РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 30.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 15999/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 165284/21.12.2016 г., предявена от К.А.Р., с
ЕГН:
**********, с адрес: ***5, против З. „Б.И.“
АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***.
Ищцата твърди, че на 17.11.2015 г., около 17.40 часа, в гр.
София, на бул. „Г.М.Д.“, П.А.К., при управление на лек
автомобил „Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******, в посока към бул.
„Цариградско шосе“, преди кръстовището с кръгово движение, нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал
пътнотранспортно произшествие (ПТП) с пресичащата на пешеходна пътека пешеходка
– К.А.Р..
Ищцата твърди, че в резултат на описаното ПТП
са й били причинени следните травматични увреждания: Фрактура на базиса на пета
метатарзална кост на дясното ходило; Сътресение на мозъка; Контузия на главата.
От описаните травматични увреждания, ищцата претърпяла изключително интензивни
болки и страдания, които търпяла към предявяване на исковата молба и щяла да
търпи и за в бъдеще.
Ищецът
твърди, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил “Фолксваген Транспортер“, с рег. № ******* ,
включително и на водача П.А.К..
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 30 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 17.11.2015 г. Ищецът претендира и направените
по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. „Б.И.“ АД е депозирал отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по
силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал
гражданска отговорност на водача на лек
автомобил “Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******. Оспорва иска с възражението, че е неоснователен, евентуално – в
завишен размер.
Ответникът оспорва да е извършен деликт от
страна на П.А.К., като водач на посочения лек автомобил. Оспорва и причинно -
следствената връзка между твърдените от ищцата телесни увреждания и
произшествието. Сочи,
че от представенат по делото медицинска документация било видно, че на
17.11.2015 г., К.А.Р. е била приета в болнично заведение с оплаквания от главоболие, без
гадене и повръщане. Описана била травма на главата – контузия на меките тъкани.
Били са направени ренгенови изследвания на гръден кош, шийни прешлени и на
дясна глезенна става. Не са били описани травматични увреждания на костите.
Ищцата била консултирана с ортопед по повод болките в дясна глезенна става,
който препоръчал наблюдение и компреси. Била изписана в добро състояние, без
настъпили усложнения. Ответникът обръща внимание, че две седмици по – късно (на
01.12.2015 г.), в представеното разчитане на ренгеново изследване, е било
описано наличие на „пълна коса фрактура на базиса на 5-та метатарзална кост“ …
без разместване на фрагментите. Липсата на данни за наличие на фрактура в
първото ренгеново изследване и липсата на каквито и да е документи за
предприетото лечение, поставяли под съмнение причинната връзка на тази фрактура
с процесното ПТП. Ответникът сочи, че твърдяната фрактура на 5-та метатарзална
кост на дясното ходило, описана две седмици по-късно след инцидента, не може
категорично да се свърже с процесното ПТП.
При условията на евентуалност, ответникът релевира
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищцата, като твърди, че последната, макар и да е пресичала на обозначено за
целта място, не се е съобразила с реална опасност и е действала по опасен и
рисков за собствения й живот и здраве начин. Ищцата е можела да се съобразила с
посоката и скоростта на движение на автомобила и да не предприема пресичане, с
което да избегне удара. Ответникът счита, че в случая, приносът на пешеходеца е
бил не по-малко от 50 %, с оглед конкретната обстановка и допуснатите нарушения
от страна на двамата участници в ПТП. Предвид изложеното, ответникът
счита, че претендираното обезщетение е завишен, като същото следва да се
определи в размер до 5000 лева – в случай, че се установи счупване на ходилната
костица.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа
предявения иск и направените доказателствени искания.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на
застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва
да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно
управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира
отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди,
противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи
обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото
лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на
обратно пълно доказване.
В
настоящия случай, не се спори по делото, че към 17.11.2015 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, З. „Б.И.“ АД е застраховало гражданската отговорност на лицата,
правомерно управляващи лек автомобил “Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******,
включително и на водача П.А.К.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ
се в отношенията между страните по делото (с определението от 10.08.2017 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът
приема за установено по делото, че на 17.11.2015 г., около 17.40 часа, в гр. София, на бул. „Г.М.Д.“, преди кръстовището с кръгово движение, е
реализирано пътнотранспортно
произшествие между лек автомобил
„Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******, управляван от П.А.К. и пешеходката К.А.Р..
Настъпването
на процесното ПТП и участието на лицето, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, се установява от приетия по делото Констативен
протокол № К 951, съставен на 17.11.2015
г. от дежурен ПТП при О „ПП“ – СДВР, който е посетил мястото на ПТП. В Констативния протокол, като обстоятелства и
причини за ПТП, е посочено, че лек автомобил
„Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******, управляван от П.А.К.,*** от бул. „Драган Цанков“ към бул.
„Цариградско шосе“ и на пешеходна пътека, непосредствено преди кръстовището с
кръговото движение на „4-ти км.“, сигнализирана с пътен знак Д 17 и пътна
маркировка М8.1 от ППЗДвП, непропуска и реализира ПТП с пресичащата по пътеката
пешеходка Р.. Посочено е, че на водача П.А.К. е съставен Акт за
установяване на административно нарушение № 822973/17.11.2015 г.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля В.Г.Д., който е
бил очевидец на процесното ПТП. При настъпване на ПТП, свидетелят бил на
спирката на тролей № 5 на кръговото кръстовище на „4-ти км.“. Сочи, че е било
късен следобед, след пет, пет и половина, било лек здрач, към стъмване, но мястото
било сравнително осветено. Платното на бул. „Г.М.Д.“ било с две ленти, по които
се движели две колони автомобили, в посока от ж.к.. „Дървеница“ към кръговото
кръстовище. Свидетелят видял бял бус, който карал „доста бързо“ в лявото платно
в своята посока на движение, „все едно в лентата за изпреварване“. Свидетелят
сочи, че другите автомобили били спрели на пешеходната пътека, но бусът не
спрял и ударил една жена, която пресичала пътното платно от дясната страна на
водача на микробуса, в посока откъм „Орифлейм“, като жената вървяла бавно. След
удара, жената паднала на самата пешеходна пътека, назад на глава. Имало обилно
кръвотечение.
По
делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза, което не
е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и компетентно.
Видно от заключението по АТЕ и уточненията на вещото лице в открито съдебно
заседание на 03.12.2018 г., дадени след съобразяването на всички установени
обективни данни по делото, при бавен ход на пешеходката, ударът е бил
предотвратим за водача на микробуса.
Вещото лице е посочило още, че ударът е бил нанесен от микробус, а
водачът на микробуса се намира по-високо над леките автомобили, поради което и
може да се приеме, че е имал възможност да види пешеходката още когато тя се е
намирала на десния тротоар.
Ищцата твърди, че в резултат на процесното
ПТП са й били причинени следните травматични увреждания: Фрактура на базиса на
пета метатарзална кост на дясното ходило; Сътресение на мозъка; Контузия на
главата;
Ответникът
оспорва
причинно - следствената връзка между твърдените от ищцата телесни увреждания и
произшествието. Твърди, че фрактурата на 5-та метатарзална кост на
дясното ходило, описана две седмици по-късно след инцидента, не може
категорично да се свърже с процесното ПТП.
По
делото е представена епикриза № 818, издадена от УМБАЛ „Света Анна“ АД – София,
в която е посочено, че на 17.11.2015 г., К.А.Р. е постъпила на лечение в
Клиника по неврохирургия с диагноза „Мозъчно сътресение. Контузия на главата –
парието окципитално“. Съобщила, че е
пострадала при ПТП като пешеходка, като при инцидента си ударила главата. За
кратко била зашеметена. Оплаквала се е от главоболие, без гадене и повръщане.
Съобщила е и за болки в десния глезен и дясна китка. На ищцата били направени
изследвания, включителн и рентгенография на десен глезен, при която не били
констатирани травматични изменения на дясната глезенна става. На 20.11.2015 г.,
ищцата била изписана с подобрения, в стабилизирано соматично и неврологично
състояние. Препоръчано й било наблюдение и при необходимост преглед от
специалист, включително ортопед.
В
представената рентгенография на дясно ходило, направена на ищцата в ДКЦ „С.“
София, е посочено, че са налице рентгенови данни за пълна коса фрактура на
базиса на 5-та метатарзална кост без съществена дислокация на костните
фрагменти.
По
делото е прието заключението по първоначалната съдебно – медицинска експертиза.
Вещото лице, след като се е запознало с представените по делото медицински
документи и след личен преглед на ищцата (на 05.12.2017 г.), е приело, че в
резултат на процесното ПТП, ищцата е получила следните увреждания: Мозъчно
сътресение; Контузия на главата (тилно странично). Фрактура на базиса на пета
метатарзална кост на дясното ходило; Лечението е било консерватевно с гипсов
ботуш, постелен режим и обезболяващи. Вещото лице е посочило, че при прегледа е
констатиран оток на дясното ходило. Ищцата е претърпяла болки и страдания около
2 месеца, като през първите 15 дни, болките са били с по-интензивен характер.
За в бъдеще ще има болки в областта на счупването при по-голямо натоварване и
при промяна на времето, които ще продължат за цял живот.
В открито съдебно заседание на 18.12.2017 г., вещото лице по СМЕ уточнява,
че при първоначалните изследвания в УМБАЛ „Св. Анна“ е била направена „снимка“
на глезена, на която фрактурата не е могла да бъде открита. Освен това, ищцата
е била настанена в Клиника по неврохирургия и не е била направена консултация с
ортопед. Вещото лице е категорично, че счупването на пета метатарзална кост е
настъпило при процесното ПТП, въпреки, че е установено по-късно, на 01.12.2015
г., когато ищцата е била прегледана в ДКЦ „С.“. Обяснява, че оттокът е
бил обхванал глезана и ходилото, поради което и не е установена диагнозата.
След 14-ия ден, оттокът е спаднал и се е оформила болката в метатарзалната
кост.
По делото е прието заключението по повторната съдебно –
медицинска експертиза, от което се установяват идентични факти, а именно, че в
резултат на процесното ПТП, ищцата е получила следните травматични увреждания:
Контузия на главата в теменно – тилната област; Мозъчно сътресение; Контузия на
дясната глезенна става; Фрактура на базата на петата метатарзална (предноходилна) кост на дясното
ходило; Вещото лице по повторната СМЕ също е констатирало, че след ПТП ищцата е
била приета по спешност в УМБАЛ „Св. Анна“ – София, като болничното лечение е
включвало медикаментозна терапия, компреси и клинично наблюдение. Амбулаторно
поради продължаващите болки в дясното ходило и глезенната става, ищцата е била
прегледана от травматолог, били са направени ренгенови снимки на дясното ходило
и е била диагностицирана фрактура на базата на петата метатарзална кост. Била е
поставена гипсова имобилизация за 30 дни, след свалянето на която е назначена
рехабилитация.
В повторното заключение по СМЕ е посочено, че патоморфологията на
претърпяната от ищцата фрактура засяга основата на метата метатарзална кост.
При такава травма, обикновено има навяхване на глезенната стави и в конкретния
случай с оток и посттравматичен хематом от външната страна на глезена, който
продължава дистално по външната страна на ходилото, където е мястото на
счупването. Вещото лице е посочило, че тази травма отзвучава за период от около
75 дни, като в повечето случаи най-продължително се задължа отока по гърба на
ходилото. Вещото лице е приело, че функцията (на ходилото) е възстановена
напълно и без остатъчни явления.
Видно от ПСМЕ, в острия период след травмата, ищцата е имала силни болки
поради разтягането на меките тъкани около глезенната става, счупването на
петата метатарзална кост, развиващия се хематом и нарастващия посттравматичен
оток. Страданията са били свързани и с носенето на имобилизираща гипсова
превръзка за 30 дни и затруднение в хигиенното обслужване и придвижването.
Експертизата е приела, че в случая се касае за пропуск в пълното
диагностициране на травмата поради водещата клинична симптоматика от външната
страна на глезенната става и ограничаване на рентгеновото изследване само в
тази зона (което се случвало в клиничната практика).
Въз основа на
събраните по делото писмени доказателства и заключенията по СМЕ, съдът приема
за установено по делото, че в резултат на процесното ПТП, ищцата е получила
твърдените увреждания, а именно: Фрактура на базиса на пета метатарзална кост на
дясното ходило; Сътресение на мозъка; Контузия на главата;
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Неоснователни са възраженията на ответника, че водачът на лек автомобил „Фолксваген Транспортер“, с рег. № *******
не е виновен
за настъпването на процесното ПТП. С
оглед установеното от фактическа страна, водачът П.А.К. е
действал противоправно, тъй като преди кръгово движение, на пешеходна пътека,
обозначена с пътен знак „Д-17 от ППЗДвП“, е нарушил правилата за движение по
пътищата, а именно: чл. 116 от Закона за движение по пътищата: „Водачът на
пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците
…“ и чл. 119, ал. 1 от Закона за движение по пътищата: „При приближаване към
пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да
пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци,
като намали скоростта или спре“ и е реализирал процесното ПТП, в резултат на
което ищцата е претърпяла посочените увреждания.
В
заключение, съдът приема, че събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Б.И.“ АД дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като
пострадал се явява К.А.Р. (чл. 265,
ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените
болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца болки, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с Постановление №
4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната
практика по сходни случаи и отчете вида
и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността
и интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора; общата продължителност на
лечебния и възстановителен период, ограниченията които е търпяла пострадалата,
както и социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП и към
настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на К.А.Р., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 22 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение №
154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответникът твърди, че К.А.Р. е допринесла за настъпване на
ПТП, тъй като макар и да е пресичала на обозначено за целта място, не се е съобразила с
реална опасност и е действала по опасен и рисков за собствения й живот и здраве
начин. Ответникът твърди, че ищцата е можела да се съобразила с посоката и скоростта на движение
на автомобила и да не предприема пресичане, с което да избегне удара.
Несъмнено,
ударът между лекия автомобил и пострадалата пешеходка е настъпил върху
обозначената пешеходна пътека, което е установено от Констативния протокол,
показанията на свидетеля Д.. Вещото лице по АТЕ също е приело, че ударът е
настъпил върху обозначената пешеходна пътека. Автомобилът се е движил по бул.
