Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260004
20.12.2022г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
първи граждански състав
На двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА-СТАНЧЕВА
Секретар: СТЕФКА ТОШЕВА
Като разгледа докладваното от съдия М.Петрова в.гр.дело №1413 по описа
за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно
и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1656 от
03.10.2013г., постановено по гр.дело №3903/2012г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив, Община-К. е осъдена да предаде владението като на собственик на М.
в., гр.С., ЕИК*****, върху недвижим имот, представляващ: поземлен имот с
идентификатор ПИ *******по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К.,
одобрени със Заповед №РД-***********. на изп.директор на ИА „ГКК“, гр.София, с
административен адрес гр.К., п.к. **********“, с площ от 2146кв.м. застроено и
незастроено, с трайно предназначение на територията-урбанизирана, с начин на
трайно ползване-за друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план ***,
кв.45, заедно с построената в имота сграда – джамията „**********“, с
идентификатор на сградата **********и застроена площ от 162кв.м., брой етажи –
1, предназначение – култова, религиозна сграда, при съседи на поземления имот:
ПИ **********, и Община-К. е осъдена да заплати на М. в., гр.С., ЕИК*****,
сумата от 4536,37лв. разноски.
Недоволна от така
постановеното решение е останала жалбоподателят Община-К., която чрез
пълномощника адв.Т.Д. го обжалва с подробно аргументирани доводи за неговата
неправилност, според които: по делото не са събрани доказателства за
правоприемство между ищцовото М.и. и К. м. в. о.и между последната и К. в. д.
н.; не е установено владението върху имота в периода от Освобождението до
1945г. и от кой правен субект е отнето то, което е от значение за фактическия
състав на реституцията върху отнети без законово основание недвижими имоти, и
неправилно доказателствената тежест в тази насока е вменена на ответника;
процесният имот не съществува във вида, в който е бил отнет, с оглед липсата на
графичен материал към 1923г., наличие в имота не само на сграда-джамия, но и на
дюкян, и реализираните в него дейности по озеленяване и благоустрояване;
недопустимо е възстановяване на недвижим имот, който е публична общинска
собственост, какъвто е и статута на процесния. Доводите са развити допълнително
като е заявено и възражение за недопустимост на обжалваното решение поради
липсата на активна процесуално-правна легитимация на ищеца, тъй като
правоприемството между М. и.и съществувалите в периода до 1949г. религиозни,
религиознопросветни и социално-благотворителни юридически лица не е било
установено по исковия ред на пар.4,ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията. Претендира
за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска, както и за присъждане на
направените пред двете инстанции разноски.
Въззиваемата страна М.и.
е депозирала чрез пълномощника адв.К.Р. писмен отговор на въззивната жалба със
съображения за нейната неоснователност, според които: недвижимите паметници на
културата могат да бъдат публична и частна собственост и да принадлежат на
държавата, общините, Българската православна църква и другите регистрирани
вероизповедания, както и на физически и юридически лица, а обявяването им за
публична държавна или общинска собственост може да е резултат или на действието
на закон или на решение на местния общински съвет; разпоредбата на пар.5,ал.1
от ПЗР на ЗВ не въвежда като условие за реституция имотът да е във вида, в
който е бил одържавен, а да съществува до размерите, в които е бил одържавен,
като промяната на функцията на отнетия имот също не е пречка за реституирането
му, а има правно значение само ако след одържавяването му дотогава празния имот
е бил застроен или се е увеличил чрез пристрояване или надстрояване обемът му и
в резултат е възникнал нов обект на правото; налице е правоприемство между М.
и.и **********, като правоприемството се установява по реда на охранителното производство,
каквото е това по пар.4 от ПЗР на ЗВ и в случая проведено, съгласно
постановеното на 04.06.2013г. решение по ф.дело №1659/2013г. на СГС; касае се
до молитвена сграда – вакъф, която, заедно с терена, е принадлежала на **********,
владяла я до отнемането й от общинските власти през 1948г., в каквато насока по
делото са събрани доказателства. Претендира за потвърждаване на обжалваното
решение.
Съдът, след преценка на
събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Предмет на въззивно
разглеждане е предявеният от М.и. ***-К. иск с правна квалификация чл.108 от ЗС
да бъде признато, че е собственик на ПИ с идентификатор *******с площ от
2146кв.м. по КККР на гр.К., заедно с построената в него сграда – джамия „**********“,
с идентификатор **********и застроена площ от 162кв.м., и да се осъди общината
да предаде на изповеданието този надлежно индивидуализиран имот.
Искът се основава на
твърдения, съгласно уставите на М.и. както тези от 1919г. и от 1945г., така и
по-късните, включително и сега действащият, най-малката организационна негова
единица да е била местната мюсюлманска верска общност /община/, чийто орган е
мюсюлманското настоятелство. **********притежавала и стопанисвала джамиите и
другите имоти на същата, включително и училищата на тази конфесионална общност.
Тъй като М.и. никога не е прекратявало своето юридическо лице, то до влизане в
сила на Закона за вероизповеданията – 01.01.2003г., мюсюлманските настоятелства
били правоприемници на съответните мюсюлмански вероизповедни общини,
включително и по отношение на техните имоти. С влизане в сила на ЗВ, ако не
последва пререгистрация на съответното мюсюлманско настоятелство в местно
компетентния окръжен съд, съгласно пар.2,ал.4 от ПЗР на ЗВ, съществуващото до
този момент мюсюлманско настоятелство губи своя статут на юридическо лице и
негов правоприемник се явява самото изповедание, каквато е хипотезата с
местното поделение на изповеданието в гр.К., което не е пререгистрирано нито е
регистрирано ново такова. С оглед на това и съгласно издаденото на основание
пар.4,ал.1 от ПЗР на ЗВ удостоверение на Д. В.“ при МС, М.и. е правоприемник на
всички мюсюлмански вероизповедни общини, включително на съществувалата на
територията на гр.К. със статут на юридическо лице, съответно собственик на
недвижимите им имоти, включително на терена и сградата на „К. Д.“, известна и
като „К. Д.“. С Устава от 1919г. вакъфите, които по правното им същество били
сходни със съвременните юридически лица с нестопанска цел, действащи в частна
полза, били иззети от управителите /мютевелиите/ и били предадени в собственост
на местните мюсюлмански вероизповедни общини, чиито правоприемници са
настоящите мюсюлмански настоятелства, а ако последните не са пререгистрани,
такъв правоприемник е ищцовото изповедание, какъвто бил статута и на процесния
имот – джамия с дворно място, отреден за верски нужди – извършване на
богослужебни действия от и за лица, изповядвали исляма, с оглед на чиято
функция този имот по верска догма принадлежал на цялата конфесионална общност,
но е бил под управлението на частен управител /мютевелия/, а след проведения
чрез устава от 1919г. конституционен принцип за отделяне на вероизповеданията
от държавата, имотите от тази категория са станали собственост на съответната местна
религиозна общност или в случая на някогашната К. М. В. О.. За процесния имот К.
М. Н.разполагало с надлежен документ за собственост – нотариален акт №*********г.
на нотариуса при бившия КОС. В края на 60-те години на ХХ-и век джамията и
дворното място били завзети от държавата без правно основание и без на
съответната вероизповедна община или на изповеданието да е било заплатено
каквото и да било обезщетение, и за имота бил съставен акт за публична общинска
собственост, като той се владеел от ответната община без основание, с оглед
настъпилите предпоставки на пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ във връзка със
Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. С
допълнителна молба ищецът е уточнил, че отнемането на имота е станало през
1948г. не по предвидения от закона ред, тъй като нито е предоставен имот в
замяна, нито е било изплатено някакво обезщетение, не е имало никакво отчуждително
производство и липсва всякакъв правен акт.
С отговора на исковата
молба ответната Община-К. е оспорила активната легитимация на ищеца досежно
твърдяното правоприемство, както и наличието на правно основание за придобиване
на собствеността върху процесния имот от страна на ищеца, доколкото цитираният
нотариален акт не е бил представен. Оспорил е наличието на реституционните
предпоставки по ЗВСОНИ във връзка с пар.5,ал.1 от ПЗР на ЗВ с твърдения към момента
на възстановяването имотът да не е съществувал реално до размера, в който е бил
отчужден, тъй като урегулираният поземлен имот, в който се намира „К. Д.“, е
предвиден за озеленяване и, съгласно акт за публична общинска собственост, е с
площ от 2365кв.м., като настоящият имот е създаден от обединението на няколко
отделни имота и е предвиден за обществени нужди – „озеленяване“, което му
предназначение се е запазило през годините след отчуждаването и към настоящия
момент, и не е възможно да бъде възстановен имот, който реално не съществува по
градоустройствения план и не би могъл да бъде обособен, ако не се извърши
промяна на предназначението му, и не е възможно, съгласно действащите правила
за устройство на територията, да бъде създаден и самостоятелен парцел. Поддържа
наличието на акт за публична собственост – държавна или общинска, да е пречка
за възстановяване на собствеността върху имот, чиято реституция се иска, като
за процесния имот твърди да са съставени АПДС №************г. Твърди, че „К. Д.“
е обявена в ДВ бр.70/1976г. като недвижим архитектурно-художествен паметник на
културата с категория „местно значение“. Заявява възражение за изтекла в полза
на Община-К. придобивна давност, считано от 1991г., съгласно пар.7,т.6 от ЗМСМА,
евентуално от датата на съставяне на акт №539 за публична общинска собственост,
а именно 04.01.2001г.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел въз основа на представените удостоверения на Д.
В.“ и СГС, че по отношение на ищеца са изпълнени изискванията на чл.18 от
Закона за вероизповеданията, приключило е охранително производство по пар.4 от
ПЗР на ЗВ и ищецът е легитимен правен субект, по отношение на който е
установена правоприемственост със съществувалото до 1949г. м.и. Приел е въз
основа на представените Устави от 1919г., 1945г., 1975г., 1992г., 1994г.,
1996г., 1997г., 2005г. и 2011г. и удостоверенията на Д. В.“ да се установява,
че М. и.не е прекратявало своето съществуване в периода от време – предмет на
спора, от и преди 1923г. и до сега. Приел е, според устава от 1919г.,
най-малката организационна единица на изповеданието да е била **********с
настоятелство, която е била със статут на юридическо лице и е имала право да
притежава собственост върху недвижими имоти, а, според представения списък на
мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ към 1948г., в гр.К. да е имало отделна
вероизповедна община към П. м.. Този статут на вероизповедната община се е
запазил и по устава от 1945г., а със следващия от 1995г. най-малката
организационна единица на вероизповеданието вече се нарича „мюсюлманско
джамийско настоятелство“, определено като ръководен орган на мюсюлманската
джамийска общност, като, според чл.92 от този устав, всички движими и недвижими
имоти на М. и.са собственост на мюсюлманските джамийски настоятелства, т.е. те
са правни субекти. Сега действащият устав не предвижда мюсюлманското настоятелство
да е със статут на юридическо лице, като, според чл.13, имуществото на М. и.принадлежи
на самото изповедание, а не на местните му организационни единици, при което и
понастоящем всички права, които са били включени в патримониумите на местните
поделения на вероизповеданието, са концентрирани в един патримониум този на М.
и.и то е правоприемник на някогашната мюсюлманска вероизповедна община. Прието
е представеният нотариален акт №***********. за право на собственост върху
недвижим имот, признато чрез обстоятелствена проверка, да е издаден при
условията на чл.34 от Закона за нотариусите от 1885г. /отм./ и по силата на
тази разпоредба да доказва съществуването към този момент на удостовереното право
на собственост, което не е оспорено от ответника, с формална доказателствена
сила, поради което към 1923г. и до момента на отнемане на фактическата власт
след промяната в политическия режим и приемането на Конституцията от 1947г. **********да
е била собственик на „К. Д.“, още повече, че, според специалните текстове по
уставите относно джамиите, правото на собственост върху им като предназначени
за молитвени домове и част от самото вероизповедание и богослужебен процес не
би могло към онзи момент да принадлежи на субект, различен от М. в.. Прието е
въз основа на заключението по допусната СТЕ с вещо лице инж.К. процесният имот
да е идентичен на описания в нотариалния акт от 1923г. Прието е за установено
въз основа показанията на свидетелите *************процесният имот да е бил
отнет от държавата след 1944г., като около 1949г. джамията била затворена и
ползвана за склад за брашно, по-късно и за цимент, а, според показанията на
свидетелите А. Д. М.и М. А. Н., понастоящем фактическата власт върху спорния
имот да се упражнява от ответната община. Прието е с разпоредбата на чл.2,ал.2
от ЗВСОНИ, създадена с пар.1,ал.2 от ПЗР на ЗОСОИ /ДВ, бр.107 от 18.11.1997г./,
към която препраща пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, да
е предвидено допълнително реституционно основание за отнетите без законово
основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и
от народните съвети в периода от 09.09.1944г. до 1989г. имоти, при което
реституцията настъпва по право, като, според чл.2,ал.3 от ЗВСОНИ, тази хипотеза
е осъществена, когато имотът съществува реално до размера, в който е бил
незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред, а в случая да е
установено спорният имот да съществува в същия вид, в който е бил отнет, а
ответната страна да не е представила нито едно доказателство, установяващо
наличието на законно основание или на валидно проведено отчуждително
производство. Приета е за налична и изискуемата за реституцията предпоставка
имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или на
техни фирми или дружества към влизане на закона в сила и да се намира в тяхно
държане, което в случая да се установява въз основа на представените актове за
държавна и за общинска собственост и събраните гласни доказателства, както и
бившият собственик да не е бил обезщетен чрез изплащане на паричната
равностойност на имота или с друг равностоен недвижим имот. По този начин е
прието всички предпоставки на реституцията да са налице към момента на влизане
в сила на Закона за вероизповеданията на 01.01.2003г. и на основание пар.5,ал.2
от ПЗР такава да е настъпила екс леге. Прието е във връзка с изричното
възражение на ответника Община-К. да не придобила имота по давност, тъй като до
2001г. той е бил държавна собственост и предвид забраната на чл.86 от ЗС не е
могло да бъде придобит по давност, а с нормите на чл.5,ал.2 от ЗВСВОНИ, считано
от 22.11.1997г., и пар.5,ал.4 от ПЗР на ЗВ, изтеклата придобивна давност не се
зачита, поради което такава може да се брои от 01.01.2003г., от когато до
предявяване на иска не е изтекъл необходимия десетгодишен срок, като за
приложение на чл.79,ал.2 от ЗС не може да се мисли, доколкото не е налице нито
една от хипотезите на добросъвестно владение, каквото не се и твърди от
ответната страна. Прието е обстоятелството, че процесният имот е обявен през
1976г. за паметник на културата, да не рефлектира върху принадлежността на
правото на собственост и възстановяването на собствеността, тъй като Законът за
паметниците на културата /отм./ не съдържа ограничение на субектите, които
могат да притежават право на собственост върху вещ, представляваща паметник на
културата, а чл.2,ал.3 от сега действащия Закон за културното наследство
изрично предвижда, че културните ценности могат да бъдат публична и частна
собственост, могат да са собственост на държавата, общините, на Българската
православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически
и юридически лица, при което няма нормативна пречка да бъде обект на реституция
имот, който е бил обявен за паметник на културата, а понастоящем съставлява
културна ценност.
Настоящата инстанция, с
оглед правомощията си по чл.269 от ГПК, намира обжалваното първоинстанционно
решение за валидно и допустимо. Възражението на жалбоподателя за недопустимост
на предявения иск поради липса на активна процесуално-правна легитимация на
ищеца, основаващо се на това, че правоприемството между М. и.и съществувалите
до 1949г. религиозни, религиознопросветни и социално-благотворителни юридически
лица се установява само и единствено по исков ред по пар.4,ал.2 от ПЗР на
Закона за вероизповеданията /ЗВ/ е неоснователно. Въпросът за това
правоприемство не касае процесуалната, а материалноправната легитимация на
ищеца, тъй като е по съществото на спора във връзка с придобиването на правото
на собственост на наведеното основание, а не по допустимостта, обусловена от
съществуването на правото на иск в полза на определено лице. Процесуалната
легитимация съставлява принадлежността на правото на иск и процесуално легитимирана
страна е процесуално правоспособното лице, на което законът е признал
правосубектност и което претендира да е носител на защитаваното посредством
предявения иск материално право, като предявяването на чужди права е
изключение, допустимо само в предвидените от закон случаи, съгласно чл.26,ал.2
от ГПК. За процесуалната легитимация съдът следи служебно, тъй като тя е
абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. При
проверката на процесуалната правоспособност съдът не изхожда от твърдението на
ищеца, а от обективното съществуване на правното му качество. Ищецът М.и. е
регистрирана с решение от 18.02.2003г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, според
представеното с исковата молба удостоверение, религиозна институция, поради
което и съгласно чл.14 и сл. от Закона за вероизповеданията има статут на
юридическо лице, което като такова и съгласно чл.27,ал.1 от ГПК и чл.131 от ЗЛС
притежава процесуална правоспособност. При проверката дали искът е предявен от
надлежна страна съдът изхожда от правното твърдение на ищеца в исковата молба
относно носителя на спорното материално право. В случая ищецът М.и. твърди да е
носител на правото на собственост върху процесния имот по реституция като
правоприемник на някогашната К. М. В. О.. Дали такова правоприемство е налице е
въпрос по същество относно действителната принадлежност на защитаваното
материално право.
Правоприемството в
материалноправен аспект, противно на поддържаното от жалбоподателя, не подлежи
на установяване само и единствено по реда на пар.4 от ПЗР на ЗВ. Действително,
както застъпва той, касае се за исково, а не за охранително производство.
Поради неспазването на този процесуален ред постановеното Решение от
04.06.2013г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС, с което в рамките на едностранно
охранително производство е признато за установено, че М.и. е правоприемник на
посочени религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически
лица, съществували в периода до 1949г., сред които и мюсюлманска вероизповедна
община /МВО/ гр.К., на което решение се е позовал първоинстанционният съд и
което е прието във въззивното производство, е обезсилено с Решение №966 от
12.05.2015г., поправено с Решение №1028 от 19.05.2015г. и с Решение №1190 от
05.06.2015г., постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд,
чието касационно обжалване не е допуснато с Определение №74 от 28.01.2016г. по
т.дело №2451/2015г. на ВКС. М.и. е предявило по исков ред претенцията си за
правоприемство по пар.4 от ПЗР на ЗВ, за което е образувано т.дело №1802/2010г.
по описа на СГС. Производството е прекратено спрямо всички ответници, като
спрямо последния – Обединени езически вероизповедания, исковата молба е върната
с влязло в сила на 02.10.2020г. разпореждане от 11.12.2019г., а с влязло в сила
на 02.06.2022г. Определение №260808 от 08.02.2021г. е прекратено производството
и по предявения от главно встъпилото лице М. с. х. и.иск по пар.4,ал.2 от ПЗР
на ЗВ, по който начин е приключило производството по това дело. Настоящото е
било спряно до приключване на производството по двете дела, явяващо се
специално, съгласно пар.4 от ПЗР на ЗВ, за установяване на посоченото
правоприемство при спор относно него между регистрирани вероизповедания и
преюдициално за настоящия спор. Производството по тези дела, обаче, не е
приключило с влязло в сила решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18
от ЗВ, което е задължително за всички. При това положение правоприемството не е
установено по специалния ред с решение с обвързваща за всички сила, поради
което няма пречка то да бъде установявано на общо основание като пораждащ
претендираното от ищеца право на собственост факт в рамките на настоящото
производство.
В тази връзка с първата
след Освобождението през 1878г. на България Конституция на Българското
княжество, приета на 16.04.1879г., е предвидено в чл.42 църковните работи на
християните от неправославното изповедание и на друговерците да се управляват
от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър,
според законите, които ще се издадат за този предмет. Първият в това отношение
устройствен акт са Привременните правила за духовното управление на
християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с Указ №321/02.07.1880г. на
княз Александър I,
обнародван в ДВ, бр.56 от 09.07.1880г., според чл.27 от които, всички къщи, на
които жителите ходят на джамията, се считат за енория на тая джамия, като за
управлението на приходите и разходите на всяка една джамия, в която се
свещенодействува, има настоятелство, състоящо се от 3 до 5 члена, набрани от
мюсюлманите от енорията на джамията, съгласно чл.25, а приходите на джамията се
формират от завещаните й вакъфи и от приходите от извършваните свещенодействия
и определените от настоятелството на джамията такси, според чл.30. По този
начин е предвидено духовното управление на мюсюлманите по места да се
осъществява чрез джамиите като самостоятелни структурни единици със собствено
имущество и управителен орган – настоятелството. Следващи по време са
утвърдените с Указ №65/15.09.1895г. на княз Фердинанд и обнародвани в ДВ,
бр.210/26.09.1895г. Временни правила за духовното управление на мюсюлманите,
осъществявано, според чл.1, от главен мюфтия, окръжни мюфтии и мюфтийски
наместници като централни ръководни органи, а по места от настоятелства към
всяка община, осъществяващи управлението на джамиите, медресетата и други
мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения, съгласно чл.14, и приходите
от тях, както и разпореждането с джамийски имоти след предварително разрешение
от Министерството на външните работи и изповеданията, според чл.22, по който
начин им е призната самостоятелност като местни поделения на изповеданието. С
Указ №12/23.05.1919г. на цар Борис III,
обнародван в ДВ, бр.65/26.06.1919г. е утвърден Устав за духовното устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България. С пар.4 е предвидено, че във
вероизповедно-административно и съдебно отношение мюсюлманите се управляват от
главно мюфтийство, мюфтийства, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. **********по
пар.7 като местно поделение на изповеданието е била със статут на юридическо
лице с право да притежава за джамиите и училищата си движими и недвижими имоти
и да приема дарения и завещания в тяхна полза, съгласно пар.8. Управителен и
представителен орган на вероизповедната община е било настоятелството по пар.11.
В неговите правомощия на такъв е било предоставено управлението и на всички
общински вакъфи по силата на пар.168. Според тази разпоредба, вакъфите, които
до този момент са се управлявали от мютевелии, се отнемат от ръцете на
последните и се управляват от настоятелствата, които им заплащат
възнаграждение, а на мютевелиите се предоставя само правото на обикновен надзор
върху тези вакъфи, като споровете по управлението им се решават от
Министерството на външните работи и на изповеданията, и всяко прехвърляне на
частен или мютевелийски вакъф върху настоятелството на **********става в
присъствието на един специален делегат на посоченото министерство, според
пар.169, а в 6-месечен срок след влизане в сила на устава главният мюфтия е
длъжен да представи в министерството подробен списък за всички вакъфски имоти,
съобразно пар.175. И със следващият по време Устав за духовното устройство и
управление на мюсюлманите в България от 1945г. по идентичен начин е утвърдено
централното ръководство на мюсюлманското вероизповедание и статута на местните
поделения – мюсюлманските вероизповедни общини, като юридически лица, съгласно
пар.7 и 8, чиито управителни органи са настоятелствата, според пар.11. С Устав
на М. и.в НРБ от 1975г. като местни структури на М. и.са предвидени мюсюлмански
настоятелства по чл.27 и сл., чиито права и задължения включват грижата за
молитвените домове и за управлението и стопанисването на другите имоти на
изповеданието в района, съобразно чл.36. С Устав за духовното устройство и
управление на мюсюлманите в Република България от 1992г. на мюсюлманските
настоятелства като местни поделения на мюсюлманското вероизповедание изрично с
разпоредбата на чл.7 е придаден статут на юридически лица. С Устав на М. и.в
Република България от 1994г. статут на юридически лица е придаден на
мюсюлманската джамийска общност след регистрацията й в съответната държавна
администрация, съгласно чл.18, като неин колективен ръководен орган е
мюсюлманското джамийско настоятелство, според чл.24. Специален статут на
юридическо лице е придаден на джамията като място и сграда за извършване на
религиозно-обредна дейност съгласно изискванията на Шериата, която се
представлява от мюсюлманското джамийско настоятелство и може да придобива
недвижими имоти и да се разпорежда с тях, като имуществото й включва сградата
на джамията, мястото, на което е построена, принадлежностите, както и числящите
се към нея други вакъфски имоти – училища, болници и благотворителни домове,
съгласно чл.34 и чл.37. С измененията от 1996г. на мюсюлманското джамийско
настоятелство като изборен ръководен орган на мюсюлманската вероизповедна общност
е придаден статут на юридическо лице по силата на чл.24, като джамията запазва
това си правно качество. Според Уставът от 1997г., организационната структура
на М. и.включва Общо събрание на мюсюлманите по места, чийто изборен ръководен
орган – мюсюлманското настоятелство, е юридическо лице /чл.14 и чл.19/, като то
стопанисва и управлява поверените му вакъфски имоти /чл.99/, които са
собственост на М. и./чл.96/. С Уставът от 2005г. на местните структури и органи
на М. и.не е придаден статут на юридически лица. Съгласно Уставът от 2011г., М.
и.е юридическо лице с наименование „М.и.“, регистрирано с решение по ф.дело
№1659/2003г. на СГС /чл.7 и чл.8/ със съответните ръководни и контролни органи
на национално и регионално /местно/ ниво, както и съвещателни органи, за които
не е предвидено да имат качеството на юридически лица. Съгласно чл.6 от Закона
за изповеданията /Обн., ДВ, бр.48 от 01.03.1949г., Отм., ДВ, бр.120 от
29.12.2002г./, от момента на утвърждаване на устава на изповеданието то добива
качеството на юридическа личност, каквото от този момент добиват и местните
поделения на изповеданието, предвидени в устава, като те подлежат на
регистрация при местните народни съвети по смисъла на чл.16 и запазват статута
си, според пар.2,ал.1 и ал.4 от ПЗР на действащия Закон за вероизповеданията
/Обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, въвеждащ режим на съдебна регистрация по
чл.14 и сл. за нововъзникналите юридически лица. Видно е при тази уредба, че М.
и.в нито един момент не е прекратявало съществуването си на правен субект, като
през отделните периоди такова правно качество на юридически лица е било
придавано и на съответните негови местни поделения, с прекратяването на които
техните права и задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към
което структурно и организационно са принадлежали, чийто последно утвърден устав
от 2011г. не предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите
местни формирования и органи, при което то понастоящем е правоприемник на
всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения, противно
на възраженията на жалбоподателя за липса на правоприемство.
Представен
е от ищеца Нотариален акт №***************., с който ***************е признато
въз основа на извършена обстоятелствена проверка за собственик по давностно
владение в продължение на повече от 40 години върху 25 недвижими имота, сред
които под №24 К. Д. и един дюкян със застроено място от 360кв.м., а незастроено
от 2 дка и 40кв.м. при посочени съседи.
Във връзка с доводите на жалбоподателя, че
правото на собственост по нотариалния акт е признато в полза на
настоятелството, следва да се има предвид, че по действалия към момента на
издаването му през 1923г. устав от 1919г. то не е притежавало правосубектност,
а е било органен представител на **********като юридическо лице, и в това му
именно качество е действал в полза на общината и с правни последици за нея при
снабдяването с констативния нотариален акт за собственост. След като
настоятелството е управителен орган на вероизповедната община, образуваща се
във всяко населено място, където живеят с установено местожителство поне 40
мюсюлмански семейства, след разрешение на Министерство на външните работи и на
вероизповеданията /пар.7 от устава/, то с установяването в рамките на
официалната удостоверителна компетентност на нотариуса на качеството на явилото
се пред него лице като член и представител на ***************, е видно и оспореното
от жалбоподателя съществуване на самата К. м. в. о.към този момент. Тя е
продължила да съществува и при действието на устава от 1945г., в подкрепа на
което е представеният списък на мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ
/разпределени по мюфтийства и околии/, изготвен от ***************през 1948г.,
съхраняван в Централния държавен архив, в който е посочено към П. м., околия К.,
да се числи МВО-гр.К.. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя относно
доказателствената стойност на този документ. От съдържанието му става ясно, че
списъкът е изготвен през 1948г. и касае всички съществуващи към този момент на
територията на страната мюсюлмански вероизповедни общини. Обстоятелството, че
същият като частен писмен документ не е подписан, означава, че той не се ползва
с обвързваща формална доказателствена сила относно неговото авторство по
смисъла на чл.180 от ГПК, но не и, че той няма никаква доказателствена сила. Тя
се преценява, с оглед на всички останали доказателства и данни по делото. Видно
е в тази връзка, че към момента на изготвянето му е действал Уставът за
духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945г. И с този
устав по идентичен начин е утвърдено централното ръководство на мюсюлманското
вероизповедание и статута на местните поделения – мюсюлманските вероизповедни
общини, като юридически лица, съгласно пар.7 и 8. Коментираният списък касае
именно вероизповедните общини. Според пар.124 от устава, при ***************съществува
фонд „***************“, от който именно е посочено да е изготвен списъкът.
Съставянето му от администрацията в това й качество не съставлява изявление на
страната за изгодни за нея факти без доказателствена стойност, а вписвания на
база водената първична документация относно структурните поделения.
Нотариалният акт е представен след подаване на исковата молба и приет като
доказателство в първото редовно проведено по делото на 13.06.2013г. открито
съдебно заседание, в което ответникът изрично е заявил, че не прави оспорвания
във връзка с него. При това положение и доколкото ответникът не оспорва правата
по този нотариален акт с твърдения, че фактите, обуславящи придобивното
основание, не са се осъществили, или, че е налице предхождащо го придобиване на
собствеността от друг правен субект, то същият като издаден при действието на
чл.34 от Закона за нотариусите и околийските съдии, които извършват
нотариалните дела от 1885г. /отм./, с оглед обвързващата му доказателствена
сила, легитимира К. м. в. о. като собственик на имота към 1923г. Неотносими към
спора са възраженията на жалбоподателя за липса на доказателства да е била
изпълнена процедурата по пар.168 и сл. от Устава от 1919г. Тази процедура касае
предаването на управлението върху общинските вакъфи от мютевелиите, които до
тогава са ги управлявали, на настоятелството, на което като управителен орган
на общината е предоставено управлението на тези имоти. Тя не касае нито промяна
в собствеността върху тези имоти, като принадлежащи на вероизповедната община,
нито осъществяваното от нея чрез мютевелиите или настоятелството владение.
Ответникът не твърди и признатото с нотариалния акт право на собственост да се
е погасило или да е било прехвърлено или придобито от другиго след издаването
му и до твърдяното от ищеца негово отнемане. В тази връзка е неоснователно
позоваването и във въззивната жалба на хипотезите на безстопанствен имот по
действалите към онзи момент разпоредби на чл.3 и чл.82 от Закона за държавните
имоти от 1941г. /отм./ и на чл.2 от
Закона за държавните имоти от 1948г. /отм./, касаещи пустеещите и без известен
и установен собственик имоти. Противно на неговите възражения, от показанията
на ищцовите свидетели С. Д.и М. Б., които са с преки и непосредствени
възприятия, се установява, че до 1948-49г. джамията е била действаща и
посещавана за молитви, след което е била затворена и ползвана за склад за
брашно, а впоследствие и за цимент, като в нея и до момента не се извършват
присъщите за предназначението й на молитвен дом богослужебни дейности,
заключена е и, според показанията на
ангажираните от ответника свидетели В. М.и А. М., се държи и поддържа и до
момента от общината. Безспорно установено е в този смисъл, противно на
възраженията на жалбоподателя за липса на доказателства кога и от кого е била
отнета фактическата власт върху имота, че до 1948-49г. джамията е била
действаща, при което фактическата власт върху й е била упражнявана от нейния
собственик **********, след което в резултат на промяната на политическата власт
е била отнета от общината. Неоснователно във въззивната жалба се поддържа
първоинстанционният съд да е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест.
Правилно с изготвения с Определение №1334 от 26.04.2013г. проекто-доклад,
обявен за окончателен, такава относно фактическото отнемане на имота без правно
основание е вменена на ищеца и в съответствие с нея от същия са събрани
гласните доказателства за установяване на това обстоятелство. При твърдения от ответника за наличие на правно
основание за отнемане на имота, негова би била доказателствената тежест да
установи осъществяването на такова основание. Такива твърдения в случая не са
били наведени и доказателства в тази насока не са събрани, което именно
правилно е отчетено от първоинстанционния съд, за да приеме, че имотът е бил
отнет без правно основание след 1944г.
Обсъденото до момента обосновава извода
ищцовото вероизповедание да е правоприемник на **********, включително досежно
притежаваното от нея имущество, от която в периода от 09.09.1944г. до 1989г. е
бил отнет имота, по смисъла на пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията във връзка с чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ.
Предпоставка за реституцията по пар.5,ал.1 от
ПЗР на ЗВ във връзка с чл.2,ал.3 от ЗВСОНИ е и отнетият имот да съществува
реално до размера, в който е бил отчужден, доколкото законодателят придава
правно действие на фактическото отнемане на имота и го приравнява по последици
на отнемане на собствеността, с оглед на което се отчитат и настъпилите след
отнемането му промени в него. В тази връзка от приетите заключение от
05.06.2013г. и от 12.09.2013г. на СТЕ с вещо лице инж.М. А. - Т.се установява,
че имотът по нотариалния акт от 1923г. е идентичен с процесния. Според
основното заключение, по КРП от 1966г., имотът, в който е заснета сградата, обозначена
като „К. д.“, е в кв.********, за който е образуван парцел I, без отреждане, а по разписната книга към
плана като вид и назначение за имота е записано – двор, и като собственик – К.
Д., както е видно и от скица №1. По следващия план от 1998г. имотът е записан
под №********зеленина, както е изобразено на скица №2, като към този план няма
разписна книга. През 2004г. е изготвен нов кадастрален план на гр.К., по който
имотът е записан под №********, като от него е образуван УПИ I – зеленина и площ от 2365кв.м., както е
изобразено на скица №3, а в разписната книга срещу ПИ №*** е записано вид на
имота – постройка-джамия, документ за собственост – АПОС №***. По одобрената
със Заповед №***г. на ИД на АГКК-София кадастрална карта поземленият имот е с
идентификатор *******с площ от 2146кв.м. с разположена в него сграда с
идентификатор **********с площ от 162кв.м., към която има отворено предверие с
площ около 154кв.м., съгласно скица №4, записана като култова, религиозна
сграда, собственост на Община-К. въз основа на АПОС №**************. При огледа
на място вещото лице е констатирало, че имотът представлява зелена площ с
висока и ниска растителност, алеи, стълбове за осветление, места за отдих
/пейки/, а култовата сграда в него не се използва, като от северната й страна е
разположено предверие-навес на стари дървени колони, както и поставяни
по-късно, най-вероятно за укрепване, 4 нови стоманобетонови колони. Според
допълнителното заключение, няма графичен материал за имота към 1923г., когато е
съставен цитирания нотариален акт за собственост, като вещото лице е изготвило
комбинирана скица за имота според границите му по плана от 1966г. и по
действащата кадастрална карта, съобразно която, част от имот 939 по плана от
1966г. навлиза в реализирани улици, а границите му се припокриват в
защрихованата с червен цвят площ от около 2045кв.м., от която може да се
образува УПИ с лице на четири улици, съгласно чл.19 от ЗУТ. С допълнителното
заключение е формиран извод, че ПИ 939 по КРП от 1966г. съответства на описания
имот в представения нотариален акт от 1923г. по местоположение. Настоящата
инстанция възприема заключението, съобразявайки, че, независимо от липсата на
графичен материал към 1923г., на която акцентира жалбоподателят, имотът се
идентифицира по находящата се в него едноименна джамия и посочените в
нотариалния акт местоположение, площ и граници на същия, съответстващи на тези
по наличните планове и по действащата кадастрална карта. В ДВ, бр.70 от
31.08.1976г. е публикуван списък на паметници на архитектурата и
изобразителното изкуство, сред които под №**************“ в гр.К.. За същата е
съставен Акт №**************. за държавна собственост, в който е посочено, че
се предоставя за оперативно управление ***. За поземления имот като парцел I-зеленина е съставен Акт №**************. за
публична общинска собственост, в който е посочено, че сградата „К. Д.“ е
паметник на културата от национално значение, с оглед съставения за нея АДС от
1994г. Представен е и Акт №**************г. за публична общинска собственост по
отношение на поземления имот и сградата в него – „К. Д.“, за която е посочено
да е обявена в ДВ, бр.70/1976г. като недвижим архитектурно-художествен паметник
на културата с категория „местно значение“. Със Заповед №ЗД-***********. на
областния управител на област Пловдив, с оглед така съставения АПОС, е наредено
сградата да се отпише от актовите книги за недвижимите имоти – държавна
собственост.
Реституционната предпоставка отнетият имот да
съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, е свързана със целта на
закона да се възстанови собствеността доколкото имотът съществува като обект на
собственост, като с Тълкувателно решение №1 от 17.05.1995г. по тълк.дело
№3/1994г. на ОСГК на ВКС е прието, че не се възстановява правото на собственост
по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е
застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи
като самостоятелен обект на собственост. В този смисъл наведеното от
жалбоподателя обстоятелство, че съществувалият в имота дюкян по нотариалния акт
от 1923г. понастоящем не съществува, е ирелевантно, доколкото за реституцията
на поземления имот е от значение дали след отнемането му той е бил застроен.
Обстоятелството, че част от имота попада в уличната регулация, на което се
акцентира във въззивната жалба, не съставлява пречка за реституция на
останалата част, която, според допълнителното заключение на СТЕ, може да бъде
обособена като самостоятелен УПИ. Промяната на предназначението на имота, на
каквато се позовава жалбоподателят, също сама по себе си не е пречка за
реституцията, според задължителните указания по цитираното Тълкувателно
решение. Приетите с него разрешения са доразвити в т.1 от Тълкувателно решение
№6 от 10.05.2006г. по тълк.дело №6/2005г. на ОСГК на ВКС, според което те са
приложими за законни строежи, а, когато строежът е незаконен, се прилага чл.2,ал.6
от ЗОСОИ. Последвалата съдебна практика в унисон с тези постановки еднозначно приема, и че, когато след промяната
на предназначението му върху отчуждения имот са осъществени благоустройствени
мероприятия, неговото предназначение е дотолкова съществено променено
фактически, че той вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. В
тази връзка, предвид установеното отреждане на процесния имот по плана от
1998г. за зеленина, което благоустройствено мероприятие е и реализирано, според
констатациите на вещото лице относно оформянето на зелени площи с алеи и пейки
за отдих, не може да се приеме, че той съществува реално до размерите, в които
е отчужден. Освен това, по тълкувателен път, с оглед разпоредбата на чл.2,ал.1
от ЗОСОИ, според която собствениците или правоприемниците на собственици на
имоти, одържавени по законите и начините в чл.1 и 2 от ЗВСОНИ, но които не
могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на
държавата или на общините, имат право на съответен по вид обезщетение, се
извежда, че характерът на имота като публична държавна или общинска собственост
е пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ, тъй като, поради
настъпилата правна промяна в статута на обектите, той вече не съществува реално
до размерите, в които е отчужден, както основателно се застъпва от
жалбоподателя. Това е така, с оглед и на даденото с Решение №19 от 21.12.1993г.
по к.дело №11/1993г. на Конституционния съд на Република България тълкуване на
разпоредбата на чл.17,ал.2 от Конституцията, според което гражданите и
юридическите лица не могат да бъдат субекти на публична собственост, а само на
частна, като публична собственост имат само субектите, които са носители на
властнически правомощия – държавата и общините. В т.9 от Решение №4 от
11.03.1998г. по к.дело №16/97г. на Конституционния съд на Република България,
която, противно на възраженията на въззиваемата страна, касае именно
реституцията по ЗВСОНИ на публична собственост, е прието, че реституцията
преструктурира държавната и общинската собственост в собственост на физически и
юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост, като не
засяга публичната, защото тя обслужва определени конституционни интереси и е
защитена от Конституцията. Това тълкуване е намерило законодателен израз посредством
приетите с пар.14 и пар.15 от ПЗР на ЗИДЗУТ /ДВ, бр.17 от 06.03.2009г./
идентични разпоредби на чл.7,ал.4 от ЗДС и ЗОбС, според които собствеността
върху имоти - публична държавна и общинска собственост, не се възстановява. Режимът
на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон по силата
на чл.17,ал.4 от Конституцията на Република България. Това налага съобразяване
на нормативната база относно статута на процесния имот към датата на влизане в
сила на Закона за вероизповеданията /02.01.2003г./, тъй като от този момент,
съгласно пар.5,ал.2 от ПЗР на ЗВ, настъпва по силата на закона реституцията в
полза на вероизповеданието при наличие на предпоставките за такава. По силата
на пар.7,ал.1,т.4 и т.6 от ЗМСМА /ДВ, бр.49 от 30.05.1995г./ в собственост на
общините преминават държавни недвижими имоти, сред които зелените площи за
обществено ползване и обектите на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за образователно и културно обслужване на местното население.
Нормите на чл.3,ал.2,т.1 и т.2 /в първоначалната им редакция/ от ЗОбС предвиждат,
че са публична общинска собственост имотите, предназначени за изпълнение на
функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, и
имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от
местно значение. С оглед на това и
предвид установеното отреждане на процесния имот по плана от 1998г. за
зеленина, което мероприятие е и реализирано, според констатациите на вещото
лице относно оформянето на зелени площи с алеи и пейки за отдих, то от влизане
в сила на 01.06.1996г. на ЗОбС, с който е определен режимът на обектите –
общинска собственост, процесният поземлен имот е със статут на публична
общинска собственост като зелени площи за обществено ползване, без да е било
необходимо приемането на решение на общинския съвет за целта, на каквото
неоснователно настоява въззиваемата страна. Изискването за наличие на такова
решение е прието впоследствие с изменението на чл.3,ал.2 /ДВ, бр.101 от
16.11.2004г./ от ЗОбС. Пак впоследствие с изричната разпоредба на чл.61,ал.4
/Нова – ДВ, бр.65 от 2004г./ от ЗУТ, озеленените площи са обявени за публична
собственост на държавата и общините. На настъпилото по силата на закона
основание е издаден и цитирания Акт №**************. за публична общинска
собственост за поземления имот. Установи се сградата К. Д. да е обявена през
1976г. за паметник на архитектурата и изобразителното изкуство, като
първоначално с акта от 1994г., преди законодателното разграничаване на
собствеността на държавна и общинска, е актувана за държавна собственост, но е
предадена за управление на общината, а впоследствие през 2011г. за нея е
съставен Акт за публична общност, в който е посочено, че тя е паметник на
културата с местно значение, и е отписана от актовите книги за държавните
имоти. Обявяването й за паметник на културата само по себе си не е основание тя
да се счита за публична общинска собственост, както правилно е приел
първоинстанционният съд, доколкото действалият към момента на влизане в сила на
реституционния закон Закон за паметниците на културата и музеите от 1969г.
/Отм., ДВ, бр.19 от 30.03.2009г., в сила от 10.04.2009г./ не предвижда такова
основание. Същата, обаче, с оглед характера й на култова сграда, общодостъпна
като разположена в терен за парк и отдих, с историческа значимост, предвид
битието й през различни векове и епохи на развитие на населеното място, и
архитектурно-художествена ценност, каквато й е призната, е предназначена за
трайно задоволяване на културните потребности на населението на гр.К. и
околността, което обосновава статутът й на публична общинска собственост по
силата на закона, като каквато е и актувана през 2011г. При това положение
коментираната реституционна предпоставка не е налице и реституцията не е
настъпила, което обосновава извода за неоснователност на предявения иск, който
като такъв следва да се отхвърли след отмяна на обжалваното първоинстанционно
решение като неправилно.
С оглед на този изход по
спора и във връзка с изричната претенция на жалбоподателя за присъждане на
направените от него в производството пред двете инстанции разноски, съдът
констатира, че пред окръжния съд е представен договор за правна защита и
съдействие от 03.06.2013г. с договорено възнаграждение за упълномощеното
адвокатско дружество „П. и К.“ в размер на 1920лв. с ДДС, платимо по банков път
в тридневен срок от сключване на договора и от издаване на фактурата, каквато е
издадена на същата дата, но не е представен платежен документ за заплащането на
възнаграждението, поради което не са налице надлежни доказателства за такива
разноски. За въззивното производство жалбоподателят е заплатил държавна такса в
размер на 489лв. С въззивната жалба е представил договор за правна защита и
съдействие №9 от 23.10.2013г. с адвокатско дружество „К.и Д.“, по който е договорено
възнаграждение от 15000лв. без ДДС, платимо по банков път в срок до три месеца.
Представена е фактура от 03.02.2014г., издадена въз основа на този договор, за
сумата от 18000лв. с ДДС. Представени са извлечения от банкова сметка ***.02.2014г.
на сумата от 9000лв. по тази фактура и на още 9000лв. на 13.02.2014г. по същата
фактура, както и самите платежни нареждания. Въззиваемата страна е заявила
своевременно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение по смисъла на чл.78,ал.5 от ГПК. В тази връзка материалният
интерес по делото се съизмерява с цената на иска, определена въз основа на
удостоверение за данъчната оценка на имота с разпореждане от 01.03.2013г. на
97805лв. Съобразно нея и съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в актуалната редакция на
текста /ДВ, бр.88 от 04.11.2022г./, която е в сила към датата на приключване на
устните състезания, минималният размер на адвокатското възнаграждение се
равнява на 8474,40лв. Заплатеното от 15000лв. без ДДС надвишава този минимум,
но то не е прекомерно, с оглед на значителната фактическа и правна сложност на
делото, предвид изследването на факти, случили се далече във времето, и на
отменена нормативна уредба, както и при съобразяване на значителния период от девет
години на разглеждането делото, през който са проведени три съдебни заседания и
производството е било двукратно спирано. По тези съображения разноските за
адвокатско възнаграждение следва да се присъдят в пълния им размер от 18000лв.
с ДДС, съгласно пар.2а от ДР на Наредбата.
Предвид изложените
мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение
№1656 от 03.10.2013г., постановено по гр.дело №3903/2012г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.и. ***-К., БУЛСТАТ *******,
гр.К., област *******1, иск да бъде признато за установено, че М.и. е
собственик по реституция по пар.5,ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията във връзка с чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ на следния недвижим имот:
поземлен имот с идентификатор ПИ *******по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.К., одобрени със Заповед №РД-***********. на изп.директор на ИА
„ГКК“, гр.София, с административен адрес гр.К., п.к. **********“, с площ от
2146кв.м. застроено и незастроено, с трайно предназначение на
територията-урбанизирана, с начин на трайно ползване-за друг обществен обект,
комплекс, с номер по предходен план ***, кв.45, заедно с построената в имота
сграда – джамията „**********“, с идентификатор на сградата **********и
застроена площ от 162кв.м., брой етажи – 1, предназначение – култова,
религиозна сграда, при съседи на поземления имот: ПИ **********, и да бъде
осъдена Община-К. да му предаде владението върху този имот.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Община-К. за
присъждане на разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА М.и. ***, да заплати на Община-К.,
БУЛСТАТ *******, гр.К., област *******1, сумата от 18489лв. /осемнадесет хиляди
четиристотин осемдесет и девет лева/, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ
при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: