№ 396
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Даниела Врачева
Членове:Карамфила Тодорова
Доротея Кехайова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20241000601044 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава 21- ва НПК.
С присъда № 4 от 20.03.2024г. по нохд № 655/2023 Окръжен съд Перник
признал подс. Р. Р. С. за виновен в това, че на 30.07.2022г., около 21,00 часа в гр.
Земен, на кръстовището между ул.„Димитър Б.“ и ул.„Хаджи Димитър“, при
управляване на МПС - л.а. „БМВ“ с peг. номер ********, нарушил правила за
движение по пътищата - на чл.20, ал.1 ЗДвП, чл.20, ал.2 ЗДвП и чл.19, ал.1 от ЗДвП, и
по непредпазливост причинил смъртта /настъпила на ********г./ на Б. Л., като
деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл.373,
ал.2, вр. чл. 371, т.2 НПК вр.чл.343, ал.3, вр. ал.1, б.”в”, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1 от
НК го осъдил на четири години лишаване от свобода, който размер на основание
чл.58а от НК намалил с 1/3 - на 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца.
На основание чл.66, ал.1 НК отложил изпълнението на така определеното
наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от 3 /три/ години, считано от
влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г, вр. чл.343, ал.3, вр. ал.1, б. „в”, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1 от
НК, вр. чл.37, ал.1, т.7 НК лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 3
/три/ години, считано от влизане на присъдата в сила.
Осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски.
Недоволни от присъдата останали подсъдимият и частните обвинители Н. И.
и Р. И., които съответно чрез защитника и поверениците си я обжалват.
1
С жалбата на подсъдимия се заявява недоволство единствено от размера на
наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ и се прави искане присъдата да
се отмени в тази част.
С жалбата на частния обвинител Н. И. се заявява несъгласие с присъдата в
частта на наложеното наказание. Поддържат се доводи, че то е явно несправедливо и
не отговаря на целите по чл. 36 НК. Прави се искане наказанието лишаване от свобода
да се увеличи на шест години, с приложимата редукция с 1/3 – на четири години, а
наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ да се наложи в максимален
размер по чл. 49, ал. 2 НК.
С жалбата си частният обвинител Р. И. твърди допусната от съда грешка в
диспозитива на присъдата, където като нарушено специално правило е изписано това
на чл. 19, ал. 1 ЗДвП, а не чл. 119, ал. 1 ЗДвП. Също заявява недоволство от
наложеното наказание, което намира за занижено, явно несправедливо и неотговарящо
на целите по чл. 36 НК. Прави искане да се увеличат наказанията, с евентуално
приложение и на чл. 67, ал. 3 НК, в случай на приложение на чл. 66 НК.
В съдебно заседание пред апелативния съд повереникът на частния
обвинител Р. И., адв. Б., поддържа жалбата. Пледира наказанието лишаване от
свобода да се увеличи и се постанови ефективното му изтърпяване. Пледира
алтернативно - да се увеличи изпитателният срок, ако се запази приложението на чл.
66 НК. Моли да се увеличи и наказанието „лишаване от право да управлява МПС“.
Повереникът на частния обвинител Н. И., адв. Г., поддържа въззивната
жалба. Също пледира да се увеличи наказанието наложено на подсъдимия. Изразява
несъгласие с извода на първостепенния съд относно отегчаващите отговорността
обстоятелства. Позовава се на негативни за подсъдимия характеристични данни.
Частният обвинител Н. И. се присъединява към своя повереник. Заявява, че
подсъдимият е допускал и други, макар и нерегистрирани официално, нарушения на
правилата за движение. Не държи наказанието лишаване от свобода да е ефективно, но
счита, че наказанието лишаване от право да управлява МПС следва да се увеличи.
Защитникът на подсъдимия, адв. Б., пледира да се уважи въззивната жалба и
наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ да се намали. Развива доводи, че
се касае за нелеп инцидент, при който скоростта на подсъдимия е била 8 км/ч., а след
събитието е направил всичко възможно да помогне на пострадалия. Релевира, че
подсъдимият помага в семейния бизнес на родителите си и професията му е свързана с
управление на автомобил. Посочва редица обстоятелства с характер на смекчаващи –
чисто съдебно минало, процесуалното поведение, млада възраст. Моли присъдата в
частта извън наказанието „лишаване от право“ да се потвърди.
Подсъдимият в лична защита се присъединява към защитника си. Изразява
съжаление за случилото се.
Прокурорът от САП счита жалбата на подсъдимия за неоснователна. Намира
наказанието лишаване от свобода за справедливо, но предлага да се увеличи
изпитателният срок по чл. 66 НК.
Подсъдимият в последна дума моли да се уважи подадената от защитника
въззивна жалба.
Съдът, като съобрази доводите на жалбите, на страните в съдебно
заседание и материалите по делото и като сам на основание чл. 314 НПК подложи
на цялостна проверка присъдата, прие следното:
2
Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава 27
НПК – съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК - с признаване
от подсъдимия на фактите на обвинителния акт. При разглеждане на делото по този
ред съдът не е допуснал процесуални нарушения. Правилно, за целите на
определението на чл. 372, ал. 4 НПК, е приел, че направеното самопризнание се
подкрепя от събраните доказателства. Съответно на това, първостепенният съд
напълно законосъобразно е приел за установена предявената с обвинителния акт
фактическа обстановка.
Установява се от фактическа страна, че:
Подсъдимият Р. С. е роден на ********г. и към датата на деянието е бил на 22
години. Той е правоспособен водач на МПС, категория „В”, от 2018г. Пострадалият Б.
Л. е роден на ********г. и към момента на деянието е бил на 79 години. Бил трудно
подвижен и ходел подпомагайки се със скиорска щека.
На 30.07.2022г., около 21.00 часа подсъдимият потеглил с лек автомобил БМВ с
рег. № ********, по ул. „Димитър Б.” в гр. Земен, движейки се в посока към ул.
„Хаджи Димитър”. Двете улици били застлани с асфалтова настилка, която била в
добро състояние. В страничните им части били изградени затревени тротоари, широки
по около 1 метър и ограничени с монтирани бордюри. Описаните улици образували
кръстообразно кръстовище със сравнително правилна форма. Преди влизането в него
шИ.та на ул.„Димитър Б.” била 4, 5 метра. Върху нея, непосредствено преди
кръстовището, имало паркирани два леки автомобила /вляво и вдясно на улицата/ и по
този начин стеснявали пътното платно и съответно затруднявали нормалната видимост
на водачите.
Вече се смрачавало, но изграденото улично осветление все още не било
включено. Същевременно, валял силен дъжд, което допълнително сериозно
ограничавало видимостта. Подс. Р. С. се движел с включени къси светлини на своята
кола и със скорост от около 8 км/ч, когато преминал между паркираните два
автомобила, готвейки се да предприеме маневра „завой наляво“ и да навлезе в ул.
„Хаджи Димитър“.
По това време пострадалият Л. се движел по затревения тротоар на ул.
„Димитър Б.“ в посока срещуположна на движението на обвиняемия. Бил от
отсрещната страна на описаното кръстовище и в лявата част на цитираната улица
спрямо положението на подсъдимия. Предприел пресичане на ул.“Хаджи Димитър“,
която в този участък била широка 5, 5 метра. Насочил се към насрещния тротоар, като
ходел съвсем бавно, подпомагайки се с щека.
Съгласно пар. 6, т. 54 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП „пешеходна
пътека“ винаги е налице върху платното за движение като продължение на
тротоарите или банкетите, независимо от това дали тя е реално очертана и
сигнализирана с пътни знаци. Т.е. в случая Б. Л. се е движел по „пешеходна пътека“ по
смисъла на закона.
Подсъдимият въобще не възприел пешеходеца, който вече се намирал към
средата на улицата и го е блъснал с предната лява част на неговата кола. Тялото на Л.
се плъзнало по капака на автомобила, след което било отхвърлено и паднало върху
асфалта.
След произшествието пострадалият бил транспортиран в ЦСМП на МБАЛ
„Р.Ангелова“, гр.Перник, където му е оказана незабавна медицинска помощ. През
3
следващия ден е преместен в клиника по неврохирургия в УМБАЛ „Св.Анна“ АД -
София, където на ********г. е починал.
Вследствие на описания сблъсък Б. Л. получил тежка закрита черепно-мозъчна
травма, изразяваща се в счупване на челната кост вдясно, счупване на предната стена
на десния горночелюстен синус, счупване на носни кости, контузия на мозъка,
субдурален хематом, субарахноидален кръвоизлив и разкъсно-контузни рани в
областта на главата и челото. След настаняването му в болничното заведение в
гр.София са се развили тежки двустранни възпалителни изменения на белите му
дробове. Същите са настъпили като пряко усложнение на описаната черепно мозъчна
травма, последвана от оток на мозъка и остра сърдечно-съдова и дихателна
недостатъчност и са довели до смъртта на Л., настъпила на ********г. Настъпването
на смъртта е в пряка причинна връзка и е последица от причинените увреждания при
описаното транспортно произшествие.
Установява се по експертен път, че фаровете на л.а.„БМВ“ на подсъдимия са
осветявали пешеходеца във всеки един момент от предприетото пресичане на улицата
до настъпилия удар.
По доказателствата:
Вярна е оценката на първостепенния съд, че изложената фактическа обстановка
се извежда и потвърждава от писмените, гласни и веществени доказателствени
средства: показанията на свидетелите И. К., С. Я., Д. Г. и С. А.. Към тях следва да се
добавят и показанията на св. В. В., Н. И., Р. И. и А. Д., писмени доказателства и
доказателствени средства, приложени по делото, които първият съд внимателно е
изброил, както и от заключенията на автотехнически и съдебномедицински
експертизи.
Верни са доводите на първостепенния съд, че самопризнанието на подсъдимия се
подкрепя от събраните доказателства. По съдържание те са съответни на описаните в
обвинителния акт обстоятелства и са еднопосочни. Следва да се подчертае, че в това
производство съдът е освободен от необходимостта да провежда детайлен анализ на
доказването. В този смисъл е Р.-329-2023-II- ВКС, че такъв анализ не се налага поради
спецификата на процедурата, при която „задължението на съда за изясняване на
фактическата обстановка е заменено със задължението за приемане за установени на
обстоятелствата, изложени в обвинителния акт…Изискването на закона не е за
подробен анализ на всеки доказателствен източник, нито за обсъждане на пълния обем
от събрани материали, а единствено за установяване наличието на такива, които
подкрепят фактите по обвинението.“
Допълнително този съд, преценявайки събраните доказателства и в частност
авто-техническите експертизи, прие, че самопризнанието се подкрепя от заключението
на експертизите, че подсъдимият е разполагал с техническа възможност да възприеме
пресичащия платното за движение по ул. „Х.Димитър“ пешеходец към момент, когато
предната част на автомобила е била на разстояние от мястото на удара, което му е
позволявало при своевременна реакция да спре преди мястото на удара и да
предотврати произшествието. Също, че основната техническа причина за
произшествието се явява липсата на реакция от страна на подсъдимия за спиране в
условия, в които той е разполагал с техническа възможност да забележи пешеходеца
към момент, когато предната част на автомобила е била на разстояние от мястото на
удара, което при своевременна реакция му е позволявало да спре преди мястото на
4
удара. /експертиза на л. 72 ДП/
От правна страна:
При така приетата законосъобразно фактическа обстановка, съставените от
правна страна изводи на първостепенния съд се явяват частично верни. Съдът се
е съгласил и съответно е признал подсъдимия за виновен да е нарушил всички
инкриминирани специални правила за движение по пътищата. Стриктният анализ на
фактите като включени в рамките на обвинителния акт, води до извод, че подсъдимият
не е нарушил всички вменени му правила.
На първо място, грешен е изводът на окръжния съд, че подсъдимият е нарушил
разпоредбата на чл. 20, ал.1 ЗДвП, задължаваща водачите да контролират
непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Тезата на
обвинението е, че подсъдимият не е реагирал на възникналата опасност за движението
- наличие на пешеходец на пътя и не е намалил скоростта на автомобила или спрял.
Неизпълнението на това задължение е свързано с твърдението, че подсъдимият
изобщо не е видял пешеходеца. С това прокурорът фактически навежда не на
нарушение за липса на контрол върху превозното средство, което управлява, а за
неизпълнение на задължението по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП – за намаляване на
скоростта и в случай на необходимост - за спиране, когато възникне опасност за
движението. Иманентна предпоставка за изпълнение на това задължение е водачът да
следи пътната обстановка и всякакви изменения в нея - възникнали опасности, на
които да може да реагира своевременно.
В случая, обвинителните фактически твърдения са, че водачът не „възприел“,
т.е. не е видял, пешеходеца, отговарящи на обективно установеното, са, че
подсъдимият не е следял пътната обстановка и по тази причина пропуснал да
забележи намиращия се на пътя пешеходец. Това обаче не означава, че не е
упражнявал контрол върху управлявания от него автомобил. Между недостатъчното
внимание при следене на пътната обстановка и липсата на контрол върху автомобила,
макар да се намират прилики, е налице съществена разлика, в случая останала
неотчетна. Критерият за диференцирането на тази разлика е чисто количествен.
Възприето е в съдебната практика, че контролиране на моторното превозно
средство следва да се разглежда в две направления. От една страна – като обективно
положение. При него водачът следва така да контролира автомобила, че да запази
възможността за съзнателно служене с уредите за управление и да не допуска такова
състояние, при което той да стане обективно неовладяем. В това положение
водачът, дори да иска, не може да подчини превозното средство на съзнателно
управление. Например не може да му задава и променя траектория на движение, да
увеличава или намалява скоростта и изобщо да извършва всякакви технически
операции, при които автомобилът да е обективно годен да отговаря на зададени
команди с уредите. Типичен пример за такава обективна невъзможност за контрол
/макар и субективно обусловена от поведението на водача, а не дължаща се
изключително на външни фактори/ е движение в условията на т.нар. „аквапланинг“ -
изцяло неконтролируемо състояние, при което движението на автомобила се оставя на
случайността. Друг пример е т.нар. „занасяне“ на превозното средство при завой с
висока скорост или при движение върху заледена повърхност. Пример за такова
поведение е спиране на автомобила и оставянето му на място без водач и без да е
обезопасен чрез спирачна система срещу самоволно потегляне.
5
В случая – не налице такова поведение на подсъдимия.
Другата форма на отсъствие на контрол е тази, при която автомобилът запазва
състояние, в което отговаря на зададените му команди от водача, но е субективно
неуправляем. Причини за това могат да са разсеяност на водача, при която изобщо
не следи пътя, а гледа в друга посока, заспиване, изпадане в напълно негодно психо-
физиологично състояние – например водачът е в тежко алкохолно опиянение или
внезапно губи съзнание, при което не разполага с минимално необходими когнитивни
способности за възприемане на пътната обстановка и за реагиране спрямо нея. Такава
загуба на контрол може да се дължи включително на болест, предпоставяща
настъпване на когнитивна загуба в непредвидим момент. В такова положение деецът
субективно оставя автомобила без управление, например оставя го да следва
произволна траектория и се движи по начин като да е без водач, независимо, че
операционните му системи са в положение, при което обективно могат да отговарят на
зададени команди с уредите за управление. /Решение № 9 от 10.02.2017 . по н. д. №
1310/2016 г., н. к., І н. о. на ВКС/
За подсъдимия обаче нито са заявени, нито се установяват такива факти.
Обратно, заявените от прокурора факти сочат на изначално запазена, качествено
и количествено, годност на подсъдимия да следи пътната обстановка и да реагира
спрямо нея. Сочат и на изпълнение на задължението му обективно и субективно да
контролира автомобила. Подсъдимият обаче поради количествено занижената степен
на нужното внимание е пропуснал да види навреме пешеходеца на пътя, въпреки че е
разполагал с всички условия за това. Именно поради така заниженото внимание,
подсъдимият и причинил произшествието. С това се обуславя класически случай на
неизпълнение на задължението на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП като обща норма.
Прокурорът обаче не е вменил това нарушение. То не е било и необходимо, доколкото
е вменил специалната норма на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, която дерогира приложението на
общата. Ето защо, дори да я беше вменил, по силата на цитираното правило
приложението й следваше да се отмени.
Извод от изложеното е, че подсъдимият като не е нарушил чл. 20, ал. 1, ЗДвП,
следва да бъде оправдан по това обвинение, респективно присъдата в тази част следва
да бъде изменена.
Ето защо, напълно необоснована и невярна е тезата и на прокурора, и на
окръжния съд, че според авто-техническата експертиза основната причина за
произшествието е липсата на контрол от подсъдимия на управлявания автомобил,
което пък се свежда до факта, че не е реагирал адекватно на възникналата опасност –
наличие на пешеходец. Отново ще се подчертае, че между тези две положения –липса
на реакция и липса на контрол, няма знак за равенство. Освен това, прочитът на авто-
техническата експертиза не показва твърдение, че причината за произшествието е
липсата на контрол от страна на водача, а твърдение, че причината е липсата на
реакция за спиране от страна на водача /л. 90, т. 1 ДП/. Експертно не се установяват
никакви технически положения, които да говорят за отсъствие на контрол върху
автомобила.
Неверен е и следващият извод на окръжния съд - че подсъдимият е
извършил нарушение на правилото за движение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП,
задължаващо го да съобразява скоростта на движение с конкретните атмосферни
условия. Като такива условия прокурорът е вменил - смрачаването и преваляващия
силен дъжд. Вменил е, че подсъдимият не е съобразил скоростта и с характера и
6
интензивността на движението - наличие на спрели встрани от пътя автомобили,
затрудняващи видимостта.
Установено е, че скоростта на подсъдимия е била около 8 км/ч. Прокурорът не е
посочил при каква по-ниска скорост от тази настъпилите вредни последици на
произшествието не биха постъпили, при което именно тази по–ниска скорост да се яви
съобразена. Още повече, че по-ниска скорост от процесната, на практика, означава
автомобилът почти да не се движи. Чисто логически, трудно може да се сподели
виждането, че скоростта от 8 км/ч, независимо от влошените метеорологични условия
и усложнена пътна обстановка поради спрелите автомобили, не е била съобразена.
Напротив, тя е била съобразена. Довод за това се извежда от авто-техническата
експертиза, която е категорична, че скоростта от 8 км/ч. /при това стриктното
заключение е, че скоростта е била не по-висока от 8 км/ч./ е позволявала ударът да
бъде предотвратен. Следователно, условието за предотвратяване на удара изобщо не е
свързано с поддържаната от подсъдимия скорост, а с нещо съвсем друго. И това е
връзката с упражнено количествено достатъчно внимание у подсъдимия за следене на
пътната обстановка и измененията в нея, така че да реагира незабавно и съответно.
И в частност експертизата дава заключение, че подсъдимият е разполагал с
техническа възможност да възприеме пресичащия платното за движение на ул. „Х.
Димитър“ пешеходец към момент, когато предната част на автомобила е била на
разстояние от мястото на удара, което му е позволявало при своевременна реакция да
спре преди мястото на удара и по този начин да предотврати произшествието. При
този извод скоростта, с която подсъдимият е управлявал автомобила не е пряка
техническа причина за настъпилия удар. /експертиза на л. 85 – 89, т. 1 ДП/
Следователно, отново се потвърждава, че единствена причина за
произшествието е тази, че подсъдимият не е внимавал и не е възприел пешеходеца –
пострадал, респективно не е реагирал по изискуемия за ситуацията начин.
При така изложеното и като не се съгласи с обвинителната теза, респективно и с
извода на окръжния съд, че подсъдимият е извършил нарушение и на чл. 20, ал. 2 изр.
1 ЗДвП, точно обратното, въззивната инстанция намери, че следва да оправдае
подсъдимия и по тази част на обвинението, респективно – и в тази част присъдата
подлежи на изменение.
При така мотивираното оправдателно разрешение на обвинението за нарушение
на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, без правни последици се оставят съображенията на
първата инстанция, че подсъдимият бил длъжен да не превишава пределно
установената скорост за движение от 30 км/ч., но не е изпълнил това задължение /л. 5
от мотивите/. С това твърдение на практика съдът внася противоречия в мотивите си,
тъй като едновременно приема, че подсъдимият е управлявал със скорост от около 8
км/ч., но и, че не е изпълнил задължението да не управлява със скорост над 30 км/ч.
Очевидна е логическата грешка на съда, който малко по-натам все пак мотивира, че
скоростта от 8 км/ч. е в рамките на разрешената, но пък е несъобразена.
Както вече се посочи, изначално тезата на обвинението и на първата инстанция
за неизпълнено задължение на подсъдимия да управлява автомобила със съобразена
скорост не се споделя от въззивния съд. Ето защо, отбелязаното противоречие в
мотивите на присъдата, освен че не е непреодолимо, изгубва процесуално значение.
Напълно верен е следващият правен извод на окръжния съд - че подсъдимият
е нарушил правилото на чл. 119, ал.1 ЗДвП, задължаващ го да намали своята
скорост или дори спре и да пропусне преминаващия по пешеходна пътека пешеходец
7
Б. Л.. Подсъдимият е следвало да съобрази, че мястото, където пресича пешеходецът
се явява „пешеходна пътека“ по смисъла на пар. 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, тъй като
представлява продължение на тротоара, по който е вървял. Без значение е отсъствието
на съответна маркировка или знак. Подобно на общото задължение на водача по чл.
20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, и тук се предпоставя, че водачът е задължен да внимава в
пътната обстановка, възприема всички нейни елементи и реагира чрез уредите на
управление на автомобила, така че да не допусне произшествие. Но в случая
задължение на водача е не общото задължение да реагира на опасност на пътя, а
задължението да отдаде нужното предимство на пешеходеца.
Подсъдимият е бил длъжен, като и обективно, и субективно е могъл, да
възприеме намиращия се на пешеходната пътека пострадал, осигури предимството му
и го пропусне по нея като намали скоростта или спре. Подсъдимият не е изпълнил това
задължение.
Извод от изложеното е, че подсъдимият е нарушил само едно правило, от трите
вменени по ЗДвП, намиращо се в причинно-следствена връзка с настъпилото
произшествие – това на чл. 119, ал. 1 ЗДвП. От обективна страна, като е нарушил това
правило и не е пропуснал пешеходеца по пешеходната пътека, не е намалил скоростта
или спрял, подсъдимият е причинил смъртта на пострадалия Б. Л..
На това място, доколкото касае нарушението на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, следва да се
вземе отношение по възражението на повереника адв. Б., че първостепенният съд е
допуснал процесуално нарушение, тъй като в диспозитива на присъдата изписал
нормата на чл. 19, ал. 1 ЗДвП. Възражението е неоснователно. Действително,
окръжният съд формално е изписал правилото по начина посочен от повереника. По
същество обаче е напълно ясно, че съдът е имал предвид не нормата на чл. 19, ал. 1
ЗДвП, а тази на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, и че до разликата се е стигнало поради техническо
изпускане на една цифра - „1“. Няма съмнение в характера на грешката на очевидна
фактическа. От една страна, навсякъде в мотивите на присъдата правилото на чл. 119,
ал. 1 ЗДвП, което е и вмененото от прокурора, е изписано технически точно. От друга
страна, съдът в диспозитива на присъдата е изписал текста на нормата на чл. 119, ал. 1
ЗДвП, който трябва и да обвързва като меродавен, а именно че: „при приближаване на
пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да
пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци,
като намали скоростта или спре“.
При така изложеното, верни са доводите на окръжния съд, че подсъдимият е
осъществил престъпния състав на чл. 343, ал. 3, пр. последно, вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл.
342, ал. 1 НК от обективна, и от субективна страна. Подсъдимият като е нарушил
правила за движение – това по чл. 119, ал. 1 ЗДвП, по непредпазливост причинил
смъртта на пешеходеца Б. Л.. Формата на вината е несъзнавана непредпазливост –
небрежност, тъй като подсъдимият не е предвиждал настъпването на
общественоопасните последици на деянието - смъртта на пешеходеца, но е могъл и е
бил длъжен да ги предвиди.
По наказанието:
За така извършеното престъпление, първият съд е наложил на подсъдимия
наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири години, редуцирано по
привилегирования ред на чл. 58а НК с една трета, предвид направените самопризнания
по чл. 371, т. 2 НПК и нормата на чл. 373, ал. 2 НПК – до размера от две години и осем
8
месеца.
Въззивната инстанция се съгласява с основанието за индивидуализиране на
наказанието по чл. 54 НК. В случая не е налице хипотезата на чл. 55 НК. Не се
съгласява обаче с определения от първия съд размер на наказанието „лишаване от
свобода“ като го намира за завишен, респективно - несправедлив. Съдът не е
преценил съвкупното действие и значение на релевантните към отговорността на
подсъдимия обстоятелства. Немалка част от съществуващите смекчаващи
обстоятелства е пропуснал и оставил без обсъждане. Придал е, от друга страна,
значение на отегчаващо обстоятелство на такова, каквото няма. В резултат съдът не е
достигнал до установеното действително положение, що се отнася до личността на
дееца и степента на опасност на деянието.
Предвиденото по закон наказание лишаване от свобода в редакцията му към
датата на деянието – 30.07.2022г., /ДВ, бр. 60 от 2012г., в сила от 08.09.2012 г./ е от три
до петнадесет години. Този закон се явява и по-благоприятният за подсъдимия по
смисъла на чл. 2, ал. 2 НК, тъй като с последващото изменение на НК с ДВ, бр. 67 от
2023г., наказанието се увеличава в специалния си минимум, който от три става пет
години.
Преценявайки самостоятелно данните за личността на подсъдимия и за
деянието, този съд прие, че от категорията на отегчаващите обстоятелства е
налице само едно, но то не е приетото от първия съд – високата степен на обществена
опасност на конкретното деяние. Конкретното деяние не се отличава с особености,
които му придават опасност над средната и типична за такъв род престъпления.
Напротив. Подсъдимият е управлявал автомобила с пределно ниска скорост, напълно
отговаряща на условията, в които се е намирал. Той се е намирал в силно
неблагоприятна за движение пътна обстановка, което не е оневиняващо обстоятелство,
но като се отчете клонящата към нулева скорост от не повече от 8 км/ч. не може да се
приеме, че водачът не е подчинил движението си на тези условия. При това те следва
да се отчитат в значението си на поставяне на по-големи от обичайното изпитания на
уменията, качествата, вниманието, а и на опита на водача. Тези елементи в съвкупност
не са се оказали на очакваното равнище у подсъдимия, но това не му придава
допълнителна степен на обществена опасност. Обществената опасност на личността не
се повишава и поради извършването едновременно на няколко нарушения на
правилата за движение, както са вменени от прокурора, тъй като подсъдимият е
извършил само едно нарушение.
Иначе верен е доводът на окръжния съд за динамиката на този вид престъпления
и необходимостта да бъдат санкционирани по-строго, но тя следва да се разглежда не
като отношение към опасността на конкретното деяние, а като изискване на
генералната превенция по чл. 36 НК.
Отегчаващо обстоятелство, което не е било разгледано и прието за такова от
окръжния съд, но се отчита от този, е очертаният отрицателен облик на
подсъдимия като водач на МПС. Подс. Р. С. е наказван за извършени за кратко време
множество административни нарушения на правилата за движение, макар и след
престъплението. На този факт акцентира повереникът на частния обвинител Н. И.,
макар значението, което му придава - че разкрива водач на МПС с висока степен на
опасност, е преувеличено.
Видно от справката за наложени на подсъдимия наказания по ЗДвП, той е
извършил само едно нарушение преди процесното престъпление, макар и сериозно.
9
Подсъдимият е нарушил забраната да се управлява МПС без съответна
правоспособност, за което му е бил съставен акт за административно нарушение от
01.05.2017г. по чл. 150 ЗДвП. Към този момент подсъдимият не е бил правоспособен
водач на МПС. Той е станал такъв почти година по-късно - на 17.04.2018г. Към датата
на нарушението подсъдимият е бил и непълнолетен – на 17 години, затова и ненаказан
с „глоба“. Макар нарушението да е констатирано с административен акт и да е
издадено наказателно постановление, липсва отбелязано наказание, включително
заместващото „обществено порицание“ по силата на чл. 15, ал. 2 ЗАНН. В справката-
картон на водача, представена от ОДМВР Перник, сектор „Пътна полиция“ за това
наказателно постановление е отразена „глоба“ – 0 лв. Следователно, след като
подсъдимият не е наказан, върху него не е и въздействано превъзпитателно и
предупредително. Освен това от датата на нарушението до тази на престъплението е
изтекъл срок от пет години, което при всички положения води до заличаване
последиците на административното нарушение, още повече, че за него не е наложено
никакво наказание. /справка на л. 48 нохд/
На следващо място, установява се, че останалите административни нарушения
на подсъдимия, общо девет, са извършени в периода 11.08.2022г.- 28.10.2023г., т.е.
сгъстено в рамките на една година. Ето защо, невярно е твърдението на повереника
адв. Г., че нарушенията са обхванали период от четири години – от началото на
правоспособността на подсъдимия до настоящия момент. За първите четири години от
придобиване на правоспособност на подсъдимия – 17.04.2018г. до процесното събитие
– 30.07.2022г., за него няма регистрирани нарушения. Без последици се оставя доводът
на повереника адв. Г., че подсъдимият се предполага да е допускал и други,
нерегистрирани нарушения, доколкото това било ноторно известно по принцип за
всеки водач. При условие, че нарушенията не са установени по надлежния ред –
Закона за административните нарушения и наказания, съдът не може да ги преценява
като факти, такива конкретно не се и твърдят, респективно не може да определя
облика на водача на МПС по предположения.
Деветте регистрирани административни нарушения извършени от подсъдимия,
макар извършени концентрирано във времето, не го разкриват като особено опасен
водач на МПС. Нарушенията са формални и могат да се обобщят така: едно нарушение
за неизползване на предпазна каска /очевидно при управление на мотоциклет/ - чл.
137е ЗДвП, едно - за управление на МПС, което не е преминало технически преглед –
чл. 147, ал. 1 ЗДвП, две нарушения на правилата за престой и паркиране на
кръстовище – чл. 98, ал.1, т. 6 ЗДвП, четири нарушения за неизползване на къси
светлини през деня и нощта – чл. 70, ал. 1 и ал. 3 ЗДвП, и едно нарушение, че не е
носил свидетелство за управление на МПС – чл. 100, ал.1, т. 1 ЗДвП. /справка на л. 48
нохд/
Макар характерът на нарушенията да не очертава профил на водач много опасен
за движението, в който профил обикновено попадат водачите, които системно
превишават разрешена скорост, изпреварват неправомерно и не съобразяват забраната
на „червен светофар“, те следва да се отчитат като обстоятелство, водещо до
утежняване на наказателната отговорност на дееца. Тези обстоятелства са с качество
на лоши характеристични данни за личността, независимо че се касае за прояви извън
и след процесната. Налага се извод, че у подсъдимия е започнала да се развива и
поддържа устойчиво склонност към недисциплинирано поведение на пътя, с
характерната липса на респект към закона. Макар нарушенията да имат формален
характер, те са на правила въведени от законодателя неслучайно, а за да предпазят от
10
потенциални опасности участниците в движението. Затова водачът не следва да
подценява нито едно от тях, а да ги спазва стриктно. Следва да е възпитал у себе си и
съответното отношение към правилата като насочени да запазят здравето и живота на
гражданите. Очевидно у подсъдимия са налице дефицити в този процес. Независимо
че това може да се обясни с младата му възраст, подобна склонност, още повече, че е
показана след процесното произшествие, което следва да му е въздействало особено
възпиращо, следва да се съобрази от съда и се отчете в негативното й значение като
отегчаващо обстоятелство, макар с неголяма тежест.
Вярно, по-натам при индивидуализация на наказанието окръжният съд е отчел
като смекчаващо обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимия.
Правилно първият съд е оценил като такова обстоятелство и оказаното от
подсъдимия съдействие, макар неправилно да е приел, че е оказано на органите на
досъдебното разследване, докато то е било оказано на органите на „Пътна полиция“, в
разговор, в който е описал какво е станало. Само косвено може да се приеме, че това
поведение на подсъдимия е било съдействащо и на досъдебното разследване, тъй като
то може да си служи с показанията на служителите на „Пътна полиция“, разговаряли с
подсъдимия, като производни доказателства.
Така, видно от показанията на св. И. К. и на св. В. В., служители на „Пътна
полиция“ ОДМВР Перник, подсъдимият е бил останал на място на произшествието и
ги е изчакал. Пред тях признал, че е блъснал пешеходеца Б. Л.. Описал им и механизма
на произшествието, като признал, че не е видял пешеходеца заради проливния дъжд,
липсващото улично осветление и спрелите автомобили. Подсъдимият доброволно се е
подложил на тест за употреба на алкохол и наркотици с техническо средство, показали
отрицателен резултат. Подписал съставения от органите на „Пътна полиция“ акт за
административно нарушение без възражения. /показания на св. И. К. на л. 50, т. 1 ДП и
на св. В. В. – на л. 51, т. 1 ДП /. Фактът на съставен срещу подсъдимия акт за
административно нарушение е онагледен в приложеното писмено доказателство - акт
сер. GA № 479390 от 30.07.2022г., съставен от св. В. В., в който действително няма
вписани конкретни възражения на подсъдимия, независимо, че има формално
отбелязване: „имам възражения“. /акт на л. 127, т. 2 ДП/
Поведението на подсъдимия веднага след произшествието следва да се отчете
като представящо личността му в положителна светлина, на която не се отразява
неутралното поведение в досъдебното производство, където не дава обяснения.
Подсъдимият не е и бил длъжен да дава. Този избор на процесуална позиция не се
оценява негативно, тъй като упражняването на процесуални права не може да се
тълкува във вреда на този, който ги упражнява.
Самото процесуално поведение на подсъдимия, което е и специално релевирано
от защитника като смекчаващо обстоятелство, няма съдържанието на такова. Както
вече се отбеляза, подсъдимият не е давал обяснения. Отделно от това, честотата на
процесуалното му участие не е била такава, че да говори за нетипично увеличаване на
процесуални задължения и за нужда от повишена дисциплина на обвиняемия.
Участието на подсъдимия в процеса е било в рамките на нормалното и по-скоро
нискоинтензивно, тъй като наказателно производство протича сравнително кратко – от
31.07.2022г. В неговия ход подсъдимият е участвал в две предявявания на обвинение,
едно предявяване на разследването в досъдебното производство, а в съдебното – в
едно заседание, в което делото е и било решено.
Следващото отчетено от този съд, но останало неотчетено от първия,
11
смекчаващо обстоятелство е, че подсъдимият е трудово ангажиран. Той работи като
снабдител-доставчик на магазин, удостоверено с трудов договор /л. 43 нохд/. Отделно
в данните за самоличността му, така както са записани от органа на досъдебното
разследване, е отразено и, че е студент, което е също положително обстоятелство,
каквото е всеки стремеж към развиване на личността и към по-високо образование. /
протокол на л. 36, т. 1 ДП/
Въззивният съд самостоятелно приема, че смекчаващо обстоятелство се явява и
изразеното от подсъдимия съжаление за случая. Тук трябва да се отбележи, че
същият този извод на първостепенния съд се явява необоснован, тъй като подсъдимият
не е изразявал съжаление в досъдебното и в съдебното производство на първа
инстанция, а това прави пред въззивната.
В същото време, доказателствата по делото показват, че подсъдимият е имал
активна съпричастност към пострадалия веднага след инцидента. С това си поведение
той показва, че изразеното съжаление е искрено, а не формално. Видно е от
показанията на св. С. Я., че подсъдимият веднага след удара ги помолил да се обадят
на тел. 112, като им съобщил, че е „ударил човек“. След пристигане на екип на „Бърза
помощ“ и на „Пътна полиция“ питал как да помогне и искал да помогне, но не му дали
възможност да прави каквото и да е, и бил много уплашен. /показания на л. 56 т. 1
ДП/. За молба на подсъдимия да се извика „Бърза помощ“ говорят и св. А. Д.
/показания на л. 57 т. 1 ДП/ и св. Д. Г. /показания на л.58, т. 1 ДП/. Съгласно
показанията на св. С. А. подсъдимият искал да извикат „Бърза помощ“, взел кърпа от
колата си и отишъл до пострадалия, с кърпата започнали да попиват кръвта, бил
много уплашен след инцидента и се опитвал да помогне като само повтарял: „Как да
помогна?“, суетял се около пострадалия, но синът на последния го държал настрана.
/показания на л. 59 т. 1 ДП/.
От доказателствата се установява поведение на подсъдимия веднага след
произшествието, което отговаря по елементите си признака за оказана помощ на
пострадалия, която е била все още необходима, тъй като той е бил жив. Помощта е
била в обем и форми, каквито са били възможни в конкретната ситуация, като се
отчете, че веднага след произшествието на място пристигнал синът на пострадалия –
св. Н. И., който активно се включил в грижите за него, и в която ситуация
подсъдимият останал изолиран. /в този смисъл са показанията на св. С. Я. и на св. С.
А./ На това поведение на подсъдимия следва да даде значение за смекчаване на
наказателната му отговорност. Към значението на това обстоятелство на смекчаващо
няма отношение фактът, че законодателят не го е уредил като специален признак на
по-леко наказуем състав на престъплението по чл. 343а НК, когато деецът след
деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. За
процесната хипотеза той не е и приложим. Липсата на законова диференциация на
наказателната отговорност поради такъв признак от обективна страна, при наличие на
същите фактически елементи на оказана помощ, не препятства обаче те да се отчетат
при индивидуализация на отговорността.
Също останало неотчетено от окръжния съд, поради което въззивната инстанция
самостоятелно го съобразява, е и смекчаващото обстоятелство на младата възраст на
подсъдимия. Към датата на деянието – 30.07.2022г., той е бил на 22 години, възраст, в
която не е натрупал достатъчно жизнен опит и практика, такива, че да му позволяват
да прави винаги точни, строго рационални, предвидливи и отчитащи всички
вероятности за развитие на ситуацията оценки. Въпреки това, в случая дори не
присъства характерната все още за тази възраст импулсивност на действията.
12
Напротив, подсъдимият е управлявал внимателно, с единствената грешка да не е
достатъчно внимателно. Независимо от младата си възраст, в конкретната ситуация
той, поне що се отнася до поддържаната скорост, е карал и съобразно тежките
условия, макар и с оказалия се фатален дефицит да не забележи пострадалия
пешеходец. С изложеното, обуславя се категорично форма на вината на подсъдимия
небрежност, но нейната интензивност не може да се счита висока.
На следващо място размерът на наказанието следва да бъде съобразен и с
необходимостта, наложена от целите по чл. 36 НК, за въздействие върху останалите
членове на обществото, известна като „генерална превенция“. Тук, като вече се
отбеляза, въззивният съд напълно се съгласява със съображенията на окръжния, че
деяния от рода на процесното са с повишена динамика, те са с особено увеличена и
опасна за обществото честота и разпространеност. Това и налага съдът, като определя
размера на санкцията, да се ръководи от нуждата за ефективно предупредително и
възпиращо въздействие и върху останалите членове на обществото. Те следва да
останат с убеждение, че такива престъпления биват преследвани и наказвани
неотменно и справедливо, така че сами, под страх от наказание, да развиват собствена
възпираща мотивация срещу такива прояви.
При така изложеното, с различни и допълнителни съображения за релевантните
за наказателната отговорност обстоятелства, въззивният съд, прецени, че крайният
изход от индивидуализацията на отговорността сведена до размер на наказанието
„лишаване свобода“ при условията на чл. 54 НК, но в минимален размер от три години
лишаване от свобода е справедлив. Той отговаря в пълна степен на степента на
обществена опасност на дееца, така, както се очерта, а и на деянието. Отбелязаното
единствено отегчаващо обстоятелство - административни наказания на подсъдимия,
не са с такава тежест, която да обуславя увеличаване на наказанието повече от това.
Значението му напълно се обхваща и от така определения размер наказание. Размерът
от три години се явява и съразмерен на тежестта на деянието и отговаря на целите на
специалната и генерална превенция по чл. 36 НК, доколкото деянието е извършено при
особено специфични обстоятелства, които налагат определяне на отговорността на
подсъдимия при силен превес на смекчаващите такива.
Не се споделят предложенията на поверениците за увеличаване на наказанието
лишаване от свобода, още повече, че и така наложеният от първия съд размер от
четири години се явява завишен.
Макар и множество, смекчаващите обстоятелства не са многобройни, нито
някое от тях има изключителен характер, така че да правят предвиденото от закона
най-леко наказание, а това се явява наказанието от три години лишаване от свобода,
несъразмерно тежко. Все пак, ще се припомни, че в противовес на смекчаващите
обстоятелства се намират: отегчаващо такова, говорещо за специфичен обществено
обезпокоителен профил на личността на подсъдимия, макар и зараждащ се, както и
нуждите на генералната превенция.
Предвид протичане на съдебното производство по реда на чл. 371, т. 2 НПК,
размерът на наказанието лишаване от свобода следва да бъде намален с една трета по
чл. 58а НК, водещо до аритметичния резултат от две години.
По изложените съображения, присъдата в частта на наказанието лишаване от
свобода подлежи на изменение.
Въззивната инстанция, при така определения по-нисък размер на наказанието
лишаване от свобода, намира за правилно да приложи чл. 66, ал. 1 НК – да отложи
13
изпълнението на наказанието за минималния изпитателен срок - от три години. Този
изход се обосновава с наличието на множеството смекчаващи за подсъдимия
обстоятелства и с особеностите на конкретното деяние - ниска скорост на управление,
тежки пътни условия, влошена видимост, само едно нарушение на ЗДвП. Това, както и
неголямата тежест на отегчаващото обстоятелство, посочено по-горе, не показва
личност, за която да е необходимо, за целите на поправянето и превъзпитанието, както
и за възпирането й от други подобни прояви, включително и за постигне на
генералната превенция, наказанието да бъде изтърпяно ефективно, нито да се
увеличава изпитателният срок.
Тъй като въззивният съд налага ново и различно по размера си наказание
лишаване от свобода, следва самостоятелно да приложи, спрямо този именно размер и
чл. 66, ал. 1 НК. Не може да се позовава на приложението на чл. 66, ал. 1 НК от страна
на първата инстанция независимо от идентичния краен резултат на изпитателен срок от
три години. Изводът е верен, най- вече доколкото първият съд е постановил отлагане
на изпълнението на различно наказание, към което и препраща. Респективно е
приложил условното осъждане по различни съображения. Обратното – да се потвърди
в тази част присъдата, би довело косвено до внасяне на противоречие в решението на
въззивната инстанция, тъй като потвърждаване на срока на отлагане на наказанието,
постановено от първия съд, означава косвено потвърждаване на същото това
наказание.
Настоящият съд намери за основателно искането на повереника адв. Б. /заявено
и пред окръжния съд, и във въззивната жалба/, да наложи на подсъдимия на
основание чл. 67, ал. 3 НК пробационна мярка, която да изпълнява по време на
изпитателния срок. Предназначението на мярката е да подпомогне специалната
превенция като цел на наказанието. За пробационна мярка, която да постигне този
резултат съдът намери тази по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК – „задължителни периодични
срещи с пробационен служител“. Срок достатъчен за реализиране на
предназначението на мярката въззивният съд намери този от една година. Водещите
мотиви на съда са, че за това време подсъдимият, който продължава да е в млада
възраст, се нуждае да бъде подпомогнат в способностите си за развиване на респект
към закона, самоконтрол и достатъчно внимание, и така да развие необходимата
вътрешна мотивация за възпиране в негативната тенденция, която процесното деяние
и справката картон за водач показват. Обосновава се нужда да бъде допълнително
снабден с ресурсите на професионалната корекционна и ресоциализираща дейност на
пробационния служител.
Постановената присъда е неправилна и в частта на размера на наложеното
кумулативно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три
години. Размерът е определен в разрез с нормата на чл. 58а НК, която е основание за
намаляване наказанието с една трета, но само що се отнася до наказанието
„лишаване от свобода“. Останалите по-леки наказания, ако такива са предвидени от
закона, се определят по общия ред и в съотношението си към принципно определения
размер на наказанието „лишаване от свобода“, а не намаления. Обратното –
определяне на размeра на по-лекото наказание като функция от намаления размер на
наказанието „лишаване от свобода“, какъвто е и случаят, косвено ще доведе до
резултат на прилагане на привилегията на чл. 58а НК, те. на съответното намаление, и
за по-леките наказания, в разрез със закона.
Когато по-лекото наказание е обвързано в срока си с този на наказанието
„лишаване от свобода“, какъвто е случаят с наказанието „лишаване от право да
14
управлява МПС“, съдът следва да съобрази срока на първоначалното наказание,
защото именно то се явява меродавното и индивидуализирано съответно такова, а не
наказанието след намаляването по чл. 58а НК. Следователно при срок на наказанието
четири години лишаване от свобода, окръжният съд не е можел по аргумент от чл. 49,
ал. 2 НК да определи размер на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“
по-нисък от четири години. Ще се припомни, че съгласно чл. 49, ал. 2 НК когато
лишаването от право се налага заедно с лишаване от свобода, неговият срок може да
надминава срока на последното най-много с три години, освен ако в особената част на
този кодекс е предвидено друго. Следователно, размерът от три години лишаване от
право да управлява МПС е резултат от неправилно приложение на материалния закон,
тъй като не може да е по-нисък от четири години.
Независимо че при новото положение - след намаляване на наказанието
лишаване от свобода до размер от три години, определеният от окръжния съд размер
на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три години се явява
формално правилен, настоящата инстанция не намери, че този срок е достатъчен за
постигане на целите на специалната и генерална превенция. Водещи съображения на
съда за това са, че наказанието е с характер специфично насочен към това да възпре
деецът от потенциално ново опасно поведение на пътя и да го поправи именно като
водач на ППС. Въззивният съд прие, че се обосновава и обективна, и субективна
необходимост от увеличаване на това специфично наказание. Съдът за целта отчете
най-вече функцията на наказанието на пряк фактор за предпазване на обществото от
потенциално опасно поведение на съответния водач, както и за изграждането на
водача като правомерен участник в движението по пътищата. За правилен и
справедлив срок на това наказание съдът прие този от четири години. Към
определянето на този срок няма отношение фактът, че подсъдимият упражнява труд
свързан с управление на МПС, тъй като общественият интерес да бъде препятстван
пред ново опасно поведение на пътя, както и да бъде съответно поправен и
превъзпитан, е доминиращ над личния. Подсъдимият не е ограничен в общото си
право да упражнява труд, но за този срок той не може да е свързан с управление на
пътно превозно средство.
Следователно и в тази част - на наказанието „лишаване от право да управлява
МПС“ присъдата подлежи на съответно изменение.
Проверката на присъдата не показва допуснати от първата инстанция
съществени процесуални нарушения - основание за отмяната й и връщане на делото за
ново разглеждане от съда.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 334, т. 3 НПК и чл. 338 НПК,
Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 1-ви състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда № 4 от 20.03.2024г. по нохд № 655/2023 Окръжен съд
15
Перник, като:
ОТМЕНЯ присъдата В ЧАСТТА, с която подсъдимият Р. Р. С. е признат за
виновен да е нарушил правилата за движение на чл. 20, ал. ЗДвП и чл. 20, ал. 2
ЗДвП, като го признава НЕВИНОВЕН да е нарушил тези правила и го ОПРАВДАВА
по така повдигнатото обвинение.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ от
четири на ТРИ ГОДИНИ, което на основание чл. 58а НК НАМАЛЯВА с една трета –
на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
ОТМЕНЯ присъдата в частта на приложението на чл. 66, ал. 1 НК спрямо
наказанието от две години и осем месеца лишаване от свобода и вместо това
ОТЛАГА, на основание чл. 66, ал. 1 НК, изпълнението на наказанието от две години
лишаване от свобода за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.
НАЛАГА, на основание чл. 67, ал. 3 НК, на подсъдимия по време на
изпитателния срок пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК - „периодични
срещи с пробационен служител“, за срок от ЕДНА ГОДИНА.
УВЕЛИЧАВА наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от право да
управлява МПС“ от три на ЧЕТИРИ ГОДИНИ.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване или протестиране пред ВКС в 15 дневен
срок от съобщение до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16