„Г.М.Д.“, който се състои от две платна, разделени със затревен остров. Всяко
платно е с по две пътни ленти, разделени с единична непрекъсната линия преди
кръстовището с кръгово движение. Преди
кръстовището върху платното за движение е обособена пешеходна пътека,
обозначена с пътни знаци. Свидетелят Д.
сочи, че пешеходката е вървяла бавно по пешеходната пътека, имало е спрели
автомобили преди пешеходната пътеща в дясната пътна лента. Приближавайки се към
пешеходната пътека, бусът се е движел „доста бързо“ в лявата пътна лента.
При така установените факти, съдът приема, че ответникът не
доказа възраженията си за съпричиняване.
По
делото е установено, че при настъпване на процесното ПТП, ищецът е пресичал пътното платно на пешеходна пътека. Неоснователно
е твърдението, че ищецът е нарушил разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. Не
се установява, нито че ищецът е навлязъл
внезапно и неочаквано на платното за движение, нито че е удължил е
ненужно пътя и времето за пресичане, или пък да е спрял без необходимост на пътното платно. Други доказателства в тази
връзка не са събрани, поради което съдът приема за недоказани твърденията на
ответника, че с поведението си пострадалата е допринесла за настъпване на ПТП.
Съгласно
чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, пешеходците
са длъжни, преди да навлязат на платното за движение, да
се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. В случая, ищцата е
изпълнила това си задължение, тъй като преди да навлезе на пътното
платно, се е съобразила с пътните превозни средства и е предприела пресичане на
пътното платно. Т.е. не се установява нито противоправно пресичане от страна на
пострадалата, нито същата внезапно да е
излязъла на пешеходната пътека, поради което водачът на автомобила да не е
могъл да реагира бързо и адекватно. Пешеходецът
е предприел пресичане на обозначеното за
това място и дори и да е успял да види автомобила, той не е имало как да
предположи, че водачът му няма да спре и няма да го пропусне при положение, че
пострадалата не просто е стъпила на пешеходната пътека, а се е намирала след
първата й половина (тъй като е преминала пред автомобилите в дясната пътна
лента).
Правото
на пресичане е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има
определено поведение - да премине през пътното платно, включително и по
пешеходна пътека, и да очаква от друго лице или лица (в случая водачите на
моторни превозни средства) спазването на определено поведение за задоволяване
на признати му от закона интереси. На
осъществяването на това право стои насрещно задължение на водачите на
превозни средства, които са задължени да спазват такова поведение, което да
осигури на носителя на правото-пешеходеца, възможност за реализация. При
използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека пешеходецът
пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят
упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място.
(Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г.
по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС).
Процесното
ПТП е настъпило около 17.40 часа на 17.11.2015 г., което е било „към стъмване“
– както сочи свидетелят Д.. От показанията на същия, обаче, се установява, че
мястото е било сравнително осветено. Отделно от това, водачът е следвало да
съобрази и спрелите автомобили от дясната си страна, още повече, че пешеходната
пътека е била обозначена с хоризонтална и вертикална маркировка.
С оглед на изложеното, определеното по-горе обезщетение не
следва да бъде намалявано.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от
деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК,
решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно присъденото
обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно със законната
лихва от датата на увреждането –17.11.2015г.
Относно разноските: При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, които са
направили своевременно искане за присъждане на разноски и са представили
доказателства за извършени такива.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата следва да се присъди сумата от 146 лева от общо направените разноски в
размер на 200 лева ( 200 лв. х 0.73).– платена държавна такса.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати адвокат М.П.П., сумата от 1043.90 лева – адвокатско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска (1430 лв. х 0.73).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
756 лева от общо направените
разноски в размер на 2800 лева (230 лв. х 0.27), в т.ч.: платено адвокатско
възнаграждение (2400 лв., с ДДС) и депозити за АТЕ и СМЕ (400 лв.)
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 1026 лева, които включват:
държавна такса - 734 лв. (880 лева – 146 лв.) и депозити за вещи лица,
от внасянето на които ищецът е бил освободен – 292 лв. (400 лв. х 0.73).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***,
да заплати на К.А.Р., с
ЕГН:
**********, с адрес: ***5, на основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), сумата от 22 000 лева – главница,
представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 17.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 17.11.2015
г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 146 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ
иска
по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ
(отм.), за разликата над 22 000
лева до пълния предявен размер от 30 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на адвокат М.П.П., с адрес: ***, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 1043.90
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА К.А.Р., с
ЕГН:
**********, с адрес: ***5, да заплати на З. „Б.И.“ АД, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 756 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание
чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1026 лева
– държавна такса и разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: