Р Е Ш Е Н И Е
№
17.08.2020 г., гр. Разград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публичното съдебно
заседание, проведено на 15.07.2020 г.,
в състав:
председател: Атанас Христов
при секретаря Дияна
Г.ева като разгледа докладваното от съдията Атанас Христов гражданско дело № 268 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл. 45 във вр. с чл. 52 вр. чл. 53, във вр. чл. 86, ал.1
във вр. с чл. 84, ал.3 ЗЗД.
Производството е образувано по предявени от Н.П.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, чрез адвокат Деница Владиславова Йорданова – АК
Разград,
ПРОТИВ:
Н.И.К., ЕГН **********, с адрес ***
В.Т.Б., ЕГН **********, с адрес ***
Т.Н.К., ЕГН **********, с адрес ***
П.Й.П., ЕГН **********, с адрес ***,
искове с правна квалификация по чл. 45 във вр. с чл.
52 вр. чл. 53, във вр. чл. 86, ал.1 във вр. с чл. 84, ал.3 ЗЗД.
Ищецът, /след отстраняване на нередовности по реда
на чл. 129, ал.2 ГПК/, моли съда да осъди ответниците да му заплатят
солидарно обезщетение в размер на сумата
100 000 лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба
– 15.08.2019г., до окончателното изплащане на сумата, представляващи
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от подадения от ответниците
сигнал с вх. № 257061CF36 от 28.09.2016г., заведен под № УРИ 785501-468 от 29.09.2016г., в
Дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР.
При условие на евентуалност,
се моли всеки един от ответниците да
бъде осъден да му заплати сумата в размер на 25 000 лв. ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба – 15.08.2019г., до
окончателното изплащане на сумата, представляващи обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от подадения от ответниците сигнал с вх. № 257061CF36 от 28.09.2016г., заведен
под № 785501-468 в дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР.
Ищецът сочи, че работи като държавен служител,
полицейски инспектор VI степен в група „Охранителна полиция" към РУ -
Лозница при ОДМВР - Разград от месец май 2002г.
Навел е
твърдения, че ответниците подали до Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР
сигнал, който е заведен под № 785501-468/29.09.2016г. в дирекция „Вътрешна
сигурност" към МВР. Сигнала е за злоупотреба със служебно положение,
корупционно поведение и извършване на нерегламентирана дейност.
Вследствие на подадения сигнал срещу ищеца била
образувана проверка и дисциплинарно производство, като със Заповед № 8121К-3204
от 10.03.2017г., издадена от Министъра на вътрешните работи му било наложено
дисциплинарно наказание „забрана за повишаване в длъжност за срок от една
година“, като бил предупреден, че при извършване на друго дисциплинарно
нарушение по ЗМВР в срока на наложеното му наказание ще му бъде наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“.
След подадена жалба от страна на ищеца срещу
издадената заповед е било образувано административно дело № 4709/2017г. по
описа на Върховния административен съд на РБ. ВАС отменил Заповед №
812К-3204/10.03.2017г. на министъра на вътрешните работи с влязло в сила Решение
№ 14600 от 27.11.2018г.
След подадения сигнал, периода на проверката и към
настоящия момент, здравословното състояние на ищеца рязко се влошено, развил
синдром на тревожност, станал раздразнителен, имал световъртеж, станал
напрегнат и емоционално лабилен. Вследствие на негативните приживявания имал
проблеми в семейството, станал раздразнителен и на този етап му е назначено
медикаментозно лечение от психиатър към АСМП - ИП, Психиатрия -Разград. Освен
това и в работата ищецът не бил
адекватен, поради голямото напрежение и стрес на които бил подложен, поради
което често вземал отпуск, което също се отразявало и на изпълнението на
служебните му задължения. Засегнато било здравето на ищеца, чувството му за
чест и достойнство, увреден бил авторитета му и доброто му име в обществото,
както и професионалната му репутация. Ищецът търпял ежедневно негативни чувства
и емоции, страдания, стрес, депресия, и негативно отношение в работата. В
резултат на стреса породен от действията на ответниците, роднини на ищеца
заболели тежко, което пък задълбочило негативните емоции и преживявания на ищеца.
Претендират се разноски.
Ответникът П.Й.П., чрез пълномощника си адвокат М.Р.М.
***, в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата молба. Намира исковите
претенции за недопустими, а по същество неоснователни. Намира, че в частта, с
която се претендира за вреди претърпени от семействата на ищеца стрес и
психически тормоз исковете са недопустими, тъй като касаят иск за чужди вреди.
