице основание за приемането на
извод, че през този период същата е получавала доходи по друго трудово правоотношение
или за друга работа, като няма данни и доказателства да е сключила последващ трудов
договор с друг работодател, за липсата на които данни сочат и вписванията в трудовата й
книжка. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се определя на базата на полученото от
работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от
работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е
предвидено (чл. 228, ал. 1 КТ).
В случая между страните не се спори, а и от представения по делото фиш за заплата за
месец декември 2023 г. се установява, че за месец декември 2023 г. на ищцата е начислено
основно трудово възнаграждение в размер на 3 800 лева, допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 1 368 лева и
ваучери в размер на 100 лева. Спорен по делото е въпросът следва ли в брутното трудово
възнаграждение, представляващо база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ,
да се включи сумата за ваучери от 100 лева.
Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен
годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се
включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт,
с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които
имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно
заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от
Кодекса на труда; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена
необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда; 7. възнаграждението по реда на чл.
268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.
Съгласно разпоредбите на чл. 15, ал. 1 и 2 от Наредбата за структурата и организацията
3
на работната заплата допълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и 12 са с постоянен
характер, като за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и
допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното
време.
Следователно в основата за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, каквото е и
процесното, следва да бъдат включени основното трудово възнаграждение на служителя,
допълнителните, които самият закон изрично дефинира като постоянни, както и
непосочените изрично в наредбата допълнителни възнаграждения, които отговарят на
въведените в нормата на чл. 15, ал. 2 критерии за честота и периодичност на изплащането и
начин на уговаряне на дължимостта и размера им. Така, в случай че се касае за ежемесечно
изплащано възнаграждение, чиито дължимост и размер не са обусловени от волята и
преценката на работодателя, както и от постигнатите от служителя резултати, т. е. от
качеството на извършената работа, а са уговорени като ежемесечно задължение на субекта
на работодателска власт, дължимо само заради факта на положен от служителя труд по
съществуващото помежду им трудово правоотношение, следва да се приеме, че се касае за
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Направените в този смисъл
изводи намират опора в разясненията, касаещи дефинирането на дадено възнаграждение
като такова с непостоянен характер, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК
Решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV ГО, в което е прието, че
„допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време,
а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с
постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата“, както и че „целевите награди и премиите поради предназначението
си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат
към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. В този смисъл е
решение № 847/2010 г. от 14.01.2011 г. по гр. дело № 1558/2009 г. на ВКС, IV ГО.
В разглеждания случай в Колективния трудов договор от 29.06.2022 г., действал в
предприятието на ответника към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, за
който не се спори, че е обвързвал ищецът и по-конкретно в клаузите на чл. 87 – чл. 93 са
уредени задълженията на работодателя във връзка с осигуряване на социално-битовото
обслужване и подпомагане на работниците и служителите. Така, съгласно чл. 87, ал. 1 и 2
средствата за социални разходи и техният размер се договарят ежегодно в Съвета за
социално сътрудничество /ССС/, като същите са неразделна част от Годишната политика на
доходите, като договарянето се извършва едновременно с приемането на бюджета на
дружеството за съответната година. В чл. 88, ал. 1 и ал. 2 е предвидено, че ежегодно ССС
приема разпределението и изразходването на средствата за социални плащания, определени
по реда на чл. 87, като същите се разпределят за изброените направления, включващи и
месечни средства за порцион/ваучери (т. 7). Предвидено е, че Съветът за социално
сътрудничество договаря ежегодно в края на календарната година за следващата
минималните размери на средствата за социални плащания уредени в чл. 88, ал. 2 КТД. В чл.
90, ал. 1 е предвидено, че месечните социални плащания по чл. 88, ал. 2, т. 7 – за
порцион/ваучер се разпределят пропорционално на отработеното време за срока на
действието на КТД. Между страните не се спори, че същите са определени в размер на 100
лева месечно и се изплащат ежемесечно въз основа на КТД.
При така установените обстоятелства се налага извод, че в случая изплащането на
сумата за ваучери за храна на посочената стойност е форма на изплащане в полза на
служителите на ответника, обвързани от колективния трудов договор, в т. ч. и на ищеца, на
допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3
от Наредбата. Този извод се обуславя от обстоятелството, че същите се предоставят
ежемесечено и съобразно изричната формулировка на чл. 88 и сл. се дължат безусловно от
работодателя, без възможност същият да извършва самостоятелна преценка дали и на кого
да предостави тези месечни средства за прорцион/ваучери, респ. каква да бъде тяхната
стойност. Касае се следователно за вменено с КТД задължение на работодателя, чиито
изпълнение и размер не са обусловени от неговата преценка за качеството на свършената от
всеки конкретен служител работа или от постигнатите финансови резултати на
4
предприятието, а са обвързани единствено от факта на престиран труд по трудово
правоотношение с б. Без значение при преценката дали се касае за допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер е соченото от ответника обстоятелство, че ваучерите
представляват социална придобивка. Това е така, тъй като съобразно изричните уговорки в
колективния трудов договор месечните средства за порцион/ваучери се следват за положен
труд, т.е. на практика възнаграждават същия. Наред с това, доколкото и трудовото
възнаграждение, изплащано в пари, има социално-битова функция, идентична с тази на
„социалните придобивки“ под формата на ваучери за храна - да обезпечи насъщните нужди
на работника или служителя и неговото семейство, се налага извод, че в случая само по себе
си това тяхно предназначение, както и начинът на формиране на средствата за
предоставянето им не са годни да опровергаят правната им същност на допълнително
трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на закона. Още повече, че на
практика ваучерите за храна материализират вземане за определени стоки, а съгласно
нормата на чл. 269, ал. 2 КТ допълнителни трудови възнаграждения или част от тях могат да
се изплащат в натура, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен
трудов договор или в трудовия договор (в този смисъл и решение № 23 от 16.02.2016 г. по
гр. д. № 1407/2015 г., ІІІ ГО на ВКС).
Предвид изложеното се налага приемането на извод, че в брутното трудово
възнаграждение, представляващо базата за определяне на следващото се на ищцата
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ наред със сумите за основно трудово възнаграждение и за
допълнително такова за трудов стаж и професионален опит, следва да се включи и
стойността на ваучерите в размер на 100 лева. Следователно брутното трудово
възнаграждение на ищцата за последния пълен отработен месец е в размер на 5 268 лева, от
които 3 800 лева – основна заплата, 1 368 лева – допълнително трудово възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит и 100 лева за ваучери. При това положение
обезщетението за оставане без работа за установения дължим период от 01.02.2024 г. до
22.05.2024 г. възлиза на 19 408,42 лева, до който размер и период предявеният иск се явява
основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 31608 лева и за периода от
23.05.2024 г. до 01.08.2024 г. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По възражението за прихващане:
Предвид изводите на съда по отношение на иска по чл. 225, ал. 1 КТ, следва да бъде
разгледано и възражението за прихващане на ответника с платено от него обезщетение по
чл. 220, ал. 1 КТ.
Съгласно константната съдебна практика обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ,
изплатено за неспазен срок на предизвестие, подлежи на прихващане от размера на
предявеното с иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като двете
вземания обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения, а именно
оставането му без работа /в този смисъл Решение № 770 от 8.12.2010 г. на ВКС по гр. д. №
312/2010 г., III ГО, Решение № 88 от 29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 590/2009 г., III ГО,
Решение № 67 от 09.04.2014 г. по гр.д. № 4085/2013 г., по описа на ВК, III ГО, Решение №
178 от 09.11.2017 г. по гр.д. № 375/2017 г., по описа на ВКС, III ГО/.
Между страните не се спори, а и от неоспорения и приет по делото фиш за заплата за
месец януари 2024 г. се установява, че ищецът е получил обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за
неспазен срок на предизвестие в размер на 5 168 лева. Следователно възражението на
ответника за прихващане се явява основателно до посочения размер на вземането му.
При това положение предявеният от ищеца иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1
КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа следва да бъде уважен до сумата в
размер на 14 240,42 лева, а за разликата до установения дължим размер от 19408,42 лева,
следва да бъде отхвърлен поради погасяването му чрез прихващане.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски
съразмерно на уважената част от исковете. Същият претендира такива за платено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 5270 лева, което определено съразмерно на уважената част
от исковете възлиза на сумата в размер на 4255,76 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
5
отхвърлената част от исковете. Същият претендира такива за юрисконсултско
възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. Наредбата за заплащането на правната
помощ е в размер на 100 лева. Същото определено съразмерно на отхвърлената част от
исковете възлиза на 54,95 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът б следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СРС дължимата държавна такса в размер на 729,62 лева, определена съразмерно
на уважената част от исковете.
Воден от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за незаконно и ОТМЕНЯ уволнението на Т. И. С., с ЕГН **********,
извършено със Заповед № 4 от 31.01.2024 г. на главния изпълнителен директор на б, с ЕИК
,, с която на основание чл. 328, ал. 2 КТ е прекратено трудовото й правоотношение.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Т. И. С., с ЕГН ********** и
адрес гр. София, ж.к. „Дружба“, бл. 63, ап. 2, на длъжността „директор“ на Дирекция
„Оперативна дейност“ към Централно управление на б, с ЕИК ,.
ОСЪЖДА б, с ЕИК , и със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Акад.
Стефан Младенов“ № 1, бл. 31, да заплати на Т. И. С., с ЕГН ********** и с адрес гр.
София, ж.к. „Дружба“, бл. 63, ап. 2, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ
сумата в размер на 14 240,42 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа
за периода от 01.02.2024 г. до 22.05.2024 г., ведно със законната лихва от 14.02.2024 г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 14
240,42 лева до сумата в размер на 19 408,42 лева като погасен чрез прихващане с изплатено
от ответника обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на
5 168 лева, както и за разликата над сумата в размер на 19 408,42 лева до пълния предявен
размер от 31 608 лева и за периода от 23.05.2024 г. до 01.08.2024 г.
ОСЪЖДА б, с ЕИК , и със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Акад.
Стефан Младенов“ № 1, бл. 31, да заплати на Т. И. С., с ЕГН ********** и с адрес гр.
София, ж.к. „Дружба“, бл. 63, ап. 2, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 4
255,76 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА Т. И. С., с ЕГН ********** и с адрес гр. София, ж.к. „Дружба“, бл. 63, ап. 2,
да заплати б, с ЕИК , и със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Акад. Стефан
Младенов“ № 1, бл. 31, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 54,95 лева –
разноски по делото.
ОСЪЖДА б, с ЕИК , и със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Акад.
Стефан Младенов“ № 1, бл. 31, да заплати по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в размер на 729,62 лева – държавна такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6