№ 460
гр. София , 19.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002382 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството –
„СТРОЙ ТИС-СМОЛЯН“ ЕООД /н./, ЕИК: *********, чрез синдика К. П. И.,
срещу първоинстанционно решение № 912 от 30. 06. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав по т.д. № № 1677
по описа на съда за 2019 г., с което е отхвърлен предявените от
жалбоподателя срещу „ВАЛМЕКС“ЕООД, ЕИК: ********* искове с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на
жалбоподателя сумите 102568.38 лв. – неизплатена част от възнаграждение по
договор от 04. 04. 2015 г. и 4000.00 лв. – неизплатена част от възнаграждение
по договор от 20. 11. 2014 г., със съответните законни последици по
отношение на разноските в производството.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност
на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
1
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявените
от жалбоподателя искове да бъде уважени в цялост, със законните последици,
претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за
въззивната инстанция.
Във въззивната инстанция не са приемани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно, по
следните съображения:
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен
състав в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда
и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно
обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл.
127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
обжалваното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
2
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, обжалваното първоинстанционно решение се явява правилно, поради
следното:
Неоснователно е, по причини вече излагани от въззивния състав в
определението му, постановено в откритото съдебно заседание по делото, с
което са отхвърлени поддържаните към онзи момент доказателствени
искания на ищеца, първото оплакване в жалбата, базирано на неоснователни
твърдения, че не е спорно, че процесните работи са извършени от ищеца и
приети от ответника. Както съдът е имал повод вече да изложи, още в
отговора си на исковата молба, ответникът е оспорил извършването на такава
работа, която да е останала неразплатена, а докладвано от
първоинстанционния съд по чл. 146 от ГПК, на лист 25 от
първоинстанционното дело в СГС и на гърба, в който е посочено, че страните
не спорят, че договорите за строителство са подписани и възложените на
ищеца работи са изпълнени, както и че ищецът е получил плащане на
възнаграждението от възложителите, следва да се схваща във връзка и с
направеното оспорване от ответника в отговора на исковата молба, не в
смисъла, изложен от жалбоподателя и във въззивната му жалба, а в смисъл,
че не се спри, че е извършена и е приета разплатената работа, а не останала
неразплатена такава, вкл. процесната. Същото се вижда от следващото
изречение в доклада, в който съдът е дал изрични указания на ищеца да
докаже извършената работа, за която претендира да бъде заплатено
възнаграждение, които биха били безсмислени, ако извършването и
приемането на именно процесната, неразплатена според ищеца работа, е било
прието за безспорно по делото. На същото сочат и изричните указания в
диспозитива в определението по чл. 146 ГПК до ищеца, че не сочи
доказателства за извършената работа, за която претендира заплащане на
възнаграждение, което следва да направи до датата на съдебното заседание.
Все в същия смисъл са и повторните изрични указания на
първоинстанционния съдебен състав към ищеца, дадени в първото открито по
3
делото съдебно заседание /протокол от същото на лист 49 и следващите от
делото пред СГС, в частност – л. 50 - гръб/, съобразно които указания на
основание чл. 158 от ГПК е дадена възможност на ищеца да посочи всички
доказателства, които желае да ползва във връзка с твърдението си, че е
извършена работа и е останала неразплатена, като представи всички писмени
доказателства, с които разполага.
Правно необосновани са твърденията в жалбата, базирани на това, че
доколкото всички суми по изпълнение на процесните поръчки били изплатени
/установено от приетата по делото съдебно счетоводна експертиза/ на
ответника, съответно - и работата е била приета от възложителите на
ответника – изпълнителите на обществените поръчки, то и че именно ищецът
бил изпълнил неговата работа, същата е приета от ответника, съответно – и от
главния изпълнител. Първото не означава по необходимост второто, нито го
установява, нито пък /особено с оглед своевременно релевираното от
ответника възражение, че работата е уговорена по единични цени –
обстоятелство, установимо както от двата договора между страните, които не
са оспорени по делото, така и от приложената към договора между страните
от 04. 04. 2014 г. количествено – стойностна сметка /КСС/, доколкото 20. 11.
2014 г., КСС не е приложена/ фактът, че в крайна сметка предметът на
обществените поръчки е изцяло изпълнен, по необходимост означава, че
именно ищецът е извършил твърдяното, или пък че непременно отново
същото /процесното/ е останало неразплатено.
Принципно правилни са твърденията на жалбоподателя относно, както
липсата на конкретна нормативна уредба в приложимата Наредба № 3 за
съставяне на актове и протоколи по време на строителството, на визирания
акт обр. 19 за приемане на работата, така и правната същност на такъв акт,
съответно – произтичащата от тази негова същност на двустранен
приемателно – предавателен протокол, частен свидетелстващ документ, но
също само принципна възможност за страната, върху която пада
доказателствената тежест по делото, в случая – ищеца, да установява
извършването на СМР и тяхното количество, с всички доказателствени
средства. В същото време обаче по делото тази последна възможност е
именно принципна, защото макар и да на е са нормативно задължени,
страните са уговорили в договорите помежду им установяването на
4
извършването и приемането на процесната работа, именно с протоколи акт
обр. 19, и такива по делото за извършена, но неразплатена работа, няма
представени. Що става въпрос за настояването от страна на ищеца да бъде
ангажирана отговорността на ответника за непредставянето на съществуващ,
според ищеца, но непредставен по делото протокол акт обр. 19, включително
по реда и с последиците по чл. 161 от ГПК, според установените процесуални
правила в гражданското съдопроизводство, като настоящото, такова
ангажиране, според въззивният състав е неприемливо. От самото начало на
производството ответникът заявява и поддържа, че не разполага с
непредставени по делото такива протоколи, че при него няма такива.
Ангажирането на отговорността му за непредставяне по делото на
доказателства, включително при условията на чл. 161 от ГПК, би било
допустимо само в случай, че по делото се установи /дори и не при условията
на пълно и главно, а при условията на косвено, непряко доказване/, но в
някаква голяма степен на вероятност, исканите от противната страна
доказателства, първо - да съществуват обективно, и второ – да се намират в
държане на санкционираната страна или поне същата да има възможност по
някакъв нормален ред да се снабди с тях. Нищо такова по делото не се
установява. Дори и да се кредитират твърденията на ищеца по делото,
базирани на иначе кредитираните показания на св. Ц. - за съществуването на
още един протокол, подготвен но неразплатен, от самите тези твърдения е
видно, че същият би бил неподписан, т.е. би съставлявал документ и писмено
доказателство само в широк смисъл, като писмено възпроизвеждане на
информация на хартия, но не именно поради неподписването си, не би се
ползвал с доказателствената сила даже и на частен документ /срв. чл. 180 от
ГПК/, още по-малко пък с тази, изяснена и от сами жалбоподател, както по
делото, така и в началото на жалбата му. На свой ред, свидетелските
показания на св. С. не са годни да установят обстоятелствата, които ищецът
се домогва същите да установяват по делото, на две отделни основания /и то –
дори и изцяло да се игнорира, при условията на чл. 172 от ГПК, че същата е
дъщеря на починалия едноличен собственик на капитала и представляващ
ищцовото дружество/. На първо място – в частта им, изтъквана от ищеца, С.
установява не пряко възприети от нея обективни факти от действителността, а
нещо, което и е казано, което е чула, което знае от баща си – обстоятелства,
които са в пълно противоречие с принципите за събиране на гласни
5
доказателства от типа свидетелски такива в гражданския процес и това по
никакъв начин не се променя от конкретиката на случая, доколкото лицето,
което и е било казало нещо, е починало и не може да свидетелства за него
/съвсем отделен е въпросът в какво качество починалият представляващ
страна по делото, би могъл въобще да го установява също./ На следващо
място, самите показания са в голяма степен недостоверни, като базирани на
това, че в съществената им част /поне според трактовката на жалбоподателя в
жалбата му – л. 11 от въззивното дело/, С. ги основа на намерено от нея
листче, на което пишело, че ищецът има да взема 100000 лв. от ответника,
колкото била приблизително исковата претенция, и би било съвсем
несериозно основаването на изводите на съда досежно съществуването или не
на спорното право, и неговият конкретен размер, да се базира на така именно
заявеното.
Неоснователно е оплакването за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения при разпределянето на доказателствената тежест
между страните – съвсем безспорно е, че именно ищецът, който твърди да е
извършил определена работа, подлежаща на заплащане от ответника, да
установява това извършване и приемането и от ответника, а последният би
бил длъжен само да установява, при положително главно и пълно доказване
на тези обстоятелства от страна на ищеца, да установява колко е платил и ако
не е платил изцяло – защо, но под формата на защитно възражение, а не в
условията на собствено главно доказване, както това неоснователно се твърди
в жалбата.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция, на основание чл. 272
от ГПК въззивният състав препраща и към мотивите на обжалваното
първоинстанционно решение.
При така установеното, първоинстанционното решение, като валидно,
допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със законните
последици.
При този изход на делото във въззивната инстанция въззивникът няма
право на разноски за въззивното производство, а ответникът има право, но не
установява извършването на такива. С оглед изхода на делото
жалбоподателят – търговско дружество в несъстоятелност, следва да бъде
6
осъден да заплати по сметка на Софийски апелативен съд, дължащата се
държавна такса за въззивно обжалване.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 912 от 30. 06. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав по т.д. № № 1677
по описа на съда за 2019 г.
ОСЪЖДА „СТРОЙ ТИС-СМОЛЯН“ ЕООД /н./, ЕИК: ********* да
заплати по сметка на Софийски апелативен съд сумата 2131.37 лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7