Р Е Ш Е Н И Е № 86
гр.Пловдив,17.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, в открито заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ВАНЯ КАЗАКОВА,като разгледа докладваното от съдията търг. дело №302/2019 г. по описа на същия съд,ХVIІІ-ти състав,за да се произнесе, взе предвид следното:
Установителни искове по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 ГПК.
Ищецът „ЛЕННО“АД-гр.София,с ЕИК ********* твърди,че на 22.12.2017 г. между него като „заемодател“,от една страна,и ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ с ЕИК *********,в качеството си на „заемополучател“,и М.Х.М. с ЕГН **********,в качеството си на „солидарен длъжник и „ипотекарен длъжник“,от друга страна,е сключен договор за заем бизнес кредит с клиентски №5716 от 22.12.2017 г. с нотариална заверка на подписите с рег.№13138 по описа на нотариус Маргарита Иванчева,вписана в Нотариалната камара с рег.№260 и с район на действие Софийски районен съд.Договорът бил обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №188,том 3,рег.№4602,дело №549 от 2017 г. с вх.рег.№44180,акт №26,том 14,дело №24802 от 2017 г. при Нотариус Силвия Хаджиева с район на действие РС-Пловдив,рег.№615 на Нотариалната камара,като ипотекираният имот е предоставен като обезпечение на заемната сума.
Ищецът твърди още,че съгласно чл.2.1,б.“б“ от договора главницата по заема в размер на 15400 евро се отпуска поетапно,като в исковата молба описва подробно етапите на отпускане на кредита,размера на отпусканата през всеки етап сума и други уговорени между страните условия в тази насока.В продължение на изложеното,ищецът твърди,че е изпълнил надлежно задълженията си по договора,като предоставил в полза на ответника-едноличен търговец обективирания в договора лихвоносен заем,чрез извършване на плащания по описаните в исковата молба етапи от договора.Твърди,че от друга страна ответникът-ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ не е изпълнил задължението си по договора да извършва уговорените,съгласно Приложение №1 към него,периодични плащания,с които да погаси заема,предоставен му от „Ленно“АД /с предишно наименование „ТНК КЕПИТЪЛ МЕНИДЖМЪНТ“АД/.По посочената в договора банкова сметка, открита на името на заемодателя, не били постъпили пълни плащания по падежиралите месечни вноски в продължение на 272 дни към датата 19.12.2018 г.
Вследствие на продължаващото неизпълнение на задълженията от страна на заемополучателя,била отправена посочената в ИМ нотариална покана,с която заемодателя уведомявал заемополучателя,че обявява заема за предсрочно и незабавно изискуем и му предоставя 7-дневен срок,уреден в чл.5.2,б.“а“ от договора,в който следвало да изплати всички усвоени суми по заема,ведно с всички други дължими суми.Тази нотариална покана ответникът ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ получил на датата 20.12.2018 г.Наред с това ищецът твърди,че е отправил нотариална покана и към солидарния и ипотекарен длъжник-М.М.,че обявява заема за предсрочно и незабавно изискуем,като бил даден и 7-дневен срок за заплащане на всички усвоени и дължими суми.Същата нотариална покана била получена от М.М. на 20.12.2018 г.
След получаването на нотариалните покани,с които ответниците били уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на заема,същите не погасили доброволно задълженията си в предоставения им срок.Поради това ищецът подал пред Районен съд-Пловдив заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в негова полза и срещу ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ и М.Х.М.,за описаните в исковата молба суми.Във връзка с това заявление било образувано ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,IV-ти брачен състав,по което била издадена заповед №302 от 14.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,а също така бил издаден и изпълнителен лист №522 от 15.01.2019 г.,с които актове било разпоредено длъжниците ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ и М.Х.М. да заплатят в полза на „Ленно“АД претендираните със заявлението парични суми.
Твърди се още от ищеца,че на 14.03.2019 г. бил уведомен като заявител в производството по горното частно гражданско дело,че срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е подадено възражение от длъжниците.С оглед на това ищецът заявява,че има правен интерес от предявяване на настоящите установителни искове по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК за установяване на вземаният си по издадената заповед за изпълнение.Сочи още,че поради неизпълнение на задължението по договора се е натрупала неустойка по смисъла на чл.2.3.,б.б.(с) и (d) от договора за заем за периода от 23.03.2018 г. до 09.01.2018 г.Излага и обстоятелства за дължимостта от ответниците на таксите по чл.2.5.,б.“b”,т. /i/ от договора.