По същество – намира исковете за неоснователни. Сочи, че поведението му не е противоправно,
тъй като подаването на сигнали до компетентен орган не съставлява неправомерно
поведение. Липсва причинно следствена връзка между поведението на ответника и
претърпените от ищеца вреди, тъй като дори и да се приеме че ищецът е претърпял
вреди, то те са в резултат на действия на други служители на МВР и акт на
Министъра на ВР, с което е прието че
ищецът е извършил дисциплинарни нарушения, поради което му е наложено
дисциплинарно наказание. На следващо място – срещу ищеца били водени през същия
период и други дисциплинарни производство от ръководството на МВР, поради което
не може да се приеме че вредите са единствено въз основа на процесния сигнал
подаден от ответниците. Оспорва се и твърдението, че в резултат на поведението
на ответниците са се разболели и роднини на ищеца. Оспорва се и че в резултат
на поведението на ответниците се е влошило здравословното състояние на ищеца.
Счита, че поведението му не е виновно, тъй като е смятал, че изнесеното в
сигнала е вярно. При условие на евентуалност се прави и възражение за
съпричиняване, на осн. чл. 51, ал.2 ЗЗД, тъй като с поведението си ищецът е дал
повод за провеждане на проверките срещу него и за издаване на актове от
компетентните органи в МВР, като приноса му е 95 %. При условие на евентуалност
се сочи, че исковата претенция е прекомерна и не е справедлива по см. на чл. 52 ЗЗД. Относно евентуалния иск за разделно заплащане на сумата от 25 000
лв., се правят идентични възражения.
Ответниците Н.И.К., Т.Н.К. и В.Т.Б., чрез пълномощника
си адв. В.В.С. ***, също депозират отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Намират исковите претенции за недопустими, тъй като ищецът няма право да
претендира обезщетение за чужди вреди – тези на семейството си. Намират
исковата молба и за нередовна, тъй като не отговаря на изискваната за яснота и
конкретност. Било посочено, че сигнала е срещу ищеца, но бил приложен сигнал
срещу Б.С.. Липсвало посочено конкретно
поведение на ответниците. Нямало изложение на противоправното поведение и на
причинно следствената връзка. В действителност нямало причинно следствена
връзка между сигнала и претендираните последици, тъй като действията на
ответниците приключвали с подаването на сигнала, а съвсем други лица са
извършвали проверката с избрани от тях методи и средства, за което ответниците
не носели отговорност. Не ставала ясно кои конкретни твърдения ищецът е
възприел като клевети. Липсвало обосноваване на главния и на евентуалния иск.
Липсвало аргументира на евентуалния иск, според който се търси конкретно сумата
от 25 000 лв. от всеки един от ответниците. Оспорват се изцяло твърденията
за противоправно действие на ответниците, както причинната връзка между
поведението на ответниците и твърдяните вредни последици.
Пълномощникът на ищеца адвокат Деница
Владиславова Йорданова от АК – Разград представя подробна писмена защита, на
осн. чл. 149, ал.3 ГПК, с която поддържа исковите претенции и излага подробни
съображения.
Пълномощникът на ответника П.Й.П. -
адвокат М.Р.М. ***, в откритото съдебно заседание поддържа възраженията си,
излага допълнителни съображения и претендира разноски. Представя и подробна
писмена защита, на осн. чл. 149, ал.3 ГПК.
Пълномощникът на ответниците Н.И.К., Т.Н.К.
и В.Т.Б. - адв. В.В.С. ***, в откритото съдебно заседание поддържа възраженията
си, излага допълнителни съображения, претендира разноски, както и моли да му
бъде присъдено адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал. ал. във вр. ал. 1,
т. 3, пр. 2 ЗА.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и на основание чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, прие за установено следното от
фактическа страна:
Не се спори, че към 2016г. всички страни
по делото са били служители в РУ на МВР гр. Лозница.
Ответниците са подали процесния сигнал
с вх. № 257061CF36 от 28.09.2016г., заведен под № 785501- 468 в дирекция
„Вътрешна сигурност“ към МВР /л. 13-15 РРС/. Това се признава изрично от
ответника П. в отговора му в срока по чл. 131 ГПК /л. 22, том 1 РОС/, а
останалите трима ответници в отговора на исковата молба не оспорват това
обстоятелства, а излагат съображения за недоказаност на това обстоятелство
едва в хода на устните състезания.
В титулната му част е посочено, че сигнала
се подава срещу „главен инспектор Б.Д.С.“***/,
но освен горепосоченото лице, в сигнала се сочат противоправни деяния и на
други лица от РУ МВР Лозница, включително и на ищеца. Относно ищеца, в
процесния сигнал е посочено, че той заедно с други лица /в т.ч. и служители на РУ на МВР Лозница/ били реалните собственици
на бензиностанция, пункт за годишни технически прегледи и масиви за отглеждане
на малини, като ищецът осъществявал търговската си дейност чрез подставени
лица; търсил е обяснения от н-к група при РУ МВР – Лозница, защо е написал
докладна за констатирано нарушение по ЗДвП от лице което управлявало МПС след
като е лишено от това право, а лицето управлявало МПС реална собственост на
ищеца, с което е превозвало работнички за малините на ищеца; въпреки че е бил
включен в графика за разположение, ищецът при повикване неоснователно отказвал
да се яви; ищецът използвал служебното си положение за уреждане на неизплатени
финансови задължения с лице, което му дължало пари за заредено гориво от
бензиностанцията, чийто съсобственик е ищеца, като за целта на лицето били
съставени 2 бр. АУАН за нарушения на ЗДвП, като преди това за същите нарушения
не му е бил съставян АУАН.
Вследствие на подадения
сигнал срещу ищеца била образувана проверка и дисциплинарно производство, като
със Заповед № 8121К-3204 от 10.03.2017г., издадена от Министъра на вътрешните
работи му било наложено дисциплинарно наказание „забрана за повишаване в
длъжност за срок от една година“, като бил предупреден, че при извършване на
друго дисциплинарно нарушение по ЗМВР в срока на наложеното му наказание ще му
бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
След подадена жалба от
страна на ищеца срещу издадената заповед е било образувано административно дело
№ 4709/2017г. по описа на Върховния административен съд на РБ. ВАС отменил
Заповед № 812К-3204/10.03.2017г. на министъра на вътрешните работи с Решение №
14600 от 27.11.2018г. по адм.д. № 4709/2017г. на ВАС, пето отделение. В
Решението е било посочено, че същото подлежи на обжалване, но след подадена
касационна жалба от Министъра на ВР, с окончателното Определение № 4032 от
19.03.2019г. по адм.д. 1674/2019г. на ВАС, Петчленен състав - II колегия, жалбата е оставена
без разглеждане и производството по делото е прекратено, като съставът преценил
че Решение не е подлежало на обжалване, а е било окончателно /л. 7-12 РРС/.
По делото са представени епикризи, болнични
листи и амбулаторни листи за ищеца /16-32 РРС/.
Приобщени са и материали от
дисциплинарни производства срещу ищеца.
Събрани са гласни доказателства, чрез
разпит на свидетелите
П.С.П., О.А.П. /майка на ищеца/, И. Й.К. – Н. /съпруга на ищеца/, И.Г.Н./съпруга
на брата на ищеца/, Г.П.Н. /брат на ищеца/ /л. 90 -100, том.1, РОС/, Б.Д.С. /тъжител по нчхд срещу ответника В.Т.Б./,
Н.А.Д. и Г.Н.Г. /л. 1054-1063, том. 3 РОС/.
По делото е допусната и изслушана съдебно
психологическа експертиза /л. 1037-1049, том 3 РОС/ и допълнителна такава /л.
1070, том. 3 РОС/, чиито заключения съдът приема като пълни, ясни, обосновани и
правилни.
Вещото лице посочва, че :
Данните от делото и проведеното психологическо
изследване показват, че хроничният психологичен стрес е довел до наличие на
емоционални или поведенчески симптоми като отговор на стресогенното въздействие
водещи до промяна на обичайното социално функциониране на Н.П.Н..
Дискредитирането, използването на неверни и злепоставящи го факти го поставят в
силна стресова ситуация заплашваща да срине авторитета в малката общност, в
която е израснал и живее, поставя го в ситуация на несигурност и срив на това,
което последователно е градил във времето.
Ситуацията на стрес предизвиква силни негативни емоции
и преживявания. Осв. е прекарал т.нар. АДАПТАЦИОННА ТРЕВОЖНА РЕАКЦИЯ, като
неадаптивен отговор на преживения стрес. Изразява се в състояние на субективен
стрес и емоционално разстройство, нарушаващо временно социалното функциониране.
Като по-базисни се явяват: персистиращото безспокойство, напрежение,
раздразнение, както и симптоми от невротичния регистър - колебания в съня,
апетита, тонуса. На поведенческо ниво се наблюдава промяна в стила на
контактуване /лесно се раздразвал, което обтегнало взаимоотношенията с близките
/.
Типът и продължителността на разстройството в
адаптацията е различен, в зависимост от конкретните личностови особености и
социалната подкрепа, и би могло да е с продължителност до 6 месеца. Видно от медицинската
документация, най-силно изразните симптоми покриват този период. В болшинството
случаи завършва с оздравяване, като към момента симптомите му не се
регистрират. Тези състояния не нарушават базисните психични годности на
индивида, и възникват най-вече като отговор към стресогенното събитие.
Преживяванията свързани с дискредитиране в средата, в
която личността функционира предизвикват емоционален дисбаланс в психичния
свят. В случая, при осв. Н.Н. в личностов аспект наблюдаваме изградена
устойчива ценностна система и морални критерии, добра социална адаптация,
същият е работил през цялото време, както и понастоящем, получава подкрепа от
семейната и приятелска общност. Т.е. състоянието му в периода 2017 - 2019г.
може да се причисли като хронично стресово състояние нарушаващо емоционалния
баланс, т.нар. жизнена криза или психотравма, която няма характеристиките на
патологично, болестно състояние и не покрива критериите за наличие на
тревожно-депресивно или друг вид личностово разстройство.
В болшинството случаи завършва с оздравяване, като към
момента симптомите му не се регистрират. Тези състояния не нарушават базисните
психични годности на индивида, и възникват най-вече като отговор към
стресогенното събитие.
При тези ангажирани от страните
доказателства настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
По възраженията за нередовност и по възраженията за недопустимост допустимост
на исковите претенции.
По тези възражения съдът се е произнесъл с
определение № 42 от 04.02.2020г., като същите са намерени за неоснователни
/л.64, том 1 РОС/.
По същество:
За да бъде уважен предявеният иск да бъде
присъдено търсеното обезщетение, трябва да се установят всички елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност, установен в нормата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, а именно: деяние; противоправност;
настъпили вредни последици за ищеца и причинна връзка между деянието и
настъпилите вреди.
В тежест на ответника е да обори законоустановената
презумпция за вината, визирана в нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
По възражението, че тъй като клеветата е престъпление, същата трябва да се
установи по реда на НПК, а не в настоящото производство.
Деликтната отговорност няма субсидиарен характер, поради което не е
необходимо клеветата и обидата да са установени с влязла в сила присъда, за да
се ангажира отговорността за обезвреда (решение № 242/06.04.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 4431/2008 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 12/06.02.2013 г., по гр. д.
№ 449/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Константно в практиката на ВС и ВКС е приемано,
че отговорността за непозволено увреждане предпоставя причинени вреди от
деяние, което е неправомерно. Сезирането на надлежните органи на властта с жалба или сигнал от
гражданите е конституционно гарантирано право (чл. 45 от Конституцията на РБ) и упражняването му зависи
изцяло от тяхната преценка и воля. Поради това, упражняването на материално и
процесуално право (респ. подаването на сигнал, жалба до компетентен орган)
поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с
право, респ. и ангажирането на отговорността по чл. 45 ЗЗД. Злоупотребата с право е противоправна и тя е налице,
когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), както и в противоречие с интересите
на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Противоправно е поведението, когато жалбата или
сигналът не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се
вземат необходимите мерки, а когато гражданинът знае, че обстоятелствата са
неверни, но въпреки това сезира съответния орган, за да навреди другиму, или да
накърни друг обществен интерес (вж. - решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., решение № 245/05.11.2014 г., по гр. д. № 1734/2014 г., III г. о., решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС и вр.).
Отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна и противоправността се
изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като
доказателствената тежест е за пострадалия. За реализиране на фактическия състав
на деликта от значение е наличието на вина, а не нейната форма.
На следващо място, конституционното право на всеки
свободно да изразява мнение и да го разпространява (чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ) също има своето ограничение
- това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
другиго (вж. - Решение по конст. д. № 1/1996 г. на КС на РБ). Разпоредбата на чл. 10 ЕКПЧОС прокламира свободата на
изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без
намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват
неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява
свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до
които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати
неоправдано честта и достойнството на гражданите, като във всеки конкретен
случай се преценява нарушен ли е балансът (и до каква степен) между посочените
ценности.
Така и
Определение № 862 от 13.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2326/2019 г., III г. о.,
ГК.
Съгласно чл. 32, ал. 1 от Конституцията на РБългария личният
живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна
намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателства върху неговата чест,
достойнство и добро име. Това право на личността е записано и в чл. 10 от
Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Тази
норма не гарантира изцяло неограничена свобода на изразяване на мнение, дори когато
засегнатия проблем е обществено значим. В ал. 2 на чл. 10 от ЕКЗПЧ е
предвидено, че правото на свободно изразяване на мнение може да бъде ограничено
доколкото е възможно чрез него да се засегне репутацията или правата на другиго
/Решение по делото "Йорданова и
Тошев срещу България" на ЕСПЧ от 2 октомври 2012 г., номер на жалба: 5126/05 г./. Свободата на изразяване
на мнение не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се
засягат чужди субективни права и конституционни ценности, каквито са доброто
име, честта и правата на други граждани. Т. е. едно право се разпростира до там,
където започват правата на друг правен субект. Именно накърняването по този
начин на доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността
свободно да се изразява мнение, както по силата на общата ограничителна
разпоредба на чл. 57, ал. 2 от Конституцията, така и с оглед
ограничаващото правило на чл. 39, ал. 2 от Конституцията, с което правото на мнение
се ограничава заради друго, конкуриращо се право. Извършването на намеса в
правото свободно да се изразява мнение е правно обосновано, когато то се
използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. По този начин се
охраняват честта и достойнството на личността.
Както е прието в решение № 439/20.01.2016
г. по гр. д. № 2 773/2015 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 12/06.02.2013 г. по гр.
д. № 449/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО, които настоящата инстанция напълно споделя, за
да е обидно или клеветническо дадено изявление или засягащо по някакъв друг
начин честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива
състава на установените в разпоредбите на чл. 146 НК или чл. 147 НК състави, респ. за да съставлява
противоправно деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено
физическо лице – едно или повече, разгласеното чрез изявлението позорно
обстоятелство трябва да се отнася за него; това определено физическо лице
трябва да се сочи като извършител на предписаното противоправно деяние.
Увреденото лице може да е посочено от автора на изявлението чрез неговите имена
или по всякакъв друг начин, който не предпоставя никакво съмнение относно
неговата личност, като само в такъв случай при предявена деликтна претенция
съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта или достойнството
именно на дадения ищец и че именно той е противоправно увреден.
Като клевета се определя съзнателното
разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване
на престъпление. Следва да се има предвид, че
фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат
проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника.
Ако те са верни, не съставляват клевета, дори да позорят адресата, поради което
не са основание за ангажиране на гражданската отговорност.
Следва да се отбележи също така, че на
проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са
неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на лицето, автор на изказването. Мненията и оценките от своя
страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни
факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират
отговорността на автора им, само ако представляват обида. В този смисъл са и
постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. №
1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29. 012010 г. по гр. д. №
92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г.,
ГК, ІV ГО на ВКС. Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на
изследване и преценка дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото
лице съдържание освен оценка и мнение, не обективира и твърдение за конкретен
злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно,
следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали
съставлява злоупотреба с право извън нормативно установените предели.
Разпространено изявление за извършено от
дадено лице престъпление съдържа твърдение за осъществено престъпно деяние от
това лице. Ето защо в този случай е налице твърдение за факт, осъществил се в
обективната действителност, поради което не се касае за оценъчно съждение -
оценка на факт, нито като изразяване на мнение или на критика. В случай, че
това твърдение е невярно - когато лицето не е извършило престъплението, което
му е приписано (не е установено с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК), то изявлението е клеветническо -
опозоряващо доброто му име в обществото, накърняващо честта и достойнството му,
поради което същото е противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. По този начин приписването на
престъпление, което лицето не е извършило, винаги излиза извън границите на
добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на
мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 КРБ и чл. 10 КЗПЧОС (решение № 439 от 20.01.2016 г. по гр. д.
№ 2773/2015 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
Съгласно практиката на ВКС, включително
обективирана в решение № 253/29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г. на III Г.
О. и определение от 1124/09.10.2013 г. по гр. д. № 4805/2013 г. на IV Г. О., в случаите, в които се твърди деликтът да
представлява приписване на престъпно обстоятелство, ответникът следва да
проведе доказване по фактите, представляващи елементите на престъплението.
Както вече се посочи, твърденията относно
ищеца в колективния сигнал са: че ищецът заедно с други лица /в т.ч. и служители на РУ на МВР Лозница/
били реалните собственици на бензиностанция, пункт за годишни технически
прегледи и масиви за отглеждане на малини, като ищецът осъществявал търговската
си дейност чрез подставени лица; търсил е обяснения от н-к група при РУ МВР –
Лозница, защо е написал докладна за констатирано нарушение по ЗДвП от лице
което управлявало МПС след като е лишено от това право, а лицето управлявало
МПС реална собственост на ищеца, с което е превозвало работнички за малините на
ищеца; въпреки че е бил включен в графика за разположение, ищецът при повикване
неоснователно отказвал да се яви на работа; ищецът използвал служебното си
положение за уреждане на неизплатени финансови задължения с лице, което му
дължало пари за заредено гориво от бензиностанцията, чийто съсобственик е
ищеца, като за целта на лицето били съставени 2 бр. АУАН за нарушения на ЗДвП,
като преди това за същите нарушения не му е бил съставян АУАН.
Съдът намира, че с последното изявление,
на ищеца се приписва извършването на престъпление по служба.
По делото не са представени никакви
доказателства, за това че ищецът е осъществил състава на горепосоченото
престъпление. Не се установява и истинността на изложените от страна на
ответниците твърдения в сигнала. По тази причина твърденията следва да бъдат
квалифицирани като клеветнически спрямо ищеца, което на свой ред разкрива
противоправност в поведението на ответниците.
Горепосочените твърдения в сигнала относно
ищеца са клеветнически, доколкото твърдят обективни факти от действителността, които
не е установено да съществуват. Тези твърдения са позорящи и засягат външната
оценка на обществото за ищеца и сами по себе си създават негативна преценка за
неговия морал. От доказателствата по делото /в т.ч. и решението на ВАС/, се
установява че такива нарушения не са били установени. Ето защо, тези твърдения
са невярни, поради което са клеветнически по своя характер. Тези твърдения са
опозоряващи за личността на ищеца, тъй като целят да създадат негативна оценка
за него и не е установено те да са верни. Тези твърдения настоящият съдебен
състав намира, че не са нито обществено приемливи, нито допустими от гледна
точка на морала и закона, доколкото внушават и уличават ищеца в извършване на
противоправни деяния т. е. обективно притежават качеството "позорност",
доколкото накърняват честта и достойнството му. Предвид което в тежест на
ответника е да установи тяхната истинност, каквото доказване в рамките на
настоящото производство не е проведено.
Приписаното извършване на неправомерни действия от
страна на ищеца в процесния сигнал имат клеветнически характер и представят
ищеца в изключително негативна светлина, като по един злепоставящ и опозоряващ
го начин уронват неговия престиж и накърняват честта, достойнството му и
доброто му име, особено с оглед голямата чувствителност на обществото по темата
за корупцията в МВР – факти, които предпоставят наличието на едно виновно
/презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не бе оборена в процеса/ и
противоправно деяние от страна на авторите на процесния сигнал.
От събрания доказателствен матирал, се
установява, че подаването на процесния сигнал представлява злоупотребата с
право, тъй като правото да се подават сигнали е упражнено от ответниците недобросъвестно - за да бъдат
увредени права и законни интереси на
ищеца (чл. 57, ал. 2 от Конституцията). Сигналът
не е отправен с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се вземат
необходимите мерки, а ответниците са знаели, че
обстоятелствата са неверни, но въпреки това сезирали съответния орган –
Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР,
за да навредят на ищеца.
Затова е налице противоправно поведение на
ответниците. Вината се предполага съобразно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като по настоящото дело презумпцията не
бе оборена.
Вж. и Определение № 1449 от 15.12.2014
г. на ВКС по гр. д. № 5157/2014 г., IV г. о., ГК.
В тежест на ищеца е да установи, че от
тези клеветнически твърдения и противоправно поведение на ответниците, той е
претърпял неимуществени вреди. В тази връзка са събрани писмени
доказателства /медицински документи/ и гласни
доказателства, в т.ч. и ценени по реда на чл. 172 ГПК, както и СПЕ, от които се
установява, че в резултат на подадения сигнал, проверката по която е станала
достояние на множество лица, ищецът е станал нервен, затворен, разсеян, което
се е отразявало на работата му. Започнало да страда от безсъние, отслабнал,
получил световъртеж, странял от близките си. Злепоставящите твърдения са
станали достояние на широк кръг от хора в т.ч. и колегите му. При определяне на
обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази ПП № 4/68г на ВС,
според което справедливостта не е абстрактно понятие, а такова, което е
свързано с установяването и преценката на обективни факти и обстоятелства. Представените
писмени доказателства и преценката на свидетелските показания, в т. ч. и
преценени по реда на чл. 172 ГПК, установяват виновно и противоправно действие
на ответниците, изразяващо се в разпространение унизителни, злепоставящи и
уронващи честта, достойнството и доброто име на ищеца. Съдът съобрази, че той е
упражнявал професията на полицай, което е свързано с притежаването на личностни
качества и с осъществяването на контакт с много лица, пред които името му е било
злепоставено чрез колективния сигнал, предполага безупречна репутация с оглед качеството
му на служител в МВР.
Съществен момент при определяне размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди е обстоятелството, че твърденията
в сигнала срещу ищеца са във връзка с умишлени нарушения при осъществяване на
професионалната му дейност, в качеството на полицейски служител, длъжност
призвана да следи за спазването на законността – чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал.1 ЗМВР. Обществото реагира особено чувствително, когато нарушителите са
служители с полицейски правомощия
/вж. т. 3, б. „В“ от мотивите на Тълкувателно постановление № 3 от 7.06.2007 г.
на ВАС по т. д. № 4/2007 г., ОС на съдиите/. В този смисъл общественото
очакване към лицата осъществяващи определени
професии-магистрати, полицаи, военни и др., във връзка със спазването на
морално-етични принципи, почтенност и отдаденост е завишено, като подозрения
засягащи тези им качества, е от естество да урони съществено професионалния им
имидж. В този смисъл вж. Определение № 121 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. №
3501/2019 г., III г. о., ГК и Решение № 2642 от 28.04.2020 г. на СГС по гр. д.
№ 11771/2019 г.
По размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав счита, че
предвид интензитета на страданието на ищеца, справедливо би било да се присъди
сумата от 50 000 лв., като за горницата до пълния предявен размер от
100 000 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. За
да определи този размер, съдът отчита наличието и на други стресогенни фактори
извън процесния сигнал /конфликт с
директора на ОДМВР- Разград – л. 726, том 3; наличието на други дисциплинарни
производства/.
Когато увреждането е причинено от
неколцина, на основание чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно за
пълния размер на вредите, а не разделно според личния им принос за деликта. Ето
защо, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно горепосочената
сума. На осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД, основателно се явява искането на ищеца за
присъждане на законна лихва считано от датата на подаването на исковата молба –
15.08.2019г.
С оглед гореизложеното, съдът не е следва
да се произнася по евентуално предявените искове – за осъждане на всеки от
ответниците да заплатят на ищеца по 25 000 лв. представляващо обезщетение
за процесните вреди.
По възражението за съпричиняване, по чл. 51, ал.2 ЗЗД.
Съдът намира за неоснователни възраженията
на ответната страна, че ищецът е дал повод за подаване на сигнала и
извършването на проверката. Такова поведение не се установява.
По разноските.
С оглед изхода на спора, на ищеца следва
да се присъдят разноски съразмерно с уважената част от иска. Видно от
представения Договор за правна защита и съдействие между ищеца и пълномощника
му е че договореното възнаграждение е в размер на 1 000 лв., от които са
платени в брой 500 лв. /л. 33 дело РРС/. Ето защо, на ищеца следва да се
присъди сумата от 250 лв., представляваща ½ от заплатеното адвокатско
възнаграждение /вж. т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК/. На ищеца следва да се присъди и
½ от разноските за заплатена държавна такса от 4 000 лв. /т.е
следва да му се присъди сумата от 2 000 лв./, както и ½ от
разноските за заплатено възнаграждение на СПЕ от 2 00 лв. /т.е. следва да му се
присъди сумата от 100 лв./ Ето защо, на ищеца следва да се присъдят разноски в
общ размер на 2 350 лв., на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на спора, в полза на
ответника П.Й.П., следва да се присъдят разноски в размер на 1 500 лв.,
представляващи ½ от платеното адвокатско възнаграждение в размер на
3 000 лв. /л.19, том 1 РОС/, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
Относно ответниците Н.И.К., Т.Н.К. и В.Т.Б.
са представени Договори за правна защита и съдействие сключени от всеки един от
тях с пълномощника им адвокат В.В.С. *** /л. 45-50, том 1 РОС/. Във всеки един
договор е посочено, че е договорено възнаграждение в размер на по 2 000
лв., като са представи и разписки за заплатени по 5 00 лв. за всеки договор.
Ето защо, с оглед изхода на делото, в полза на всеки един от тези трима
ответници следва да се присъдят по 250 лв. /1/2 от реално платеното адвокатско
възнаграждение /вж. т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК/.
По искането на адвокат В.В.С. *** за присъждане на адвокатско
възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.2 във вр. ал.1, т. 3, пр. 2 ЗА.
Адвокат С. сочи, че ответниците Н.И.К., Т.Н.К.
и В.Т.Б. са му запратили по 5 00 лв., като за разликата над 500 лв. до остатъка
от нормативно дължимото адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, следва да му бъде присъден, на осн. чл. 38, ал.2 във вр.
ал.1, т. 3, пр. 2 ЗА.
Съдът намира това искане за неоснователно
и недоказано. Не следва да се присъжда и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като както вече се
посочи в представените договори за правна помощ не е посочено, че
адвокатската помощ се предоставя безплатно, а е договорено дължимо адвокатско
възнаграждение – по 2 000 лв., като е платено 500 лв. Такава е и
съдебната практика намерила израз в Определение № 176 от 30.06.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 1171/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 526 от 30.06.2016 г. на ВКС
по т. д. № 1761/2015 г., II т. о., ТК, Определение № 12733 от 30.09.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 10123/2019 г., V о., Определение № 13183 от 7.10.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 10125/2019 г., V о., Определение № 13184 от 7.10.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 10146/2019 г., V о., Определение № 12907 от 2.10.2019 г. на ВАС
по адм. д. № 10149/2019 г., V о., Определение № 12737 от 30.09.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 10131/2019 г., V о., Определение № 12646 от 26.09.2019 г. на
ВАС по адм. д. № 10185/2019 г., V о., Определение № 11407 от 29.09.2017 г. на
ВАС по адм. д. № 11927/2016 г., V о., Определение № 5573 от 12.04.2019 г. на ВАС
по адм. д. № 3345/2019 г., III о., Определение № 3191 от 21.03.2016 г. на ВАС
по адм. д. № 95/2015 г., III о.
Въз основа на изложените съображения, съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА:
-
Н.И.К., ЕГН **********, с адрес ***,
-
В.Т.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
-
Т.Н.К., ЕГН **********, с адрес ***,
-
П.Й.П., ЕГН **********, с адрес ***,
на основание чл. 45 във вр. с
чл. 52 вр. чл. 53, във вр. чл. 86, ал.1 във вр. с чл. 84, ал.3 ЗЗД да ЗАПЛАТЯТ СОЛИДАРНО
на Н.П.Н.,
ЕГН **********, с адрес *** сумата от 50
000 /петдесет хиляди/ лева, представляващи обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от подадения от ответниците сигнал с вх. №
257061CF36 от 28.09.2016г., заведен под № УРИ 785501-468 от
29.09.2016г., в Дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от подаването на исковата молба – 15.08.2019г. до окончателното й
изплащане, като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 100
000 лв. като неоснователен и недоказан.
Банковата сметка, по която да се преведе
горепосочената присъдена сума:
„Банка ДСК“ ЕАД, клон Разград,
IBAN:
***: STSABGSF
титуляр: Н.П.Н., ЕГН **********.
ОСЪЖДА:
-
Н.И.К., ЕГН **********, с адрес ***,
- В.Т.Б., ЕГН **********,
с адрес ***,
- Т.Н.К., ЕГН **********,
с адрес ***,
- П.Й.П., ЕГН **********,
с адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ на Н.П.Н. ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 2 350 /две хиляди триста и петдесет/ лева,
представляващи разноски съразмерно с уважената част от иска, на осн. чл. 78,
ал.1 ГПК, като отхвърля искането за разноски за разликата до пълния му размер
като неоснователно и недоказано.
ОСЪЖДА Н.П.Н. ЕГН **********, с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на П.Й.П., ЕГН **********, с
адрес *** сумата от 1 500 /хиляда и
петстотин/ лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК,
като отхвърля искането за разноски за разликата до пълния му размер, като
неоснователно и недоказано.
ОСЪЖДА Н.П.Н. ЕГН **********, с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на:
-
Н.И.К., ЕГН **********, с адрес ***,
- В.Т.Б., ЕГН **********,
с адрес ***,
- Т.Н.К., ЕГН **********,
с адрес ***,
по 250 /двеста и петдесет/ лева на всеки един от тях, представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част
от иска, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК, като отхвърля искането за разноски за
разликата до пълния му размер като неоснователно и недоказано.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат В.В.С.,***,
с адрес на кантората: гр. варна, ул. Цар Иван Срацимир № 2А, офис 318, за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1,
т.3 ЗА, представляващо разликата между платените по 500 лв. и нормативно
дължимото адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за осъществена защита на
ответниците:
- Н.И.К., ЕГН **********,
с адрес ***,
- В.Т.Б., ЕГН **********,
с адрес ***,
- Т.Н.К., ЕГН **********,
с адрес ***,
КАТО НЕОСНОВАТЕЛНО и НЕДОКАЗАНО.
Препис от решението да се връчи на страните, на осн.
чл. 7, ал.2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните с въззивна жалба пред Варненски апелативен съд.
В срока за обжалване, съдът по искане на страните може
да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските, на
осн. чл. 248 ГПК.
съдия:
ДГ