РЕШЕНИЕ
гр.София,
30.08.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и първи март през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Илияна Коцева и в
присъствието на прокурора ........................... като разгледа
докладваното от съдия И. в.гр.дело N: 16 582 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 95 572 от 18.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 52 653/2016 г. по
описа на СРС, I ГО, 40 състав е признато за установено по искове с правно основание
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и 150
ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Г.И., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 313,45 лева – стойност на доставена топлинна
енергия за периода: 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот –
апартамент № 54, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен № 139882, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 30.06.2016 г. до окончателното й
изплащане; сумата 55,81 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане
върху главницата за
периода от 30.06.2013 г. до 03.06.2016 г.; сумата 16,68 лева – главница за
дялово разпределение и 3,31 лева – законна лихва за забава върху нея, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 35
830/2016 г. по описа на СРС, 40 състав, като за разликите до пълните предявени
размери, съответно от: 796,65 лева – по първия иск, 141,28 лева по втория иск,
33,36 лева по третия иск и 6,61 лева по четвъртия иск са отхвърлени като неоснователени.
Със същия съдебен акт Л.Г.И. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 243,75 лева – разноски за исковото произ-водство и 48,75 лева –
разноски за заповедното производство, съобразно уважената част от иско-вете.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца: „Б.“ ООД.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените ис-кове е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В жалбата са
наведени доводи за неп-равилност на решението в тази му част, поради постановяването
му в нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че ответ-никът не е клиент на топлинна енергия за ½ ид.ч.
от процесния имот по смисъла на § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ; че законът изрично дава дефиниция на понятието на „клиент на
топлинна енергия” и в тази връзка е без значение фактът дали лицето е обитавало
процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично;
че от представения нот.акт от 28.12.1993 г. безспорно се доказва, че
ответницата Л.И. и В.И.в режим на СИО са дарили имота си, като са запазили за
себе ответницата е останала единствен ползвател на целия имот, поради което
същата дължи претендираните от ищеца суми в цялост.
Моли съда да уважи въззивната му жалба, като отмени
решението на първоинстанцион-ния съд в обжалваната от него част и да уважи
изцяло предявените от дружеството претенции за главници и лихви, като му се присъдят
и направените разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултс-ко възнаграждение.
Ответникът по тази жалба – Л.Г.И.,*** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК е депозирала писмен отговор, в който същата е оспорена изцяло.
Изложени са доводи за неправилност на релевираните в жалбата твърдения, както и
такива, че същите са в разрез с действащите законови норми. Моли съда да отхвърли
въззивната жалба „Т.С.” ЕАД и да му се присъдят направените по делото разноски.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – Б.“ ООД не е
взело становище по жалбата на ищеца.
Така постановеното съдебно
решение в частта, с която са уважени исковете за главните вземания и за обезщетенията
за забава, е обжалвано от ответницата Л.Г.И.,***, с доводи за
неправилност и незаконосъобразност на същото, и постановяването му при
съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че не са налице достатъчно
убедителни дока-зателства, които да обосновават извод за дължимост на
сумите-предмет на делото, като се под-държа и че ищецът не е доказал наличието
на договорно правоотношение между страните.
Моли съда да отмени решението в
обжалваната от нея част и да отхвърли предявените от „Т.С.” ЕАД искове в тази част. Претендира присъждането
на разноски по делото.
Ответникът по тази жалба – „Т.С.“
ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.
Третото лице – помагач на
страната на ищеца – „Б.“ ООД не е
взело становище по жалбата на ответницата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следно- то:
Въззивните жалби са допустими –
същите са подадени от легитимирани страни в проце-
са, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е огра-ничен от наведените в жалбите оплаквания. При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се
обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.
При събрания по
делото доказателствен материал мнозинството на решаващия състав на СГС намира,
че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по
предявените от „Т.С.” ЕАД искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съдът е сезиран с установителни искове
по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задъл-жение.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са регламентирани в Закона
за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.20012 г., „потре-бители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, дейст-ваща до
17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия”. Съгласно новата редак-ция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъе-динен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение.
Мнозинството на
решаващия състав на СГС намира за
основателно заявеното от ответ-ницата възражение за липсата на валидно
облигационно правоотношение между нея и ищцовото дружество през исковия период
от време, като същият приема, че ответницата Л.Г.И. няма качеството на битов клиент на топлинна енергия
по смисъла на легалната дефини-ция на приложимия към исковия период от време § 2
“а“ от ДР на ЗЕ и чл.153, ал.1 ЗЕ. По делото са представени писмени доказателства,
от които се установява, че ответницата е титуляр на вещното право на ползване
върху процесния имот, учредено й с нотариален акт № 79, том LLLXVI по нот.дело
№ 33 783/1993 г. на нотариус при НС при СРС, заедно с третото за спора лице В.Б.И..
От визирания нотариален акт е видно, че със същия Л.Г.И. и В.Б.И. са прехвърлили на сина им Б.В.Б., ЕГН **********
чрез договор за дарение притежаваното от тях право на собственост върху апарта-мент
№ 54, находящ се в жилищната сграда – блок № 16-В, ет.8 в ж.к.”Красна поляна” в
гр. София, като прехвърлителите са си запазили правото на ползване върху целия
апартамент докато са живи /пожизнено/. Т.е. от представения по делото нотариален
акт се установява, че Б.В.Б., ЕГН ********** се легитимира като собственик на
целия процесен имот, който имот е
обременен с учредено върху него вещно право на ползване с титуляри: ответницата
Л.Г.И. и третото лице В.Б.И.. С молба –
декларация с вх.№ 403 от 22.01.2002 г. собственикът В.Б.И. в качеството на
потребител на топлинна енергия е заявил искане до ищцовото дружество за
откриване на партида на негово име за про-цесния имот. При тези данни
мнозинството от настоящия съдебен състав приема, че е възник-нало облигационно
правоотношение между ищцовото дружество и това неучастващо в процеса лице, с
оглед изрично заявената от него воля като собственик на имота с молбата- декларация именно той да встъпи в
облигационното правоотношение с ищеца.
По правило при систематич-но тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ,
чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ , във връзка и с разпоредбата на чл.57 ЗС, потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди се явява соб-ственикът на топлоснабдения имот, освен по изключение
в случаите, когато върху имота е учре-дено вещно право на ползване. При
последната хипотеза, потребител на топлинната енергия, който е страна и по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, е титу-лярът на
ограниченото вещно право на ползване по смисъла на чл.153 и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ,
който е задължен да заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия,
като разход, съгласно изричното разпореждане на чл.57 ЗС. Няма правна пречка и
ограничение, обаче, в хипотезата, при която върху собствения на едно лице имот
е учредено вещно право на ползване, собственикът да заяви изрична воля именно
той, а не титулярът на вещното право на ползване, да встъпи в облигационното
правоотношение с ищцовото дружество – доставчик на топлинна енер-гия, съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ предвижда правна възможност, както
за собственика, така и за титуляра на вещното право на ползване, да са страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди. При така
предвидената от закона възможност в хипотезата, при която върху един имот има
учредено ограничено вещно право на ползване, ако от собственика на имота е
заявена воля именно той да е страна по договора като битов клиент по смисъла на
§ 2“а“ от ДР на ЗЕ, именно той е обвързан от облигационното правоотношение, а
не титулярът на вещното право на ползване – хипотеза, която се установява по
настоящото дело, предвид приложената и обсъдена по-горе молба-декларация, изходяща
от собственика на процес-ния топлоснабден имот.
С оглед горните мотиви мнозинството
на решаващия състав на СГС приема, че ответ-ницата Л.Г.И. като вещен ползовател няма качеството на клиент на
топлинна енергия за битови нужди в рамките на исковия период по смисъла на
приложимите към този период норми от Закона за енергетиката, и за същата не се
е породила отговорността в рамките на съществуващото договорно правоотношение с
ищеца за заплащане на цената на доставената ТЕ за процесния имот през исковия
период от време.
Предвид изложеното съдът приема,
че жалбата на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която е
отхвърлени исковете срещу ответницата Л.Г.И. за двете главници
за разликата над сумата от 313,35 лева до предявената стойност от 796,65
лева относно доставената топлинна енергия и за разликата над 16,68 лева до
предявения размер от 33,36 лева за цената на дяловото разпределение, както и за
обезщетенията за забавено изпълнение, съответно: за разликата над сумата 55,81
лева до претендирания размер от 141,28 лева – относно първата главница и за
разликата над сумата 3,31 лева до претендираната стойност от 6,61 лева –
относно втората главница, се явява неоснователна, поради липсата на доказана пасивна
материално-правна легитимация на ответница да отговаря по заявените претенции,
поради което първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде
потвърдено.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския про-цес, установени с разпоредбата на
чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна да установи фактите, на които
основава своите искания. При
формирания извод на мнозинството на въззив-ния съд относно липсата на съществуващо
валидно облигационно правоотношение
между „В. И.” ЕАД и
ответницата Л.И., сключено при общи условия, попадащо в приложното поле на
чл.149 ЗЕ и чл.150, ал.1 ЗЕ, действащо през исковия период, последната няма качеството на клиент
на топлинна енергия по смисъла на закона, в нейния патримониум не е възникнало задължение за заплащане на цената на
топлинната енергия, доставена до имота през този период и на услугата дялово
разпределение.
Поради липсата на един от елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ , предявените искове
на това основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК срещу
ответница Л.И. за сумата 313,45 лева – стойност на доставена топлинна енергия за периода:
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлос-набден имот – апартамент № 54, находящ
се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен № 139882, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 30.06.2016 г. до оконча-телното й изплащане
и за сумата
16,68 лева – главница за дялово разпределение, се явяват неос-нователни и като такива същите подлежат на
отхвърляне.
При
приетия изход на спора по отношение на главните вземания, следва да се отхвърлят
като неоснователни и претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД
за сумата 55,81
лева за периода
от 30.06.2013 г. до 03.06.2016 г. относно главницата за топлинна енергия и за
сумата 3,31 лева относно главницата за дялово разпределение, тъй
като това задъл-жение е акцесорно и се обуславя от съществуването на едно
валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на
чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквито в настоящата
хипотеза не са налице.
Поради
несъвпадане на изводите на мнозинството на въззивния съд с тези на решаващия
състав на СРС относно изхода на спора в обжалваната от ответницата част,
първоинстанционно-то решение в тази част следва да бъде отменено като
неправилно, като се постанови друга, с кое-то заявените от ищеца искове за
главница и обезщетение за забава за исковите периоди, съответно за сумите: 313,45
лева – стойността на потребената топлинна енергия и 16,68
лева – цена на дялово разпределение, 55,81 лева – обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия и 3,31 лева – обезщетение за забава върху главницата
за дялово разпределение, да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
При приетия изход от
разглеждането на спора от въззивния съд първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 243,75
лева – разноски за исковото производство и 48,75 лева – разноски за
запо-ведното производство.
Ответницата по исковете в
първоинстанционното производство има право на разноски по реда на чл.78, ал.3 ГПК, но тъй като по делото не са ангажирани доказателства за извърш-ването на
разходи във връзка с това производство от нейна страна, такива не следва да й
бъдат присъждани.
С оглед неоснователността на
въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД и основателността на въззивната жалба на Л.И., на това дружество не се дължат разноски за въззивното производство на
основание чл.78, ал.1 ГПК, съотв. чл.78, ал.3 ГПК във връзка с ал.8 ГПК.
Жалбоподателката Л.И. има право на разноски по реда на чл.78, ал.1 ГПК по подадената от нея
въззивна жалба в размер на 65,00 лева – заплатена държавна такса.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 95 572 от 18.04.2017 г., постановено
по гр.д.№ 52 653/2016 г. по описа на СРС, I ГО, 40 състав – в ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че по искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и 150 ЗЕ,
съотв. във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Г.И., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********сумата 313,45 лева –
стойност на доставена топлинна енергия за периода: от 01.05.2013 г. до 30.04.2015
г. за топлоснабден имот – апартамент № 54, находящ се в гр.София, ж.к.„********”,
абонатен № 139882, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.06.2016
г. до окончателното й изплащане; сумата 55,81
лева, представляваща обезщетение за забавено плаща-не върху тази главница за периода от 30.06.2013 г. до
03.06.2016 г.; сумата 16,68 лева –
главница за дялово разпределение и сумата 3,31
лева – обезщетение за забава върху нея, за които е изда-дена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 35 830/2016 г. по
описа на СРС, 40 състав, както и в ЧАСТТА, с която Л.Г.И., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 243,75
лева – разноски за исковото производство и 48,75
лева – разноски за заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седали-ще и адрес на управление:*** Б, срещу Л.Г.И., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно осно-вание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ за признаване за установено, че Л.Г.И., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 313,45 лева – стойност на доставена топлинна енергия и сумата 16,68 лева – цена на дялово
разпределение, за периода: 01.05.2013 г. - 30.04. 2015 г. по договор за
доставка на топлинна енергия при Общи условия относно топлоснабден имот – апартамент
№ 54, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, абонатен № 139882, ведно със
законната лихва върху тях, считано от 30.06.2016 г. до окончателното им из-плащане,
както и исковете
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено,
че Л.Г.И.,
ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 55,81 лева – обезщетение за забавено изпълнение на
главницата за топлинна енергия и сумата 3,31 лева – обезщетение
за забавено изпълнение на главницата за дялово разпределение, за периода от 30.06.2013 г. до
03.06.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 35 830/2016 г. по описа на СРС, 40
състав, като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 95 572 от 18.04.2017 г., постановено
по гр.д.№ 52 653/ 2016 г. по описа на СРС, I ГО, 40 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес *** Б, да ЗАПЛАТИ
на Л.Г.И.,
ЕГН **********, с адрес:
*** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 65,00 /шестдесет
и пет/ лева – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца: „Б.“ ООД..
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
/особено мнение/
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
по
гр.д.№ 16 582/2018 г. по описа на СГС
При съществуващата фактическа обстановка
по делото не споделям становището на мнозинството от решаващия състав на СГС,
че пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по заявените претенции по
реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД е „голият“ собственик Б.В.Б., а не вещният ползвател Л.Г.И..
По делото е представено писмено
доказателство – нотариален акт за дарение на недвижим имот № 79, том LLLХVІ, дело № 33 783 от 28.12.1993 г., от което се
установява, че ответницата Л.Г.И.
/заедно с третото за спора лице В.Б.И./ е титуляр на вещното право на ползване върху процесния
имот, запазено /учредено им/ на посочената дата. При систематично тълкуване на
нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ във връзка с
разпоредбата на чл.57 ЗС, клиент топлинна енергия за битови нужди по принцип е
собственикът на топлоснабдения имот, освен
в случаите, когато върху имота е учредено вещно право на ползване. При
последната хипотеза, клиент на топлин-ната енергия по смисъла на чл.153 ЗЕ и
пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ, който е страна по облига-ционното правоотношение с
топ-лопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на
ползване, който е задължен да заплаща стойността на доставената за имота
топлинна енергия, като консумативни разноски, съгласно изричното разпореждане
на чл.57 ЗС.
Не може да се сподели становището
на мнозинството, че след учредяването на ограни-ченото вещно право на ползване
собственикът на имота е изразил воля да встъпи в облигационно отношение с ищеца
и че именно той е обвързан от облигационната връзка с последния. По делото няма
нито едно доказателство за отказ или погасяване на правото на ползване,
учредено в полза на ответницата Л.Г.И.,
нито за споразумение между същата и „голия“ собственик Б.В.Б. за различен от установения в чл.57 ЗС начин за
разпределение на задължението за консумативните разноски за имота помежду им,
които да пораждат правни последици във
възникналото с вещния ползвател правоотношение. Съществуващото валидно
правоотношение между вещния ползвател и ищцовото дружество за продажба на
топлинна енергия за процесния имот не може да бъде прекратено с едностранно
изявление на едно трето за тази сделка лице.
За наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия е ирелевантно обстоятелството
кое конкретно лице реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот,
респ. разясненията, дадени в т.1 на ТР № 2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на
ВКС, касаят различна хипотеза, и са неприложими в разглеждания случай.
СЪДИЯ:
/Е.И./