Въз основа на горните твърдения,дружеството-ищец моли да бъде постановено съдебно решение,с което да се признае за установено,че ответниците-ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ и М.Х.М. дължат в полза на „Ленно“АД /с предишно наименование „ТНК КЕПИТЪЛ МЕНИДЖМЪНТ“АД/,с ЕИК ********* следните суми:
1/сумата от 30 010,72 лв.,представляваща 15 344,24 евро-главница по договор за заем Бизнес кредит с клиентски №5716 от 22.12.2017 г.;
2/сумата от 6 443,65 лв.,представляваща 3 294,60 евро-падежирала договорна лихва,начислена от 23.02.2018 г. до 22.12.2018 г. по смисъла на Приложение №1-Погасителен план към посочения договор за заем;
3/сумата от 22 533,96 лв.,представляваща 11 521,43 евро-неустойка за забава по чл.2.3.,б.(с) и (d) от договора за заем от 22.12.2017 г. за периода от 23.03.2018 г. до 09.01.2019 г.;
4/сумата от 903,59 лв.,представляваща 462 евро-разноски по заема по смисъла на чл.2.5.,б.(b),т.(i) от договора за заем;
5/сумата от 5723,01 лв.,представляваща 2926,13 евро-такса за предсрочно погасяване по смисъла на чл.5.2.,б. (а) във връзка с чл.2.4,б. (е) от договора за заем от 22.12.2017 г.;
6/законна лихва за забава за всеки ден на забава от 10.01.2018 г. до пълното изплащане на вземането;
7/извършени разноски в производството по ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,IV-ти брачен състав,а именносумата от 1312,30 лв. и сумата от 150 лв.-заплатено юрисконсултско възнаграждение.Претендира и направените в настоящото производство разноски.
Ответната страна М.Х.М.-лично и в качеството й на ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ е подала писмен отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба чрез пълномощника си адв. И.Й..Съдът съобразява общо двата отговора,тъй като в първоначалния такъв е заявено,че иска се оспорва и като недопустим,и като неоснователен и се прави възражение за нищожност на целия договор за заем,но в допълнителния отговор тази позиция е променена,като е заявено,че не се оспорва получаването на главницата по договора за заем,както и че тя подлежи на връщане от страна на М.М..Наред с това изрично е заявено в допълнителния отговор,че се оспорват претендираните суми по пунктове от 2 до 5 включително,т.е. сумите без главницата по п.1-ви от петитума на исковата молба.
Наред с горното,ответната страна се позовава и на нищожност на договорните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка като противоречащи на добрите нрави с оглед неоснователно завишения им размер,излагайки подробни съображения за това в двата отговора.Относно неустойката се поддържа и аргумента за договарянето й при заобикаляне на закона,като в тази насока се твърди,че същата е формирана и от размера на изтеклата за периода на просрочието лихва и се поддържа,че този начин на формиране на неустойката заобикаля закона,който предвижда да не се начисляват лихви върху лихви.С други думи,както се поддържа в отговора на допълнителната ИМ,законодателят е предвидил,че лихвата сама по себе си е достатъчно възнаграждение или обезщетение,когато е за забава и размерът й не следва да участва във формирането на задължения по други санкционни клаузи.
В първоначалния отговор е изложен и аргумента,че сключването на договора с новорегистрирания едноличен търговец с фирма ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“,а не с М.М. в чистото й качество на физическо лице /вместо в качеството й на ЕТ/,е целяло да бъдат заобиколени нормите на чл.10 и чл.92 от ЗЗД и по този начин кредиторът /както е посочено в допълнителния отговор/ да може да се позове на разпоредба,която не ограничава претенциите му за размера на неустойката.
В допълнителната ИМ ищецът е изложил контрааргументи на поддържаните от ответната страна възражения в отговора на исковата молба,считайки всички тях за неоснователни.
Ответната страна е заявила искане за присъждане на разноски.
В хода на делото,в молба с вх.№28448 от 30.09.2019 г. ответницата М.М.-лично и в качеството й на ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“,чрез пълномощника си адв.Й.,отново се позовава на нищожност на целия договор за заем,като в тази връзка поддържа,че не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК,тъй като не са упоменати в договора условията за прилагане на лихвен процент.Позовава се и на нарушение на т.10 от ал.1,като твърди,че в договора кредитора се е задоволил единствено с посочване на анюитетни стойности на лихвения процент по заема и ГПР,но липсва ясно разписана методика на формиране на годишен лихвен процент на разходите по кредита.Според ответницата,договора е недействителен,тъй като според чл.22 от ЗПК,когато не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.7-12-20 и ал.2 и чл.12,ал.1,т.7-9,договорът е недействителен.Липсата на всеки един от тези компоненти води до последиците на чл.22 ЗПК-изначална недействителност,тъй като същите са изискуеми при самото сключване на договора.Затова ответницата поддържа в молбата си от 30.09.2019 г.,че и искът за главницата не може да бъде уважен.
Препис от същата молба е връчен на ищеца за становище по заявените в нея нови възражения за нищожност на процесния договор,но такова становище ищецът не е изразил нито писмено,нито в съдебно заседание.
Пловдивският окръжен съд,като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,както и доводите на страните,приема за установено следното:
По приложеното ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив е издадена заповед №302 от 14.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК,с която е разпоредено длъжниците ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“*** с ЕИК ********* и М.Х.М. с ЕГН ********** да заплатят солидарно на кредитора „ЛЕННО“АД /с предишно наименование „ТНК КЕПИТЪЛ МЕНИДЖМЪНТ“АД/-гр.София с ЕИК *********,описаните в настоящата искова молба суми,дължими /без присъдените със заповедта разноски/ на основание договор за заем договор за заем бизнес кредит с клиентски №5716 от 22.12.2017 г. с нотариална заверка на подписите с рег.№13138 по описа на нотариус Маргарита Иванчева,вписана в Нотариалната камара с рег.№260 и с район на действие Софийски районен съд.За същите суми е издаден и изпълнителен лист от 15.01.2019 г. по посоченото частно гражданско дело,а впоследствие по делото са подадени две възражения от М.М.,едното от които в качеството й на едноличен търговец с фирма ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“,с които е възразено на основание чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК.Кредиторът по заповедта-настоящ ищец,е уведомен от районния съд за постъпилите възражения и заедно с това съдът му е дал указания за предвидената в закона възможност да предяви в едномесечен срок иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение.Съобщението с тези указания е връчено редовно на заявителя /и кредитор по заповедта/ на датата 14.03.2019 г.,а процесния иск е предявен на датата 12.04.2019 г.,при което е видно,че едномесечния срок за предявяването на иска е спазен.
Горните обстоятелства налагат извода,че са налице всички предпоставки за допустимостта на процесния установителен иск за сумите,описани от п.1 до п.5 от петитума на ИМ плюс претенцията за законна лихва по п.7 от същия петитум,тъй като се установи наличието на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК относно тези суми /и за законната лихва,считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/,те са присъдени в полза на ищеца на същото основание,на което се претендират с предявения иск,а срещу издадената заповед е подадено възражение от посочените в нея длъжници и искът е насочен именно срещу тях.Освен това,иска е предявен пред съда в законния едномесечен срок.Предвид изложеното,процесният установителен иск за сумите по п.1-п.5 от петитума на процесната ИМ и за претенцията за законна лихва по п.7 от този петитум е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Искът обаче е недопустим относно установителната претенция за сумите по п.7 от петитума на ИМ,т.е. за извършени разноски в заповедното производство по горепосоченото частно гражданско дело,а именно:за сумата от 1312,30 лв.-платена ДТ и за сумата от 150 лв.-юрисконсултско възнаграждение.Тези суми действително са присъдени на заявителя с издадената заповед за незабавно изпълнение като разноски,направени в заповедното производство,но установителният иск по чл.422 от ГПК за тях се явява недопустим предвид т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,имащо задължителен за съдилищата характер.Именно там е прието,че е недопустимо предявяването на установителен иск по чл.422 от ГПК за присъдените в заповедното производство разноски,а вместо това съдът,който разглежда такъв иск,следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,така и в заповедното производство.По тези съображения настоящото производство по предявения установителен иск ще се прекрати в частта на иска,с която е поискано установяване на вземането за разноските,присъдени на ищеца-кредитор с процесната заповед за незабавно изпълнение и направени в заповедното производство по горното частно гражданско дело.
По съществото на иска:
Процесният договор,наименован „Договор за заем Бизнес кредит“ с клиентски №5716 от 22.12.2017 г.,е представен и приет като писмено доказателство в заверено копие.Договорът е сключен между „ТНК Кепитъл Мениджмънт“АД /предишното наименование на дружеството-ищец/ с ЕИК *********,от една страна,и ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ с ЕИК ********* като заемополучател и М.Х.М. с ЕГН ********** като „солидарен длъжник“ и „ипотекарен длъжник“,от друга страна.С този договор е уговорено,че на заямополучателя се предоставя от дружеството-ищец лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата до 15400 евро,а заемополучателят се задължава да върне заема,заедно с натрупаната върху него лихва по реда,предвиден в чл.2.3 и чл.2.4.В договора са уговорени и целите,за които заемополучателят се задължава да изпалзва заема,както е етапи,на които да бъде осъществено ползването.Уговорени са още и условията за усвояване на заема,заплащане на възнаградителна лихва и на неустойка при съответно уговорени условия,както и такса за предсрочно погасяване и срок за погасяване на заема.Съгласно чл.2.4.,б.“а“ от договора,заемополучателят се задължава да изплати изцяло отпуснатия заем,заедно с начислената лихва,такси и разноски,подлежащи на възстановяване /ако има такива/,в срок до 120 месеца от датата на сключване на договора,в съответствие с погасителния план,съставляващ Приложение №1 към договора.Уговорено е и предоставяне на обезпечение по заема чрез ипотека върху недв. имот,собственост на „ипотекарния длъжник“,както и последиците от неизпълнение на поетите от заемополучателя задължения по процесния договор.В тази връзка е уговорено правото на заемодателят да обяви кредита за предсрочно и незабавно изискуем при неизпълнение,което продължава от страна на заемополучателя повече от 7 дни или последиците от него не са възстановени в този срок,а също така е уговорено,че ако неизпълнението продължава повече от 90 календарни дни,заема автомативно става предсрочно и незабавно изискуем,без да е необходимо заемодателят изрично да уведомява заемополучателя за настъпването на продсрочната изискуемост.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза,изготвено от в.л.В. К.,носпорено от страните и кредитирано от съда като безпристрастно и професионално извършено,се установява,че уговореният лихвоносен заем в размер на 15400 евро /или 30 119,78 лв./ е отпуснат и усвоен,като усвояването е извършено по описания в заключението начин /чрез плащането на описаните там разходи/.В експертното заключение е констатирано,че са извършени две редовни периодични погасителни плащания по вноски,уговорени в процесния договор,с наредител-ответницата М.М.,като тези плащания са извършени на датата 21.01.2018 г.,когато е платена сумата от 706,55 лв. /или 361,25 евро/ и на 21.02.2018 г.,когато е извършено плащане в размер на 707 лв. /или 361,48 евро/.Като цяло,вещото лице е констатирало,че са извършвани плащания от М.М.,с които са погасени части от главницата по първите две вноски по заема,договорните лихви по първите две вноски по заема и частично от третата вноска,такси и разноски,свързани с отпускането на заема по процесния договор.Други плащания не са констатирани от вещото лице и от заключението му е видно,че дължимите по договора главница,договорни лихви,неустойка за забава,разноски по заема по смисъла на чл.2.5.,б.(b),т.(i) от договора за заем,както и такса за предсрочно погасяване по смисъла на чл.5.2.,б. (а) във връзка с чл.2.4,б. (е) от договора,са в същите размери,в които се претендират от ищеца с процесната искова молба.В кориците на приложеното частно гражданско дело се намира нотариална покана от 19.12.2018 г.,с която дружеството-ищец уведомява заемополучателя ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“,че на основание чл.5.2. от договора обявява заема за предсрочно и незабавно изискуем поради просрочени задължения за периодични месечни плащания в размер на 361,25 евро,дължими на 22-ро число на всеки месец,считано от 22.01.2018 г. включително.Посочената нотариална покана е връчена на адресата на датата 02.01.2019 г.,както е удостоверено от нотариуса,чрез който е извършено връчването /нотариус Славко Попов с рег.№638 на Нотариалната камара и с район на действие-РС-Пловдив/.Връчването на поканата се удостоверява и чрез приложената по частно гражданското дело разписка.
Предвид горните обстоятелства,се установява дължимостта на процесните суми и то в пълния им заявен размер и на основанието,на което се претендират,като няма данни те да са платени както преди,така и след образуване на заповедното производство по горното частно гражданско дело.От ответната страна не се и поддържа твърдение за погасяването на исковите суми,но са заявени възражения за нищожност на процесния договор,както и на съдържащите се в него клаузи за възнаградителна лихва и неустойка за забава.Следователно,окончателната преценка дали са дължими процесните вземания,произтичащи от горния договор за заем и в частност-вземанията за договорни лихви и неустойка,е предпоставена от преценката относно основателността на така поддържаните възражения,отнасящи се до действителността на целия договор и на отделни негови клаузи.В тази насока съдът приема следното:
Възражението си за нищожност на договора,ответната страна основава на поддържаното в отговора на ИМ твърдение,че сключването на договора с новорегистрирания едноличен търговец с фирма ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“,а не с М.М. в чистото й качество на физическо лице /вместо в качеството й на ЕТ/,е целяло да бъдат заобиколени нормите на чл.10 и чл.92 от ЗЗД и по този начин кредиторът /както е посочено в допълнителния отговор/ да може да се позове на разпоредба,която не ограничава претенциите му за размера на неустойката.Твърди,че всъщност желанието на кредитора е било да сключи договор с М.М. като физическо лице,а не като едноличен търговец и това ставало ясно от обстоятелството,че същата е съдлъжник по кредита и последният е обезпечен с неин личен,а не на търговеца имот.Или,твърденията на ответната страна са,че процесният договор е нищожен поради заобикаляне на закона.Тези твърдения са неоснователни.Поначало сключена при заобикаляне на закона сделка е налице,когато забранената от закона цел се постига с позволени средства и при условие,че макар от външна страна правната форма да е спазена,целта е чрез нея да се постигне непозволен или забранен от закона резултат,като участниците в сделката следва да имат съзнанието,че с нейното сключване преследват неправомерна цел.В случая не се установява процесният договор за заем да е сключен в заобикаляне на закона,тъй като чрез него не се постига забранен от закона резултат-не е забранено от закона предоставянето на лихвоносен заем отстрана с правен статут като този на дружеството-ищец на друга страна с правен статут,какъвто има заемополучателя по процесния договор.Не се установява и от субективна страна участниците в конкретната сделка да са преследвали неправомерна цел със сключването на договора.Само по себе си обстоятелството,че договорът е сключен скоро след регистрацията на едноличния търговец-заемополучател по договора,не обосновава извод,че с договора се преследва забранена от закона цел и по-специално-заобикаляне на разпоредбите на чл.10 и чл.92 от ЗЗД и постигане по този начин на липсата на ограничение относно размера на неустойката,както поддържа ответната страна,а и от субективна страна няма никакви доказателства страните по договора да са преследвали такава цел със сключването на договора.Ето защо съдът намира за неоснователно горното възражение на ответната страна за нищожност на процесния договор поради заобикаляне на закона.
На следващо място,както по-горе се посочи,ответницата-едноличен търговец е заявила в хода на делото нови възражения за нищожност на процесния договор,позовавайки се на нарушения на разпоредби от Закона за потребителския кредит /ЗПК/.Доколкото се касае за възражения за нищожност,основани на твърдения за нарушение на императивни правни норми,то същите възражения подлежат на съобразяване от съда,независимо,че са заявени след изтичане на срока за отговор на ИМ по чл.367,ал.1 от ГПК.В конкретика,ответницата М. М. /в личното й качество на физическо лице и в качеството й на ЕТ/ поддържа,че договорът е сключен в нарушение изискванията на чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК и това съгласно чл.22 от същия закон водело до недействителността на договора.Съдът обаче намира,че разпоредбите на Закона за потребителския кредит са неприложими спрямо процесния договор.Съгласно чл.4,ал.1,т.2 от ЗПК,разпоредбите на същия закон не се прилагат за договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит,които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот.В случая процесния договор за заем е обезпечен с ипотека върху недвижим имот и затова спрямо него не са приложими разпоредбите на ЗПК.При това положение не следва да се прави преценка по същество дали договорът е сключен в нарушение с изискванията на горепосочените разпоредби от същия закон,а възраженията на ответната страна за нищожност на договора,основани на твърденията за сключването му в нарушение на същите разпоредби,се явяват неоснователни по така изложените съображения.
На следващо място,ответната страна се позовава на нищожност на договорните клаузи за възнаградителна лихва и за неустойка поради противоречието им на добрите нрави с оглед уговорения прекомерен размер на същите.В тази връзка съдът приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл.2.3.,б.“а“ от процесния договор,заемополучателят дължи на заемодателя фиксирана лихва в размер на 26 % на година върху неусвоената и непогасената част от главницата на предоставения заем,като тази лихва се начислява и изплаща при условията и по начина,уговорени в б.“b” на чл.2.3. от договора.А съгласно чл.2.3.,б.(с) от процесния договор,в случай,че заемополучателят не изпълни което и да е от задълженията си по този договор на съответната дата на падеж,както и при предсрочна изискуемост на кредита,същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23 % върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва,за всеки ден,считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за:главница,лихва и неустойки и други такси и разноски по договора.
Поначало няма законова пречка страните по който е да е договор да уговарят възнаградителна лихва над размер на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,ал.2 от ЗЗД.По действащото българско право максималният размер на договорната /възнаградителна лихва/ е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД,съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,доколкото то не противоречи на добрите нрави.Именно те налагат максималният размер,до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително.Смисълът на понятието „добри нрави“ е изяснен в съдебната практика,като се приема,че се касае за обща правна категория,приложима както към гражданските,така и към търговските правоотношения,в която попадат тези наложили се правила и норми,които бранят принципи и ценности,които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,а не само на интереса на някоя от договарящите страни.Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД е налице,когато се нарушава правен принцип,който може и да не е законодателно изрично формулиран,но спазването му е проведено чрез създаването на други разпоредби,част от действащото право.Такива са принципите на справедливостта,на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,накърняващо „добрите нрави“,злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода,следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело.
При преценката дали договорената между страните лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ и др.Съгласно възприетото в практиката на ВКС,противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на законната лихва,при необезпечен заем и надвишаваща двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека или по друг начин заем.Към момента на сключване на процесния договор за заем /който е релевантният момент при спорове за неговата нищожност или нищожността на отделни негови клаузи/ действа постановление на Министерския съвет /ПМС №496 от 18.12.2014 г./ за определяне размера на законната лихва при просрочени парични задължения.В алинея първа на член единствен от постановлението е определен годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения /независимо дали в лева или във валута/ в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари,съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта.Съгласно ал.3 на член единствен от постановлението,лихвеният процент по ал.1 в сила от 1-ви януари на текущата година е приложим за първото полугодие на съответната година,а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто полугодие.В случая,предвид датата на сключване на процесния договор,следва да бъде съобразен действалия през второто полугодие на 2017 г. основен лихвен процент на БНБ плюс надбавката от 10 %,за да се прецени какъв е нормативно определения размер на законната лихва към момента на сключване на договора,защото този именно размер на законната лихва следва да бъде съпоставен с уговорения размер на възнаградителната лихва по конкретния договор и оттам да се прецени дали договорната лихва с оглед на размера й противоречи на добрите нрави.А съгласно публично известната и предоставяна от БНБ информация,към момента на сключване на процесния договор определения от банката основен лихвен процент е 0 %,при което положение и с оглед надбавката от 10 процентни пункта,годишният размер на законната лихва към същия момент е 10 %.Както по-горе се посочи,уговореният от страните размер на възнаградителната лихва е 26 % на година върху неусвоената и непогасена част от главницата на предоставения заем.Този размер очевидно не надхвърля трикратния размер на законната лихва,но надхвърля двукратния такъв и последното съотношение би следвало да се отчете,като се има предвид,че заема по процесния договор е обезпечен с ипотека върху недвижим имот,притежаван от ответницата М.М..Въпреки това,съдът намира,че така констатираното превишение на уговорената възнаградителна лихва спрямо размера на законната лихва,установена от МП към момента на сключване на договора,не е до такава степен голямо,че да налага извод за несправедливо облагодетелстване и неоснователно обогатяване на заемодателя по договора посредством договорената възнаградителна лихва.В тази връзка съдът взема предвид и клаузата на чл.2.3.,б.(h) от договора за заем,съгласно която „в случай,че до пълно погасяване на цялото задължение по договора заемодателя коректно е изпълнявал всичките си задължения до съответната дата на падеж,без да е просрочвал свои имуществени или неимуществени задължения и назависимо дали последиците от такова просрочие са възстановени,заемът е бил винаги редовен и са изтекли минимум 24 месеца от отпускане на заема,заемодателят дължи връщане на 50 % от цялата сума на изплатената по договора лихва по смисъла на чл.2.3.,б.(a) и (b).”Или,както е видно,съгласно тази уговорка,заемодателят се е сгласил да върне на заемополучателя половината от уговорената възнаградителна лихва,в случай че последният е изпълнявал добросъвестно задълженията си по договора.При съобразяване на посочената клауза наред с установената степен на превишение на уговорената възнаградителна лихва спрямо законната такава,съдът намира за неоснователно възражението на ответната страна,че възнаградителната лихва в размер на 26 % на годишна база представлява едно прекомерно по естество обогатяване на кредитора,тъй като случай,че заемополучателят изпълнява задълженията си добросъвестно съобразно условията на договора,възнаградителната лихва,която като краен резултат ще остане получена от заемодателя,ще е на половина от така уговорения размер.По тези съображения съдът счита,че клаузата от процесния договор,с която е уговорена дължимата на заемодателя възнаградителна лихва за ползването на предоставения заем,не се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави,защото не се установи да е в такава степен прекомерна,че да влиза в такова противоречие.Затова същата клауза,като валидна и действителна,е породила произтичащите от нея правни последици и съответно на това уговорената с нея договорна лихва е дължима от заемополучателя.
На следващо място съдът трябва да прецени и поддържаното в отговора на ИМ възражение за нищожност на клаузата за неустойка от процесния договор като противоречаща на добрите нрави с оглед прекомерно и неоснователно завишения размер на неустойката.Съгласно чл.309 от ТЗ не може да се намалява поради прекомерност неустойката,дължима по търговска сделка,сключена между търговци.Така е и в случая-и двете страни са търговци и с оглед на това договорът за заем е търговска сделка по смисъла на чл.286,ал.1 от ТЗ,следователно забраната по чл.309 от ТЗ действа спрямо уговорената с този договор неустойка.Но когато неустойката по договора,макар и сключен между търговци,е не просто прекомерно завишена,а е определена в противоречие с добрите нрави,клаузата от договора,която установява този неморално висок размер на неустойката,е нищожна на основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД.Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,клаузата за неустойка не е нищожна,ако е уговорена без краен предел или без фиксиран срок,до който може да се начислява.Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,уговорена извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции.Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства,при съобразяване на примерно посочени в тълкувателното решение критерии,като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение,обезпечение на поетото задължение с други,различни от неустойката правни способи,вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението,за което е предвидена,съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.
Както по-горе се посочи,съгласно чл.2.3.,б.(с) от процесния договор,при неизпълнение на което и да е от задълженията по договора на съответната дата и падеж,заемополучателят дължи на заемодателя неустойка за забава в размер на 0,23 % върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва,за всеки ден,считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за:главница,лихва и неустойки и други такси и разноски по договора.Видно е,че неустойката е уговорена без краен предел на срока и размера,до който може да нараства,но този начин на начисляването й,както се прие,не обуславя нищожността на неустойката,тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 ЗЗД,вкл. да придадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза.Обаче,при преценката дали неустоечната клауза е противоречаща на добрите нрави,следва да се вземе предвид съотношението между размера на неустойката,съгласно уговорения начин на определянето му,и очакваните за кредитора евентуални вреди от неизпълнението на основните парични задължения на заемодателя,произтичащи от процесния договор.Тези вероятни вреди при неизпълнение от страна на заемополучателя биха се изразили в невъзможността на заемодателя да се ползва от дължимата заемна сума.Обичайното обезщетение за забава,което се дължи в този случай е равно на законната лихва по чл.86,ал.1 от ЗЗД.Уговореният размер на неустойката по процесния договор е 0,23 % за всеки просрочен ден или 83,95 % годишно от стойността на дължимото плащане по договора,а това надхвърля с повече от осем пъти законната лихва,с която се съизмерява евентуалната вреда за кредитора от забавената парична престация на длъжника.При това съотношение,настоящият състав намира,че в този си размер,уговорената между страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите й цели-да обезпечи изпълнението на поетите от заемополучателя парични задължения и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника,нито на придадената й от съконтрагентите санкционна функция,целяща да накаже неизправната страна по договора,а води до създадена още при сключването на процесния договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора.Допълнителен аргумент в подкрепа на тази позиция е и липсата на уговорена в подобен смисъл неустойка при забава изпълнение задълженията на заемодателя.Наред с това съдът отчита и обстоятелството,че с процесния договор е уговорено и друго,различно от неустойката,обезпечение на пълния размер на задълженията за погасяване на заема е начислената лихва,заедно с всички останали суми,дължими по договора и анексите към него.Това обезпечение,уговорено като предварително условие за отпускането на заема,е учредена от ипотекарния длъжник и вписана в полза на заемодателя първа по ред договорна ипотека върху недвижимия имот,описан в чл.4.1.,б.(а) от договора,която ипотека е и фактически увредена с нотариален акт №188,т.3,рег.№4602,дело №549/29.12.2017 г. по описа на Силвия Хаджиева-нотариус с рег.№615 на Нотариалната камара и с район на действие-Районен съд-гр.Пловдив,копие от който акт се намира в кориците на приложеното частно гражданско дело.
Гореизложеното обосновава крайния извод на съда,че договорената с чл.2.3.,б.(с) от процесния договор неустойка не съответства на основания принцип за добросъвестност и справедливост в търговските правоотношения и като некърняваща добрите нрави е нищожна съгласно чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД.Нищожността на неустоечната клауза изключва в полза на ищеца да е възникнало право на вземане от неустойка за забава в размер на претендираната сума от 11 521,43 евро и с оглед на това предявения установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК относно тази сума се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли в тази му част.
За останалите суми по процесния иск,предвид това,че се установи дължимостта им към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и с оглед липсата на доказателства същите суми да са погасени и след образуване на заповедното производство,респективно-в хода на настоящото дело,а и предвид неоснователността на поддържаните от ответната страна доводи за нищожността на целия договор,от който произтичат тези задължения,съдът намира,че като краен резултат,предявения установителен иск за същите суми,се явява основателен и като такъв ще следва да се уважи,като се признае дължимостта на тези суми,т.е. на сумите по т.1,2,4 и 5 от петитума на ИМ,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 10.01.2018 г.-датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК пред съда,до окончателното й изплащане.Относно законната лихва съдът уточнява,че признава дължимостта й само върху главницата,защото така е присъдена тази лихва в самата издадена заповед за незабавно изпълнение.
По разноските:
На основание чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски съобразно на уважената част от иска,а на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответната страна също има право на разноски съобразно на отхвърлената част от иска.При съобразяване на тези правила и при отчитане на наличните по делото доказателства за направените от страните съдебни разноски в настоящото исково производство,крайният резултат,който се получава е,че съдебните разноски,които ответната страна следва да заплати на ищеца съобразно на уважената част от иска са в размер на 1025,76 лв. /платена ДТ и платено възнаграждение за вещо лице,редуцирани съобразно уважената част от иска/,а ищецът следва да заплати на ответниците сумата от 34,34 лв. съдебни разноски-платено възнаграждение за вещо лице,редуцирано съобразно на отхвърлената част от иска.
На основание чл.78,ал.8 от ГПК,тъй като дружеството-ищец е представлявано в настоящия исков процес от юрисконсулт,ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на дружеството сумата от 200 лв. юрисконсултско възнаграждение,определено като размер съобразно разпоредбата на чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С настоящото решение съдът следва да се произнесе и по заплащането на разноските,направени в заповедното производство по ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,IV-ти бр. състав.В тази връзка,съобразно на уважената част от иска,ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 861,62 лв.,представляваща разноски в заповедното производство за държавна такса,а също следва да заплати и сумата от 100 лв. възнаграждение за защита от юрисконсулт в заповедното производство,определено като размер съобразно чл.26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,че ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“*** с ЕИК ********* и М.Х.М. с ЕГН ********** дължат в полза на „Ленно“АД /с предишно наименование „ТНК КЕПИТЪЛ МЕНИДЖМЪНТ“АД/,с ЕИК ********* следните суми:
1/сумата от 30 010,72 лв.,представляваща 15 344,24 евро-главница по договор за заем Бизнес кредит с клиентски №5716 от 22.12.2017 г.;
2/сумата от 6 443,65 лв.,представляваща 3 294,60 евро-падежирала договорна лихва,начислена от 23.02.2018 г. до 22.12.2018 г. по смисъла на Приложение №1-Погасителен план към посочения договор за заем;
3/сумата от 903,59 лв.,представляваща 462 евро-разноски по заема по смисъла на чл.2.5.,б.(b),т.(i) от договора за заем;
4/сумата от 5723,01 лв.,представляваща 2926,13 евро-такса за предсрочно погасяване по смисъла на чл.5.2.,б. (а) във връзка с чл.2.4,б. (е) от договора за заем от 22.12.2017 г.;
5/законната лихва за забава върху главницата,считано от 10.01.2018 г. до пълното й изплащане,за които суми и законна лихва е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,IV-ти бр. състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ленно“АД /с предишно наименование „ТНК КЕПИТЪЛ МЕНИДЖМЪНТ“АД/ с ЕИК ********* против ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“ с ЕИК ********* и М.Х.М. с ЕГН ********** иск по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК в частта,в която е поискано да се признае за установена дължимостта на сумата от 22 533,96 лв.,представляваща 11 521,43 евро-неустойка за забава по чл.2.3.,б.(с) и (d) от договора за заем Бизнес кредит с клиентски №5716 от 22.12.2017 г.,начислена за периода от 23.03.2018 г. до 09.01.2019 г.
ОСЪЖДА ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“*** с ЕИК ********* и М.Х.М. с ЕГН ********** да заплатят на „Ленно“АД-гр.София с ЕИК ********* сумата от 1025,76 лв. /хиляда двадесет и пет лева и седемдесет и шест стотинки/,представляваща направени съдебни разноски в порвоинстанционното исково производство по т.д.№302/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,XVIII-ти състав,както да заплатят и сумата от 200 лв. /двеста лева/ юрисконсултско възнаграждение,дължимо на основание чл.78,ал.1 от ГПК за представителство на ищеца от юрисконсулт в настоящото исково производство,а също да заплатят и сумата от 861,62 лв. /осемстотин шестдесет и един лева и шестдесет и две стотинки/,представляваща разноски на ищеца за заповедното производство по ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,IV-ти бр. състав,и сумата от 100 лв. /сто лева/- възнаграждение за защита от юрисконсулт в заповедното производство по същото частно гражданско дело.
ОСЪЖДА „Ленно“АД-гр.София с ЕИК ********* да заплати на ЕТ „Баланс Консулт-М.М.“*** с ЕИК ********* и М.Х.М. с ЕГН ********** сумата от 34,34 лв. /тридесет и четири лева и тридесет и четири стотинки/ съдебни разноски съобразно на отхвърлената част от иска.
ПРЕКРАТЯВА производството по частта от процесния установителен иск,с която е поискано да се установи дължимостта на направените разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№413/2019 г. по описа на РС-Пловдив,а именно:сумата от 1312,30 лв.-платена в заповедното производство държавна такса и сумата 150 лв.-юрисконсултско възнаграждение.
Решението в прекратителната му част има характер на определение,което подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд-Пловдив в едноседмичен срок от съобщаването му.
В останалата част решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд-Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :