№ 19517
гр. София, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20231110161416 по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
29.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 61416/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от В. Р. К. срещу „Ф“ ООД, като се твърди, че страните се
намирали в трудово правоотношение по силата на трудов договор № 48/11.10.2022 г. с място
на работа в МОЛ „П“ – гр. София за длъжността „Продавач-консултант“. Поддържа, че
договорът бил регистриран в НАП по реда на чл. 62, ал. 5 КТ, като след това без да е
сключвано допълнително споразумение били регистрирани множество изменения по реда на
чл. 62, ал. 5 КТ. Поддържа, че с трудов договор № 50/30.03.2023 г., който имал характер на
допълнително споразумение бил преминал на работа на 8-часов работен ден. Навежда
доводи, че за постигнати резултати бил награден през м.06.2023 г., като бил изпратен без
командировъчно или допълнително споразумение да работи в магазин в к. к. СБ – Royal
1
Beach Mall. Излага съображения, че е отишъл и е работил в магазина в к. к. СБ, като на
03.08.2023 г., като отишъл на работа бил уведомен, че трябвало да се яви в магазина в гр.
София, като му били връчени заповед за прекратяване на трудовото правоотношение №
6/01.08.2023 г., уведомление по реда на чл. 62, ал. 5 КТ и справка за приети и отхвърлени
уведомления. Сочи, че бил отказал да ги подпише, като на 03.08.2023 г. бил депозирал по ел.
поща заявление, с което изложил несъгласието си за прекратяване на трудовото
правоотношение по този начин, като посочил, че също така му се дължали обезщетения по
КТ и командировъчни. Твърди, че работодателят също така му бил отказал да му издаде
документи във връзка с регистрирането в Бюрото по труда, което станало на 08.08.2023 г.
Поддържа, че от Бюрото по труда го били уведомили, че трудовият му договор вече не се
водел прекратен. Инвокира доводи, че тъй като не му били изплатени командировъчни,
както и трудово възнаграждение за отработените дни през месец август, както и
обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, бил прекратил трудовото правоотношение на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, за което бил уведомил работодателя. Развива съображения, че след
това ответника се бил активирал, като започнал да изпраща писма и да издава заповеди за
налагането на дисциплинарно наказание уволнение, като му указвал и кога можел да получи
трудовата си книжка. Твърди, че заповеди № 9/13.09.2023 г. – на основание чл. 325, ал. 1, т. 1
КТ и № 10/02.10.2023 г. – на основание наложено дисциплинарно наказани „уволнение“,
били незаконосъобразни, поради което следвало да се отменят. Поддържа, че му се дължат
парични суми, както следва – сумата от 8307,81 лева – главници за трудови възнаграждения
и обезщетения – сумата от 780,00 лева, представляващи дължимо трудово възнаграждение за
периода от 02.07.2023 г. до 01.08.2023 г. (в двоен размер), сумата от 780,00 лева – дължимо
трудово възнаграждение за м.08.2023 г., сумата от 205,25 лева, представляващи дължимо
трудово възнаграждение за м.09.2023 г., сумата от 1320,00 лева, представляващи дължимо
обезщетение по чл. 215 КТ, както и сумата от 2340,00 лева, представляващи дължимо
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, както и сумата от 542,56 лева, представляващи дължимо
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер 16 дни за 2022 г. и 2023 г.,,
както и сумата от 1560,00 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа в
следствие на незаконното уволнение за периода 09.09.2023 г. до 07.11.2024 г., както и
обезщетение по чл. 226 КТ за претърпени неимуществени вреди настъпили от
несвоевременното издаване на документи свързани с трудовото правоотношение, както и
мораторна лихва върху главниците в размер на 140,86 лева за периода от 20.08.2023 г. до
07.11.2023 г.. Иска заповедите да бъдат отменени, както и да му бъдат присъдени
претендираните парични вземания, както и на основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ да бъде
задължен ответника да поправи основанието за прекратяване на трудовото правоотношение
в трудовата книжка.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който
претенциите се оспорват. Твърди, че между страните е възникнало трудово правоотношение
по силата на трудов договор № 48/11.10.2022 г., но условията по същия били многократно
променяни във връзка с продължителността на работното време, както и трудовото
възнаграждение. Поддържа, че отношенията между страните били обтегнати, поради което
на 02.08.2023 г., работодателят бил отправил предложение за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие, но предложението не било прието, поради което работникът е
бил длъжен да продължи да изпълнява трудовите си задължения. Навежда доводи, че
работникът не е бил изпълнил задълженията си за явяване на работа в два последователни
дни, като последният не се бил явил на работа за периода от 02.08.2023 г. до 04.09.2023 г.,
което било надлежно констатирано, за което били съставени констативни протоколи. Излага
съображения, че до работника е изпратено искане за даването на обяснения, като
обосновава, че са правени многократни опити за връчването на искането от куриера, като
същият бил разговарял и лично с ищеца, като последният бил уведомен за съдържанието на
пратката, но въпреки това не я бил получил, като прави извод, че е спазена рапоредбата на
2
чл. 193 КТ. Твърди, че уволнителната заповед № 9/13.09.2023 г. е била връчена надлежно на
ищеца на 02.10.2023 г. чрез ЧСИ. Поддържа, че работодателят бил изпратил с нарочно писмо
до ищеца Заповед № 10/02.10.2023 г. за прекратяването на трудовото правоотношение, като в
писмото било изрично посочено, че трудовата книжка е оформена, като същата може да се
получи от последния в удобно за него време, което писмо било получено от бащата на ищеца
на 09.10.2023 г. Сочи, че с нарочно заявление от 20.10.2023 г., ищецът бил поискал трудовата
книжка да му се изпрати по куриер, като бил съставен приемо-предавателен протокол от
23.10.2023 г. от който се изяснявало, че трудовата книжка е предадена. Инвокира доводи, че
дисциплинарното наказание било правилно наложено. Аргументира, че в случая трудовото
правоотношение не е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като не били
налице основанията за това, като заявлението изпратено на 07.09.2023 г. било получено от
работодателя на 08.09.2023 г., но то не било прекратило действието на трудовия договор,
тъй като работодателят не бил в забава по отношение на плащане на каквото и да било
вземане от страна на работника или служителя, което обосновава подробно. Навежда
доводи, че не отговаря на истината, че не било изплатено обезщетение за командировка по
чл. 215, ал. 1 КТ, като в случая служителят не е бил командирован от работодателя, тъй като
последния няма обект в к. к. СБ. Твърди, че неизплащането на обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ не е основание за прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ, тъй като подобно обезщетение се дължало към момента на прекратяването на
трудовото правоотношение, а не преди това. Инвокира доводи за наличието на злоупотреба с
право по отношение твърдяното от ищеца основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, тъй като последният целял да избегне налагането на дисциплинарни
наказания във връзка с извършени нарушения на трудовата дисциплина, което аргументира
подробно. Прави отвод за недопустимост на претенцията на ищеца да се оспори заповед №
10/02.10.2023 г., поради липсата на правен интерес. Поддържа, че претенцията по чл. 226 КТ
била неоснователна, тъй като ищецът не бил претърпял неимуществени вреди, като сочи, че
в случая нито не били издавани документи своевременно, нито е бил вписано невярно
обстоятелство в трудовата книжка. Навежда доводи, че с оглед изложеното и предвид
обстоятелството, че не е полаган труд не се дължат и претендираните трудови
възнаграждения, съответно претендираните суми за мораторна лихва, както и останалите
обезщетения, като сочи, че в случай, че съда счете, че някоя от претенциите е основателна
прави възражение за прихващане за сумата от 2340,00 лева, представляващи обезщетение по
чл. 221, ал. 2 КТ. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
С Разпореждане от 24.01.2024 г., поставено по гр. д. № 61416/2023 г. по описа на СРС,
II Г. О., 156-ти състав, съдът на основание чл. 130 ГПК е върна исковата молба в частта по
предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Разпореждането не е било обжалвано, поради
което е влязло в сила.
С Протоколно определение от 10.07.2024 г., съдът на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
допуснато изменение на предявените искове от ищеца срещу ответника, като искът по чл.
224, ал. 1 КТ се счита предявен за сумата от 37,14 лв. за 2022 г., а за 2023 г. претенцията е за
сумата от 557,10 лв., искът по чл. 225, ал. 1 КТ се счита предявен за сумата от 1532,00 лв., а
искът по чл. 226 КТ се счита предявен за сумата от 610,19 лв., искът за мораторна лихва се
счита предявен за сумата от 18,64 лв., като на основание чл. 232 ГПК производството по
гр.д. 61416/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав е прекратено в частта по
отношение претенциите по чл. 225, ал. 1, чл. 226, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД в частта над
допуснатото изменение до първоначално предявения размер.
С Определение от 02.08.2024 г., съдът е отменил протокол определение от 10.07.2024
г., с което е приключен хода на съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
С Протоколно определение от 17.10.2024 г., съдът е докладвал предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 КТ.
3
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
I. От фактическа страна.
Приложен е Трудов договор № 48/11.10.2022 г., сключен между „Ф“ ООД от една
страна, в качеството на работодател и В. Р. К. от друга страна, в качеството на служител. По
силата на договора работодателят възлага, а служителят приема да изпълнява длъжността
„Продавач-консултант“, с място на работа в магазин в гр. ********************, на 4-часов
работен ден при основно месечно възнаграждение от 355,00 лева.
Трудовият договор е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните,
като при липсата на оспорвания и доказателства за неговата автентичност, последният
обвързва страни с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това
права и задължени – арг. чл. 180 ГПК. Следователно е установено, че между страните е било
възникнало трудово правоотношение.
Приложена неподписана Заповед № 06/01.08.2023 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
От Регистрационна карта №076/601400 на Агенция по заетостта, „Бюро по труда“ и
служебна бележка от Агенция по заетостта изх. № 60-18-08-21809/27.10.2023 г. се
установява, че ищеца се е регистрирал на 08.08.2023 г. като безработен.
Приложено е искане за писмени обяснения (л. 81 в кориците на делото), за което няма
данни да е било надлежно връчено, респ. изпратено на ищеца и да са извършвани опити за
връчването му.
Представено е Заявление от В. Р. К. до „Ф“ ООД, чрез управителя (л. 19 в кориците на
делото), с което е направо изявление за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от 07.09.2023 г., като от обратна разписка (л. 19 в кориците
на делото – гръб) се установява, че заявлението е връчено на ответника на 08.09.2023 г.
Приложена е Заповед № 9/13.09.2023 г., с която е наложено „дисциплинарно
наказание“ уволнение на В. Р. К., поради неявяване на работа, без основателна причина, в
течение на повече от два работни дни за периода от 02.08.2023 г. до 04.09.2023 г. В заповедта
е посочено, че на основание чл. 224 КТ на служителя трябва да се изплати обезщетение за
неизползване на платен годишен отпуск от 1 ден за 2023 г. Както и на основание чл. 221, ал.
2 КТ да се изплати обезщетение в размер на БТВ за срока на 3-месечното предизвестие в
размер на 2340,00 лева.
От Заповед № 10/02.10.2023 г. се установява, че трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ с оглед Заповед № 9/13.09.2023 г.
Приложен е препис от Трудова книжа на В. Р К., серия К, № 1267731, като се
установява, че последното записване е на стр. 11 за прекратено трудово правоотношение на
02.10.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ с „Ф“ ООД. На стр. 24 в трудовата книжа е
посочено, че за периода от 01.01.2023 г. до 02.08.2023 г. е изплатено обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ в размер на 31,14 лева.
От Приемо-предавателен протокол от 23.10.2023 г. се установява, че ответника е
предал на ищеца Трудова книжа серия К, № 1267731 на 23.10.2023 г.
Представено е извлечение от банкова сметка (л. 98 в кориците на делото), като се
установява, че на ищеца е заплатено трудово възнаграждение за м.08.2023 г. в размер на
605,27 лева.
Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за факти и обстоятелства,
свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Като такъв вид документ тя има
4
доказателствено значение по смисъла на чл. 179 ГПК за фактите отразени в нея – арг. чл. 347
КТ. Тоест, като официален удостоверителен документ трудовата книжка се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и съдът е длъжен, при
липса на обратно доказване (което по правило е пълно и главно), да приеме отразените
обстоятелства в документа за осъществили се в обективната действителност.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите
АДД и Р С.
От казаното от свидетеля Д се изяснява, че познавала ищеца от малък, тъй като били
съседи и още от ученическите му години пътували от гр. Перник до гр. София. За периода от
08.08.2023 г. до 23.10.2023 г. била общувала с него, като била запозната с прекратяването на
работата му. Изяснява, че по времето когато работел в магазин „Алтънбаш“ в МОЛ „П“ бил
много доволен, но след като му прекратили трудовото правоотношение бил много посърнал
и страдал от липсата на средства. Свидетелства, че била запозната кога му е прекратено
трудовото правоотношение и кога му е върната трудовата книжка, тъй като била помолена
да му намери работа, за което съдействала във фирма „Тирекс“, която се занимавала с
търговия с препарати и торове, но ищецът не бил започнал работа, защото нямал
необходимите документи – нямал трудова книжка. Уточнява, че това обстоятелства й било
съобщено от сами ищец, като се било случило в периода на началото на миналата учебна
година. Свидетелства, че неин приятел бил президент на фирмата, като й казал, че няма да
го назначи, защото нямал трудова книжка, което било абсолютно необходимо. Сочи, че се
виждали често и понастоящем, като когато ходел на работа също пътували заедно, но след
това през летния сезон не били пътували заедно, защото свидетелят била в гр. Варна.
Уточнява, че през м. юли била във Варна, а ищецът й предложил да мине през СБ, през
магазинът им, тъй като трябвало да купи бижу, което закупила оттам.
При разпита на св. С се изяснява, че синът му бил с прекратено правоотношение от
02.08, считано от 01.08.2023 г. Били му връчили документи, които той не бил разписал, за да
се прекрати договора по взаимно съгласие. След това, тъй като не били съгласни, били
пуснали възражение до фирмата. Свидетелства, че заявление за прекратяване на трудовото
правоотношение било изпратено от сина му до ответника на 07.09.2023 г., което било
получено на 08.09.2023 г., като документите били изпратени с обратна разписка. Изяснява,
че синът му бил с прекратено правоотношение, когато се регистрирал на борсата, като след
това се оказало, че това обстоятелство е заличено от НАП. Уточнява, че заявлението до
ответника било получено или на 07. или 08.09.2023 г., като трудовата книжка не му била
върната, а същата била върната на 23.09.2023 г., за което обстоятелство лично свидетелят
бил подписал документите, като връщането трябвало да стане на някакво място в Казичене,
на адрес различен от този на фирмата и мястото на което работел. Изяснява, че като цяло
прекратяването на трудовото правоотношение се отразило негативно на сина му, тъй като
последният ходел с желание на работа, освен това му споделял, че му е неудобно да се налага
родителите му да го издържат. Свидетелства, че за периода септември-октомври бил търсел
работа, тъй като не получавал обезщетения от борсата , като му били предлагани места от
5
други фирми, където ходел на интервюта, но след като казал, че са го уволнили не били
последвали покани за работа, а в друго дружество отказали, тъй като нямал необходимите
документи. Уточнява, че започнал да работи на 23.09., след като му върнали трудовата
книжка.
Съдът, като извърши преценка на свидетелските показания с оглед правилото на чл.
172 ГПК намира, че следва да ги кредитира единствено в частите касаещи обстоятелствата,
за които свидетелите са допуснати – претърпени неимуществени вреди по претенцията по
чл. 226 ГПК. В тази част казаното от свидетелите може да се кредитира, тъй като е
последователно, обективно и добросъвестно. Показанията са последователни, житейски и
правно логични, като макар и да са налице противоречия в някои детайли това не води до
извод за недостоверност на казаното от свидетелите, а е нормално с оглед субективното им
възприятие, човешката перцепция, сугестия и контра сугестия, да възприемат фактите от
своя собствена гледна точка и да ги възпроизвеждат в тази насока. Фактът, че един от
свидетелите е баща на ищеца също не изключва възможността последния да дава
достоверни показания. Напротив, когато се касае за неимуществени вреди, често именно
лицата от най-близкия семеен кръг са именно тези, които могат обективно да възприемат
релевантните обстоятелства. Фактът, че свидетеля С е баща на ищеца не изключва
изначално възможността последният дава достоверни показания, а е само индиция, за да
съда да подходи със завишена доза критичност при обсъждането на тези доказателствени
средства. В случая по делото липсват доказателства или индиции, че свидетелят е
недобросъвестен с оглед казаното пред съда. Напротив, фактите които сочи и е възприел,
вкл. в частта извън обстоятелствата за които свидетелят е допуснат са в унисон с останалите
доказателствени средства, които са допуснати и събрани по делото.
С оглед горното, съдът намира, досежно релевантните факти ще обсъжда казаното от
свидетелите единствено по претенцията по чл. 226 КТ и твърдените неимуществени вреди.
В останалата част казаното от свидетелите е процесуално недопустимо, тъй като
показанията не са допуснати за други обстоятелства, а общото изискване на чл. 156, ал. 1
ГПК сочи, че доказателственото искане се допускане не общо, а за установяването на
конкретни и определени обстоятелства. Тоест, свидетелските показания при разпита (арг. чл.
163 ГПК) са за конкретни факти от обективната действителност, които свидетелят е
възприел за което се задават въпроси в това число и контролни такива от страни и съда, а не
по принцип какво свидетелят е възприел от цялата процесна ситуация.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от което се установява, че размера на
БТВ на ищеца е в размер на 780,00 лева, а обезщетенията по чл. 214 КТ са в размер на
780,00 лева за м.08.2023 г., съответно за периода 01.09.2023 г. до 08.09.2023 г. е в размер на
205,26 лева. Посочено е че обезщетението по чл. 215 КТ за периода 01.07.2023 г. до
02.08.2023 г. е в размер на 1320,00 лева, а обезщетението по чл. 221 КТ е в размер на 2340,00
лева (като сбор от три месечни БТВ). Експертът е посочил, че обезщетението по чл. 224 КТ
за 2022 г. е в размер на 37,14 лева, като размерът за 2023 г. е същият. Вещото лице е
предоставило вариант в който ако се приеме, че ищецът не е ползвал платен годишен отпуск
за 2023 г., то тогава размерът на обезщетението е за сумата от 445,71 лева. Установява се, че
размерът на обезщетението по чл. 225 КТ е в размер на 1532,01 лева, а на обезщетението по
6
чл. 226 КТ в размер на 610,19 лева. Тези изводи на експерта са мотивирани при положение,
че уволнението се признае за незаконно към 08.09.2023 г. Във вариант втори вещото лице е
посочило, че се касае за ситуация при която уволнението се признае за незаконно към
02.10.2023 г. При това положение БТВ за м.07.2023 г. е в размер на 780,00 лева, съответно
нетното възнаграждение е в размер на 605,27 лева – като е посочено, че последното е
заплатено с платежно нареждане от 22.08.2023 г. Уточнено е, че обезщетението по чл. 214
КТ е в размер на 780,00 лева, а за периода от 01.09.2023 г. до 08.09.2023 г. е в размер на
205,26 лева. Посочено е, че обезщетението по чл. 215 КТ за периода от 01.07.2023 г. до
02.08.2023 г. е в размер на 1320,00 лева, а размер на обезщетението по чл. 221 КТ е за сумата
от 2340,00 лева. Експертът е посочил, че обезщетението по чл. 224 КТ за 2022 г. е в размер
на 37,14 лева, съответно в същия размер на 2023 г., но с вариант, че ако се приеме, че ищеца
не е ползвал платен годишен отпуск за 2023 г., то дължимата сума е от 445,71 лева. Вещото
лице е установило, че размер на обезщетението по чл. 225 КТ е за сумата от 957,27 лева, а
обезщетение по чл. 226 КТ е в размер на 0,00 лева – т.е. не се дължи. С оглед двата варианта,
вещото лице е представило и два варианта във връзка с изчисляването на мораторната лихва.
В о с. з. от 10.07.2024 г., вещото лице е изяснило изводите си, като е посочило
причината, за да изготви заключението във варианти. Уточнено е как са направени
изчисленията досежно отпуска.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен. Следва обаче да се посочи, че съдът не кредитира заключението на ССчЕ
по посочените претенциите по чл. 214 КТ и чл. 226 КТ. Иск по чл. 214 КТ не е предявяван, а
претенцията по чл. 226 КТ касае неимуществени вреди, като в случая страната не е посочила
изрично, че я поддържа. Тоест, вещото лице е дало заключение за факти от обективната
действителност и връзките между тях касаещи непредявени искове.
II. От правна страна.
СРС, 156-ти състав е бил сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
конститутивен иск и осъдителни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал.
1, т. 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 226 КТ, чл. 221, ал. 1
КТ, чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 245, ал. 2, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
1. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Тежестта на доказване, тоест задължението за установяване законността на
уволнението носи ответникът по настоящото дело – „Ф“ ООД, който по силата на § 1, т. 1 КТ
е работодател на ищец. А законността на дисциплинарното наказания „дисциплинарно
уволнение“ се обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени чл. 195 КТ, във вр.
чл. 194, ал. 1 КТ, във вр. чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 192 КТ. След установяването факта на
нарушението на трудовата дисциплина, нарушителя, времето и мястото на извършване на
противоправното неизпълнение на трудовите задължения, работодателят е длъжен да
субсумира тези обстоятелства под диспозицията на правната норма, регламентирана в чл.
195 КТ, във вр. чл. 186 и чл. 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето
потестативно субективно право да наложи дисциплинарно наказание на виновния работник
или служител.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи, че е прекратил трудовото
правоотношение на твърдяното от него основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, за което е направил
валидно волеизявление, което да е достигнало до работодателя. А ответника следва да
установи пълно и главно твърденията за наличието на злоупотреба с право от страна на
ищеца.
7
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да обсъжда Заповед № 06/01.08.2023
г., тъй като последната нито е подписаната от страните, т.е. не спазена изискуема от закона
форма, нито по делото има спор, че същата е имала прекратителен ефект по отношение на
трудовото правоотношение. За пълнота трябва да се изясни, че съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие – по
взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е отправено
предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-
дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е
прието.
По взаимно съгласие на страните (чл. 325, т. 1 КТ) трудовият договор може да се
прекрати, ако и двете страни са изразили писмено волята си за това. Страната, към която е
отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата
страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че
предложението не е прието.
Правилата за предложението (оферта) и неговото приемане са тези, съобразно чл. 13
и чл. 14 ЗЗД. Като по отношение на самото волеизявление се прилагат и правилата на чл. 44
ЗЗД – по отношение едностранните волеизявления – така Решение № 49 от 15.03.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 2837/2017 г., IV г. о., ГК.
Съгласието на работодателя може да се изрази и чрез връчване на заповед за
прекратяване на трудовия договор, но това следва да се извърши в 7-дневния срок от
получаване на предложението – Решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. IV
г.о. ВКС. Ако са изпълнени изискванията на чл. 325, т. 1 КТ и работодателят е уведомил
работника (служителя), че приема предложението, заповедта може да се издаде и по-късно,
защото съгласието вече е постигнато, а заповедта само го констатира – Решение № 525 от
26.04.2006 г. ВКС, III г.о., Решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 704/2005 г.,
III г. о.
Съдът, като извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК намира, че следва
да се направи извод, че трудовото правоотношение е валидно прекратено от ищеца на
08.09.2023 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 ГПК по изложените по-долу съображения.
В случая със Заявление от В. Р. К. до „Ф“ ООД, чрез управителя (л. 19 в кориците на
делото) е направо изявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ от 07.09.2023 г., като от обратна разписка (л. 19 в кориците на делото –
гръб) се установява, че заявлението е връчено на ответника на 08.09.2023 г.
За да се прекрати договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от работника, е
необходимо обективно да е налице забава в плащането на трудовото възнаграждение.
Законът не определя минимален срок на забавата, не изисква и вина на работодателя. Във
всички случаи, когато обективно е налице забава на задължението на работодателя по чл.
128 КТ, работникът има право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие като
отправи до работодателя писмено едностранно изявление. Прекратяване на трудовия
договор без предизвестие настъпва от момента на получаване на писменото изявление.
Ефектът на прекратяването настъпва в момента на получаване на изявлението от
работодателя и налагането на дисциплинарно наказание "уволнение" след този момент не
може да породи правно действие, защото вече не съществува трудово правоотношение.
Прекратяване на договора от работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не е обусловено от виновно
поведение на работодателя, достатъчно е обективно да е налице закъснение на плащането.
Но когато закъснението се дължи единствено на вината на работника, когато той упражни
правото си по чл. 327 КТ, не може да претендира обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Щом като
възнаграждението не е платено единствено по вина на работника, той не може да черпи
права от собственото си неправомерно поведение, като получи обезщетение по чл. 221, ал. 1
8
КТ – в този смисъл напр. Решение № 266 от 5.06.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2004 г.,
ГК, II г. о.
При това основание за прекратяване на трудовото правоотношение следва да се има
предвид, че изявлението на работника или служителя следва да достигне до работодателя.
Получаване на предизвестието от работодателя следва да бъде доказано по безспорен начин,
което означава, че в тежест на работника е да установи, че е довел до знанието на
работодателя волята си да прекрати трудовото правоотношение поради това, че
работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по
КТ или по общественото осигуряване, което може да стане само и единствено по писмен
начин – вж. Решение № 193 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 559/2011 г., IV г. о., ГК.
Разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване на
трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за
прекратяване на трудовия договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на
трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея
основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на
трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до
автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице
посоченото в изявлението на работника или служителя основание. При незаконно (без
основание) прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ, работодателят
разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за
вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с
право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение – вж.
Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о., ГК.
Тоест в процесният случай, трудовото правоотношение е било прекратено още на
08.09.2023 г. с изявлението от ищеца-служител за това независимо дали се е осъществил
фактическият състав или не. Като ако същият не е действително осъществен единствената
защита на работодателя е да претендира обезщетение, какъвто иск в случая не е предявяван.
Действително налице е и още една защита, тъй като след като трудовото правоотношение е
прекратено едностранно от работника или служителя, той не е длъжен да се явява на работа
и поради това не е налице дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, обуславящо
уволнение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Но трудовото правоотношение не се прекратява, ако
работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ – напр. за да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на
едностранното изявление – в този смисъл Решение № 159 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 4433/2019 г., III г. о., ГК; Решение № 954 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5375/2008 г.,
I г. о., ГК. В случая нито са налице доводи от ответника за злоупотреба с право, нито е
установено, че искането за писмени обяснения (л. 81 в кориците на делото) е надлежно
връчено на ищеца, респ. че изобщо е изпратено и са направени опити за връчването му. В
тази насока трябва да се спомене, че приложените разписки (л. 83-85 в кориците на делото)
не сочат какво е изпратено до ищеца, респ. какви действия по връчването на пратката са
извършени, а протокола от Еконт (л. 86 в кориците на делото) също не удостоверява
съдържанието на пратката.
Следователно уволнението наложен със Заповед № 9/13.09.2023 г. и Заповед №
10/02.10.2023 г. се явяват незаконни, поради което следва да бъдат отменени.
2. По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Основателността на така предявения иск за обезщетение за оставане без работа в
следствие на незаконното уволнение е обусловена от основателността на иска по чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, като ищецът носи
доказателствената тежест да установи пълно и главно, че е останал без работа за процесния
9
период, съответно, че е работил на по-ниско платена работа, както и размерът на
претенцията си, а ответникът носи доказателствената тежест да установи плащане на
претендираното обезщетение.
В случая с оглед произнасянето по претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът
намира, че безспорно уволнението е незаконно.
С оглед представените и кредитирани от съда Регистрационна карта №076/601400 на
Агенция по заетостта, „Бюро по труда“ и служебна бележка от Агенция по заетостта изх. №
60-18-08-21809/27.10.2023 г. и Трудова книжа серия К, № 1267731 на 23.10.2023 г., съдът
намира, че ищецът безспорно е провел пълно и главно доказване, че е останал без работа
през процесния период.
На следващо място, съдът намира, че следва да възприеме заключението на ССчЕ в
първия вариант – към прекратяване на отношението към 08.09.2023 г., с оглед възприетият
момент на прекратяването на трудовото правоотношение, поради което претенцията следва
да се уважи за сумата от 1532,00 лева за периода от 09.09.2023 г. до 07.11.2023 г.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че вземането е погасено
чрез плащане, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
3. По отношение претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ.
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност
три материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2)
работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години и 3) правото на отпуск да
не е погасено по давност – за отпуските, дължими след 01.08.2010 г.
С оглед изложеното по-горе, съдът счита, че няма спор между страните, че трудовото
правоотношение е прекратено, като с оглед и липсата на възражение за давност, то са налице
първата и третата материална предпоставка.
Следователно основния спорен въпрос е дали е налице втората материална
предпоставка.
В случая с оглед отразяването на в трудовата книжка и в Заповед № 9/13.09.2023 г.,
съдът намира, че е налице извънсъдебно признание на факти по смисъла на чл. 175 ГПК,
което е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданския процес, което
преценено в съвкупност с останалите доказателства води до изясняване на действителното
фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
На следващо място обаче, съдът намира, че трябва да кредитира заключението на
ССчЕ във вариантите за ползван отпуск, доколкото в констативно-съобразителната част
експертът е посочил, че му е предоставена информация от работодателя за ползван отпуск за
2022 г. и 2023 г. Следователно в случая с оглед отразеното и неоспорено отразяване в
трудовата книжка, като официален удостоверителен документ, трябва да се направи извод,
че обезщетението от 37,14 лева за 2023 г. е заплатено, поради което претенцията следва да са
уважи за сумата от 37,14 лева за 2022 г., като претенцията в размер на 557,10 лева за 2023 г.
(с оглед изменението на иска) следва да бъде отхвърлена, поради плащане в едната си част и
недоказаност в останалата (при проведено пълно и главно доказване от страна на ответника,
че отпуска е ползван).
4. По отношение на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215, ал. 1
КТ.
По отношение исковете за заплащане на претендираните парични суми за трудово
10
възнаграждение, ищецът носи доказателствената тежест да установи, че: 1) страните са се
намирали в трудово правоотношение; 2) че ищецът е престирал работната си сила, като е
положил труд на уговорената с работодателя длъжност, а при доказване на тези
обстоятелства 3) ответникът следва да докаже, че е заплатил претендираните трудови
възнаграждения.
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение при командировка в
обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя да е налице валидно
възникнало трудово правоотношение; 2) да е налице надлежно изменение на трудовото
правоотношение от работодателят, които е да командировал работника или служителя за
изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа; 3)
работникът или служителят да е изпълнил надлежно трудовите си задължения във връзка с
командироването.
Между страните няма спор и от представените по делото и кредитирани писмени
доказателствени средства се установява, че действително ищецът и ответника са се
намирали в трудово правоотношение.
Въпреки това, съдът намира, че за периода м.08.2023 г. и м.09.2023 г., ответникът не е
доказал, че действително е положил труд при ответника – на определеното работно място по
трудовия договор или при изменение на работното място чрез командироване.
Приложената по делото Грамота (л. 11 в кориците на делото) не доказва по никакъв
начин, че труд действително и реално е полаган. Същата нито е подписана, нито изобщо
може да се установи от кого е издадена. В същата насока представените снимки (л. 12 в
кориците на делото), кореспонденция по вайбър или фактура не могат да установят пълно и
главно, че действително е положен труд или е налице командироване. В този смисъл
представения електронен билет за пътуване дори не индицира, че труд действително е
положен законосъобразно на друго място.
Когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова
работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му
работа; в контекста и на разпоредбата на чл.6 ал. 1 т. 2 от Наредбата за командировките се
считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на
населеното място, където е седалището на работодателя; в този смисъл е и дадената уредба
на понятието „място на работа“ в чл.66 ал.3 КТ като място, съвпадащо със седалището на
предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С
оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за
работодателя възниква визираното в разпоредбата на чл. 215 КТ задължение да му заплати
пътни, дневни и квартирни пари - като неспазването на законоустановените изисквания за
реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса
на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането (при
евентуално устно разпореждане), но не и отпадане на задължението за заплащане на
командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен
неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън
мястото на работа и местоживеенето си – Така Решение №.123/14.03.11 по г.д. №.1167/10,
ІV ГО на ВКС; Решение № 114/09.05.2016 г. по гр. д. № 6100 по описа за 2015 г., ВКС III
Г. О. Въпреки това командироването се доказва с писмени доказателствени средства, а в
случая ищецът не сочи в искова молба по какъв начин твърди, че е станало командироването
– единствено се сочи, че няма писмена заповед, което принципно е достатъчно основание да
не се изпълни незаконното разпореждане на работодателя, което ищецът е можел и е
трябвало да стори, ако твърденията му отговаряха на обективната действитеност.
Следователно тъй като част от материалните предпоставки по посочените претенции
не са установени пълно и главно, то с оглед неблагоприятните последици на
11
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаните факти за неосъществили
се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Ето защо, тези претенции следва
да бъдат отхвърлени в цялост.
5. По отношение на иска по чл. 221, ал. 1 КТ.
Искът за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е обусловен от доказване, че
трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и размера
на брутното трудово възнаграждение, което е в тежест на ищеца, а ответника следва да
установи пълно и главно, че е заплатил претендираното обезщетение.
Между страните не се спори, а и с оглед изложеното по-горе се установява безспорно,
че са се намирали в трудово правоотношение.
На следващо място с оглед произнасянето по претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,
съдът намира, че в случая е налице хипотезата на прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въпреки това, настоящия съдебен състав намира,
че доколкото ищецът не е установил полагането на труд, съответно не се установява
дължимост на трудово възнаграждение или суми за командироването, то не се дължи и
обезщетението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въпреки, че с изявлението на ищеца по чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ е налице прекратителен ефект по отношение на трудовото правоотношение, съдът
намира, че правото е упражнено при непълен фактически състав. Този извод касае факта, че
за да са дължими суми за трудово възнаграждение или командироване, то на първо място
трябва ищецът действително да е положил труд, което по делото не се установи пълно и
главно (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК). Тоест, налице е хипотеза подобна на забавата на работника
или служителя (съобразно изложеното по-горе в мотивите), доколкото в случая
дължимостта, респ. плащането на трудовото възнаграждение е обусловено от полагането на
труд. В тази насока тук трябва да се отбележи и още едно обстоятелство. Ако се допусне при
непълен фактически състав на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ да се претендира, респ. присъди
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, то практически би се достигнало до хипотеза на
неоснователно обогатяване. Не е възможно и правно логично, когато едно лице е имало
поведение, което е неправомерно, същото да черпи права и изгоди от него. Касае се за
основен правен принцип – nemo auditur propriam turpitudinem allegans. Тоест, законодателят
е предоставил възможност на работника или служителя да прекрати трудовото
правоотношение при непълен фактически състав по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, като в тази
хипотеза би дължал обезщетение на работодателя, но от телеологична гледна точка, за да се
изпълни обема на правилото на чл. 221, ал. 1 КТ е необходимо поведението на работника
или служителя да е било правомерно, т.е. трудовото правоотношение да е прекратено от
работника или служителя, при пълен фактически състав. Обратното означава, че работникът
или служителят винаги може да прекрати правоотношението си, дори незаконосъборазно,
което задължително ще води до обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Подобно тълкуване на
правната уредба е не само противно на логическото тълкуване на закона, но и на житейската
логика.
6. По отношение на претенцията по чл. 226 КТ – за неимуществени вреди.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) страните да
са се намира в трудово прваоотношение; 2) трудовото правоотношение да е било
прекратено; 3) на работодателят да е предоставена за оформяне трудовата книжка, която да е
била незаконосъборазно задържана при него при оформянето й; 4) работодателят да не е
вписа своевеременно и правилно фактите касаещи трудовото правоотношение; 5) ищецът да
е претърпял болки, страдания, притеснения или неприятни усещания, включително
влошаване на начина на живот в следствие на поведението на ответника.
В случая настоящият съдебен състав намира, че по делото изобщо не са доказани
третата и четвъртата материална предпоставка, поради което с оглед неблагоприятните
12
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е доказана от една страна
наличието на причинно-следствена връзка между невръщането на трудовата книжка и
неимуществените вреди, а от друга страна и самите неимуществени вреди.
Неимуществените вреди представляват репариране на неимуществената сфера на
едно лице за претърпени от него и, страдания, притеснения или неприятни усещания,
включително влошаване на начина на живот.
В случая няма никакви доказателства, че само по себе си невръщането на трудовата
книжка е довело до подобна вреда. В тази насока, съдът намира, че от кредитираните части
от свидетелските показания на св. Д и св. С, не може да се направи извод в противна насока.
Напротив, ако са налице някакви вреди те са следствие от самото прекратяване на трудовото
правоотношение, но те не обосновават хипотезата на чл. 226 КТ. Друг е въпросът, че ако
действително ищецът е искал да постъпи действително на друга работа в закона, респ.
подзаконовите нормативни актове, касаещи трудовата книжка са налице достатъчно
възможности, за да последният да има такава и да постъпи при друг работодател. Отделен е
и въпросът, че самите свидетели не дават сведения, че ищецът е имал притеснения,
неблагоприятни усещания и т. н. от нормалните житейски и логични такива, които касаят
лице с прекратено трудово правоотношение. Тоест, в случая трябва да се споменат две
принципно положения. От установеното по делото може да се направи предполагаем извод,
че ищецът в следствие на невръщането на трудовата книжка е претърпял имуществени, а не
неимуществени вреди – доколкото при друг работодател биха се реализирали доходи под
формата най-малко на трудово възнаграждение. На следващо място може да се спомене, че
изложените съображения за наличието на неимуществени вреди са правно несъстоятелни.
Не всички неприятни усещания подлежат на правно обезщетяване. В случая само вредата,
която превишава нормалното и житейски логично притеснение и нормално неприятно
усещане подлежи на обезщетяване. Ако се ползва в противен случай логическият аргумент
reductio ad absurdum, то тогава би се достигнало до извод, че всяко неблагоприятно усещане
на работника или служителя независимо дали касае трудовата книжка или самото уволнение
ще подлежи на обезщетяване, което ще се сведе до това, че работодателят е упражнил
незаконосъобразно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото
правоотношение, т.е. да уволни работника или служителя. Това във всички случай би довело
до смразяващ ефект при упражняването на потестативните права на работодателя, но
корелативно и на работниците и служителите. Следователно по чл. 226 КТ се обезщетяват
неимуществени вреди, но само когато те действително са установени и превишават
нормалното и логичното развитие на правоотношение. Отделен е въпросът и че самият
период на невръщане на трудовата книжка е пренебрежителен, което само по себе си с оглед
поведението на страните трудно би могло да доведе до извод, че действително ищецът е
претърпял неприятни усещания и емоции извън нормалните при подобно развитие на
обстоятелствата.
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да отхвърля изцяло претенцията за
неимуществени вреди на ищеца.
7. По отношение претенцията за мораторни лихви.
По отношение претенциите за мораторни лихви върху главниците, съдът намира, че
същите са обусловени от изхода на делото по предявените главни искове. При това
положение, исковете следва да се уважат в частите по осъдителните искове, доколкото
последните са уважение. Тоест, приложимо е логическото съждения, че след като е
основателен главният иск, то такъв се явява акцесорния. А досежно частите, в които
претенциите не са уважение следва, че претенциите следва да бъдат отхвърли изцяло, тъй
като са обусловени от изхода на спора по главния (обуславящия) иск. След като
13
обуславящият иск е неоснователен, то такъв се явява и обусловения.
8. По отношение възражението за прихващане.
Спорното материално право се обуславя от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) страните да
са се намирали в трудово правоотношение; 2) трудовото правоотношение да е прекратено,
поради дисциплинарно уволнение, като заповедта за това следва да е влязла в сила.
В случая въпреки, че първата материална предпоставка е налице, тъй като е
установена безспорно между страните, то с оглед произнасянето по претенцията по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ, съдът намира, че трудовото правоотношение на между страните не е
прекратено с надлежно наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради което не са
налице предпоставките от фактическият състав на правилото чл. 221, ал. 2 КТ. Тоест
обезщетение не се дължи, поради което не е налице и насрещно (активно) вземане на
ответника с което да се извърши компенсацията, поради което възражението е
неоснователно.
III. По отношение на предварителното изпълнение.
В нормата на чл. 242, ал. 1 и ал. 2 ГПК са предвидени хипотези, при които може да
бъде допуснато предварително изпълнение на съдебното решение. Съгласно разпоредбата
на чл. 242, ал. 1 ГПК съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато
присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа. Касае се за случаи, при които
съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на съдебното решени, дори
страната да не е направила подобно искане. Не всяко обаче от обезщетенията по глава Х-та
от Кодекса на труда, дължащо се по повод трудово правоотношение е обезщетение за работа
по смисъла на чл. 242, ал. 1 ГПК. Вземанията по чл. 242, ал. 1 ГПК, за които е предвидено
предварително изпълнени са от категория, обезпечаваща посрещане на ежедневни нужди,
свързани с обезпечаване нормалното съществуване на индивида, поради което съгласно чл.
245, ал. 1 ГПК предварителното изпълнение не може да бъде спряно дори и при представено
обезпечение за взискателя. Ето защо когато е присъдена издръжката, възнаграждение за
работа или обезщетението за положен труд (в т. ч. труд по договор за изработка), съдът
допуска предварително изпълнение на решението ex lege – така Определение № 485 от
30.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 351/2010 г., IV г. о., ГК.
В случая следва да се допусне предварително изпълнение на съдебното решение в
частта по отношение на уважения осъдителен иск, тъй като е за обезщетение за работа,
каквото по характера си е обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като сумата за
обезщетение, обезпечаваща насъщните (алиментни, социални и икономически) нужди от
издръжка на работника или служителя и неговото семейство в периода на безработица –
така Определение № 210 от 17.05.2010 г. по ч. гр. д. № 214/2010 г., Г. К., II г. о. на ВКС;
Определение № 299 от 07.06.2011 г. по ч. гр. д. № 295/2011 г., г. к., III г. о. на ВКС;
Определение № 555 от 11.11.2010 г. по гр. д. № 564/2010 г., Г. К., III г. о. на ВКС.
IV. По отношение на разноските.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполагат и двете страни.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно
уважената част от претенциите следва да му се присъди сумата от 317,50 лева,
представляващи дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Ответникът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно
отхвърлената част от исковете следва да му се присъди сумата от 719,99 лева,
14
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. В случая възнаграждение е съобразено с
фактическата и правна сложност на делото, проведените заседания и процесуалната
активност на представителя на ответника. Отделно от това трябва да се спомене и факта, че
възнаграждението е уговорено форфетерно (глобално) за защита по всички предявени
искове.
С оглед правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Софийският районен съд сумата от 541,28 лева, представляващи деловодни
разноски и дължими държавни такси за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО уволнението на В. Р К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. *********************** извършено със Заповед № 9/13.09.2023 г. и Заповед №
10/02.10.2023 г. на основание наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, издадени от
управителя на „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
***********, като ГО ОТМЕНЯ по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
ОСЪЖДА „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
*********** да заплати на В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
***********************, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
сумата от 1532,00 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа в следствие не
незаконното уволнение за периода от 09.09.2023 г. до 07.11.2023 г., ведно със законната лихва
от 08.11.2023 г. (дата на подаването на исковата молба) до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
*********** да заплати на В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
***********************, на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 37,14 лева,
представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2022 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 557,10 лева, представляващи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2023 г.
ОСЪЖДА „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
*********** да заплати на В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
***********************, на основание чл. 86, ал. 1 ГПК, сумата от 0,09 лева,
представляващи мораторни лихви върху вземанията за уважените главници за периода от
20.08.2023 г. до 07.11.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен
размер от 72,30 лева за периода 20.08.2023 г. до 07.11.2023 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
*********************** срещу „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *********** с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ, за
присъждане на сумата от 780,00 лева – дължимо трудово възнаграждение за периода от
02.07.2023 г. до 01.08.2023 г., както и сумата от 780,00 лева – дължимо трудово
възнаграждение за м.08.2023 г., както и сумата от 205,25 лева – дължимо трудово
възнаграждение за м.09.2023 г., както и сумата от 1320,00 лева, представляващо
обезщетение при командироване
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
15
*********************** срещу „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***********, с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ, за присъждане на сумата
от 2340,00 лева, представляващи обезщетение поради прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
*********************** срещу „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***********, с правно основание чл. 226 КТ, за присъждане на сумата от
610,19 лева за претърпени неимуществени вреди от невръщане на трудова книжка.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 предварително изпълнение на съдебното
решение в частта с която „Ф“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. *********** е осъдено да заплати на В. Р К., ЕГН: **********, с адрес: гр.
***********************, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
сумата от 1532,00 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа в следствие не
незаконното уволнение за периода от 09.09.2023 г. до 07.11.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на
В. Р К., ЕГН: **********, сумата от 317,50 лева, представляващи дължимо адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. Р К., ЕГН: ********** да заплати на
„Ф“ ООД, ЕИК: *********, сумата от 719,99 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ф“ ООД, ЕИК: ********* да заплати по
сметка на СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, сумата от 541,28 лева, представляващи
деловодни разноски и дължими държавни такси за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16