Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 27.07.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4715 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 10.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 35921/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ГО, 62 състав, обективирано в протокол
от проведено на 10.02.2021 г. открито съдебно заседание, „Е.Х.“ ООД- *** /ЕИК *******/
е осъдено заплати на „В.С.“ ЕООД- *** /ЕИК *******/ сумата 19 848 лв., ведно
със законната лихва от 06.08.2020 г. до изплащането, както и сумата
2 565.40 лв.- „компенсирани разноски“, като искът е отхвърлен в останалата
част до пълния предявен размер от 21 288 лв.
Постъпила
е въззивна жалба от „Е.Х.“ ООД- *** /ответник по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважен предявения срещу
дружеството осъдителен иск, и в частта относно разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „В.С.“ ЕООД- ***
/ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като
правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от „В.С.“
ЕООД- *** осъдителен
иск
/искове/ по чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД за сумата
19 848 лв.- дължими договорни възнаграждения за предоставени услуги по пет
договора за охрана, като основателен и доказан.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че страните
са били обвързани от валидни облигационни правоотношения по сключени на 1.04.2015
г. договор за физическа охрана /под № 14/ и анекс от 30.04.2018 г. към него с
предмет: извършване на портиерски и охранителни /денонощна охрана по чл.5 ЗЧОД/
услуги на обект: Хотелски и жилищен комплекс „Е.“- с. Равда, ул.“*******, и по
сключени на 11.08.2017 г. четири договора за охрана със СОТ, а именно: Договори
№ 4236/ 11.08.2017 г., № 4237/ 11.08.2017 г., № 4238/ 11.08.2017 г. и № 4223/
11.08.2017 г., с предмет: извършване на охрана с жива сила, наблюдение и
инспекция със сигнално- охранителна техника /СОТ/ на следните обекти: офиси №
1, № 2, № 3 и № 4 в хотел „Е.“- с. Равда, община Несебър. За изпълнението на
първия договор ответникът „Е.Х.“ ООД- възложител, следвало да заплати на ищеца
„ВТА Секюрити“ ООД- изпълнител, първоначално сумата 6
400 лв.- месечно договорно възнаграждение /без ДДС/, а съгласно сключения на 30.04.2018
г. анекс дължимото от възложителя възнаграждение е увеличено на 14 400 лв. /без
ДДС, или 17 280 лв. с ДДС/, считано от 1.05.2018 г. За изпълнението на
четирите договора от 11.08.2017 г. е предвидено заплащането на договорно
възнаграждение от 36 лв. /с включен ДДС/ месечно- за всеки от четирите обекта,
или общо 144 лв. месечно за всички обекти със СОТ.
Договорът
за изработка, какъвто характер имат процесните
договори за охрана, е консенсуален и неформален,
поради което със съвпадане насрещните волеизявления на страните същият е бил
валидно сключен и произвел съответни правни последици. Въз основа на така
сключените договори за ищеца /изпълнител/ е възникнало задължение да извърши
договорените услуги- охранителни услуги /денонощна охрана по чл.5 ЗЧОД/, охрана
с жива сила, наблюдение и инспекция със сигнално- охранителна техника /СОТ/, а
за ответника /възложител/- да заплати уговорените за извършената работа
възнаграждения при спазване на посочената по- горе договорна регламентация.
Съгласно
разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД поръчващият трябва да заплати възнаграждение
за приетата работа. Приемането на извършената работа при договора за изработка
обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на изработеното от поръчващия,
и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. За установяване
качеството му на изправна страна по договора ищецът дължи пълно доказване на
обстоятелствата, обосноваващи претенцията му, а именно: че е извършил
уговорената работа точно- в количествено, качествено и времево отношение, и че
работата е била приета от възложителя по договора без възражения, а в противен
случай- че работата не е била приета от страна на последния, но отговорността
за това е негова, а не на изпълнителя.
Съвкупната
преценка на събрания в процеса доказателствен
материал обосновава извод на въззивния съд за дадено
от страна на ищеца изпълнение по договора за изработка и за приемане на
работата от страна на ответника- възложител по договора, без възражения.
Предвид проведеното от ищеца- изпълнител по договор за изработка,
доказване на пораждащите спорното
материално право факти и на приложимия фактически състав, налага се приемането на извод за
уважаване на осъдителния иск /искове/ за реално изпълнение на договорно
задължение по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД и
съответно за присъждане на претендираното договорно
възнаграждение, като доказан и основателен. Установено е въз основа на доказателствата
изпълнението на договора от ищеца и извършване на твърдените услуги съобразно
поръчката на възложителя- ответник, вкл. приемане на изработеното от последния
без възражения, което именно предпоставя плащане на
договорното възнаграждение.
Установява
се от доказателствата, че във връзка с изпълнението на процесния
договор от страна на ищеца- изпълнител са издадени 23 бр. фактури, датиращи от 29.05.2018
г. до 16.01.2020 г., на обща стойност 21 288 лв. /с ДДС/, представляваща претендираното по настоящото дело договорно възнаграждение,
дължимо за даденото през периода изпълнение по петте цитирани по- горе договора
за охрана.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните
и възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено, процесните 23 бр. фактури на обща
стойност 21 288 лв., издадени от ищеца, са надлежно и своевременно
осчетоводени от него, включени са в дневниците за продажби по ЗДДС, отразени са
в съответните справки- декларации по ЗДДС и данните са подадени в съответната
ТД на НАП. В счетоводството на ответника
редовно и своевременно са осчетоводени 13 от процесните
фактури- на стойност 19 848 лв., които са включени в дневниците за покупките по
ЗДДС, отразени са в справките- декларации по ЗДДС, без данни ответникът да е
ползвал данъчен кредит в размер на начисления по фактурите ДДС. Не са осчетоводени
от ответника 10 бр. от процесните фактури /всяка за
сума от 144 лв./- на обща стойност 1 440 лв., за което са получени съответни
официални данни от ТД на НАП- София, офис „Център“ /писмо от 7.12.2020 г./. В
заключението са направени и констатации, че по две от издадените от ищеца процесни фактури са извършени плащания от ответника, като
по процесната Фактура № 8527/ 29.05.2018 г.- на
стойност 21 312 лв., са извършени плащания от ответника на обща стойност
20 214 лв. и е останала за плащане сумата 160 лв., а по процесната
Фактура № 8912/ 28.06.2018 г.- на стойност 17 280 лв., е извършено частично
плащане от ответника на стойност 4 182.40 лв. и е останала за плащане
сумата 13 097.60 лв. При зачитане на извършените от ответника плащания и
при изключване на сумата 1 440 лв., за която са издадени 10- те
неосчетоводени от ответника фактури /всяка за по 144 лв./, се налага извод, че
непогасените за процесния период задължения на
ответника към ищеца са в общ размер от 19 848 лв., която именно сума е
присъдена с обжалваното първоинстанционно решение.
Във
връзка със спорното по делото обстоятелство относно даденото от ищеца
изпълнение по договорите за охрана са събрани и гласни доказателства в първоинстанционното производство. Свидетелят Св. Талев-
бивш управител на ищцовото дружество /до м.07.2018 г./,
сочи, че той е подписал процесния договор за охрана
от м.04.2015 г., както и процесния анекс от
30.04.2018 г. /л.12 от делото на СРС/. Свидетелства, че дружеството- ищец
осъществявало охраната, „както е по договор“. През 2018 г. имало спорове
относно заплащането на такси за поддръжка и охрана на комплекса, като на една
от проведените между представители на двете дружества срещи възложителят му
разпоредил да бъде увеличена физическата охрана, като бъде сключен процесният допълнителен анекс с „ВТА Секюрити“.
Спецификата на комплекса, машинните съоръжения, голямата територия и
отсъствието на персонал наложили присъствието на повече служители на „ВТА Секюрити“ на територията на комплекса. Тъй като територията
на комплекса била голяма, тези охранители нямало как да бъдат на точно
индивидуализирани постове, а били подвижни- на обход. Писмено не отразили точно
с колко нови охранители ще се охранява комплекса. Цената определили, като искали
да има още минимум четири охранители. Охраната в комплекса била 24- часова,
като така било и за старата, и за новата охрана. Новите служители били на
смени. За 24 часа по КТ трябвало да се сменят осем човека. Охраната уведомявала
за различни опити за проникване в помещения, барове, ресторанти, СПА- център от
собственици на имоти в комплекса, както и за две големи наводнения, които се
случили поради липсата на персонал, който да обслужва съоръженията. Освен това
свидетелят сочи, че имало видео- наблюдение и СОТ на каса, счетоводство, управителя,
архив на документи. През периода м.05.2018 г.- м.06.2018 г. като управител не бил
имал забележки и възражения против работата на живата охрана и СОТ.
Според
представеното по делото уведомление от 18.07.2018 г., изходящо от ищцовото дружество и адресирано до ГДНП- София и до ОДМВР-
РУ- Несебър, свалянето на охраната по Договор № 14/ 1.04.2015 г. на обект:
Хотелски и жилищен комплекс „Е.“- с. Равда, ул. “*******, с възложител „Е.Х.“
ООД, датира от 15.07.2018 г., а
според уведомление от 10.03.2020 г., изходящо от ищцовото
дружество и адресирано до ГДНП- София и до ОДМВР- РУ- Несебър, охраняваните
обекти по СОТ- съгласно Договори № 4236/ 11.08.2017 г., № 4237/ 11.08.2017 г.,
№ 4238/ 11.08.2017 г. и № 4223/ 11.08.2017 г., представляващи офиси № 1, № 2, №
3 и № 4 в хотел „Е.“- с. Равда, община Несебър, с възложител „Е.Х.“ ООД, са
снети от охрана със СОТ, считано от 10.03.2020
г.
При
така установената по делото фактическа обстановка се налага приемането на
извод, че като изправна страна по договора /изпълнил е работата съобразно
договореното/ ищецът „ВТА Секюрити“ ООД е материалноправно легитимиран да претендира процесните договорни възнаграждения. Налице са предвидените
в чл.266, ал.1 ЗЗД предпоставки за уважаване на иска /исковете/: уговорената
между страните работа е била извършена точно от изпълнителя по договора и
работата е приета от възложителя без възражения. От страна на ответника не е
проведено насрещно доказване за обосноваване на направените в отговора на
исковата молба по чл.131 ГПК възражения срещу основателността на иска
/исковете/.
Неоснователно
е заявеното от ответника в писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК
възражение, поддържано и във въззивната жалба, че
приложеният по делото Анекс от 30.04.2018 г. към договора от 1.04.2015 г.
/предвиждащ заплащането на по- голямо договорно възнаграждение/ е нищожен,
„поради липса на съгласие“. Независимо от бланкетно
заявеното от ответника оспорване /без да е оспорена автентичността на анекса/,
следва да се отбележи, че представеният Анекс от 30.04.2018 г. по съществото си
е частен диспозитивен документ, който не се ползва с
материална доказателствена сила и има достоверна дата
спрямо трети лица само при условията на чл.181 ГПК. Оспорването му не се
извършва по реда на чл.193 ГПК, а съдът го преценява като писмено доказателство
съобразно регламентираните в чл.178- чл.189 ГПК правила, като гради
фактическите изводи по вътрешно убеждение и
при съвкупна преценка на всички доказателства по делото /в този смисъл: Решение № 315 от
09.11.2011 г. по гр. дело № 1216/ 2010 г. на ВКС, І ГО; Решение № 44 от
13.05.2014 г. по т.д.№ 4696/ 2013 г. на ВКС, ТК, I ТО, постановени по реда на
чл.290 ГПК/.
Съобразно
установената по приложението на чл.193 ГПК практика на ВКС тежестта за
доказване неистинността на документа носи страната, която го е оспорила, ако
той е подписан от нея, което правило се извежда от презумпцията за истинност на
подписания документ по чл.193, ал.3, изр.2 ГПК /в този смисъл: Решение № 254/
14.07.2011 г. по гр.д.№ 569/ 2010 г.
на ВКС, IV ГО; Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/ 2014 г. на ВКС, ІV
ГО, и др./. Поради това и при оспорване доказателствената
сила на частен диспозитивен документ, изходящ от
оспорващия го, при приложение правилата на чл.193, ал.3 ГПК доказателствената
тежест за установяване неавтентичността на договора принадлежи на страната,
оспорваща сключването му, а не на страната, която черпи права от него. Частният
/диспозитивен или свидетелстващ/ документ се ползва с
формална доказателствена сила, т.е. той доказва както
факта на писменото изявление, така и неговото авторство, но доказателствената
му сила отпада при успешно оспорване на истинността му, за което доказателствената тежест е на страната, която оспорва
верността на направеното изявление. Същевременно, доколкото оспорването по реда
на чл.193 ГПК на верността на документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на последния, то влиза в действие само
срещу материалната доказателствена сила на
официалните документи, а относно частните документи преценката на съда е по
вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото, без да е налице
обвързаност от материалната им доказателствена сила.
В
случая автентичността на процесния анекс не е
оспорена от ответника „Е.Х.“ ООД, поради което и същият се ползва с формална доказателствена сила. Наведеният довод за недействителност
на същия- „поради липса на съгласие“, е неоснователен.
Същевременно
действията по отразяване на 13 бр. /две от които касаят спорното възнаграждение
от 14 400 лв. месечно- по Анекса от 30.04.2018 г./ от процесните
23 бр. фактури в счетоводството на ответника, включването им в дневника за
покупките и в справките- декларации по ЗДДС, за които са направени констатации
в приетото по делото като неоспорено от страните експертно заключение, са
равнозначни на признание относно съществуването на вземанията на доставчика/ изпълнителя
по фактурите, вкл. признание за твърдяното от ищеца изменение на процесното договорно правоотношение- относно цената на
предоставените охранителни услуги и основаните на това вземания на доставчика
по фактурите /в този смисъл: Решение № 114/ 26.07. 2013 г. по т.д.№ 255/ 2012
г. на ВКС, І ТО- ТК; Решение № 138/ 17.10.2011 г. по т.д.№ 728/ 2010 г. на ВКС,
ІІ ТО- ТК; Решение № 30/ 08.04.2011 г. по т.д.№ 416/ 2010 г. на ВКС, І ТО- ТК,
постановени по реда на чл.290 ГПК/. Основание за извършените от ответника
счетоводни записвания е извършването на реални доставки /по които същият е
получател на услуги/, поради което и с оглед останалите събрани по делото
доказателства /договори, фактури, свидетелски показания и уведомления,
адресирани до ГДНП- София и до ОДМВР- РУ- Несебър/ следва да се приеме, че процесните услуги- на стойност 19 848 лв., са били
доставени на ответника и приети от него.
С
оглед установеното по делото приемане на работата от ответника по сключените с
ищеца договори за охрана за ответника- възложител по договорите, е възникнало
задължение да заплати дължимото за предоставените услуги възнаграждение в
размер на 19 848 лв. общо. Налице са визираните в разпоредбата на чл.266,
ал.1 ЗЗД предпоставки, поради което и предявеният от „ВТА Секюрити“
ООД иск за присъждане на процесната сума /главница/
правилно е уважен до посочения в обжалваното решение размер, като сумата е
присъдена ведно със законната лихва от завеждане на делото и сторените от ищеца
разноски.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на
релевираните във въззивната
жалба доводи първоинстанционното решение като
правилно в обжалваната осъдителна част следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна,
на която въззивникът дължи да заплати сумата 1 560
лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение, чийто размер не следва да
бъде намален по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като
надвишава с минимална сума минималният предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размер на дължимото
адвокатско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
10.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 35921/ 2020 г. на Софийски районен съд,
ГО, 62 състав, обективирано в протокол от проведено
на 10.02.2021 г. открито съдебно заседание, в обжалваната част, в която „Е.Х.“ ООД- *** /ЕИК *******/ е осъдено
заплати на „В.С.“ ЕООД- *** /ЕИК *******/ на основание чл.79, ал.1 вр. чл.266 ЗЗД сумата 19 848 лв.- сбор от дължими договорни
възнаграждения по Договор № 14/ 1.04.2015 г. и анекс към него от 30.04.2018 г.
/относно обект: Хотелски и жилищен комплекс „Е.“- с. Равда, ул.“*******/ и Договори № 4236/ 11.08.2017 г., № 4237/
11.08.2017 г., № 4238/ 11.08.2017 г. и № 4223/ 11.08.2017 г. /относно офиси №
1, № 2, № 3 и № 4 в хотел „Е.“- с. Равда, община Несебър/, ведно със законната
лихва от 06.08.2020 г. до окончателното й изплащане, а също и сумата
2 565.40 лв.- разноски по компенсация.
ОСЪЖДА „Е.Х.“ ООД- *** /ЕИК
*******/ да заплати на „В.С.“ ЕООД- ***
/ЕИК *******/ сумата 1 560 лв.
/хиляда петстотин и шестдесет лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 35921/ 2020 г. на СРС, ГО, 62 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата /отхвърлителна/ част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.